Фридрих Незнански
Черните банкери (23)

22

— Всичко ли е наред? — се обърна Рустам към Грязнов, когато двамата с Тамара влязоха в неговия кабинет.

— Тамара кара отлично — отбеляза Вячеслав. — Благодаря, Тамара Александровна, много съм ви признателен!

— Стига, не се преструвай! — усмихна се тя. — Вашата задача е изпълнена, другарю капитан. Разрешете да изляза?

Такоев кимна и с жест покани Грязнов да седне, попита:

— Откъде ще започнем? Ще четеш ли делото?

— Непременно. Дай ми всичко, което сте събрали по делото за убийствата и кражбата. Също и твоите съображения по въпроса.

— За съжаление, материалите не са толкова много — и той подаде на Грязнов съвсем тънък том с грижливо подшити протоколи от огледи и разпити на свидетели. — А относно съображенията, моето мнение се различава от мнението на началството. Кое е по-важно за теб?

— И едното, и другото — отговори Вячеслав, разлиствайки папката. — Освен това ще ме интересуват патриотите от вашите местни партии и обществени движения.

— Когато възникна делото — отбеляза Рустам, — реших, че листовката на патриотите е просто хитрост на бандитите. А по-късно си промених мнението.

— Разбирам. А какво мисли твоето началство?

— А! — смръщи се Такоев и махна с ръка. — Те са убедени, че тук се чувства ръката на чеченските командоси.

— Не си ли съгласен?

— Защо ще ограбват някакви складове? Какво, да не би да имат малко оръжие? Само федералните сили им продават какво ли не. Такава е политиката.

— Знаеш ли, бих искал да се срещна с вашите патриоти, с казаците, да ги чуя. Във всеки случай един такъв разговор няма да попречи на делото. Не си ли съгласен? Пък и кой чеченец ще вземе да се маскира като руски патриот? Помисли само! Виж Басаев — той смята всеки терористичен акт за свой личен подвиг и не иска с никого да дели славата.

— Знаеш ли, има една тънкост, наречена съперничество — започна Такоев, като подбираше внимателно думите. — Изобщо не бих искал да разкривам пред теб всичките си карти. Разбира се, много мислих за ограбването на склада и продължавам да водя разследването по това прекратено дело. А то беше прекратено поради невъзможността да се открият обвиняемите. Но все пак успях да намеря някои неща за руските патриоти и държа материалите у дома. Това е моят личен архив, така да се каже.

— Защо? — учуди се Грязнов. — Отдавна мина времето на самотните следователи и ти прекрасно го знаеш. Никой от нас не е способен в днешно време да работи без експертите по балистика, без химиците, физиците, биолозите — с една дума, без хората, които са нашите уши и очи.

— Тук имаме съвсем обикновен случай, дори да са необходими специалисти, това са социолози или психолози, които могат да прогнозират в каква посока ще действат дадените групи.

— И какво изрови?

— Не е много. И засега не може да се приложи към нашето дело, но вероятно ще трябва да те запозная със съдържанието на папката ми. А за целта те каня у дома.

— Овражников знае ли за материалите ти? — попита Грязнов.

— Не. Никой нищо не знае. Исках да свърша всичко сам. За да не деля с никого славата, както правилно отбеляза. Но ти пристигна и разбирайки важността на момента, сега реших да споделя с теб — Рустам се изрази малко високопарно. — И освен това трябва да разбереш, че е в мой интерес час по-скоро да те изпратя от Ставропол като потенциален съперник! — Той се засмя.

— Ама шегичка!

— Обикновена. Ще тръгваме ли? Тогава дай да прибера документите в сейфа. После ще се върнем и ти ще продължиш работа.

Грязнов кимна в знак на съгласие и те тръгнаха към дома на Рустам.

В колата Грязнов мислеше, че южняците имат в характера си нещо близко до коварството — някаква непредсказуемост, скрита същност. Може би затова са измислили играта на шах, където трябва да предвидиш действията на противника няколко хода напред. Руснакът е по-праволинеен и наивен, а често хитростта му се обръща срещу него. При това другите забелязват, че Бог го е наказал. И го правят без злоба, по-скоро от съчувствие. В Русия винаги са съжалявали мъчениците и каторжниците, понеже във всички времена е имало много несправедливост, народът е бил прекалено угнетен и потиснат.

Грязнов видя в предложението на Рустам не само някакъв необходим ритуал — посещение на дома му, дори възможно пийване, в противен случай защо е приятел? — но и прикрит под външната доброжелателност разпит: какви са плановете ти след толкова неочакваната среща с Тамара? С една дума, Грязнов, отваряй си очите на четири.

Рустам влезе в двора, спря пред своя вход и изведнъж един куршум проби задното стъкло. Грязнов рязко изскочи от колата и видя човека, който стреляше от покрива на отсрещната сграда.

— Лягай! — извика той на Рустам.

Но за Такоев вече нямаше спиране. Извади пистолета от джоба си, също изхвърча от колата и започна да стреля по човека, мержелеещ се като тъмна мишена на покрива.

— Улучих, улучих! — яростно завика Рустам. — Да тичаме! Няма да ни избяга!

Човекът на покрива изчезна. Може би Рустам наистина го улучи. Двамата хукнаха към кооперацията, влязоха през различни входове. Грязнов извади своя „Макаров“ и започна да се изкачва бавно на най-горния, петия етаж. Оказа се, че таванският люк е отключен. Вячеслав се качи на покрива, огледа се и видя Рустам.

— Пак никакви следи! — рече Такоев съкрушено. — А почерците са сходни. Няма следи — нито гилзи, нито кръв. Оня стреляше оттук. Сигурно не съм го улучил — рече той съкрушено.

— И къде може да е изчезнал? — попита Грязнов.

— Крие се в нечий апартамент.

— Да отидем да проверим! — безразсъдно предложи Вячеслав.

— А имаш ли разрешение за обиск?

— Откъде?

— И аз нямам. Кой ще разреши да му правиш обиск без заповед? Слава, този рунд ние с теб го загубихме. Трябва да се примирим.

— Но кой може да е бил?

— Нямам представа.

— Имаш ли врагове? Подозираш ли някого?

— Че кого да подозирам? Сигурно всеки следовател има врагове. Обидени, осъждани…

На покрива беше студено от мокрия вятър.

— Щом няма какво повече да правим тук, да се махаме — предложи Грязнов. — Но не стреляха по мен. Тук още никой не ме познава. Върви мисли сега на кого си се изпречил.

— Може и да си прав.

Те слязоха от покрива, заобиколиха пететажния блок, като се взираха в прозорците, но така и не забелязаха нищо подозрително. Стигнаха до входа на Рустам, качиха се на третия етаж.

— Тук е самотната ми бърлога. Влизай, не се притеснявай, бъди ми скъп гост — покани го Рустам. — Апартаментът ми е едностаен, но добре, че имам и това.

Жилището беше обзаведено по източен маниер, по пода и по стените с килими, в бюфета кристал, бронзови свещници, тежък, бляскащ с всички цветове на дъгата полилей от планински кварц.

— Отдавна ли живееш тук?

— От шест-седем месеца.

— Тогава имам впечатлението, че си получил богато наследство.

— Цялата работа е в традициите. Моите предци така са си обзавеждали дома.

— Не говоря за това. Нашите заплати са приблизително еднакви, пък и знам, че всичко си изгубил в Грозни. А тук — такъв разкош! Не, просто си герой, умееш да живееш. Остава само да ти завидя.

— Справям се някак… Работих във фонда за съдействие на милицията, който има определени предимства. По едно време докарвахме коли от Германия, доста добре печелехме. В това няма нищо престъпно, сам разбираш.

— Браво! А ние в Москва се побъркваме от тичане, поспиш, похапнеш и пак на работа — замислено изрече Вячеслав.

— Впрочем виждам, че и ти имаш достатъчно грижи, в противен случай нямаше да стрелят по теб от покрива!

— Както се казва в руската пословица: работата е за глупците. А аз ще кажа така: на глупака работа му дай. — Рустам се засмя сухо и като оголи ред бели зъби, се протегна към папката на ниската масичка и я подаде на Грязнов: — Вземи документите после ще ги разгледаш, може да намериш нещо полезно за себе си. Давам ти я като на приятел.

— Благодаря ти, Рустам.

— Знаеш ли, Слава, у нас съществува такъв обичай: дойде ли в къщата гост, какви други важни работи може да има? Сега ти си мой скъп гост и искам да те почерпя. Току-що се оказахме под куршумите. Да седнем и да благодарим на съдбата, че извадихме късмет. Нека и занапред да е така. Надявам се, че няма да откажеш гостоприемството ми?

Грязнов открай време не отказваше на хубава компания и маса, затова и сега кимна удовлетворително и потри длани, защото знаеше, че в Кавказ законът за гостоприемството е едва ли не най-важният:

— А какво друго ни остава, приятелю? Ти си домакинът. Аз гостът. Работата няма да ни избяга. С удоволствие приемам поканата ти.

— Чудесно! — зарадва се Рустам. — Сядай, ако искаш, пуши, почивай, оставям те за пет минутки и всичко ще бъде готово.

Домакинът веднага засука ръкави и тръгна към кухнята, откъдето след малко се разнесоха ароматни облаци, там нещо се пържеше.

Грязнов запали цигара, разходи се по мекия килим, спря пред полираната библиотека и зачете заглавията върху кориците. И изведнъж видя снимката с Рустам и Тамара. Двойката се усмихваше мило. В душата му се надигна завист, жегна го като змия, но Вячеслав се постара да се успокои. И как се успокои: все едно, няма да може да се ожени за Тамара; нима има право да обременява младата жена с тежестите на ергенския си живот. А, от друга страна, Тамара също работи в органите, би могла и да разбере, и да прости, ако е необходимо. Но, уви, той вече е закъснял, съдбата е успяла да се разпореди с нейния и неговия живот…

— Хубава снимка, много я обичам — каза Рустам зад гърба му.

Грязнов трепна, сякаш са го хванали в нещо неприлично. За да скрие неловкото си положение, се съгласи с домакина:

— Да, хубава двойка, симпатична.

Грязнов се обърна към Такоев и видя, че масата вече е сервирана. Значи Рустам предварително се е подготвил за срещата, направил е необходимото, а сега само е нарязал и наредил шунката, колбасите и пушената риба в чиниите. В средата на масата стърчаха две бутилки грузински коняк с пет звездички, в сребърна ваза искряха налети със сок гроздове, в голям тиган цвърчеше омлет с кашкавал.

— Скъпи Слава, заповядай на масата — покани го Рустам. — Макар че имам много познати, живея самотно и затова се радвам на всеки гост, който престъпва прага на дома ми.

— Благодаря — отвърна Грязнов. — И аз имам много приятели, грехота е да се оплаквам, често се събираме така, без официалности.

Те седнаха на голямата кръгла маса, сега не се изработват такива. Откъде ли я е намерил Рустам, дали не е от някой антикварен магазин? Но на масата беше хубаво и уютно.

— За тебе, скъпи приятелю, и за нашата среща!

— И ти бъди жив и здрав!

Пиха, започнаха да похапват от мезетата, но мислите им бяха насочени към миналото — към преживяното и уж завинаги отишло си, но както се оказва, останало с тях.

— Знаеш ли, Слава — така и не мога да разбера защо бяха убити толкова хора, защо бяха разрушени градове и селища? Всеки ден се питам и не мога да намеря отговора.

— Рустам, всичко се дължи на калпавата политика, нищо повее. А хората — те са пешки там, където играят царете.

— Като днес си спомням: стоим в Моздок. Трийсет и първи декември. По-рано на този ден живеехме с предчувствие за празника, а сега в душите ни се е загнездила тревога. След това пристига министърът на отбраната. Преди нощния щурм организира пиянска сбирка за офицерите и на нея обеща три звезди „Герой“ на първите, които превземат Грозни на трийсет и първи декември срещу първи януари. Понеже рожденият му ден е на първи януари. По време на щурма ние, подпийналите командири, желаещи да направим подарък на министъра, все пак успяхме да вкараме някои части в някои райони на града. Но колко хора загубихме?! Кой ги преброи? Ти се появи по-късно, но също завари някои неща…

— Знаеш ли, Рустам, само Тамара си спомням, а всичко останало е минало някак покрай мен. Хайде да пием за нея и за теб, за вашето здраво семейство. Желая ви щастие, макар и аз да харесвам това момиче и ти завиждам, няма да крия.

— Тамара е чудесно момиче, аз също съм я оценил, но в твое лице виждах сериозен съперник. После ти изчезна, а аз останах с нея в най-тежките минути.

Чукнаха се, пак пиха, Рустам не си вземаше от мезетата, явно искаше да си излее всичката болка.

— Две години месихме кръв и кал, унищожавахме техниката, проявявахме героизъм и още не знаем в името на какво беше всичко? Ето кое ме плаши най-много сега. Не знам кой съм? Защитник или убиец? И какъв съм за родината си, за народа си — спасител или враг? Непоносимо ми е да живея с тези мисли.

— Тогава ние бяхме само марионетки в ръцете на политиците — мрачно изрече Грязнов, поддавайки се на настроението. — Никой не може да избяга от това. Разбира се, това е наш грях, но ние с теб бяхме на служба и не можехме да откажем да изпълняваме задълженията си.

— А как след всичко това да говориш за правата и свободите на човека? Излиза, че за военните и служителите от органите като нас с теб тези понятия изобщо не съществуват?

— В нашата страна засега нещата стоят сложно — съгласи се Грязнов. — А по света хората, които не желаят да се замесват в авантюристичните военни работи на държавата си, се наричат пацифисти и се стараят да нямат нищо общо с армията. Това е всичко.

Телефонът иззвъня.

— Извинявай — рече Рустам и се обади, отговори нещо на някого. — Да, аз съм на телефона. Добре, скоро ще дойдем.

— Какво, търсят ли ни? — попита Грязнов.

— Да, Турецки те е търсил от Москва и е предал някакъв фоторобот. С една дума, Овражников настоява незабавно да отидем при него.

— Добре, Рустам, ще отидем. Жалко, че не успях да разгледам папката ти.

— После ще я гледаш. В хотела. Засега ти я давам. Ако възникнат въпроси, тогава ще обсъждаме… Хайде, дай по още една, за из път, по руския обичай.

Изпиха по още една без мезе и тръгнаха.

Грязнов свикна да живее така, че всеки ден да му носи нещо ново и неочаквано. А когато не се случваха такива неща, животът започваше да му се струва сив и унил. Тук, в Ставропол, всичко беше неочаквано: срещата с Тамара и Рустам, стрелбата от покрива на кооперацията посред бял ден. Какво още може да се случи?

Странно усмихнат, Овражников постави пред Грязнов фоторобота:

— Какво ще кажете?

Докато се взираше в портрета, Вячеслав се намръщи. С черната, нахлупена до веждите шапка, лицето извънредно много приличаше на Рустам.

— Това да не е шега? — попита Грязнов, без да разбира все още нищо.

— Не. Никакви шеги. Рустам, погледни и ти. Изглежда, имаш двойник в Москва! — весело заключи Овражников. — Старши следователят по особено важни дела при Главна прокуратура на Русия Турецки твърди, че нарисуваният тук мъж бил наел апартамент в Москва и е заподозрян в убийството на двама души, които се опитали наскоро да проникнат в жилището, което въпросният човек е държал. Фотороботът е изготвен с помощта на съседите, които са го виждали неведнъж в техния вход. Освен това, Вячеслав Иванович, той каза, че сте в течение на нещата.

Грязнов се обърна към Рустам и видя, че лицето му сякаш се е вкаменило, а в очите му личи объркване.

— Не, мисля, че тук просто има случайно съвпадение. За неопитното око кавказците много си приличат, не е трудно да се обърка човек — произнесе замислено Грязнов.

— Може да мислите каквото си искате, но моята работа е да ви предам съобщението, пристигнало от Москва, по-нататък вие си блъскайте главата. — Овражников погледна изпитателно Грязнов и Такоев. — Между другото, виждам, че отдавна се познавате, може би това обстоятелство ще ви помогне да решите дадената задача. От своя страна трябва да ви известя, че в посоченото в съобщението време капитан Такоев наистина се намираше в Москва, беше в командировка, ходи в Главната военна прокуратура. Нали така, Рустам?

Такоев кимна след кратък размисъл, в този момент лицето му не изразяваше нищо.

— Затова, Рустам, те предупреждавам, ако си замесен в нещо, по-добре веднага си признай. Ние не сме ти чужди, ще се постараем да те разберем. В противен случай много лошо ти се пише.

— Как можете дори да си мислите такова нещо, Виктор Онисимович! — заяви Рустам с патос, докато избърсваше с нервно движение обилната пот, обливаща челото му — от вълнение или може би от изпития коняк.

— Аз не мисля, а виждам фактите. Предлагам незабавно да напишеш обяснителна къде си бил през дните на последната командировка, с какво си се занимавал, с кого си се срещал, посочи имена на свидетели. Трябва да представиш пълно алиби.

Сега лицето на Рустам почервеня от гняв и той се развика:

— Аз служа в органите от юноша! Изгубих всичките си роднини в Грозни! Но не търся виновните! А тук заради някакъв фалшификат ме лишават от доверие?! Обвинявате ме в убийството на някакви хора?!

— Тук нещо не е наред — примирително се обади Грязнов. — Когато одеве влязохме в двора на кооперацията, където живее Рустам, някой от покрива обстрелва колата ни. Значи има врагове, които желаят смъртта му. Не бива да изключваме, че някой е направил този фоторобот така, че да изложи Такоев.

— Всичко е възможно — предпазливо се съгласи Овражников. — Но всяка версия изисква сериозни потвърждения.

— Трябва да се обадя спешно на Турецки. Да уточни кой точно е направил фоторобота и кой е давал данните за съставянето на словесния портрет. Това е много важно.

— Моля, звънете. — Виктор Онисимович посочи телефона си.

Вячеслав набра номера, отсреща дълго се чуваше дългият сигнал: Турецки не беше в кабинета си.

— Днес непременно ще се свържа — обеща той. — Убеден съм: правдата ще възтържествува. Но кой толкова ти има зъб, Рустам?

— Откъде да знам? Малко ли хора съм арестувал и пращал в затвора! А после те се връщат и започват да отмъщават на виновниците за неудачите си, разбира се, най-напред на следователя и на съдията.

— Ти вземи и уточни кой от предишните ти следствени е излязъл наскоро от затвора. Не е трудно да се направи.

— Ще се наложи… Ех, че работа! Някаква си отрепка… Но ти видя колко бързо изчезна от покрива. Значи самият той се страхува от мен! — заяви Такоев вече с тържество в гласа.

— Намерил си с какво да се гордееш! — подсмихна се Грязнов. — А колко свестни момчета загинаха заради ето такива отрепки!

— Как върви вашето разследване? — поинтересува се Овражников.

— Засега слабо. Изучавам, вживявам се в обстановката. Рустам ми помага — отвърна Вячеслав.

— Какво пък, не смея да ви задържам повече. Ако ви потрябва помощ, обаждайте се.

Грязнов и Такоев излязоха от кабинета на Овражников и запалиха цигари в коридора.

— Трябва да пътувам по работа — каза Рустам. — Нека се срещнем по-късно. Или утре. През това време ще се запознаеш с документите, ще има какво да обсъждаме. Между другото, къде е папката?

— Оставих я в твоята кола.

— Да отидем да я вземем.

Долу на двора Рустам отключи колата, взе папката, подаде я на Грязнов и попита:

— Тук ли ще останеш да работиш, или да те закарам в хотела?

— Не, тук ще поработя, а след това ще се поразходя из града.

— Както искаш. До утре.

Вячеслав махна с ръка на Рустам, постоя замислен и озадачен от случилото се. По принцип, ако знаеше причината, можеше да повярва, че следователят Такоев при престоя си в Москва е убил двама охранители, неизвестно защо напиращи в квартирата му. В края на краищата какво знаеш за друг човек, в чиято душа никога не си надниквал? А и говореше странни неща: не знаел как да се нарича — защитник или убиец. Такива мисли не минават в главата на всекиго. Разбира се, не е лесен човек Рустам. А събитията в Грозни от деветдесет и пета година направо са покрити с мрак. Но и на Саша едва ли са дали фалшив портрет. С една дума, имаше за какво да помисли много сериозно. Грязнов реши да се отбие при Тамара: все пак тя е постоянно с Рустам, може пък случайно да помогне да се изясни нещо!…

— Може ли? — Грязнов надникна в кабинета на Тамара.

Тя се усмихна и го покани:

— Заповядай. Как върви работата?

— Всичко е наред, прекрасна маркизо!

— Но като гледам лицето ти, не мога да кажа същото за теб.

— Какво ми е на лицето? — погледна изпитателно Вячеслав.

— Загрижено е. Мрачно. Проблеми ли се появиха?

— Позна. И то не от най-приятните.

— Те… с нас двамата ли са свързани?

— Горе-долу. Разбира се, нямам право да говоря така, но днес пихме с Рустам за теб. Конякът беше горчив.

— Слава, ако обичаш, без намеци.

— Добре, няма. Можеш ли да се освободиш? Искам да говоря с теб нещо много важно и… тайно.

— Трябва да съчиня един спешен документ. Ще ми трябват още час-два.

— Аз съм в кабинета на Такоев. Той изчезна нанякъде по свои си работи. Ще се срещнем с него чак утре. Ще се обадиш ли, като свършиш тук? А след това можем да вечеряме заедно. Или вече не ти разрешава?

— За какво говориш? Все още не съм негова жена и той не може да ми заповядва.

— Е, слава богу! Значи мога да работя и да те очаквам с нетърпение — каза Вячеслав и не се сдържа, целуна я по бузата.

Тя пламна, но бързо се дръпна, каза, че никой не се държи така на работното си място — всеки момент може да влезе някой в кабинета.

— Права си, изчезвам. Доскоро!

Грязнов се върна в кабинета на Рустам, разтвори пред себе си следствените документи и материалите, събрани от Такоев за руските патриоти, и вглъбен в делото, неусетно премина в работно състояние. Времето минаваше незабелязано. Изглежда, Тамара не можеше да се справи със спешната задача на шефа си. Грязнов се запозна с протоколите от огледите и разпитите и без да жали летящото време, отвори папката на Рустам.

В нея бяха събрани снимки и изрезки от местни вестници, разказващи историята на движението „Руско национално единство“, репортажи за политически акции, провеждани от патриотичната организация, бележки за ръководителите й, техни снимки и много други неща. Ако трябва, материалите можеха да стигнат за цяла брошура. Само че на кого е нужна? Всички членове на „Руско единство“ се наричат истински руски патриоти, може би точно затова Такоев си е събирал материалите.

Тук имаше сведения и за веществата, произвеждани в завода за химически реактиви. В отделен пакет бяха събрани вестникарски материали за проблемите на тьорското казачество, снимки на казашки събрания и занимания на някакво спортно дружество.

Може всичките сведения да говореха нещо на Рустам, който живееше тук, но за Грязнов не се оказаха особено интересни. Той недоумяваше защо му е всичко това на Рустам, нямаше никакви преки улики, които дори да намекват за бандитското нападение в склада.

На вратата се почука. Вячеслав каза по навик „Влезте!“ и се зарадва, като видя Тамара.

— Какво става, свърши ли най-сетне?

— Нали виждаш. При теб как е?

— Сигурно всичко е добре, освен това, което не е добре.

— А кое не е добре?

— Това, че си тук, а всъщност си много далеч.

— Нека не говорим за това, става ли? Понякога животът е толкова кратък и бързотечен, че не си заслужава нищо да планираш и предвиждаш. Разбрах го едва вчера. Ти изчезна, аз те чаках и се измъчвах, беше ми обидно. Сега, когато пак се срещнахме, започнах да се упреквам и ядосвам, и защо? Не е ли по-добре да се радваме на появилата се възможност да бъдем заедно?

— Права си, мое умно момиче. Да забравим всичко — каза той и я целуна по челото, както се целуват деца.

Тя наближи масата, погледна отворената папка с материалите от вестниците и попита:

— Чие е това досие?

— Рустам ми го даде. Безполезен материал. Чета и нищичко не разбирам: за какво му е? Той ми каза: всичко е извънредно важно. А според мен — планината роди мишка. Може и да не съм прав. Добре де, довечера ще попрочета още, ще помисля. Нали трябва да се вживея в местните условия!

— В такъв случай да отидем на ресторант. Да вечеряме — предложи Тамара. Явно се чувстваше тягостно в този кабинет, сякаш се страхуваше от нещо.

— Разбира се, да вървим, сега можем и да се поотпуснем — Грязнов се усмихна виновно. — Само да прибера всичко, а Рустамовата папка дай да оставим в хотела. Да не я нося с мен. Искам още веднъж да прегледам документите. През цялото време сякаш не съм на себе си. Знаеш ли, отдавна не ме е обземало такова чувство. Преди родната страна ми се струваше роден дом, а сега като че ли нещо се е случило — навсякъде си чужд.

— Ще ти мине.

Тамара тръгна към изхода. Грязнов се наметна в движение с тежкото си палто, заключи кабинета и последва девойката. На изхода предаде ключовете на дежурния и приветливо си взе довиждане.