Фридрих Незнански
Черните банкери (29)

28.

Все пак следствието по делото за банка „Ресурс“ бе водено неквалифицирано. Умишлено или от небрежност, не са иззети необходимите документи, не са разпитани необходимите свидетели, а нали това трябва да се направи по горещите следи. Сега вече много фигуранти са се скрили в „близката чужбина“, предишните фирми са се разпаднали, всичко е потулено.

Турецки раздели цялата си работа на два етапа. Първия: изучи дейността на банката до смъртта на директора й Вадим Акчурин, а след това втория етап — след идването на Алла Бережкова и заемането на ръководния пост от нея.

Документите и договорите потвърждаваха връзката на банката с израелска финансова фирма, гарантирала двайсет и пет процента годишна лихва по депозитните сметки. Явно тези високи проценти са привлекли Акчурин. Като начало банка „Ресурс“ привежда в Израел пет милиона долара, след месец израелската финансова фирма връща дълга с лихва, но едновременно получава от банката десет милиона долара. Месец след връщането на десет цяло и две десети милиона фирмата получава петнайсет милиона и вече се готви да получи поредния превод от двайсет милиона. Но не дочаква. Точно по това време умира Акчурин. Той е пречел на някого да източи всичките пари от банката и да обяви фалита й.

Турецки разбираше, че сиренцето е безплатно само в капана за мишки, както каза веднъж Семьон Семьонович Мойсеев. Не е възможно в Израел да се спечели двайсет и пет процента годишна лихва. Такъв доход може да се получи само от търговия с наркотици или оръжие. Ако Акчурин не беше прекъснал веригата от преводи, щеше да я прекъсне израелската фирма, но, разбира се, при превода на парите от „Ресурс“, а след това щяха да съобщят на руските банкери: момчета, опразнете офиса. Но продължаваше да не става ясно по какъв начин „Ресурс“ изпада от списъка на банките — правителствени агенти. И като резултат банката поетапно бива изместена от всички бюджетни сметки и инвестиционни програми. Тя започва да плува самостоятелно и се задавя в бурното финансово море. Между другото, по това време съветник на Алла Бережкова е Владимир Козлов, нейният любовник.

И какво, дали пък от всичко това не излиза, че доверчивата любов на вдовицата погубва банката и може би мъжа й? Макар да е грешно, но Турецки се ядоса на покойния Арбузов и освен това помисли, че би трябвало да се скара на момчетата от Управлението за икономически престъпления, които са започнали следствието. Само въпроси! Трябва отново да разпитва свидетели, да се занимава с черната работа.

Обади се Клавдия, секретарката на Меркулов:

— Александър Борисович, търси ви Казански. Защо не се обаждате?

Турецки изпсува и тръгна към началника на Следственото управление.

Казански го посрещна с усмивка, което веднага го накара да застане нащрек. Значи не чакай нищо хубаво.

— Как сте, Александър Борисович? — радостно се осведоми шефът.

— Различно.

— Ще ви помоля до края на месеца да представите отчет.

— Ще бъде изпълнено.

— Знаете ли, Александър Борисович, забелязвам, че в този кабинет винаги сте официален и предпазлив, а все пак бих искал между нас да се установят дружески отношения.

— Но това по-скоро са ваши лични проблеми. Възпитателната и прочие идеологическа работа е за шефовете, а аз съм само подчинен, нямам време да се замислям за високите материи.

— Възможно е да сте прав. Имам малка молба към вас.

„Ето, пак ще започне — помисли Турецки угнетено — Пак да ме тласка към някаква афера.“

— Виждате ли, има едно деликатно дело — точеше думите Казански. — Реших, че мога да го поверя само на вас като опитен сътрудник. Към мен се обърна за помощ Степан Макарович Савелиев. Да, да. Не ме гледайте учудено. Същият Савелиев, заместник-министърът на финансите.

— И с какво мога да му помогна аз? — попита Турецки, без да скрива раздразнението си.

— Преследват го, шантажират го, искат му десет хиляди долара за една видеокасета.

— А какво има на касетата?

— Той е убеден, че е фалшификат. Но са му скъпи честното име и добрата репутация, ще омърсят невинния и след това с години не можеш изчисти името си.

— За съжаление аз съм прекалено зает, в делото на банкерите има много епизоди, изискващи щателна проверка. По-добре възложете новото дело на някой по-малко натоварен колега.

— Не, Александър Борисович, уверен съм, делото не струва и пукната пара. Ще го схрускате като орех и ще освободите човека от неприятностите.

— Добре, ще се опитам.

— Отлично, доволен съм. Ето ви заповед за възбуждане на дело и визитната картичка на Савелиев. Позвънете му, вземете необходимите данни и… отсечете ненужната опашка.

Турецки се върна в кабинета си, веднага набра номера на Савелиев. Секретарката отговори, че Степан Макарович е зает.

— Безпокои ви старши следователят по особено важни дела от Главна прокуратура Александър Турецки, заместник-министърът Савелиев чака да му се обадя.

Секретарката смекчи гласа си:

— Един момент, ще ви свържа.

Турецки поздрави, представи се, предложи на Савелиев да се срещнат, понеже подобни въпроси не се решават по телефона. Степан Макарович го помоли да отиде при него в министерството, за да обсъдят подробно проблема.

След около четирийсет минути Турецки вече бродеше по коридорите на Министерството на финансите и търсеше нужния кабинет.

Миловидна секретарка го придружи до Савелиев, предложи кафе, но следователят отказа, извини се с недостиг на време.

— Всичко започна преди една седмица — заразказва Савелиев. — Позвъни ми младеж, предложи за десет хиляди долара да купя от него видеокасета. Както разбирате, сумата е огромна. Не разполагам с такава.

— Какво има на видеокасетата?

— Не знам. Могат да бъдат изработени всякакви фалшификати! Сега под път и над път има компютри, размножителна техника, всичко може да се нарисува!

— Срещали ли сте по-рано този младеж?

— Гласът ми е непознат, ако видя лицето му, може и да си спомня. Но това не е важно, цялата беда е там, че ми остава малко време. Следобед трябва да ми позвъни и да се уговорим окончателно за мястото на срещата.

Савелиев наистина се вълнуваше, това даваше основание на Турецки да мисли, че заместник-министърът е замесен в нещо, щом толкова се страхува от фалшификация. Но, от друга страна, кой може да е спокоен, ако го шантажират по подобен начин и му искат немалка сума?

— Не ви ли заплашваха с физическа разправа? — уточни Турецки.

— Не, не е имало такова нещо.

— Е, тогава няма нищо страшно. Ако не възразявате, с разрешение на прокурора можем да подслушваме телефона ви, да засечем откъде се обажда изнудвачът, така ще го хванем.

— Знаете ли, мога да си уговоря среща с него, а вие ще ми помогнете да се разплатя и, разбира се, бих искал да унищожа касетата. Дори не искам да я гледам.

— А сигурен ли сте, че престъпникът не е оставил у себе си няколко копия? — попита Турецки.

— Възможно е, разбира се… А какво да правя в такъв случай?

— Трябва да осъдим този човек за изнудване по член сто шейсет и три. Дори ако касетата е улика, потвърждаваща ваши неблаговидни деяния.

Савелиев смутено се заусмихва и каза, че сигурно първо все пак трябва да опита да се разбере лично с изнудвача и ако онзи се окаже несговорчив, тогава да извика на помощ Турецки.

— Не разбирам защо тогава сте се обърнали в Главна прокуратура? — отбеляза Турецки. — Престъпниците са жестоки хора. И не ви съветвам да проявявате самодейност. Отсега нататък трябва да съгласувате с мен всичките си действия.

— Благодаря ви за консултацията.

— Засега няма ли да прослушваме телефона? — попита Турецки.

— Не, още не трябва. Ще се опитам да се разбера за последен път с него, ако не стане, тогава вече…

— Всичко хубаво — каза на излизане следователят. — Очаквам да се обадите.

— Да, непременно ще се обадя.

Турецки чу последните думи вече прекрачвайки прага на кабинета. Секретарката го изпрати с мила усмивка, заучена, но приятна.

Савелиев беше на около петдесет, не повече, нисък на ръст, но широкоплещест, с малко криви крака, изглеждаше монументално. Много е възможно здравето му да е в чудесна форма и в свободното си време да прави щуротии, възможно е дори да е със собствената секретарка. И ето че са го хванали, помисли Турецки, когато се прибираше в Главна прокуратура. Чувства, че е оплел конците, и затова се вълнува. Така му се пада.

Преди десетина години чиновниците бяха предпазливи, а сега са като отвързани песове. Дай им всички удоволствия наведнъж! Какво пък, има си смисъл и това. Сякаш не живееш, а кръжиш над живота, където се труди беднякът, изкарвайки си хляба насъщен, а на теб е дадено значително повече: прилична заплата, странични доходи, всякакви дотации от копанката с привилегиите и благодарение на това можеш да си позволиш много неща: да си купиш любовта на младо момиче, да посетиш клуб за избрани и така нататък.

Той живее по тези правила и изведнъж подобна конфузия, която заплашва да те лиши от всичко, с което си свикнал. По неволя ще заподскачаш. Ще сключиш съюз дори с дявола, само да не изскочи навън, да не затъмни биографията ти. Така е, не се е променил държавният чиновник, остана си същият сладострастник и страхливец, какъвто си беше…