Фридрих Незнански
Черните банкери (17)

16.

Сутринта Турецки повика в кабинета си следователя от Московска градска прокуратура Олег Величко, който се занимаваше с убийството на Арбузов, а сега водеше и делото за наркотиците.

— Здравейте, Александър Борисович, ето ме и мен. Както разбирам, пак съм включен във вашата група, така ли?

— Точно така. Затова се настанявайте, разказвайте, как вървят нещата?

— Засега никак. Долгальов се крие някъде, Козлов е в Англия, изобщо и двамата заподозрени са извън обсега ни.

— Олег, щом ги открием, ще ги задържим и разпитаме.

— То се знае, Александър Борисович. А как ще процедираме с депутатския имунитет?

— Надявам се, че ще го решим.

В кабинета се подаде старшината от охраната:

— Арестуваният е доставен.

— Добре. Нека да чака в колата. Сега ще дойда. Олег, сега ще отидем с теб да направим обиск в дома на Шайбаков, с нас ще дойде експерт-криминалист, там има какво да се гледа.

— Ясно. — Олег излезе бързо от кабинета.

Турецки се стараеше да не се суети, но всеки път, когато тръгваше да прави обиск или на някаква друга операция, го обземаше странно вълнение, подобно на онова, което преживяват ловджиите, преди да започнат преследването.

В този момент си припомни скорошен обиск у един търговец на оръжие. Човекът не беше готов психологически за среща с милицията, а в дома си криеше цял арсенал. Отначало обърка конците, но след това се засили към вътрешността на жилището и започна да стреля с пистолети, автомати, револвери, с всичко, което му попадаше пред очите.

Наложи се оперативниците да се скрият и да изчакат. През това време докараха до сградата пожарната кола, една линейка и отделение на спецчастите.

Дори и Меркулов пристигна и започна да преговаря с престъпника, но той за нищо на света не искаше да излезе. Тогава от другия край на града докараха майка му, която падна на колене пред прозореца и започна да умолява сина си да не се погубва, понеже ще излежи присъдата си за търговия с оръжие и ще излезе от затвора, но ако по негова вина загинат хора, тогава няма да му се размине и ще получи най-тежката присъда. А може да го убият и преди това.

Нервите на всички бяха опънати до краен предел. Престъпникът псуваше грозно, тракна прозореца, за да не чува и вижда нищо, размишлява половин час как да живее по-нататък. След това предяви искане: хеликоптер и сто хиляди долара.

Пак се заточиха часове на очакване, преговори, обещания. Наложи се да извикат хеликоптер и бронирана кола от банката, за да създадат впечатление, че изпълняват условията му. Разбира се, хората от органите най-много се притесняваха за останалите жители от блока. Току-виж, престъпникът взриви жилището! Не се знае какво има в арсенала му.

След известно време престъпникът настоя да пуснат майка му при него. Кой можеше да помисли, че злодеят ще вземе точно нея за заложник.

Когато всичко беше готово за излитане, престъпникът най-накрая излезе, прикривайки се зад жената и с пистолет до слепоочието й. Тя беше пребледняла, но се държеше уверено и спокойно. Стигнаха заедно до хеликоптера по коридор, създаден от спецчастите.

Точно когато вече се изкачваше по стълбичката, престъпникът за миг изгуби бдителност и върху него веднага скочиха момчетата от спецподразделението, за миг натиснаха лицето му в земята и му надянаха белезниците.

Тогава всичко завърши благополучно, но колко нерви костваше тази победа!…

Турецки погледна през прозореца. Там цареше есен, лееше се непрестанен дъжд, мокрите облаци висяха като парцали почти до покривите. Мокрите гълъби по перваза унило гледаха надолу, сякаш изчакваха да дойде хубавото време.

В колата вече го чакаха двама оперативни служители, експерт-криминалистът и Олег Величко.

— Шефът малко се позабави — шеговито реагира Олег.

— Да тръгваме! Там ни очаква цял химически завод. Гответе се, господа — предупреди колегите си Турецки.

Вратите тракнаха, микробусът пое леко, след него тръгна черният джип, в който караха Мирослав Шайбаков.

Всяко жилище пази специфичните аромати на обитателите си: има запуснати, непроветрявани помещения, където всичко накрая се превръща в пепел; има полупразни, необзаведени домове, където бродят ветровете; има такива, където трайно се е вселил духът на разложението. Къщите живеят живота на собствениците си, подчиняват се на волята на съдбата, но за разлика от хората могат да се възраждат отново и отново.

Жилището на Шайбаков беше претрупано с ненужни предмети, които си е купувал случайно, особено напоследък, когато се е виждал с пари.

— Хайде, Мирослав, демонстрирайте ни завода си — подкани го Турецки.

Домакинът влезе в кухнята, посочи тенджерките от огнеупорно стъкло и рече тихо:

— Това е всичко, което използвам.

— Разкажете откъде научихте тайната за производството на первитина? Нали не сте го изобретили?

Шайбаков се почуди дали си струва да говори, но след малко все пак каза:

— Козлов ми донесе рецептата от Англия, прочел я в едно военно списание. Аз се заинтересувах, започнах да търся съставките, колкото и да е странно — намерих ги.

— Добре. Изложете всичко писмено, колкото може по-подробно, какво и къде сте купували и как сте приготвяли лекарството си. А къде държите первитина?

— Производственият процес е много дълъг, успявам да приготвя не повече от пет грама за денонощие, затова започнах да прибавям препарат за анестезия, за да получа нужния ефект. А и за по-голям обем.

— Не ни разказвайте приказки, а говорете конкретно, има ли в дома ви наркотик, или няма?

— Не.

— А съставките?

— Също са на привършване. Останали са ми две шишенца. — Шайбаков посочи с пръст.

Експерт-криминалистът взе шишенцата с ръкавици, скри ги в куфарчето си, започна да оглежда съдовете и да изчопля засъхналия налеп по стените.

— Имате ли оръжие вкъщи? — попита Турецки.

— Не. Нищо няма — побърза да отговори Мирослав.

Но въпреки твърденията му Величко и оперативниците започнаха обиск на жилището, като предварително извикаха свидетели — една възрастна двойка, живееща отсреща.

Олег Величко не обичаше да се рови из чуждите вещи, гнусеше се, обикновено разглеждаше книгите, правеше се на много зает. Шайбаков имаше към триста книги, преобладаваха кримките, плюс и няколко учебника и помагала по химия. Следователят се усмихна, помисли, че желанието е по-силно от трудностите, ето и този алхимик, ще не ще, се е занимавал с наука, за да постигне своята цел в живота.

Сред купчината несериозни четива изведнъж видя дебел том „История на отечеството“. Олег взе книгата и се учуди от тежестта. Но когато я отвори, видя, че средата е изрязана, а вътре е скрит пистолет.

Олег отиде при Турецки, подаде му тома и рече:

— Прочетете, Александър Борисович, увлекателно нещо!

Шайбаков сведе очи, не искаше да гледа находката.

Турецки отвори книгата, и се подсмихна:

— Шайбаков, майка ти не те ли е учила, че на лъжата краката са къси?

Шайбаков не отговори. Показаха находката на свидетелите, записаха в протокола от обиска.

— Карайте, момчета, продължавайте — рече Турецки на колегите си. — Можете да върнете арестувания в ареста, затънал съм до гуша в друга работа.