Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
Галя Кошджийска («Беллопринт»)
Форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Илия Михайлов

Заглавие: Когато вали

Издание: първо

Издател: „Беллопринт“

Град на издателя: Пазарджик

Година на издаване: 2019

Тип: проза

Националност: българска

Печатница: „Беллопринт“ ООД

Редактор: Георги Спасов

Коректор: Жана Цветанова

ISBN: 978-954-684-455-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9893

История

  1. — Добавяне

Осми март

Празниците са малките междучасия в живота ни. Червените островчета в календара, до които се добираме с плуване през коварното Море на ежедневието.

Чакаме някои от тях с нетърпение. Други пропускаме покрай себе си, защото не ги усещаме като наши. А има и такива, които, без да разберем кога и как, ни завъртат в своята спирала на съпричастност и ни правят част от реквизита си.

Вървя към поредния Осми март, докато тези мисли се редят на опашка в главата ми, търпеливо чакайки своя ред за внимание. Решен съм днес да направя нещо като социален експеримент. (Как звучи само! „Социален експеримент“! Винаги съм ненавиждал напудрените фрази. Зад тях обикновено се крият фалш, лицемерие и емоционална импотентност.).

И все пак — искам днес да се вглеждам в лицето на Нейно Величество Българската жена. Да се опитам да видя празника през очите на дамите, които ще срещна.

Първата ми „жертва“ се оказва продавачката на билети в автогара „Юг“. Любезна брюнетка, попрехвърлила 50-те, която ми прилича на смартфон от по-старите модели, грижливо пазен в калъф от изкуствена кожа. Тежкият ѝ грим и яркото червило придават на дежурната й усмивка сюрреалистична форма.

— Пазарджик, 7.00 ч. Нали? — пита ме тя с тон на сутрешна бодрост.

— Да! Благодаря Ви, че сте запомнили! — отговарям учтиво. — Между другото — честит празник, ако го празнувате де!

Продавачката ме поглежда учудено през малкото прозорче на гишето като космонавт, който гледа през илюминатора си, а служебната ѝ вежливост изведнъж изчезва някъде под въртящия се стол, на който седи.

— Така като ме гледате, мислите ли, че ми е до празници? Смяната ми свършва чак следобед. Тогава ще му мисля. Но все пак — благодаря!

— Извинете! — казвам виновно. Събирам всички парченца смирение, които успявам да открия у себе си, и се изнизвам на пръсти.

Само след 40 мин. автобусът вече е на спирката на болницата в Пазарджик. Шофьорът отваря врати и аз изведнъж се оказвам пред няколко долепени една до друга дървени сергии със сгъваеми метални крачета, покрити с найлон. Върху тях грижливо са наредени различни по вид, форма и шарки цветя. Други се подават от бели кофи от маслини и латекс, в които са потопени. А долу, в кашони от банани, си почиват няколко саксии, очаквайки с достойнство съдбата си. Зад тази истинска цветна барикада стои продавачката — жена със син анцуг и странна прическа.

— Честит празник! Какви хубави цветя! — казвам възпитано аз, минавайки покрай нея.

Жената зад барикадата ме поглежда така, сякаш съм забелязал колко е напълняла след зимата, и бързо изстрелва един снаряд:

— Проссстак!

Усещам тежка плесница по лицето на джентълмена в мен, от която дори ухото ми заглъхва за миг. Но приемам философски това грубо подценяване на опита ми за кавалерство и продължавам.

Малко по-късно застигам при канала възрастна дама, облечена в черно, тръгнала бавно нанякъде, помагайки си с бастуна си.

— Честит Осми март! — казвам аз, докато я подминавам.

Тя се усмихва. Спира за момент и кокетно се подпира на бастуна си.

— Благодаря, чедо! Ама тя моята свърши. Дядото почина преди 7 години. Децата са в София. Сама съм като кукувица. Няма вече нито за кого, нито за кога да празнувам.

Усмихвам се учтиво в знак на солидарност и понечвам да продължа, но гласът на възрастната дама ме догонва:

— И да знаеш, чедо — истинският женски празник е на Благовещение.

Добре информиран и благодарен, се отправям най-после към училището. Едва прекрачил двора, виждам как няколко млади мъже от шести клас играят на народна топка. Мачът е явно на живот и смърт. Веднага получавам покана да се включа.

— Защо ви е играч като мен? — питам, бързайки, аз. — Много съм голям — лесна мишена съм.

Отговорът е безпощаден и почти моментален:

— За да Ви чукнем пръв!

Стоящите наблизо дами от класа, играещи на федербал, избухват в спонтанен смях, а една от тях ми съобщава:

— Здравейте, господине! Почти щяхме да Ви честитим празника.

Ей, опасно нещо е младото поколение! Няма милост към никого и това си е.

После колелото на учебния ден се завърта бавно. Още първия час благодаря на Мими, че са седнали с Наска на първия чин, а не както досега — на последния.

— Искаме да Ви гледаме в очите — съобщава Мими това важно в живота на всеки тийнейджър решение.

Думите ѝ ме докосват. Май наистина забравихме как да се гледаме в очите. А навремето, когато аз бях колкото тях, ние си говорехме по този начин. Какво стана с нас, по дяволите?!

Няколко часа след това се отпускам уморен на седалката. Прибирам се в Пловдив и с блаженство предвкусвам следващите минути на покой. От спирката на КАТ се качва жена с побелели коси и сяда до мен. В едната си ръка стиска сивата си жилетка и вехта дамска чанта. А в другата — стръкче лилав зюмбюл, увит в прозрачен целофан.

Усмихвам ѝ се:

— Честит празник! — за пореден път произнасям това заклинание днес.

Жената бавно се намества до мен. Хваща по-удобно багажа си в ръце и ми отговаря:

— Благодаря Ви! Никак не ми е до празнуване, но Ви благодаря!

След няколко минути отново тя нарушава мълчаливото ни спътничество:

— Синът ми е болен. Откриха му рак. Само на 45 години е. Лекарите в нашата болница не дават надежда. Та затова отивам в Пловдив. Трябва да намеря д-р В. Казах ми, че бил много добър.

Виждам как две големи тежки сълзи се отронват от уморените ѝ тъжни очи. А мен нещо ме сграбчва за гърлото и започва да ме стиска. Искам да ѝ кажа нещо, но не зная какво. Искам да превържа ранената ѝ душа с бинта на надеждата, но не зная как. Чувствам се ужасно слаб, нищожен и безсилен. Някакви злобни въпроси търсят отговорите си дълбоко в мен, но не мога да им помогна. Не и сега. Не точно в този момент.

Погледът ми се спира върху кокалестата ѝ ръка, която стиска стръкчето зюмбюл. През изпотения целофан виждам само как малките му лилави камбанки се поклащат в такт с криволичещия автобус.