Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

Информация

Корекция
Галя Кошджийска («Беллопринт»)
Форматиране
ventcis (2019)

Издание:

Автор: Илия Михайлов

Заглавие: Когато вали

Издание: първо

Издател: „Беллопринт“

Град на издателя: Пазарджик

Година на издаване: 2019

Тип: проза

Националност: българска

Печатница: „Беллопринт“ ООД

Редактор: Георги Спасов

Коректор: Жана Цветанова

ISBN: 978-954-684-455-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9893

История

  1. — Добавяне

Срещите

sreshtite.png

Бил съм „там“

Топлият октомврийски вятър поклащаше осиротелите клони на градските дървета. Сякаш танцуваше с тях някакъв странен латиноамерикански танц. Палаво подхвърляше нагоре и настрани едно пожълтяло листо, като косатка, която си играе с полужив тюлен.

Ниското есенно слънце отчаяно се опитваше да напомня за себе си на хората и автомобилите, поели в различни посоки по прашните улици на Пазарджик. Вървях между тях на път за спирката на болницата, за да си хвана автобуса и да се прибера в Пловдив. Усещах главата си като кошер, пълен с ядосани пчели, но след шестия час е така. Улових се, че се карам нещо на ум на някого от шестите класове. Боже! Полудявам! Притеснен съм за себе си. Днес, докато обсъждахме в клас решенията на Първия вселенски събор от 325 г. и религиозната политика на император Теодосий I, използвах за пръв път култовата даскалска патерица: „Ако на някой чак толкова му се говори, мога веднага да му дам думата“. Класика в жанра! По дяволите, не искам да ставам класик! Не и такъв! Трябва да има начин да се съхраниш, да избегнеш удобното тихо местенце, което матрицата е приготвила грижовно за теб! Да останеш шарен, креативен и непредсказуем (в добрия смисъл на тази хубава дума).

Докато разсъждавах върху опасностите от професионалния си калъф, преминах по едно от мостчетата над канала. Зеленикавата вода спокойно отнасяше със себе си счупени стари клони, няколко листа от една тетрадка речник, а задно с тях и старанието и амбициите на някой грижовен родител. „Пускай хляба си по водите…“ — помислих си аз.

Спомних си, че днес „Ливърпул“ играят в Шампионската лига. От дете мечтая да посетя този град. Да погледам залеза над река Мърси, разхождайки се по доковете. Да видя как последните лъчи на слънцето нежно докосват птиците Ливър, гордо кацнали върху куполите на „Трите грации“. Да видя местата, където Джон, Пол, Ринго и Джордж са творили историята на рокендрола. Да видя отвътре Светая светих — „Анфийлд роуд“. „Тревата там е по-зелена…“ — сигурен съм в това (да ме прощава Джефри Арчър за кощунството!). Не е вярно, че човек трябва да преследва мечтите си. Той трябва да върви рамо до рамо с тях, да им повтаря, че не бива да остаряват! Трябва да ги подкрепя и окуражава, гледайки ги в очите, а не в гърба. Трябва да се бори заедно с тях и да страда заедно с тях, за да успее да ги превърне в реалност някой ден.

Изведнъж го видях пред себе си. Беше застанал до една ограда и се взираше в един вече изтъркан лотариен билет. Сякаш виждах някой от героите на Стайнбек — онези бродяги от пристанището на Монтерей. Беше слаб, среден на ръст побелял мъж, попрехвърлил 60-те, облечен в стар вълнен панталон, кафяв пуловер и черен елек без ръкави. Лицето му беше изпито и брадясало, а пожълтелите му мустаци приличаха на игленик. Добрите му синьо-сиви очи изведнъж се спряха върху мен, докато понечих да мина покрай него.

— Колко си висок, младеж? — ме попита внезапно той.

— 201 см — отговорих, без да се замислям, и се поспрях.

Разменихме си имената и той отново попита:

— Имаш ли една цигара, Илийчо?

— Не! — отговорих аз. — Не пуша.

— И хубаво правиш. Защо ти е да се тровиш.

— Спечели ли нещо? — попитах аз с едва скрита ирония, сочейки с поглед изтъркания билет.

— Абе, вятър работа! Аз не за мен, за децата, че не успях нищо да им оставя след себе си — нито къща, нито кола, нито вила. Трийсет и четири години работа в завода за една скапана пенсия и една панелка.

— Само да е живот и здраве! — казах аз, опитвайки се да продължа по пътя си. — Всичко земно остава тук — на Земята. Никой нищо не е отнесъл със себе си там — на оня свят.

— Така е, Илийчо! Всичко, което имаме, го носим на гърба си — отговори спокойно този странен пазарджишки уличен философ.

Съвсем спонтанно опипах с ръка раницата на гърба си, но веднага смлях метафората му.

— А „там“ — продължи той, — „там“ е далече… и е близо. Бил съм „там“ два пъти.

Погледнах го с насмешка и потърсих с надежда да зърна някъде по джобовете му гърлото на някоя полупразна бутилка.

— Не бе, не съм луд, нито пиян — отговори ми той, сякаш прочел мислите ми. — Имам два инфаркта зад гърба си. Докато бях млад като теб, въобще не се замислях за „там“, но сега вече е друго. „Тук“ е по-хубаво! Животът е хубав! Не бързай да го живееш!

Погледнах скришом часовника си. Беше почти два без седем минути.

— Аз ще вървя — казах. — Беше ми приятно!

— Довиждане, Илийчо! Бъди здрав!

Поех към спирката с енергични крачки, заобикаляйки един мравуняк точно пред себе си. В стройни редици стотици мравки изпълняваха поредната си важна мисия. „Боже! И те бързат!“ — помислих аз и свих зад големия бял блок.