Илия Михайлов
Когато вали (5)

Русалки

Всеотдайното октомврийско слънце упорито се опитваше да се провре през щорите на кабинета — като закъснял ученик, които бърза да хване поне края на този трети по ред час. Палаво осветяваше детските лица и се отразяваше в кръглия часовник, който бях купил на промоция от Jysk в началото на учебната година. Според този строг педант оставаха само няколко минути до края на часа и началото на най-обичаното от всички време в училище — голямото междучасие.

Вече бях дал домашната работа за „другия път“ (култов израз с особено значение и многопластов смисъл в училище) — речника с понятията и упражненията в учебната тетрадка. Довършвахме въпросите след урока, които отчаяно се интересуваха от бита и поминъка на славяните и прабългарите, когато най-после чухме звънеца и първите представители на тези два народа от 6-и клас изхвърчаха навън.

Спомних си, че днес е четвъртък, а аз съм дежурен на третия етаж. Обичам да правя това. Обичам да бъда част от тази истинска магия от весел шум, глъчка, щастливи деца, които палаво се гонят и си играят по коридора, стискайки в ръка започнат вече сандвич или отгризната ябълка.

Двама-трима малчугани от 5-и клас плахо се подаваха през вратата, гледайки жадно. Сякаш събираха самочувствие и те да се включат. Толкова много им се искаше. Толкова много им се играеше. Пламъчетата в очите им ги издаваха, но все още не се бяха престрашили. Нищо чудно да го сторят още утре, когато голямото междучасие пак ще дойде като чакан и желан гост. Хубаво е, когато малките радости се случват често. Трябва да си смел, когато си дете. Децата са много по-смели от нас — възрастните, много по-готови да правят това, което чувстват, много по-истински.

Като шериф от Дивия запад бавно обхождах коридора, стиснал в ръка вместо револвер — зеления дневник. Следях отвисоко и отблизо как се развиват Игрите на Радостта в тези така кратки 20 минути. Направих поредната добродушна забележка на двамата млади мъже, които бяха решили да стигнат по странен начин до тоалетната. Единият носеше на гръб другия и на всеки няколко крачки се сменяха. Пернах приятелски зад врата Божидар, който тичаше с бясна скорост, като вестоносеца от Битката при Маратон, а в ръката му се развяваше найлонов плик, от който ми се усмихваха звездите на световния футбол, настанили се удобно върху лепещи картички. Казах му да намали скоростта и да си върже обувката, за да не предизвика някое ПТП в коридорния трафик.

Само няколко метра по-нататък пред мен изникна друг млад момък на крехката възраст от 12 години и без да губи време, изстреля направо срещу мен въпрос, какъвто за пръв път някой ми задаваше:

— Госпожо… ъъъ, така де — господине, съществуват ли русалки?

Странно е как понякога изненадата се стоварва върху нас. Като че ли някой, някъде от много високо, ме беше улучил по главата с думи.

Спомних си как бяхме говорили наскоро за вярата. Как се опитвах да твърдя, че ние сме това, в което вярваме, че колкото и странно да звучи, днес — в XXI-ви век, се налага да променяме ренесансовия алгоритъм „Трябва да разбера, за да повярвам!“ на „Трябва да повярвам, за да разбера“. Понякога наистина върши работа. Понякога…

Трябваше да отговоря бързо и искрено.

— Русалки ли? — казах аз, за да спечеля още малко време. — Съществуват, разбира се! Трябва само да вярваш в тях.

Само секунди след моите думи звънецът оповести безмилостно края на междучасието. Младият търсач на истини ме погледна странно и бързо се шмугна в класната стая. Аз също се отправих към 306-и кабинет. Над мен табелата светеше „ЧАС“.