Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

2

Следващите дванайсет часа не бяха особено забавни. Винаги съм се чудел какво ли е да се прочистваш от дългогодишен алкохолизъм или да отказваш хероина. Сега открих. Най-напред беше повръщането. После спазмите продължиха, но нямах какво да изхвърля. После дойдоха лайната. После гърчовете. Същински Рихтерови трусове, придружавани от студена пот. Матракът подгизна като гъба за баня, а мен ме обливаха ту горещи, ту студени вълни. От тропиците се пренасях директно в Аляска. Стените на бараката взеха да се огъват застрашително, сякаш всеки момент щяха да се срутят отгоре ми. Вкопчих се в леглото, обзет от ужас, като човек, зарязан в пощуряло влакче от увеселителен парк. Бях побеснял, изтрещял, извън контрол. На косъм от срив.

Плис…

Вода. Удари ме като залп от сачми. Надигнах глава и я подложих под чука на струята, отворих уста, за да утоля безумната жажда, която ме бе сграбчила за гърлото. През пороя виждах Гъс, който държеше маркуча, а бабешките му очила бяха замъглени като плувни.

— Ставай! — надвика той шума от водата.

— Не мога.

— Можеш, можеш.

— Не…

— Водата свършва след две минути. Ако не станеш, изпускаш душа. Твоя воля, пич.

Струваше ми страхотно напрежение на волята, но някак успях да се изправя на крака и да остана в някакво равновесие, стабилен като желе.

— Браво на момчето — каза Гъс. — Сега действай, ето!

Той ми подхвърли голям кафяв калъп сапун, който се приземи в краката ми и докато го вдигах, едва надмогнах импулса си да се строполя на пода. Сапунът беше целият в пясък и смърдеше на някакъв медикамент, който изглежда бе достатъчно силен, че да се използва за обезвъшляване. Смогнах да извлека някаква пяна и острият антисептичен мирис проникна в корените на наболата ми брада.

— Последно изплакване — предупреди Гъс и ме обля от горе до долу. После водата секна. — Ето, избърши се. — Той ми подхвърли груба кърпа, която по размер беше по-подходяща за бърсане на чинии.

— Казвам ти, Ник, посрещаме те като крал. Така де, в Уоланъп водата е кът, така че целият тоя душ си е като червен килим. Но жена ти не миряса, настояваше да се погрижим да се чувстваш свеж и чистичък, докато се оправиш от това дребно неразположение. Знаеш я Анджи — ако не й уйдисаш, ще й дойде мензисът от раз.

— Аз не съм женен — процедих.

Гъс ми отправи поредната си неадекватна усмивчица.

— Всички така казваме, човече. Изсуши ли се?

Кимнах — макар че кърпата беше толкова протрита, че за нищо не ставаше и смърдеше на засъхнала пот. Но докато парцалът не можа да поеме кой знае колко влага, жегата се справи за секунди.

— Добре тогава, донесох ти чисти дрехи.

Той ми подаде едно вързопче. Това си бяха моите дрехи: бельото ми („Fruit of the Loom“), бялата ми тениска („Gap“), камуфлажните къси панталони и кецовете („L. L. Bean“). Погледнах тези американски марки и потреперих. Можех да си спомня кога и къде съм купил всяка от тях: тениската и бельото миналия май от Мейн Мол в Портланд, панталоните и обувките в 3 часа̀ през нощта през юни деветдесет и първа, когато не можах да заспя и реших да убия времето, като ида с колата осемдесет километра на юг от Огъста до денонощния магазин на „Bean“ във Фрийпорт. Някогашният ми живот. Носталгията: най-жестокото жило, ако сам си избрал изгнанието. Или ако си се озовал на място, което не проумяваш. Място, неподатливо на логиката. Извън здравия разум.

— Къде намери дрехите ми?

— У дома ти, разбира се.

— Нямам дом.

— На Анджи не биха й харесали тия приказки, мой човек. Особено след като излъска къщата от-до в твоя чест.

Меко, умолително произнесох следващите думи и те излязоха от устата ми бавно, сякаш ги изричаше малоумен:

— Моля те. Кажи ми. Защо. Съм. Тук.

— Успокой се и мъглата скоро ще се вдигне.

— Искам отговор, по дяволите.

— Търпение, мой човек. И запомни: ако си добричък на партито, и другите ще са добрички с теб.

Проклет откачалник. Сигурно е изял някоя вълшебна гъбка в повече и сега си мисли, че през цялото време се намира в Сан Франциско. Що не поработиш малко над изразяването си, задник такъв.

— По-бързо де, обличай се — каза Гъс. — Всички те очакват вече.

Докато се обличах, Гъс забеляза неотворената кутия бира до леглото.

— Еба ти, не си изпил бирата.

— Зле ми беше — казах.

— Изпий я сега.

— Не, благодаря.

— Още ли ти е кофти?

— Много кофти.

— Не те обвинявам, тука вони зверски. Кофата май е пълна с лайна.

— Много ли ти е чудно, дявол да го вземе?

— Тая отрицателна карма няма да ти спечели много приятели, Ник.

— Пикал съм ти на кармата. Искам да се махна оттук.

— Не преди да си изпил бирата.

— Зле ми е.

— Още по-зле ще ти стане, ако не я изгълташ ей сега. Навънка е четирийсет и осем градуса — и ще припаднеш на секундата, ако нямаш мъничко течност в себе си. Ако искаш да излезеш, пий.

Нямах друг избор, освен да се подчиня — още повече перспективата да удължа затворничеството си в кланицата за пилета ме хвърли в ужас. Така че отворих кутията и я изгълтах на бърза ръка. Имаше вкус на извряла супа. Когато влезе в контакт с празния ми стомах, ми трябваха сериозни усилия, за да я задържа там. Към без друго замаяния ми мозък се прибави нов слой мъгла. След броени секунди вече бях на градус.

— Браво на теб — похвали ме Гъс, когато хвърлих празната кутия в кофата с лайна. — Ако все така пиеш, ще ти бъде хубаво тук. Готов ли си за голямото посрещане?

— Май да.

— Супер.

Той открехна вратата, извика: „Ей сега излизаме“ и пак се обърна към мен.

— Добре, последна инспекция — каза и ме измери с поглед. — Косата ти на нищо не прилича. Не че на мен ми пука, мой човек, ама нали знаеш, първото впечатление понякога е важно, прав ли съм?

Прокарах пръсти по сплъстената си, още мокра коса.

— Така по-добре ли е?

— Номер едно си, пич. Като от портретче.

С театрален жест Гъс отвори вратата. В бараката рязко нахлу светлина. Ослепителна заря. Като онази библейска светлина, която би трябвало да хвърли преродения християнин в екстаз. Даже пигмеят Гъс сякаш порасна, облян в това небесно сияние. И, влязъл в ролята на Свети Петър пред райските врати, той ме хвана подръка и рече:

— Добре дошъл в новия си дом.

Пристъпихме в светлината.

Отначало не виждах нищо. След четири дни в този карцер очите ми не можеха да се справят с изключително силното лъчение и всичко се размазваше мъчително. И първите ми стъпки бяха толкова предпазливи, толкова колебливи, че Гъс трябваше да ме прегърне през кръста, за да ме държи в изправено положение. Дробовете ми рязко се разтвориха в очакване на свеж въздух, но вместо това вдишаха овъглен кислород — атмосферата беше нажежена от свирепата дневна горещина, съчетана с някаква зловредна смрад. Вонята сякаш бе проникнала навсякъде — парфюм с дъх на подпалени фекалии, който те блъскаше право в мозъка.

Смътно различих някаква тълпа — над двайсет човека, втренчени сурово в мен. Мълчанието им беше така страховито, така недоверчиво, че се почувствах като осъден на смърт, когото гмежта ще съпровожда при последния му път към бесилото. Когато очите ми попривикнаха със светлината, започнах да различавам множество шарени тениски, жилести коси, панталони с дълбоки дъна, старозаветни бради, тук-там някое голо бебе и купища развалени зъби. Каква беше тая извънвремева комуна? С паянтови колиби, наредени покрай черен път, с глутница изпосталели кучета, които лаеха подир всекиго, и — майната му, не може да бъде — с петнайсетметрова планина от боклук, която се извисяваше над главната улица. Източникът на вонята.

— Ето те и теб!

Познавах този глас. Познавах тези големи биволски ръце, които се хвърлиха върху мен. Познавах този език, който се навря до сливиците ми, познавах тази трошаща ребра прегръдка.

— Как си, любовнико?

Вдигнах поглед към Анджи. В очите й гореше вледеняващ триумф.

— Не е ли готин? — провикна се тя към тълпата. — Не е ли страхотен?

Обърна се отново към мен и лицето й изразяваше онази покровителствена топлота, с която обикновено се отнасяш към семейния пес.

— Моето малко мъжленце. Моят си янки.

— Кучка — прошепнах аз. И припаднах в ръцете й.