Фридрих Незнански
Черните банкери (48)

47.

Турецки и Грязнов мрачно обикаляха из къщата на Пихтин. Прозорците на всички стаи бяха счупени, мазилката на стените изронена, мебелите насечени, счупените стъкла скърцаха под краката им.

Стъпалата към втория етаж бяха облени в кръв. В голямата стая на първия етаж на пода един до друг лежаха труповете на убитите бандити, изоставени от избягалите престъпници. Малко по-настрани, отделно, покрит с чаршаф, лежеше Пихтин. Беше убит от парченце от гранатата, ударило го точно в слепоочието. Почти не се виждаше раничка.

Сложиха обезболяваща инжекция на превързания Усов и той вече дремеше полулегнал в едно кресло в очакване да дойде транспортът.

Жената на Пихтин беше все още в несвяст. Лекарят й сложи успокоително, каза, че шоковото състояние ще премине. За щастие момчето не беше пострадало.

В къщата работеха експерти, святкаше фотоапарат. Чакаха колата, която трябваше да прибере покойниците, и „Бърза помощ“ — за Усов и Пихтина. Трябваше също така спешно да решат проблема с момчето Гоша. Цялата им надежда беше все пак майката да дойде на себе си. Защото нямаше къде да заведат детето. Не можеха да го оставят само в къщата! В краен случай щеше да се наложи да го вземат със себе си. А сетне да търсят възможни роднини, ако се намерят такива…

При Турецки отиде един от оперативниците и каза:

— Вижте какво намерих.

Той държеше на дланта си пейджър с надпис „Нощен клуб «Парадайз». Охранител Едуард Фомин“.

— Къде беше? — попита учудено Турецки.

— В джоба на този бандит, крайния отляво.

— Ето че знаем най-сетне откъде са ги изпратили — отбеляза Грязнов. — Както разбираш, Александър Борисович, това е работа на Воронин.

— А може случайно да се е оказало у него? Или някой друг да го е наел?

— Всичко е възможно, но мисля, че бързо ще установим дали Фомин е работел в нощния клуб или не.

— Изобщо връзката е съвсем пряка. Пихтин тайно, по-точно със знанието на Акчурин, снима оргиите в сауната, след това премахват банкера, а информацията излиза наяве в средствата за масова информация. След Савелиев сплашват Пихтин, а след Сорокин решават да го ликвидират. Изпращат килърите. Сигурно не са знаели, че сме взели под охрана семейството — разсъждаваше Турецки.

— За съжаление никой не можеше да предположи толкова мощно нападение — сви рамене Грязнов. — И моите момчета се оказаха на висота. А Пихтин? Видя ли? Такава дреболия — пфу! Не може да се види с просто око, обаче го ликвидирала… Води се истинска война. Няма ред в Русия — продължаваше възмутено Грязнов. — Живеем в страна на охранители, повечето от които носят оръжие.

— Слава, не съм спокоен за момчетата, с които замина Коля — каза Турецки. — Защо не взеха радиостанцията с тях?

— Страхували са се заради този дяволски мерцедес. А там не се оказа никакъв капан. Просто са го изоставили, защото не им трябва. А ние се хванахме. Докато експертът провери всичко — изгубихме толкова скъпоценно време.

Те излязоха от къщата, качиха се във форда на Грязнов и започнаха един по един на смени да се свързват с постовете на ДАИ. За съжаление не чуха нищо утешително.

 

 

Ладата зави след волгата в някаква пресечка, изостана малко, а когато волгата отново отмина вдясно, даде газ, но на кръстовището на улиците не забелязаха никого. Бандитите се бяха скрили в един от дворовете. Спецназовците излязоха от колата и бързо тръгнаха покрай оградите. В последния двор неочаквано откриха волгата. А като стигнаха до края на улицата, забелязаха и двете фигури, които вече се скриваха в горичката около селището.

Както Саватеев скоро разбра, по-нататък всичко се оказа въпрос на техника за опитния Лихачов.

Прозвучаха автоматни откоси, след които бандитите залегнаха и започнаха да стрелят.

— Дръжте ги на земята — нареди майорът. — За да не стават и да се отдалечават. Да се стреля над главите им. А аз тръгвам.

— Идвам с теб — обади се Саватеев.

— Ти, старши лейтенант, по-добре ги притискай тук, не им позволявай да пълзят. А аз си знам работата — и като се приведе, отмина нататък.

Един от бандитите стреляше с пистолет. Но не се целеше. Както съобрази Николай, явно се канеше да излезе от опасната зона и да скочи под големите дървета, които бяха съвсем наблизо, почти зад гърба му.

И Саватеев позна: щом оня се накани да скочи, даде дълъг откос и отряза бандита от гората. Чу неистов вик и видя как бандитът се зарови в снега. Николай веднага се метна след него. Но го спря също такъв дълъг откос от страна на втория бандит. Нещо силно го удари и опари в дясното рамо и след миг ръката му изтръпна.

Отначало Саватеев не можеше да разбере защо ръката му не действа, защо изпуска дръжката на автомата. Пъхна лявата си длан под куртката, притисна я до болното място, а когато я извади, видя, че цялата е в кръв. Значи този гад все пак го улучи!…

Но докато разсъждаваше какво се е случило, боят вече приключи. Срещу него вървеше майорът и размахваше спуснатия си автомат.

— Нали ти казах да не се пъхаш! — извика сърдито той, като видя окървавената длан на Николай. — Малявин! — махна с автомата към един от бойците си. — Ела тука, има работа за теб! Сега той ще те превърже. Също и бандита. Как се изхитри да му простреляш и двата крака едновременно? Сега ще се наложи да го влачим с нас. А моят — виж го, лежи си, хубавецът. Нито една драскотина. Добре де, стига приказки, всичко се случва!…

На връщане пътуваха с двете коли. Шофьорът на ладата караше Николай, а спецназовците настаниха бандитите във волгата. Николай изведнъж почувства, че го тресе силно и много му се спи.

А след двайсетина минути на първия пост на ДАИ майорът се свърза с Грязнов и съобщи как стоят нещата тук. След още половин час вертолетът долетя за тях. Преди да ги натоварят, Лихачов написа на едно листче, прикрепено към арматурното табло на ладата, телефона и фамилията си. Но по изражението на шофьора можеше да се прочете, че едва ли ще се възползва някога от тях.

Естествено, Грязнов наруга своя „кадър“ за такава самодейност, но личеше, че е останал доволен от действията на оперативника.

— Жив си и слава богу — кратко резюмира Турецки. — Почивай си, скоро ще бъдем в Москва. Хайде, Слава, да разпитаме хората, за да не ходим излишно в СИЗО.

Грязнов порови из джобовете си, намери тефтера, седна да пише протокол. Турецки го погледна усмихнато, извади от папката си няколко чисти бланки и му ги подаде.

— Как се казвате? — Турецки се обърна към арестуваните.

Младежите казаха: Свешников и Копилов.

— Чия заповед изпълнявахте?

Арестуваните мълчаха.

— Е, какво се е случило? Забравихте ли за кого работите?

— Не можем да съобщим поръчителя — отговори единият, по-възрастният, Копилов.

— А той не ви ли предупреди, че отивате да убивате съвсем невинни хора и за това ще се наложи да отговаряте пред закона? Аз ще ви помогна. Наел ви е началникът на вашата охрана Севрюгин. От името на Воронин — каза Турецки. — Какво ще кажете по въпроса? Хайде, още ли ще мълчите?

— Да — отговори Свешников. — Казаха ни, че Пихтин, който живее на вилата, е нанесъл голяма вреда на фирмата. Заради него фирмата е загубила стотици милиони.

— Заповядаха ви да го убиете, така ли?

— Не, да го доставим на Севрюгин.

— А защо тогава стреляхте?

— Не знаехме, че Пихтин е с охрана.

— Отдавна ли работите при Воронин?

— Аз от година — отговори Копилов.

— Аз от два месеца, след казармата — каза Свешников, като поглеждаше тъжно бинтованите си крака.

— Разбирате ли какво сте направили? Пихтин загина по ваша вина, а да не говорим, че оставихте и от вашите. Само вие двамата се оказахте късметлии.

— Заповядаха ни — унило повтаряше Свешников.

— Ами ако утре ви заповядат да разстреляте родната си майка?

Арестуваните мълчаха.

— Назовете всички участници в операцията поименно, кой командваше, какво беше оръжието, изобщо разказвайте. Възможно е по този начин да си облекчите съдбата.

След завръщането си в Главна прокуратура Турецки веднага тръгна за Меркулов.

— Как мина? — попита го той без предисловие.

— Саватеев е ранен. Откараха го в болницата, има заседнал куршум в рамото — отговори Турецки. — Пихтин е убит. Убити са и осем бандити, двама арестувани. Всичките са охранители на клуб „Парадайз“. Затова сега ще взема заповед за арест на директора на фирмата Воронин и за обиск на офиса и жилището му. Костя, ще разрешиш ли?

— Разбира се. И аз имам за теб невесела информация.

— Нима Воронин е успял да свърши още нещо?

— Не знам какво е успял, но ще трябва да се заемеш и с това. Днес на стълбището в дома си е убит зетят на Савелиев.

— Главният разпространител на информацията, компрометираща висшите държавни чиновници, е премахнат. Най-вероятно за това се е постарал Воронин. Огледът на местопроизшествието дал ли е нещо?

— Нищо, освен няколко гилзи от пистолет ТТ.

— Казваш, днес сутринта?

— Савелиев ми позвъни, съобщи ми. Разбира се, можехме да го предвидим.

— Не е възможно да се постави охрана до всеки. Ето, охранявахме Пихтин и какво?

— Кога смяташ да посетиш Воронин?

— Още сега. Докато няма посетители в клуба. Представяш ли си какво ще стане, ако от глупост започнат да стрелят?

— Не си ли изморен? Ще се справиш ли?

— Ще помоля Слава да помогне. Ще вземе групата по залавяне, къде ще се дянат!

Той влезе в кабинета си, а телефонът моментално зазвъня. Обаждаше се Казански.

— Александър Борисович, при Меркулов ли бяхте? Не ви ли каза да отложите всичко и спешно да се заемете с разследване убийството на зетя на Савелиев?

— Просто ми съобщи. Но ме помоли да не отлагам главната си задача, а, напротив, да я форсирам. А защо така Савелиев изведнъж заобича зет си?

— Кой го знае? Може да е заради дъщеря му.

— Добре, ще погледна материалите и ще възложа на членовете на бригадата да се заемат и с този случай.