Илия Михайлов
Когато вали (11)

Бъдеще

Февруарският сняг е като своенравен йоркширски териер. Прави каквото му скимне. Идва, когато си поиска, без да предупреди никого. Задържа се кратко, колкото да замирише на зима и хората да успеят да се снимат за спомен с него. И после бавно изчезва в монотонния звук от капчуците и в малките тъжни локви по улиците. Само тънкият скреж по голите клони на дърветата и колите напомнят за него.

Гледах всичко това през мръсния прозорец на автобуса и чаках търпеливо кога шофьорът ще реши да потеглим. Наблюдавах този млад мъж вече няколко седмици. Мълчаливата му и безизразна физиономия ме караше да мисля, че светът го беше обидил жестоко с нещо. Може би затова той явно се беше заклел да не говори с никого и да си отмъсти на човечеството, като не пуска парното в автобуса.

Въпреки тази дребна неуредица бях готов да се втурна с бързи крачки към света на Ивайло Петров и неговата „Хайка за вълци“ веднага щом тръгнем. Тази книга ме убеждава, че ако все пак можем да говорим за някакво наше, общобългарско, колективно богатство, то това е българската литература.

Точно в последния момент видях с периферното си зрение как два силуета, мъжки и женски, се качиха, и чух как седнаха зад мен. Много скоро силуетите се материализираха в гласове зад гърба ми.

— Да не съм луда? Да стоя в тая скапана държава и да работя накъде за 500 лв?! — каза женският глас.

Веднага разбрах, че ставам свидетел на важен разговор, започнат много по-отдавна тази сутрин.

— Абе к’во съм седнала да ти обяснявам! Ти знаеш ли, че Катето вече от половин година е в Германия и взима по 1200 евро? А ние с теб к’во? — продължи женският глас, пълен с възмущение от тази явна социална несправедливост.

— Моля те, успокой се! — каза мъжкият глас с достойнството на вълнолом, готвещ се да поеме върху себе си следващите вълни на негодувание на спътницата си. — Другата седмица започвам на новата работа.

— И к’во от т’ва? — чух отново женския глас. — Ще ти вземат здравето за някакви смешни пари!

— Не е чак толкова зле! — промълви мъжкият глас в своя защита. — Ще можем да си плащаме наема и дори да спестяваме за сватбата.

Последва кратка пауза, изпълнена с неловко мълчание и тихо напрежение. Дори вече не усещах студа в изтръпналия си нос.

— Абе за к’ва сватба ми говориш!? — каза най-после женският глас, разрязвайки като самурайски меч завесата на тягостната тишина. — Как ще живеем? С какво ще се издържаме? С твоята смешна заплата и пенсията на майка ми? Как си го представяш?

Гледал съм много научнопопулярни филми и познавам някои от по-известните вулкани по света. Но вече съм сигурен, че у хората също дремят много и различни вулкани. Като този на болката и разочарованието, който чух да изригва зад гърба ми в този момент.

— Как така? — каза мъжкият глас. — Аз те обичам! Не разбираш ли?

— Любов?! — отвърна с насмешка женският глас.

— Да! Любов! Обичам те и искам да остарея с теб! Не разбираш ли? — чух отново мъжкия глас.

— Колко романтично! Да остареем бедни в някой старчески дом! Стига, моля ти се! Не ме разсмивай!

Не съм играл карти от години, но явно съм запазил инстинкт за това, защото ме налегна онова картаджийско усещане за „последно десет“. За някакъв последен жокер, който ей сега някой от двамата щеше да хвърли на масата.

— Ами детето? — каза мъжкият глас, а аз си помислих: „Колко мразя да съм прав!“. — Бременна си! Какво ще стане с детето?

Мълчанието отново изпълзя някъде изпод седалката с лекета и постоя там няколко тягостни секунди. Без да се усетя, наострих уши и очаквах отговора на този последен опит за щастие на двамата мои анонимни спътници.

— Реших вече — каза разтреперан женският глас. — Ще го махна. Говорих с една приятелка…

Усетих, че гърлото силно ме стяга и с ръка разхлабих яката на пуловера си. Автобусът вече криволичеше бавно по улиците на Пазарджик. Станах и се приготвих за слизане. Нещо в мен настояваше да се обърна назад, за да видя как изглеждат тези двама души, които ме бяха направили неволен свидетел на своите проблеми. Не посмях обаче да се обърна. Гледах право пред себе си. Там ме очакваше моето бъдеще. Пред двамата беше тяхното.