Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (32)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Черные банкиры, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Венета Георгиева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Черните банкери
Преводач: Венета Георгиева
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Националност: Руска
Печатница: „Атика“
Художник: „Атика“
ISBN: 954-729-185-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3853
История
- — Добавяне
25
Скоро щеше да се стъмни. Започна да ръми дъжд. Безкрайните есенни дъждове също имат свой смисъл: земята се очиства, измива от себе си всичко ненужно, освобождава се от гнилото и болестите. А после всичко се повтаря през пролетта и отново ще има слънце, ще е топло и земята ще започне да ражда.
„А какво, правя аз в този живот? — Грязнов вдигна глава от документите и изведнъж се замисли. — Нямам нито жена, нито деца. Като плевел край пътя съм — ту ще ме смачкат, ту аз ще спъна някого. Душата ми не трепва за никого. Никой не се вълнува за мен. Слава богу, че имам работа и другари по оръжие, а какво ще стане, когато се пенсионирам? Ще се измъчвам от самота като Мойсеев? Какво да се прави, животът е такъв, че изстисква всичките ни сокове и ни захвърля. Изкарвай дните си така, както намериш за добре…“
Грязнов си погледна часовника, Тамара се бавеше. Тя се появи едва след час, когато вече беше съвсем тъмно.
— Да отиваме в колата, време е да си ходим. Че пак ще се забъркаш в някоя история. Сигурно в Москва не ти се случват такива работи?
— Стават най-различни неща, не ми се налага да скучая.
Те се качиха в колата и тръгнаха към дома на Тамара.
Ръцете й потреперваха на кормилото. Вячеслав сложи дланта си върху ръката й и те пътуваха така, сякаш заедно караха колата.
Стълбището беше тъмно, пипнешком стигнаха до втория етаж.
— Защо е толкова тъмно тук? — попита Грязнов.
— Сигурно лампата е изгоряла.
— Не те ли е страх да се движиш сама?
— Страх ме е, но няма къде да ходя.
Тя дълго не можа да отключи в тъмното, Вячеслав й светна със запалката си и вратата най-накрая се отвори.
Жилището беше просторно, двустайно, подредено чисто по женски, никъде нямаше излишни неща.
— Хубаво е като в храм — рече Грязнов. — Виждам, че си чудесна домакиня, нали?
— Старая се. Не е сложно. Сама съм, няма кой да прави боклук. Нямам никакви домашни любимци, както се казва сега. Жал ми е за животните, затворени между четирите стени.
— А къде замина майка ти?
— При брат ми. Роди му се второ бебе, отиде да помага в началото. Тя е много сговорчива, ще изкара дълго. Господи, Слава, че съблечи се де! Ти си мой гост. Окачи си палтото, чувствай се като у дома си. Радвам се да те видя вкъщи — Тамара се усмихна светло и се наклони към него доверчиво и открито. — Сега ми е добре, ще отида в кухнята да приготвя вечерята, а ти си почини — каза тя, освобождавайки се от обятията му.
Грязнов седна на дивана, пусна телевизора и започна да слуша изпълнение на казашки хор. После започнаха новините от региона, много напомняха отдавнашните съветски времена, когато се говореше за реколтите, работата на предприятията, а се забравяше за конкретните нужди на човека. Сякаш тук, в провинцията, нищо не се е изменило.
— Ето ме и мен! — Тамара влезе в стаята с поднос, отрупан с чинии. — Вземи, ако обичаш, салфетката, ето я на облегалката на креслото, и застели масата.
Вячеслав изпълни послушно указанието. За една минута чиниите бяха наредени по масата, Тамара донесе бутилка шампанско.
По време на вечерята Грязнов разказа на Тамара за днешната си повече от странна среща с руските патриоти. Тя слушаше внимателно и притискаше с длани слепоочията си. Очите й бяха пълни със страдание. И Грязнов разбра, че това я измъчва.
— Между другото, попитах ги дали те са отвлекли Рустам. Отговорът беше отрицателен. При това дадоха твърде унищожителна характеристика на Такоев. И професионална, и човешка. Не разбрах защо. Може би ти ще ми обясниш? Освен това намекнаха, че трябва да търсим причината за изчезването му във Фонда за съдействие на милицията. Но аз не разбирам добре каква е цялата връзка, може ли да ми обясниш?
— Какво толкова му е неясното? — Тамара започна някак без желание. — Ако си спомняш, когато се запозна с Рустам, той беше следовател в прокуратурата на Ставрополския край. След всичките чеченски събития, когато се случи нещастието със семейството му, Рустам напусна прокуратурата. Стана един от учредителите на Севернокавказкия фонд за съдействие на милицията, вече ти разказвах за това. И немного отдавна, да речем, преди половин година, по някакви причини, във всеки случай не ми е казвал какви, го поканиха на работа във военната прокуратура на Ставрополския гарнизон. Естествено, прекрати дейността си във фонда, но останаха връзките му с тях. Според мен прави нещо, но на обществени начала. Това е на практика всичко, което ми е известно. И друго — Рустам винаги се е отличавал с желязна бизнес хватка. Може някога да му е било нужно. Странно, но съвсем не разбирам желанието му да напусне фонда заради военната прокуратура. Както и изчезването му.
— Слушай, как си могла да се свържеш с Рустам? — В гласа на Грязнов звучеше открита ревност.
— Трудно е за обяснение. Уважавах го и се страхувах малко от него. Може да бъде неукротим и страшен, когато е разгневен… Освен това дълго ме опитомява, за да свикна с него, постоянно ме уговаряше да узаконим отношенията си. Но аз все отлагах, чаках нещо. Може би теб — тя се засмя тихо.
— Не разбирам. Обичаше ли го?
— Той ми спаси живота. Малко ли е? Стараеше се да бъде мой приятел, по-голям брат, баща. Понякога дори се изморявах от неговото настойничество. Стараех се да се измъкна, да се махна, но все напразно. Той идваше и непрекъснато повтаряше, че има нужда от мен. Аз си припомнях, че трябва да плащам за спасението си.
— Кошмар! — простена Грязнов. — Но какво ще стане по-нататък? Ами ако утре пак дойде?…
— Ще бъда принудена да го слушам. Може би да се подчинявам на настойчивостта му…
— Тома, не си права. Негов дълг е било да те спаси. Само толкова. Не си струва заради този факт да го поставяш на пиедестал. На това отгоре той сам казваше, че и ти навремето си го спасила. Квит сте. Трябва да забравиш за миналото!
— Ех, Слава, и моята любов към теб изнесох от миналото! Какво и как да забравя?
— Момичето ми, трябва сама да вземеш решение. Не бива да живееш така.
Тя дълго мълча, после каза:
— Слава, след няколко дни ще се върнеш в Москва, а аз ще остана тук. И не е известно какво ще измисля, на какво ще се реша от мъка и самота.
— Можем да заминем заедно.
Но Тамара не отговори нищо.
Дългата есенна нощ отлетя като миг. Те заспаха едва на разсъмване, а след това, потънали в сладък сън, се успаха.
Първа се събуди Тамара, заохка, че закъснява за работа. И след пет минути вече бяха облечени и готови да напуснат стаята, донесла им неочакваното и позабравено щастие.
Отвън Грязнов видя най-сетне слабите слънчеви лъчи, промъкващи се през сивите облаци.
— Здравей, слънце! — каза той. — Радвам се да те видя.
Но то моментално изчезна. Грязнов си помисли, че така става и с щастието: покаже се зад облаците и веднага се крие.
След няколко минути спряха пред сградата на военната прокуратура, влязоха във входа и под изпитателния поглед на дежурния всеки пое в своята посока, сякаш са непознати.
Навъсеният майор Овражников седеше в кабинета си и когато Грязнов влезе, дори не вдигна глава. Поздрави сухо.
Грязнов знаеше причината за престорената хладина на майора. Или се правеше, или сериозно преживяваше любовния неуспех, така да се каже, на своя подчинен. Оттук и мъмренето, което е направил на Тамара уж заради лекомисленото й поведение. Но Грязнов нямаше абсолютно никаква нужда да си усложнява отношенията с местното началство, което, за разлика от него, сякаш беше удовлетворено от проведеното през пръсти разследване за обира на склада. За убийството на охраната какво да говорим, щом е почти фронтова зона, тук има и терористи, и просто бандити, а войнската служба си е опасна с всичките си последствия.
За Грязнов този въпрос беше свързан не само с професионалното му достойнство, това беше целта на командировката му. Затова реши да не демонстрира конфронтация, да не създава конфликти за дреболии, а както се казва, да хване бика за рогата.
— Виктор Онисимович, какво има? — попита той учтиво.
— Знаете ли, Вячеслав Иванович, никак не проумявам защо с вашето идване и в службата, и наоколо всичко започна да се руши.
— Може би случайно съвпадение?
— Не, съвсем не е случайно. Вие дойдохте, след вас пристига странен фоторобот, позорящ честта на отличен наш служител. За какво е нужно това на Москва? За да освободите място за някого? След това този служител направо изчезва, а у вас откриваме папка, в която намираме странна сбирка от вестникарски изрезки, свързани с нашия край и хора, живеещи тук. За какво ви е всичко това?
— Вашите момчета ли отмъкнаха папката, Виктор Онисимович? Господи, камък ми падна от раменете! И пак ваш човек ни обстрелва двамата с Рустам?
— Не, няма такова нещо — възрази Овражников.
— И колата, която ме блъсна, също не е ваша?
— И за това нищо не знам.
— Виждате ли как добре се получава! Значи според вас аз сам съм организирал срещу себе си две покушения едно след друго? Не виждам логиката, майоре. Сега за папката. Даде ми я Рустам. По този начин той е разработвал версията за руските патриоти, но според мен цялата идея отначало докрай е съшита с бели конци. Вчера ме издебнаха въпросните патриоти, натикаха ме в един мерцедес, половин час ме разкарваха из града и ме убеждаваха, че нямат никакво отношение към обира в склада, понеже бездруго си имат всякакво оръжие, а ако им дотрябва, ще им дадат без проблем. Те се опитват да получат от правителството официално разрешение за създаване на отряди за самоотбрана, чиято дейност ще се заключава в защита на Ставропол от чеченски командоси. И разни други престъпници. Дори ме поканиха днес на събрание, но аз — Грязнов си погледна часовника, — съм закъснял за уговореното време.
— Нищо страшно. Те обичат да поговорят, да правят митинги, ще се срещнете по-късно. Значи вашите патриоти нямат отношение към изчезването на Рустам?
— Не са мои, а ваши, тукашни. Някой си Юрий Устинович под клетва ме увери в това и намекна, че техните хора работят навсякъде, затова са в течение на всичко. И ако наистина Такоев е изчезнал, няма начин това да не е свързано с Фонда за съдействие на милицията.
— Е, това вече е прекалено! Познавам ръководителите на фонда, те са честни хора…
— Аз не бих употребил думата „чест“ там, където става дума за огромни пари и различни предимства — възрази Грязнов.
— Не знам, не знам… Може да има частица истина в думите ви. Ще се наложи да отидем във фонда. Но какво ще им кажем? Вие ли отвлякохте Такоев?
— Разбирам, че мога да ви шокирам: все пак Рустам е ваш подчинен. Но защо отхвърляте предположението, че Такоев наистина е свързан с някаква престъпна групировка? И портретът изобщо не е никаква грешка! Та това не са нечии зловредни клевети, а обективен факт — фотороботът е съставен с помощта на реални свидетели. При това аз не съм присъствал, не бих могъл да окажа никакъв натиск.
— В главата ми никога не е била такава каша, както днес! Това е нещо невъобразимо! — Овражников се хвана за главата, явно не можеше да поеме толкова информация наведнъж. — Е, добре, а защо трябва толкова откровено да демонстрирате своите… отношения с годеницата на Такоев?
— Ще ви кажа, Виктор Онисимович, за да приключим въпроса веднъж завинаги, понеже не сте в течение: ние с Тамара се познаваме отдавна. И Рустам не ми е съперник. Тамара трябва да избира. Можете да запазите за себе си вашите планински обичаи. Нито Тамара, нито аз му дължим нещо в личен план. Ако той мисли по друг начин, си е за негова сметка.
— Какво ни остава? — въздъхна Овражников. — Дали наистина да не отидем в проклетия фонд? Надявам се, че ще ми правите компания?
— Естествено. И в мой интерес е да намеря Такоев.