Илия Михайлов
Когато вали (43)

Лятото

Лятото е копнеж, очакване, импулс. То е малко момче с ожулени колене, което тича босо. Стъпките му остават в пясъка за миг, а после зелено-сините вълни като верен приятел бързо ги заличават.

Дяволитата му усмивка отразява слънчевите лъчи, които се плъзват игриво нагоре по сплъстената му от солената морска вода коса. Сините му живи очи се сливат с необятната синева на хоризонта, а в ушите му звучат крясъците на гларусите и нахалните чайки.

Лятото е мирисът на билки и бор в прохладната гора. Изпопадалите наоколо шишарки и шумът от някой кълвач наблизо. То се крие в красивите червени полски макове, които вятърът скитник нежно поклаща от време на време.

Лятото са стотиците светулки в топлата августовска вечер, които приличат на пламъчета от запалки, заблестели сякаш по време на голям концерт заради поредната песен на неуморните щурци.

Лятото са изстудена в хладилника диня, фунийка шоколадов сладолед и пържени тиквички с кисело мляко.

Лятото не задава въпроси и не търси отговори. То подарява спомени на хората. А хората понякога са толкова глупави и не разбират колко тънкообидно е то. Натъжават го със своите грозни приказки за неговия край, за нуждата от компоти, лютеница и топли дрехи за зимата.

Какво му остава на едно лято в такива случаи, освен да се разплаче и да си отиде?! След него остават само следите му в душите.