Илия Михайлов
Когато вали (10)

Кончетата

Тази вечер не беше по-специална с нищо. Просто началото на Световното първенство по футбол. Обичах тази игра навремето, когато все още парите не бяха унищожили нейното очарование, когато на терена все още имаше джентълмени, а не метросексуални лигльовци с оскубани вежди.

Жена ми беше твърде уморена и си легна, но аз реших да догледам мача. На почивката между полувремената излязох на терасата да се порадвам на красивата юнска вечер. Небето над мен беше ясно и осеяно със звезди. Сякаш някакъв добър магьосник беше разперил огромния си плащ над Пловдив. Мирис на лято и бензин от близката бензиностанция напомняха за уморения от жегата градски ден, който си беше отишъл, оставяйки навън удобните си чехли, за да ги обуе бос отново утре сутрин.

Напрягах слуха си да чуя щурците, но успях да уловя само тихия тътен, който идваше от Марица. Реката разказваше своите спомени, споделяше тайните си и търсеше Хераклит, за да го попита дали все още вярва в онова, което беше казал преди няколкостотин години за нея.

Кафенето долу все още работеше. Чувах гласовете на двама-трима души, които явно не се интересуваха от най-голямото спортно събитие на годината и тихо си говореха.

— Страхувам се от змии — каза единият от гласовете.

— Мен пък ме е страх да се доверявам, майна. Голям проблем ми е. А може би е за добро — сподели вторият глас.

— Ебаси проблемите! — възнегодува глас номер три.

— Що бе? Ти не се ли страхуваш от нещо? — попита първият глас.

— Страхувам се, майна! И аз се страхувам — каза глас номер три.

— От к’во те е страх? — попита вторият глас.

— Страх ме е — отговори сериозно глас номер три, — страх ме, че имам само 10 кинта, майна, а цигарите ми свършиха и не знам как ще я карам утре.

Последва добродушна колективна псувня с тон на комплимент, а после тримата избухнаха в смях.

Да, трудно се изправяме срещу страховете си, но лесно свикваме с тях. Надигаме се понякога на пръстите на своята решителност. Правим опит да ги погледнем в очите. Крещим на ум, а после усещаме студената пот на безсилието, която се стича по гърба ни.

Спомних си как като дете майка ми ме водеше да ме подстригват във фризьорския салон под Битовия комбинат в Пазарджик, който в началото на 80-те години на миналия век всички наричаха просто „Кончетата“. Причината беше, че там имаше дървени кончета и слончета, облепени със захабена изкуствена кожа, на които сядаха деца, докато ги подстригват. Няма да забравя онзи странен смесен вкус на сълзи и сополи в устата си, когато бях на 6 или 7 години и яхнах за пореден път едно червено конче. Една мила ниска добродушна леличка ми нахлузи бял чаршаф, усмихна се и хвана ножиците в ръка. Това беше сигнал за мен да усиля децибелите на своя плач, с който протестирах срещу скъсяването на моята безценна коса. Забелязал съм, че децата са особено чувствителни към своята прическа.

Изведнъж тя остави ножиците, погледна ме в огледалото и каза:

— Искаш ли да те науча на нещо? Когато те е страх, просто затвори очи и си представи някое много красиво място. Мисли си за него и страхът ще изчезне. Искаш ли да опитаме още сега?

Аз затворих очи и си представих зелената поляна пред нашия блок в „Младост“. Видях една топка пред себе си и хукнах след нея. Не помня колко време съм я гонил, но отворих очи едва когато чух леличката да казва: „Готово, моето момче! Честито!“.

А после майка ми ми купи най-вкусния сладолед във вафлена фунийка от един добродушен възрастен циганин с малки бели мустачки, облечен в бели дрехи и с малка бяла шапчица на главата. Заслужавах награда, бях добро момче.

Докато отварях една по една стаите на детството ми през годините, често ми се налагаше да използвам наученото в „Кончетата“. Просто така се случи. Животът понякога е голям инат, прави каквото си е наумил, мрази да дава обяснения и често се присмива на хората, които говорят от негово име с цитати и заучени фрази.

На другата сутрин се качих на автобуса за Пазарджик. Заех обичайното си място. Ние — постоянно пътуващите — сме странна порода. Мълчаливо сме установили свой „Правилник за вътрешния ред“ и упорито го спазваме — всеки сяда на едно и също място, говорим тихо и се преструваме на много заети. Нещо като „Бушидо на пътуващия в автобус“, което има право да нарушава само шофьорът, и то невинаги.

Автобусът пое по „Априлов“ и след няколко метра спря. Беше традиционното сутрешно задръстване. Гледах вяло през прозореца и се опитвах да категоризирам по важност задачите за деня.

Погледът ми изведнъж се спря на една слаба млада жена с кърпа на главата. Тя пиеше сутрешното си кафе пред Онкологичния център. Може би съм я зяпал просташки, защото в първия миг се смути, а после изстрадалото ѝ лице се разля в топла усмивка, която ме прободе дълбоко отляво.

Само час по-късно вече вървях по слънчевите прашни улици на моя малък Пазарджик. Наближавах Колоната и не спирах да мисля за жената и тежката болест, с която се бореше. Усетих колко много ме е страх, точно пред мястото, където някога се намираха „Кончетата“. (Днес там отново има фризьорски салон, но през стъклата вместо кончета се виждат надписи: МАНИКЮР, ПЕДИКЮР, Christian of Roma.)

Спрях за миг и замижах, за да изпробвам старото вълшебство. Опитах се да си представя плажовете на о. Корфу и кристалните води на Йонийско море, да усетя нежния допир на вятъра. Вместо това обаче пред мен изплува отново лицето на младата жена с кърпа на главата, която мило ми се усмихна.

Отворих очите си, поех голяма глътка въздух и бавно се отправих към Градската градина.