Фридрих Незнански
Черните банкери (8)

7.

Те отидоха при майор Максимов, началника на милицията в Красногорск, който беше ходил сутринта на местопроизшествието, за да огледат заедно. Понякога най-незначителният детайл може да насочи ченгето по вярната следа. При това, за да станат ясни мотивите на престъпника, трябва да умееш да застанеш на неговото място, тоест следователят сякаш винаги играе и ролята на убиеца.

Майор Максимов беше веселяк, охранен, червендалест, през цялото време разказваше вицове, смееше се заразително, с което дори малко измори спътниците си.

Зад стъклата на Грязновия форд се мяркаха безрадостни картини на късната есен: голи поляни, камари с боклуци, гаражи, складове, след това се проточи горският масив.

— Готово, момчета, стоп! Пристигнахме — каза Максимов.

Колата спря на банкета, пътниците излязоха на влагата, свивайки се в яките и потрепервайки от студ.

— Каква гадост е тази есен! По-добре да идва зимата! — обади се Максимов, докато потриваше ръце и гледаше в краката си. — Ето, вижте, още личат кафявите петна по земята. Лежеше тук по гръб и гледаше небето, очите му бяха отворени и погледът учуден, сякаш не е могъл да повярва в смъртта си.

— Е, майоре, това вече си го съчини — усъмни се Турецки.

— Защо да съчинявам? Нагледал съм се на всякакви мъртъвци в моята работа, но такъв виждам за първи път. Честно ви казвам.

— Намерихте ли гилзите? — попита Грязнов.

— Да. Автомат „Калашников“, експертизата ще потвърди.

— Добре. Ще проследим всички следствени материали да бъдат изпратени на нас, понеже вземаме делото.

По този път вече бяха минали множество коли, може и да е имало свидетел, видял трагедията от последната нощ, но къде да го търсиш… Мястото е пустинно, по-нататък следва долчинка. Голям късмет, че убийците не са решили да заравят трупа някъде в гората. Тогава нямаше да се намерят никакви следи.

— Добре, можем да вървим. Разбира се, трябва да се включи агентурата. И още нещо. Смятам, че трябва да се пусне съобщение в медиите, може пък да се обади някой свидетел — предложи Турецки.

— Сега накъде? — уточни Грязнов.

— Ще закараме майора — и в Москва. Трябва да се срещна с колегите на убития счетоводител и с родителите, ако има такива. Ще изпълняваме задълженията си.

— Като казахте задълженията — обади се Максимов, докато сядаше тежко в колата. — Един богат дъртак си взел млада булка, направили сватбата. Жената си мисли: „Да върви по дяволите този дядка! Ще си хвана любовник и ще си живея живота, поне ще се възползвам от богатството. Може да е за хубаво, че той нищо не може.“ Легнали си в различни спални, както е прието в богатите семейства. Но се минали десетина минути, на вратата се почукало, влиза дядката, вежливо се извинява за нахълтването, но, казва, идвам по работа — да изпълня съпружеските си задължения. Жената се смаяла, но не му отказала. Нали разбирате, съпружеските задължения са свято нещо. Старчето се потрудило, заминало си, а след десетина минути пак се чука на вратата. Оказва се, че той пак дошъл да изпълнява съпружеските си задължения. Минало известно време — всичко се повторило. Тогава жената се изморила и викнала възмутена: „Докога ще искате? Цяла нощ обикаляте насам-натам, а аз кога ще спя? Скоро ще съмне!“ Дядката помислил и казал: „Извинявай, гълъбче, мъчи ме проклетата склероза. Изпълня си задълженията и забравям, и така цяла нощ. Ти ме спирай, когато ти писне…“ Максимов прихна. Слушайки смеха му, Турецки и Грязнов неволно се усмихнаха.

Тежката работа, близостта с чуждото нещастие и собствената смърт караха тези хора да живеят, без да обръщат внимание на мрачното, а да търсят вдъхновение в нещо обикновено и делнично: в съчувствения поглед, в шегата и вица, понякога в циничната фраза. По друг начин е невъзможно да се оцелее. Прекалено страшен е животът, погазен от смъртта.