Илия Михайлов
Когато вали (35)

Мишо

Банкя бавно остава зад гърба ми. Спирам за миг пред голямата чешма с часовниковата кула и отпивам блажено от почти топлата минерална вода. После вдишвам като за последно свежия планински въздух и хвърлям поглед назад. Също като София това малко късче от нея си остава една истинска витрина на контрастите. Дотолкова, че след пет дни тук вече се чудя кое е по-нормално. Дали това са красивите модерни и нови къщи, оградени с високи зидове, КПП-та и скъпи лимузини пред тях, или старците, които чакат на опашка за пенсиите си пред малкия банков офис, сгушен между Дома на услугите и поредната закусвалня, предлагаща сръбска скара.

Неуверено крача към спирката на автобусите. Трябва да стигна до метростанция „Сливница“, а оттам до Централна гара. Купувам си билет и воден от проверения от времето закон, че „с питане до Цариград се стига“, се устремявам към една възрастна жена с черна забрадка, избеляло розово яке и изтъркана найлонова чанта в ръка. Тя чака на спирката, потънала в блатото на собствените си мисли.

— Извинете! — казвам. — Трябва да стигна до метрото. От правилната страна ли чакам?

Жената ме поглежда враждебно и бързо отговаря:

— А, не знам. Нищо не знам. Не ме питай!

След това въздиша тежко и отново се потапя в мислите си като дълбоководолаз.

За кой ли път си давам сметка колко различни сме ние — живеещите в т.нар. „провинция“, и тези туземци тук — т.нар. „столичани“. Вече съм сигурен, че много от тях се страхуват да се усмихват и да бъдат щастливи, а което е по-тъжно — има и такива, които вече дори са забравили как става това. Всъщност, не! Не съм прав. Ние просто живеем на различни скорости.

Качвам се в автобус 47, дупча билета си се облягам на стъклото. Няколко ученици обсаждат най-хубавите седалки, изваждат телефоните си и забиват носовете си в тях. Двама старци като по чудо успяват да седнат и започват да си говорят за внуците, младостта и общи познати, доста от които, както се оказва в хода на разговора, вече отдавна са покойници.

С неспокоен поглед търся някого, когото да попитам къде точно трябва да сляза. На следващата спирка старият раздрънкан автобус отваря врати. Качва се младо момче с брада и мустаци, с небрежно преметната през рамо раница. Облечено е в черен суитшърт и скъсани дънки. Застава до мен, пишейки нещо в телефона си.

— Извинявай, мило момче! — прекъсвам го най-настоятелно аз.

То сваля белите слушалки от ушите си и уморено ми се усмихва:

— Да, кажи.

Едва тогава забелязвам колко много благородство и човещина излъчват кафявите му очи. Кой знае защо, но изведнъж съм готов да се закълна, че съм го виждал в някой от филмите за мускетари, но не съм сигурен в коя версия — съветската, американската или някоя европейска.

— Трябва да сляза на метростанция „Сливница“ — споделям отново болката си.

— Нямаш грижи. Последна спирка е. И аз слизам там. Ще ти покажа.

Думите му ме успокояват за момент, а момчето отново слага слушалките си и продължава да пише в телефона. Сещам се обаче, че това е само половината условие от тази сложна за мен задача с думи. Преглъщам вродената си деликатност и отново го прекъсвам с леко потупване по ръката.

— Извинявай! Трябва да се кача на метрото там. Ще ми покажеш ли къде?

Изричайки тези думи, се чувствам като първия човек, видял на живо трамвай, но няма как — „когато си в Рим, прави като римляните“.

— Спокойно! — отговаря ми момчето. — И аз съм за метрото. Ще отидем заедно.

Няколко минути по-късно слизаме. Следвам момчето неотлъчно, като партийна повеля. Двамата заедно сега сме част от почти религиозното Общество на бързащите — може би най-голямата секта в столицата.

Поспирам само за миг, за да извадя пари за билет. От портфейла ми изпада старият и аз се навеждам да го взема. Забелязвам погледа на момчето, пълен с неудобство и състрадание.

— С този няма да стане — казва ми то с тон, целящ не да ме обиди, а само да ме информира. После някак между другото ми казва:

— Ако нямаш, аз мога…

— Боже Господи, не! — прекъсвам го, почти крещейки от ужас, че са ме помисли за човек, който събира използвани билети от улицата, надявайки се да пътува по някакъв начин с тях. — Просто си изпуснах стария билет и го прибирам.

— За какво ти е? — пита ме момчето, докато слизаме надолу към метрото.

— В командировка съм. Трябва да пазя билетите. После ще ми ги изплатят.

— Ясно — казва бодро. — Какво работиш?

— Даскал съм — заявявам аз своята социална принадлежност. — А ти ученик ли си, или студент?

Въпросът ми явно прозвучава наивно, защото момчето се усмихва снизходително за миг, а после ми отговаря:

— Работя в един мол. Завърших преди година.

— Не искаш ли да учиш? — продължавам аз да го тормозя с въпросите си.

— Искам, разбира се. Мечтата ми е да уча компютърна анимация.

— О! — възкликвам. — Това е страхотно!

Момчето ме поглежда с топлите си очи и продължава:

— Сега нямам възможност. Трябва да работя. Брат ми е инвалид, а заплата на майка ми не стига за нищо.

Един въпрос и една дума („баща“) някак остават неизказани помежду ни, но усещам, че доближавам невидима граница. Успявам само да промълвя:

— Как се казваш?

— Михаил — отговаря ми момчето, докато ме изчаква да пъхна билета си за метрото, а това, кой знае защо, ми отнема малко повече време.

Вече сме на спирката. Бъркам в джоба си, вадя един лев и му го подавам.

— Мишо, виж какво, искам да се почерпиш едно кафе за мое здраве.

— Но защо? — пита Мишо с изненада в гласа си.

— Абе просто ей така — за мое здраве, а и защото беше човек с мен и ми помогна.

Мишо поглежда встрани с неудобство и взема левчето.

— Нямаше нужда! Благодаря!

— Какво е станало с вас тук? — мисля аз на глас пред него. — Всички са толкова намръщени, озлобени и отчуждени. Тъжно е.

— Ами не знам — отговаря ми той. — Живеем така откакто се помня.

Стискаме ръцете си за сбогом и той тръгва по пътя си.

— Мишо! — викам след него, а той се обръща. — Моля те, не се отказвай от ученето!

Мишо се усмихва, навежда глава и ми отговаря през рамо:

— Няма!

После бързо се смесва с множеството, което се качва на метрото, докато някаква жена със запушен нос съобщава по радиоуредбата следващата спирка.