Фридрих Незнански
Черните банкери (25)

24.

Лицето на Овражников беше непроницаемо, той измери с поглед Грязнов и Кузнецова и попита сухо:

— Какво се е случило?

— Следеше ни синя жигула номер 48–52 — каза Тамара. — Буквите бяха зацапани с кал.

— Къде забелязахте опашката? — Овражников се сепна.

— Ами веднага. Около хотела — отговори Грязнов. — Но това не е главното. Тамара има по-лоша новина.

— Какво друго? — Овражников се обърна рязко към нея.

— Сутринта в шест часа ми се обади някакъв човек и съобщи, че Рустам Такоев е отвлечен.

— На кого е притрябвал и защо? — Виктор Онисимович учудено разпери ръце. — Те — имам предвид похитителите — нищо ли не съобщиха за себе си?

— Настояха незабавно да бъде прекратено делото за ограбването на склада.

— Странно. — Овражников се разходи из кабинета. — Непонятна ситуация. Разбира се, ще търсим Такоев. Моля ви, Тамара Александровна, останете, имам личен разговор с вас.

— Да тръгвам ли? — попита Грязнов.

— Вземи моята кола, нали цял ден съм на работа, няма да ми трябва — предложи Тамара на Вячеслав.

— Ами ако я смачкам?

— Значи такава е била съдбата й. Със сигурност ще хукнеш след оная жигула, нали?

— И още как! Нямам друга работа.

— Виктор Онисимович, Грязнов вече ви е казал, че вчера по него и Такоев са стреляли, а снощи, още не знаете, някаква кола е блъснала Вячеслав — каза Кузнецова. — Как ви се харесва?

— Никак не ми харесва! Трябва да си смените местожителството — отговори рязко майорът.

— И аз така мислех сутринта — отбеляза Грязнов, — но виждам, че засега трябва да остана именно в този хотел.

— Вячеслав Иванович, моля ви да не изчезвате. Сега ще започне спешна операция в гарнизона, но довечера ще се освободя и трябва да поговорим сериозно — каза Овражников, сякаш обобщавайки всичко.

Грязнов хвана бравата, но Тамара го извика и за всеки случай му даде ключовете от колата си, като го предупреди с усмивка, че трябва да се постарае все пак да не попада в ръцете на КАТ и да върне хондата здрава, за което ще е много благодарна.

Вячеслав излезе навън, седна на мократа пейка под брезата и се замисли. Това е явна задънена улица. Неизвестно защо Овражников не се разтревожи много от изчезването на Рустам, изобщо днес се държа странно. Дали пък лично не е организирал отвличането, за да подсигури репутацията и кариерата си? Сиреч имаше един престъпен елемент в нашите редици, но своите го отвлякоха и скриха. Търсете го, щом ви трябва, а ние си имаме по-важни задачи.

Оставаше едно — да търси Такоев независимо къде се намира: при патриотите, казаците, мафията или между рогата на дявола. Главното е да намери някаква първоначална сламка. И го осени идея.

„Какво съм седнал да мисля, сигурно ония ме дебнат. Трябва да им вляза в положението — това ще е достатъчно. Качвам се в колата и тръгвам. Не е изключено веднага да открия опашката. Тогава ще се изясним кой на кого и колко дължи…“

Грязнов стана решително, тръгна към хондата на Тамара и седна зад кормилото. Обикаля из града надлъж и нашир, но така и не откри никаква опашка след себе си. Безсмислено е да хаби бензина. И тогава Грязнов реши да съчетае полезното с приятното: да се отбие в най-близкия универсален магазин и да си купи чиста риза и някакво бельо. Когато се приготвяше за командировката, беше сигурен, че ще успее да реши всичко от раз. Затова по навик не взе със себе си излишни неща. Но сега ситуацията подсказваше, че сигурно ще се наложи да остане повече. Следователно трябва да си купи най-необходимите работи.

Той се насочи към голямото здание на универмага, паркира и тръгна към третия етаж, където след малко си избра подходящо бельо и тъмна риза на райе. Предпочиташе именно тъмните ризи, защото му беше по-лесно да ги пере. Постави покупките в найлонов пакет, излезе на площада и тръгна към хондата. Зад нея беше паркирал син мерцедес. До него Тамарината кола изглеждаше като ярка буболечка.

Той дори не забеляза как пред него изскочиха трима едри младежи, които веднага го поеха. Грязнов не успя да се изплаши и вече се видя седнал в мерцедеса и заклещен от двете страни от юначагите. На това отгоре до слепоочието му допряха пистолет и му заповядаха да не мърда. Колата веднага напусна района на универмага.

Не го претърсваха, просто го държаха здраво за ръцете и Вячеслав се успокои. И дори си помисли, че може би неуспешният период свърши. Момчетата не приличаха на чеченски командоси, значи няма да искат откуп. А къде го карат? Не е изключено да отиват там, където е вече Такоев. Трябва да е готов на всичко. Да не бърза и да не се вълнува. По възможност…

Човекът вдясно от Грязнов прибра пистолета в джоба си и каза:

— Няма нужда да нервничите. Нямаме лоши намерения. Казвам се Юрий Устинович и съм командир на един от отрядите на „Руското национално единство“. Случайно разбрахме от свои хора, които работят в Управлението на вътрешните работи и прокуратурата, че подозирате наши другари в организиране на терористични акции. Това съвсем не ни е нужно. За първи път има депутат в Държавната дума, избран от нашето движение. Разбирате ли колко е важно за нас доброто име точно сега?

— Не е трудно да се разбере — отговори Грязнов. — Но какво общо имам аз? Защо е този идиотски спектакъл с отвличането?

— Я ме погледнете по-добре. Не си ли спомняте лицето ми?

— Спомням си го, вие бяхте на снимката… — каза Вячеслав и се запъна, не искаше да говори за откраднатата папка.

— Защо замълчахте? Доизкажете се. Къде сте виждали снимката ми?

— Има ли значение за вас?

— Разбирам ви, началникът на МУР не е свикнал да отговаря на въпроси! Вячеслав Иванович предпочита самолично да ги задава! Затова ще ви подскажа. Виждали сте снимката ми в папката, която лежеше на масичката ви в хотела. Откъде взехте материалите? И какво се готвите да правите с нас?

Грязнов разбра, че е безсмислено да крие, щом те знаят всичко. Освен едно: чия е папката.

— Готов съм да обясня някои неща от въпросите, които толкова ви интересуват. Но преди това бих искал също да ви задам няколко въпроса. Ето първия: защо отвлякохте Рустам Такоев?

— Дори не сме мислили да го закачаме — отговори Юрий Устинович с такъв тон, че Грязнов му повярва. — Не е нужен на никого. Той изобщо не е служител от органите, а въздух под налягане. А и той смята да подаде рапорт за оставка, понеже повече го интересува работата във Фонда за съдействие на милицията. Там си играят с такива пари! А всички кавказци са продажни и алчни. Добре ги знаем. На това отгоре е със смесена кръв, изобщо едно лайно. А суровата дисциплина и армейската служба са противопоказани за такива типове.

— Ами ако грешите? И кой тогава се опита да направи покушение срещу нас двамата? Кой стреля по нашата кола? Пак ли не сте вие? Тогава на кого му трябваше да убива пазачите, да краде експлозива и да оставя автографа си на руски патриот? И най-сетне, с какво право ме хващате на улицата и ме карате неизвестно къде? — завърши Грязнов.

— Искахме да ви предупредим, че вървите по лъжлив път. Никой от нашите патриоти не е обирал военния склад и не е убивал охраната. Това е елементарен фалшификат. Просто за някого е изгодно да злепоставя движението ни. За този, за когото истинска Русия е трън в очите! Ние работим навсякъде и можем да си купим всякакво оръжие, но засега държавата не ни цени, затова правим само онова, което й доказва нашата любов. Нека да звучи високопарно, но е справедливо! И никой от нашите не е стрелял по вас. Стопроцентова гаранция.

— Слушайте, но нали можехте да го направите като хората. Да позвъните в хотела, да си уговорим среща. А вие какво правите? Крадете документи, а след това ми излизате с претенции. Няма логика, не е ли така?

— Грешите, господин Грязнов! Само разгледахме папката ви, но изобщо не сме я вземали. Честна офицерска!

— Но тогава къде е изчезнала? — попита възмутен Грязнов. — Вчера влизате през малкото прозорче в хотелската ми стая, днес отвличате мен! Къде е логиката? А между другото, същият този Рустам Такоев ми даде въпросната папка да я разгледам. Е, какво ще кажете сега?

— Да, не се получи много добре с вас. Приемете нашите искрени извинения. Но в края на краищата за нас е много важен контактът с всеки човек. Масите се състоят от отделни хора, а ние искаме масите да бъдат завладени от идеите ни. Само така нашите идеи ще могат да се реализират. Дори не е толкова важно по какъв начин ще стане това.

— И в какво се състои идеята ви?

— Нашата главна задача е да възпитаме в народа национално самосъзнание. Тя вече се реализира. Неслучайно в една или друга степен руската национална идея сега е подета от мнозина. Ако намерите време, елате утре в нашия клуб „Руски витяз“, няма да съжалявате. А може и много неща да ви се изяснят. И да ви харесат. Ще можете ли някъде към единайсет сутринта?

— Не знам, но ще се постарая. — Само това липсваше: Грязнов да приеме поканата.

— Относно отвличането на Такоев ще ви дам един съвет: помислете, може би този акт е бил необходим най-вече на него? Впрочем това е предположение. Ето че пристигнахме. Още веднъж извинете за създаденото неудобство, но ако забелязахте, дори не пипнахме пистолета ви. Ето колата ви, ще ви чакаме утре.

Пуснаха Грязнов от мерцедеса.

— А случайно да е ваше жигули 48-52? — успя да попита на слизане.

— Нямаме такъв номер.

Вратата на мерцедеса тракна и колата бързо потегли. Грязнов дори не се постара да запомни номера й. Защо му е?

Грязнов се върна в гарнизонната прокуратура, отби се при Тамара и рапортува:

— Другарю началник, вашата кола е доставена в двора жива и здрава.

— Грязнов, не се преструвай. Няма нищо радостно.

— Защо, няма ли никакви новини?

— Няма добри.

— Значи има лоши? Нещо за Такоев?

— Разпитани са съседите на Рустам, никой нищо не е видял и не е чул. Отникъде не са постъпвали никакви сведения.

— Какво друго?

— Не знам как да ти кажа. С една дума, Овражников никак не те харесва. Не ти вярва. Смята, че неприятностите започнаха от твоето идване. И този фоторобот, и някакви странни покушения, най-накрая изчезването на Рустам — всичко е свързано с идването ти. Какво ще кажеш?

— Глупости на търкалета. Какво друго? Началникът на МУР оглавява някаква банда, а е дошъл тук, за да вземе властта в града в свои ръце? Какво си мисли, че след всичко това заместник главният прокурор на Русия ще се шегува с него? Откъде ги намирате такива загубеняци.

— Слава, не се горещи, защото не знам какво мисли той, предавам ти онова, което каза.

— Сега къде е? — решително попита Грязнов.

— Ще се върне късно, отидоха в някаква воинска част. Там станало поредното произшествие… освен това ми каза, че не му харесват нашите взаимоотношения.

— Какви отношения? — Грязнов подскочи. — Какво разбира той от отношения? И изобщо това ли му е работата?

— Не знам какво има предвид конкретно. Може Рустам да му е разказал нещо… Във всеки случай заяви, че една почти булка не е прилично да се държи така с другите мъже, особено пристигащи за кратко в командировки.

— И ти каза ли му нещо? Или слушаше и…

— Да, естествено, отговорих, че не съм мечка, за да ме води някой. Че за първи път чувам от него, че съм нечия булка. Че моят личен живот не трябва да засяга никого. Да не живея в казарма.

— Браво! Ами той как реагира? Виж го ти него! А такъв кротичък на вид!

— Никак. Каза си урока и толкова. Каза само, че по мъжки разбира и съжалява Рустам. И всичко, което напоследък се случва, имаше предвид с Такоев, всичко това е резултат от намесата на някакви сили, неизвестно защо стремящи се да очернят честния работник.

— Да… — поклати глава Грязнов. — Тук с тия ваши порядки можеш да очакваш какво ли не. Какво ще правиш довечера?

— Засега не знам. Нищо не сме се разбирали с теб.

— А какво трябва да се разбираме? Вземи ме като… охрана. Ти си крехка жена, трябва да бъдеш защищавана.

— Разбрахме се — Тамара се усмихна, — вземам те. Каня те у нас на гости. Ще ме пазиш от всякакви неприятели.

— Това вече е друг разговор — зарадва се Грязнов и докосна с устни Тамарината ръка. — Отбий се при мен, когато свършиш работа. Аз ще бъда в кабинета на Рустам. Искам да поработя още с документите на това ужасно дело.