Фридрих Незнански
Черните банкери (18)

17

Поредната новина, донесена от Грязнов, очакваше Турецки в прокуратурата. В жилищна сграда на „Волхонка“, на стълбището, са разстреляни двама души с униформа на охранители. Дежурната бригада вече заминала за там, но и той може да успее за края на огледа.

— Ще отидем ли? — предложи Грязнов. — Сега в Москва непрекъснато се стреля, но както ми доложиха, тази престрелка има непосредствено отношение към твоето дело.

Те се метнаха в неговия форд и полетяха към „Волхонка“. Пред входа на блока, където станала престрелката, имаше заграждение. Милиционерът позна Грязнов и ги пропусна да влязат.

По стълбите се стичаха струйки кръв. Труповете лежа ха на площадката между втория и третия етаж. Тук вече действаше дежурният следовател Стрижов. Щом видя Турецки и Грязнов, той се усмихна раболепно и започна да докладва обстановката:

— Убитите са били открити от съседи. Разбира се, хората са чули най-напред стрелбата, но никой не се осмелил да си подаде носа. Но когато всичко стихнало, излезли, открили труповете и се обадили на нас и на „Бърза помощ“. Двамата са били убити веднага, не е имало нужда от медицинска помощ.

— Кой е стрелял? — попита Турецки.

— Съседите казват, че в шейсет и седми апартамент напоследък е живеел човек от кавказка националност. Вероятно ония двамата са искали да влязат в дома му и той си е разчистил сметките с тях.

— Проверихте ли шейсет и седми апартамент, има ли някой там?

— Още не е отворен. Но на позвъняванията никой не отговаря.

— Да отидем да видим.

Апартаментът се оказа заключен с една секретна брава, макар да имаше и други ключалки. Изглежда, когато е бързал, собственикът не е заключвал и просто е траквал вратата. Турецки се разходи из стаите, погледна в кухнята. Жилището е неуютно, явно е давано на различни наематели през последните години. От опушените стени лъхаше на вехто, както се случва в долнопробните провинциални хотели с олющени мебели и протрити килими.

— Претърсихме труповете — докладва влезлият Стрижов. — Ето документите на убитите. И двамата са охранители във фирма „Спектър“, директор Долгальов. — Стрижов подаде на Турецки удостоверенията на убитите.

— Видяхте ли, Александър Борисович, какво ви казвах аз, още много пъти ще срещнем името Долгальов. Какво са правили охранителите му тук? Рекетирали ли са? — попита Грязнов.

— Както виждаш, кавказецът е стрелял без грешка. Посякъл ги е от раз и двамата и духнал.

— Странна история — поклати глава Стрижов. — Явно е работил професионалист. Представете си: събрал е всичките си гилзи. Върху бравата няма никакви отпечатъци.

— Е, мисля, че в апартамента ще се намерят отпечатъци — каза Турецки. — Не успяхте ли да разпитате съседите? Не е лошо да имаме скица на този кавказец. А пък аз, Слава, ще трябва да отида сега във фирмата на Долгальов и да проуча защо са пращали тук охранителите си.

— Заминавай, обаче едва ли ще ти кажат.

— Просто не ми остава нищо друго. Може ли да взема за малко шофьора ти?

— Добре, а после го прати пак тук.

Турецки веднага се отправи за фирма „Спектър“. Там, както предполагаше Грязнов, никой не се зарадва на появата му. Но секретарката Светлана пак предложи кафе. Следователят не отказа.

— Е, как я карате във вашата фирма? — попита Турецки.

— Всичко е наред — отговори девойката.

— Толкова ли сте сигурна? — учуди се Турецки.

— Защо, вие да нямате други сведения? — парира секретарката.

— Бих искал да видя господин Долгальов. Още ли го няма?

— Не, беше в Питер, а вчера позвъни вече от Киев. Бизнес, нали разбирате.

— Имам една молба към вас, Светлана. Уведомете ме веднага, щом Долгальов се появи. Ето ви визитната ми картичка. И го помолете веднага да ми телефонира.

— Мога да съобщя за завръщането му само с разрешение на шефа.

— Добре, както искате. Нищо ново ли не сте чули около убийството на Евгений Крохин?

— Не, при нас не се говори за това.

— Забравиха ли вече?

— Не знам. Но някак всички са заети с работата си, не им е до това.

— А аз ви нося още една скръбна вест.

— Каква? — Момичето погледна напрегнато към Турецки.

— Кажете ми, къде са днес вашите охранители Сергей Одинцов и Андрей Рибкин?

— Имат почивен ден.

— А къде може да се провери?

— Има специален график.

— Вижте сега, Светлана, днес току-що споменатите момчета са били убити. Опитвали са се да влязат в дома на един господин, който ги е разстрелял без никаква жалост, нали разбирате.

— Какъв кошмар! — прошепна секретарката. — И сега какво ще стане?

— Вашата фирма ще трябва да се охарчва за погребения. Когато Долгальов се обади, предайте му това печално известие и кажете, че старши следователят от Главна прокуратура Турецки отдавна го очаква, за да си поговорим за всичките нещастия и да му изразя съболезнованията си.

— Добре. Ще предам.

— А заместникът на Долгальов тук ли е?

— Да. Павел Иванович Заметалин. Ако ви трябва, минете през другата врата, той е в кабинета си.

Турецки влезе в кабинета на Заметалин, обзаведен по последната дума на европейския дизайн. Заместникът на Долгальов беше суховат и дребен на ръст, косата му се спускаше над челото, той я отметна с тънка нервна ръка.

— Господин Заметалин? — попита Турецки.

— Да. Слушам ви.

Турецки се представи, седна, загледа се в лицето на домакина си.

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, свързани с бивши работници на вашата фирма.

— Готов съм да ви изслушам, но имайте предвид, че работя тук втори месец — предупреди Заметалин.

— Няма значение. Това, което ме интересува, е свързано със събития от последно време. Можете ли да ми кажете къде са документите, които е пазел в дома си покойният Евгений Крохин?

— Нищо не съм чувал за такива документи!

— Така ли? Тогава друг въпрос. Имаме потвърждения, че убийците на Крохин са служители именно на вашата фирма — рече Турецки и втренчено погледна Заметалин в очите. — Какво мислите по този повод?

— Убеден съм, че грешите. Защо им е на нашите служители да убиват квалифициран счетоводител? — очите му дори не мигнаха.

— Примерно за това, че прекалено много е знаел.

— Не. Това не може да бъде — заяви уверено Заметалин.

Или заместникът на Долгальов беше добър артист, или наистина нищо не знаеше. Сега на Турецки му оставаше само да съобщи за смъртта на охранителите и да посочи моргата, от която служителите на фирмата могат да приберат телата на убитите след съдебномедицинската експертиза.

Вестта разтревожи Заметалин, той попита развълнувано:

— Как е станало?

— Нападнали са едно жилище и, естествено, са ги разстреляли.

— Невероятно! Обвинявате ги в грабеж? — изуми се Заметалин.

— Бихте ли ни подсказали в какво да ги обвиним? Смятате ли, че са отишли там от хуманни съображения? Вие ли ги изпратихте?

— Не! Не знам и с каква цел са отишли. Но всичко това е много, ама много неприятно. Трима покойници за една фирма — това е прекалено!

— Значи лично вие нямате връзка с това? — уточни Турецки.

— В никакъв случай. Разбира се, ще приберем хората и ще ги погребем. А вие си разследвайте какво е станало. Аз съм профан в тази област.

Турецки си взе довиждане и остави Заметалин разстроен. Искаше да се сбогува и със секретарката, но тя разговаряше оживено по телефона. Фирмата живееше своя живот и не желаеше да споделя тайните си с никого.

Турецки кръстосваше бавно кабинета си и обмисляше поредно следствено мероприятие. Грязнов поглеждаше сърдито към него, докато търпението му свърши:

— Какво се мяташ като подгонен вълк?

— Някаква тревога стяга сърцето ми, Слава. Всичко ми се изплъзва, сякаш съм някой новак. Ето виж, на бюрото ми има интересен документ. „За резултатите от проверката на указите и разпорежданията по въпросите за формиране на Държавен фонд за скъпоценни метали и камъни…“ Прочети го и обърни внимание на имената вътре.

Грязнов започна да чете и изведнъж възкликна:

— Гледай колко познати имаме тук! А този Геранин според мен се споменаваше и в делото на „Ресурс“, нали?

— Има такъв банкер.

— Хайде да го поканим съвсем културно в прокуратурата и да поразсъждаваме за Долгальов и Козлов.

— И аз така мисля. А дотогава ще имам време да се запозная с материалите, за да бъде по-конкретен разговорът ни с него.

— Саня, ти наистина сядай да четеш. А аз ще се разпоредя моите оперативници да са готови да действат. Щом се появи Долгальов или Козлов, веднага да ги засечем. Между другото, обеща чрез Меркулов да помогнеш за подслушването на телефоните им. Какво става там?

— С Козлов всичко е много лесно. Костя определено обеща. А за Долгальов — все пак е депутат, дявол да го вземе. Боя се, че ще се наложи да разчитаме само на собствената си агентура. И… нали разбираш, има други начини. Въпросната секретарка Светлана… А ти си толкова неотразим мъж. Защо не опиташ!

Те се посмяха, разбираха, че законът в случая не може да им помогне. А делото набъбваше пред очите им, вземаше все нови жертви. И нямаше за какво да се хванат, затова им беше тягостно и неуютно — в унисон с времето навън.

Грязнов си замина. Турецки потъна в изучаване на материалите и за своя изненада откри няколко десетки чеченски банкови документи, с помощта на които са осребрени огромни суми, въртели се между Москва и Грозни.

„Това е някаква прахосмукачка! От Централна банка през «Ресурс» и Северна банка парите са насочвани към няколко фирми. В банковите документи непрекъснато се мяркаха имената на Акчурин, Бережкова, Геранин, Козлов, Долгальов…“

Малкото откритие обнадежди Турецки, но заедно с това и го обезпокои. Банковите документи са идвали от Чечня, явно ще трябва там да се търсят хората, имащи някаква връзка с делото. Не е изключено в операциите също така да е участвал и кавказецът, когото охранителите на Долгальов така неуспешно са притиснали.

В задънената улица, от която сякаш нямаше никакъв изход, се очертаваше само едно: работа и чакане, с времето всичко трябва да се реши. Случват се и дела, които остават завинаги неразкрити. Но кой е виновен за това? Неквалифицираният следовател или гениалният престъпник?