Фридрих Незнански
Черните банкери (28)

27

Дежурният военен следовател разпитваше съседите дали някой не е видял нещо. След това състави протокол за огледа на местопроизшествието. Съдебният медик се занимаваше с труповете на загиналите, криминалистът обикаляше и сваляше отпечатъци от бравите на вратите и от перваза на прозореца. Всичко това действаше угнетяващо на Овражников. Той погледна Грязнов и каза:

— За съжаление вече с нищо не можем да помогнем. Напълно съм объркан, не мога да проумея за какво са ги убили?

— Не искам да предугаждам събитията, но бих посъветвал вашите сътрудници да направят щателен обиск в къщата — за да открият всякакви мазета, изби и прочие. Такоев е имал великолепен „чадър“ — вашата военна прокуратура. Не може да се измисли нищо по-добро за тъмни дела. Ако съм прав, тук наистина ще се намерят следи от оръжие или наркотици. А ние с вас сме виновници за убийствата, косвено, разбира се. Явно тук е било скрито нещо извънредно важно. Трябвало е да премахнат засадата, за да го приберат. А момчетата се са оказали прекалено безгрижни. Уви. Проследете нишката: открадват взрива, взривяват банкера, аз пристигам по същото дело, престъпниците започват да се суетят, опасявайки се от възмездие, правят нови престъпления. Между другото, имате добра интуиция. Пръв усетихте, че от мен идва някаква заплаха. Но повтарям: не пряка, а само косвена.

Овражников помълча, обмисляйки думите на Грязнов, сетне каза:

— Да си призная, принуден съм да се съглася с вас. Но това означава, че сме длъжни да направим обиск в градското жилище на Такоев.

— И то незабавно. Довчера мислех, че Такоев е жертвата. А днес съм убеден — Такоев е престъпник.

— Виждате ли колко лесно сменяте гледната си точка! — разсърди се Овражников. — Не, по-добре да доведем нещата докрай. И тук вече не стои въпросът за честта на пагона, а за справедливостта. Трябва да направим проклетия обиск.

— А случайно да имате в себе си чиста бланка с подписа на окръжния прокурор? — усмихна се Грязнов.

— Не ни и трябва. Да вървим, ще се обадя от колата, до завръщането ни в града оперативно-следствената група да ни посрещне край дома на Такоев.

— Не забравяйте свестен техник с комплект шперцове. За съжаление аз не си нося инструмента, няма да мога да отключа. Помня колко са солидни бравите там. По-добре да ги отключим, отколкото да взривяваме вратата.

— Ох, Грязнов, и в Москва ли така работите? С чужди ръце?

— Винаги действам според обстоятелствата.

Те се качиха на третия етаж и спряха пред вратата на Рустам Такоев. Овражников натисна звънеца. Чу се славеева песен.

— Няма никой — каза той. — Хайде да отключваме вратата. Но преди това поканете свидетели.

Кварталният милиционер, който присъстваше, започна да звъни по вратите на съседите. На площадката първо се показа една старица, в краката й се въртеше малък булдог.

— Момчета, какво има? — попита тя.

— Военна прокуратура — представи се Овражников. — Възнамеряваме да извършим обиск у вашия съсед, моля да присъствате.

Старицата започна полека да отказва, но Овражников й напомни за гражданския дълг. Думите звучаха високопарно, но повлияха на бабката и тя се подчини.

От другия апартамент излезе момиче на около осемнайсет години с много къс пеньоар, огледа заинтересувано мъжете и попита:

— Какво обичате, господа?

Обясниха й какво се иска от нея и тя веднага се съгласи, понеже никога не била участвала в подобни мероприятия.

Техникът започна да опитва ключалките, пробвайки ту един, ту друг шперц. Най-накрая се изправи и изтри потта от челото:

— Можете да влизате.

Овражников хвана бравата на вратата, за да я натисне и влезе, но Грязнов, който през цялото време се измъчваше от някакво безпокойство, решително го спря и каза:

— Добре, сега ще помоля всички да се отдръпнат настрана. За да няма хора пред вратата.

Всички, в това число и Овражников, послушно изпълниха заповедта. Грязнов се огледа и застанал в рамката на вратата, отвори със силен ритник. И веднага в жилището прогърмя оглушителен взрив. Откъснатата от пантите врата рухна на площадката и закачи Овражников, който се подаде зад гърба на Грязнов.

От апартамента нахлу дим, там гореше.

— Викайте пожарната! — кресна Грязнов, докато помагаше на Овражников да се изправи. — Цял ли сте, имате ли нещо счупено?

— Не знам… Какво беше това? — попита той, олюлявайки се.

— Апартаментът беше миниран, ето какво!

— Проклятие! Но, Грязнов, предварително ли знаехте?… Господи, ами че вие сте ранен!…

Едва сега Грязнов забеляза, че по разрязания като с бръснач ръкав на коженото палто тече кръв. Едно парче беше засегнало ръката му.

Когато дойде на себе си от шока, девойката донесе на Грязнов бинт и йод, оперативниците извикаха от дома й пожарната. После нахлуха в жилището сами, без да дочакат идването им, и се опитаха да загасят огъня с подръчни средства. Съседите, които малко вярваха в старанията им, помъкнаха надолу най-ценните си неща. Грязнов и Овражников също слязоха на двора. Вячеслав най-накрая почувства слабост и световъртеж, а Овражников едва се държеше на краката. Явно беше контузен.

— Създадохме работа на нашите сътрудници — рече горестно майорът. — Не съм добре със сърцето. Господи! Тук е по-лошо, отколкото на война — ту стрелба, ту взривове…

— Съчувствам ви, Виктор Онисимович. Предполагам, че и тук имаме работа със същия експлозив, който е бил откраднат от военния склад.

— А сега какво ще правим, Грязнов? Можете ли да ми кажете?

Вячеслав изведнъж с тревога погледна в очите Овражников и изкрещя:

— Тамара! Какво става с Тамара?

— Не разбирам. За какво говорите?

— Такоев е бил в града, значи… Сега той е способен на всичко. Трябва спешно да разбера къде е тя.

— Грязнов, плашите ме. Кога се видяхте за последен път с нея?

— Та тя спа при мен в хотела! Вие позвънихте и аз бързо се приготвих.

— Сега ще се свържа по радиостанцията с дежурния, сигурно е в кабинета си — каза Овражников и се насочи към милиционерската кола.

Изведнъж около блока се събраха много хора, две пожарни гасяха пожара, двама сътрудници на военната прокуратура и двама оперативници от милицията вървяха след тях, за да изясняват подробностите около взрива.

Овражников седеше разтревожен в колата и каза, че днес Тамара изобщо не е ходила на работа.

— Но тя смяташе да се отбие вкъщи да се преоблече — спомни си Грязнов.

— Какво, пак ли предлагате обиск? Сега пък в нейното жилище? — Овражников се усмихна накриво.

— Не знам какво да правим. Но ако не тръгнете с мен, сам ще отворя дома й. Тя се готвеше за работа, а не е там, значи нещо се е случило! Не бива да чакаме! Губим време!

— И какво ще направим този път? Първо ще пуснем снайперистите?

— Каквото искате, Виктор Онисимович, но аз не мога да чакам.

— Знаете ли, Грязнов, вървете сам при прокурора на Ставрополски край и помолете да ви даде разрешение за обиск на чуждо жилище.

— Разберете, не ни трябва никакво разрешение! Имам ключ от дома й! Тамара сама ми го даде. А вие наистина вървете най-добре в „Бърза помощ“ и не се безпокойте. Вижда се, че сте контузен — каза съчувствено Грязнов. — Извинете, бързам. Няма време.

Той се обърна и тръгна към изхода на двора.

— Чакайте! Чувате ли! Стойте! — извика след него Овражников.

Вячеслав се озърна, след това се върна и попита:

— Какво се е случило?

— Къде без кола?

— Не се притеснявайте, ще хвана такси.

— Не се горещете. Ще отидем заедно, може да потрябва нашата помощ.

— Благодаря, Виктор Онисимович!

— Кажете, ами ако и там всичко хвръкне?

Грязнов се намръщи, сякаш го боли зъб, погледна със съжаление към Овражников и каза:

— Как не разбирате! Тук взривът е организиран с цел да се мисли, че Рустам е заобиколен с врагове, които са готови да унищожат и него, и имуществото му. А в дома на Тамара няма нужда от взрив, понеже ще стане ясно, че именно Такоев е извършил престъплението от ревност.

— Убедихте ме. Край, тръгваме. Като ще загиваме, да сме заедно, да няма от кого да търсят отговорност.

Овражников седна на кормилото, Грязнов се свлече на предната седалка. Сега беше готов за най-лошото.

Овражников и Грязнов видяха розовата хонда в двора срещу входа на Тамариното жилище. Значи стопанката си е идвала. Сега предстоеше да разберат какво е станало по-нататък?

Мъжете се качиха по стълбите, Грязнов отключи входната врата с ключа. Влязоха в жилището, в което цареше ужасен хаос, всичко беше разпиляно, гардеробът зееше отворен. Сякаш собственичката безумно е бързала нанякъде и е грабвала само най-необходимото, а останалото е изхвърляла.

Надничаха в спалнята, в банята, нямаше я никъде.

— Къде ли ще е? — попита Овражников.

— И аз искам да знам.

— Може да пие чай с приятелката си, а ти откачаш?

— Дай боже — само можа да каже Грязнов.

Той постоя насред стаята, озъртайки се наоколо, и каза:

— При нея винаги е имало идеален ред. Това, което виждам тук, не прилича да е извършено от нея. Разбирате ли?

Те отидоха в кухнята. Овражников надникна в хладилника, огледа масата, докосна чайника и тенджерата на котлона.

— Всичко е студено, изглежда, дори не е закусвала — заключи той. — Да видим в кофата за боклук… Какво е това? — Той извади оттам намачкан лист и го подаде на Грязнов: — Вижте, прилича на бележка.

На листчето имаше кратък текст:

„Слава, скъпи, любими! Прости ми за всичко. Съдбата е по-силна от нас. Принудена съм да замина с Рустам. Целувам те. Винаги твоя. Тамара.“

— С ваше позволение, може ли да прочета? — попита Овражников.

— Моля…

Овражников пробяга с поглед по редовете и каза:

— Да. Изглежда, тя го е писала. Значи Такоев е жив. Отвел е Тамара. Най-вероятно против волята й.

— Сега поне десет процента вярвате ли ми?

— Вярвам сто.

— Как не помислих за нея? Трябваше да я скрием… Но кой да предугади?…

— Нима мислите, че Рустам нямаше да я намери дори в Москва? Има хора, които никога няма да изтърват своето. Това е съдба. Тя е права.

— Аз какво да правя сега?

— Щом престъпникът сам е водил разследването, как мислите, към какви изводи ни тласкаше? Разбирате ли сега. Не мога да си простя колко съм бил късоглед… По вашето конкретно дело ще получите мостра от експлозива, ще вземете копия от актовете на експертизата и можете да се връщате в Москва с чиста съвест. А по повод на всичко останало ще се наложи да се обърнем в Министерството на вътрешните работи на Чечня и да ги помолим за помощ — каза Овражников. — Имахме срещи със заместник главния прокурор на републиката и постигнахме договореност за взаимопомощ по обезвреждане на престъпници.

— Дай боже това да донесе полза.

Грязнов крепеше ранената си ръка и чувстваше как започва да отича и да изпълва ръкава на коженото палто.

— Боли ли? — попита Овражников.

— Не че боли, просто ми е зле. Всичко е зле.

— Трябва да отидем на лекар.

— Има време. Сега повече ме вълнуват резултатите от балистичната експертиза.

— Тогава да отиваме в службата! Между другото, там имаме и медицински пункт. Ще ви обработят раната както трябва.

Донесоха им актовете от криминалистичните експертизи по двете дела едва в края на деня. Балистичните заключения дадоха основания да се предположи следното: оставените в засада са били разстреляни от покрива на съседната строяща се къща. Там са намерени три гилзи от автомат. Не е изключено убиецът да е имал оптически мерник: попаденията са прекалено точни. Но и самите млади офицери се оказаха виновни: готвили си вечеря на светната лампа и дори без да спуснат пердето на прозореца.

По отношение на взрива в апартамента на Такоев, то там е използван същият пластичен експлозив, с който в Москва беше взривен банкерът.

— Виждате ли как странно се насочва всичко към Такоев? Случайност ли е? — каза Грязнов.

Овражников не отговори веднага, все още не искаше да изключи версията, че някой майсторски очерня Рустам.

— Досега нямаме пълна увереност, че всичките престъпления са извършени с участието на Такоев.

— Но затова пък от бележката на Тамара знаем, че е жив — възрази Грязнов.

— Но нали разбирате, че и съвсем други хора биха могли да накарат Тамара да напише бележката? Ето кое ме смущава.

Телефонът звънна. Овражников се обади и предаде слушалката на Грязнов, каза само:

— Вас търсят, от Москва.

Вячеслав допря слушалката до ухото си и с радост чу гласа на Турецки. Бяха минали няколко дни, но те бяха наситени с толкова бурни събития, че на Грязнов му се струваше — сякаш отдавна живее тук.

— Слава, как си? — поинтересува се Турецки.

— Нормално.

— Току-що разговарях с прокурора на гарнизона, така че съм в течение на твоите работи.

— Работите не са блестящи, вероятно ще се наложи да ходя в Грозни. Така се подреждат нещата…

— Никъде няма да ходиш, други хора ще се заемат с по-нататъшното разследване на твоя приятел. При това си ранен. Ако се чувстваш много зле, постъпи в тяхна болница, ако си в състояние да пътуваш — връщай се в Москва. Твоята мисия в Ставропол приключи. Това е моя молба и на Костя.

— Но аз не съм свършил тук нищо свястно.

— Свършил си, не се прави на скромен. Ние също не сме стояли със скръстени ръце. Рустам Такоев наистина е живял от време на време в онази квартира. Той има отношение и към финансовите афери на нашите банкери.

— Моля те да разкажеш това на Овражников, защото не вярва в непогрешимостта на подчинения си.

— Разбира се, че ще разкажа, но най-напред искам да съм сигурен, че се връщаш в Москва.

— А къде да вървя? Доскоро. Ето ти Виктор Онисимович.

Овражников изслуша Турецки, свъси вежди, благодари за информацията, сбогува се и затвори, а после каза тихо:

— Каква змия съм държал в пазвата си! Затварях очи за молбите му, освобождавах го от работа. И защо? За да извършва престъпления?

— Злото постоянно се облича в дрехите на доброто, в противен случай няма да оцелее.

— А ние го съжалявахме. Човекът изгубил семейството си. Стараехме се да облекчим живота му, дадохме му апартамент, без да чака… — изрече сърдито Овражников.

— Виктор Онисимович, безкрайно съм ви благодарен за съдействието в работата. Честна дума, беше ми приятно да се запознаем. Като идвате в Москва, отбийте се. Забравете за огорченията, трябва да продължаваме да живеем.

— Благодаря ви за хубавите думи.

— Отивам си, но душата ми остава тук. Когато научите нещо за Тамара, постарайте се да ми съобщите. Тази жена е единствената ми надежда за щастие.