Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

2

Татенцето може да беше скапан механик, но минаха четири месеца, докато кенгурският камион се развали.

Всяка сутрин, когато излизах от къщи и изминавах за десет минути разстоянието до сервиза, отправях поглед по пътя нагоре към хълма. Всяка сутрин очаквах да видя как Том и Рок се препъват по това шосе и псуват проклетия камион, докато аз тайно празнувам изгрева на последния си ден в Уоланъп. Но всяка сутрин камионът се качваше и слизаше по шосето без проблем. И трябваше да отложа надеждите си за утре. И за утре. И за утре.

Четири месеца. Една трета от годината. Толкова масивен отрязък от време. Какво правех през него ли? Пиех бира. Гледах как коремът на жена ми се надува. Прочетох всяка една от трийсет и петте книги в библиотеката на Уоланъп (включително един наръчник по „Модерни методи в кланичната работа“ — толкова бях отчаян). Постепенно подобрявах психичното си състояние — дотам, че сметнах за уместно отново да провеждам смислени разговори. Гледах как Гъс ходи из града и се хвали, че ме е излекувал от нервния срив. Работех върху реконструкцията на микробуса без особен хъс — защото знаех, че в момента, в който го завърша, пак ще бъде разбит на късчета. Пиех още бира. Чаках.

Четири месеца. Като журналистче в Щатите съзнателно си губих времето, пропилях почти две десетилетия на скапани работни места в скапани градчета. Не ме интересуваше, че годините минаваха с все по-засилваща се скорост. Харесваше ми да се нося така във времето — защото по този начин можех да се отърва от всички онези мании, които изстрелваха повечето хора през деня си: амбиция, семейство, емоционална обвързаност. Толкова много от връстниците ми говореха за „съзиждане на живота“. Аз нищо не исках да съзиждам. Вършех си работата, държах разходите си под контрол, пиех си бирата, чуках всяка жена, която можех да сваля, оставях времето да си минава.

Но сега — засмукан в една все по-безцелна рутина — започнах да усещам тревожната скъпоценност на времето, неизчислимата му стойност. И разбрах една от причините защо се сринах, когато Татенцето съсипа микробуса ми: защото най-сетне бях вложил време в съзиждането на нещо, което после унищожиха пред очите ми.

Четири месеца. Може би по принцип целта на работата е да запълни времето, да убие времето. Но сега чувствах как за четири месеца мога да направя толкова много неща.

— Рано или късно камионът ще се развали — каза ми Кристъл някъде на седмата седмица от чакането. Беше вечерта, когато Рок празнуваше двайсет и първия си рожден ден, и — понеже все още смяташе, че съм опасен за самия себе си — Анджи повика Кристъл да ме гледа, преди да иде да убие още няколко от мозъчните си клетки.

Кристъл пристигна с нова доставка за пиршество: пилешки гърди, маруля, млади картофи, бутилка шардоне и остатък от евтино френско бренди. Но първо поговорихме по работа, преминахме през всеки детайл от нашия план, обстрелвахме се един друг с въпроси. За пръв път от над два месеца можехме да разговаряме нашироко и — естествено за двама души, които разполагат със съвсем малко време да споделят тайната си — разговорът ни бе наелектризиран от заговорническо вълнение.

Но най-сетне се запали свещ, загасиха се лампите и плочата на Моцарт намери път до иглата на грамофона. Заловихме се здраво за храната и хубавото вино, още по-здраво за лошото бренди и твърде много се смяхме на шегите си. Накрая от джоба й се материализира кутия английски цигари (Този път Лес нямаше „Марлборо“). Когато запалих една, огънчето освети големите й тъжни очи и внезапно осъзнах, че съм покорен.

— Още ли си влюбена в Джак? — попитах ненадейно с нахалството на човек, пил в повече.

— Никога не съм била влюбена в Джак.

— Така ли?

— Харесвах го, разбира се, но така и не се получи нищо по-дълбоко. Нямаше време.

— Ясно — казах аз и после двамата дълго мълчахме. Накрая Кристъл взе ръката ми, допря я до бузата си и каза:

— Благодаря ти за този въпрос.

Пак замълчахме за дълго. Но този път никой не заговори. Защото нямаше нужда.

Тишината нарушиха гуляйджиите. Партито на Рок приключваше — и от шосето се носеше обичайният пиянски хор.

— Чиниите! — прошепна Кристъл и за секунди разчистихме масата. Докато стоварвах посудата в мивката, тя изведнъж се хвърли на врата ми и ме целуна с яростна страст.

Миг по-късно излетя през вратата и после се върнахме към театралния начин, по който се държахме на разстояние, кимайки си на разминаване, чакайки проклетия кенгурски камион да се разбрица, така че да се качим горе на хълма и най-сетне да спрем да се държим на разстояние.

Проточиха се още девет седмици. Постепенно така се изнурих от чакане — от бездънната скука на дневната рутина — че взех да се успивам всяка сутрин чак до осем, да оставам в сервиза най-много два часа, а остатъка от деня да убивам в кръчмата. И понеже се измъквах от леглото няколко часа след изгрев, страшно се стреснах, когато една сряда към десет влязох под навеса и видях Том и Рок, седнали на пейката, потънали в прах и доста вкиснати.

— Какво правите вие двамата тук? — попитах ги.

— Шибаният вентилатор — каза Рок. — Скапа се точно като започвахме да товарим. Горе има сигурно двайсет мъртви кенгура.

Струваше ми невероятно усилие, за да потисна напрегнатата си възбуда. Ето най-сетне, ето най-сетне.

— Ще го оправя на сутринта — каза Татенцето. — И кенгурата ще са си там.

— Ти знаеш ли какво е да товариш мъртви кенгура, след като са престояли на слънце цял ден? — обади се Том. — Еба си гадната работа.

— Направо ме заболя сърцето — каза Татенцето. — Пий една студена бира и стига си мрънкал като баба.

Отидох под навеса си, затворих вратата, взех един от смачканите странични панели на фолксвагена и го чукнах внимателно няколко пъти с чука, като се опитвах да остана спокоен. След няколко минути вратата се отвори и главата на Татенцето надникна вътре.

— Какви ги вършиш? — попита той.

— Изправям панела.

— Отивам в кръчмата. Идваш ли?

— Май ще продължа да работя — отвърнах.

— Утре те искам рано. Стига си ми идвал в девет часа, разбра ли?

— Ще си наглася будилника.

Когато се уверих, че е излязъл от сервиза, веднага оставих хлътналия панел и се захванах с двигателя на фолксвагена, за да демонтирам внимателно вентилатора. После изпробвах да го сложа пак. Операцията отнемаше петнайсет минути. Не беше зле. Още десет минути, за да поставя палеца, значи би трябвало да подкараме камиона половин час, след като стигнем до него.

Отново махнах вентилатора с цялата си предпазливост — обзет от ужас, да не би да го счупя — после събрах някои основни инструменти и пъхнах всичко това в малкия вързоп, с който идвах на работа всяка сутрин. Искаше ми се да се впусна към Кристъл и да й кажа, че най-сетне имаме зелена светлина, но си наложих да се успокоя, да седна и да изпуша една цигара — да не би Татенцето да намери за странно, че излизам от работа толкова скоро, след като бях заявил намерение да стоя.

Дърпах и издишах като луд в опит да се отърся от тази адреналинова треска. Три цигари по-късно се почувствах по-овладян и готов да тръгна към училището.

Не тичай, ходи спокойно. Дръж се естествено. Свали си от лицето тоя израз на тревожна настойчивост, по дяволите. Те не знаят. Само Кристъл знае.

— Добрутро — поздравих, влизайки в класната стая точно докато учениците си събираха нещата в края на учебния ден.

— Здравей — каза тя с нервна, изопната усмивка.

— Носиш ли онази книга, дето каза, че ще ми я дадеш — „Повест за два града“?

Очите й се уголемиха, но тя се удържа в рамките на сценария.

— По дяволите. Забравих я вкъщи. Утре?

— Разбира се — отвърнах аз. — Утре.

Край на кодирания разговор. Усмихнах се бегло и тръгнах към къщи с цялата скорост, на която бях способен — защото видях, че хората излизат от кланицата и прецених, че Анджи ще е само на няколко минути зад мен. След като скрих дневния си вързоп в тайника зад тоалетната, взех оттам двете стъкленици — валиума и халциона. Стрих десетте хапчета в двете шишенца, изсипах половината в едното, а другата половина — в солницата, която бях откраднал от кръчмата, и прибрах обратно всичко.

Анджи се прибра след броени секунди. Поразговорихме се.

— Как беше на работа, скъпа? — попитах я.

— Нямаше достатъчно кенгура, щото камионът се развалил. И тоя пич, дето го изпразвах (тя винаги наричаше кенгурските трупове „пичове“), имаше най-дебелото черво, което съм виждала, дявол да го вземе.

Край на разговора. Подремнахме. А после — по нейно настояване — един бърз секс. Тя беше отгоре и при всяко спускане и стрелване цялата тежест на бъдещото ни дете ме удряше в стомаха. Моето завещание за Уоланъп: полуянки, заченат от глупост. Дете, което никога нямаше да видя — и за което щях да мисля всеки ден от живота си.

— Тази вечер аз готвя — казах малко по-късно.

— Какво ще ми сготвиш?

— Кенгурски бургери.

— Супер. Гледай моят да е наистина хубав. С много сол.

— Разбира се.

Бургерът й наистина биде много силно подправен — с щедра щипка валиум и халцион. Взех шишенцето, като ходих до тоалетната, и докато Анджи се къпеше, посолих обилно месото. За да съм съвсем сигурен, че ще има здрав сън, добавих и двойна щипка успокоителни в чаша бира, която й подадох, когато излезе от банята.

Тези подправки явно нямаха лош послевкус, защото Анджи пресуши бирата си на един дъх и даже ме похвали колко хубав бургер съм направил. Успях да отложа вечерята до девет (доста късно за стандартите на Уоланъп) и гледах чашата й да не остава празна. В десет тя вече бе отпуснала глава върху масата и хъркаше ли, хъркаше. Бинго. Отнесох я в леглото, завих я, отбих се набързо до тоалетната и се отправих към кръчмата.

— Малко късничко за кръчма, а, янки? — каза Татенцето, когато влязох през двукрилите врати.

— Не мога да заспя — отговорих.

— Кошмари, а? — подразни ме той.

— Постоянно.

Компанията тази вечер беше рехава — само Татенцето, Том, Рок и Пийт — по набразденото му лице и сплъстената му коса все още имаше петънца животинска кръв и наистина изглеждаше като един такъв перверзен селяндур, който с кеф би чукал братовчедка си в курника. Присъствието на Пийт по това време в кръчмата можеше да означава само едно — че той беше на стража тази нощ. Което пък означаваше, че наистина дължах на момчето една бира.

— Аз черпя — оповестих пред квартета. — Кой е жаден?

Всички се извърнаха към Лес и изреваха да донесе още бира за моя сметка, а междувременно аз извадих солницата с успокоителните от джоба си и я поставих на бара, до другата солница, която беше съвсем същия модел.

— За твое здраве, янки — каза Рок.

— Аха, благодаря ти много — добави Пийт.

Лес ми наля бира, аз грабнах солницата и започнах да соля в чашата.

— Какви ги вършиш? — попита Пийт.

— Стар американски трик. Качва пяната. Искаш ли да опиташ?

Побутнах по бара другата солница, пълна със стрити на прах опиати. За мое пълно облекчение, Пийт не само се хвана на примката, но и лекарствата наистина съживиха пяната в чашата му (макар че се наложи да го окуражавам хубавичко да я „посоли“). Том и Рок също се присъединиха, но когато солницата най-сетне стигна до Татенцето, той каза:

— Никаква шибана сол няма да си слагам в бирата.

Опасно, опасно.

— Не й разваля вкуса, нали, момчета? — казах аз.

Те изгрухтяха дружно в отговор.

— Само качва пяната.

— Аз я харесвам без пяна — каза Татенцето, пресушавайки чашата си. — И никакъв янки няма да ме учи как да си пия бирата.

Половин час по-късно бях обратно вкъщи и в главата ми се въртеше една мисъл: сгафих, сгафих. Но нямаше време да се жалвам от тази засечка. Поне Пийт беше „надрусал“ бирата си и сега вече навярно спеше дълбоко върху покрива.

Погледнах часовника си. Време беше. Отидох в тоалетната и опразних самоделния си тайник. Прегледах набързо дали всичко е на място във вързопа — палец на делкото, вентилатор, инструменти, паспорт — и добавих домашното фенерче, както и резервните дрехи, чакащи ме на стола. Грабнах също така една книга, която бях купил в Даруин и която си седеше на едно рафтче в микробуса ми, преди Анджи да я домъкне тук. За щастие Анджи мразеше криминалета, защото, ако беше разтворила това пенгуинско издание на „Неприятностите са моят бизнес“ от Реймънд Чандлър, щеше да намери между страниците кредитната ми карта, документа, с който можех да възстановя сумата от пътническите чекове от „Американ Експрес“ и билета ми за обратния полет до Щатите.

Взех вързопа, отидох до леглото, плеснах два пъти с ръце, изревах името на Анджи в ухото й. Нищо. С тази доза, която й бях дал, щеше да спи непробудно до сутринта. А тогава…

Зачудих се как ще реагира на бягството ми. С ярост? С омраза — особено като разбере, че Кристъл е избягала с мен? Може би с мъничко тъга? Не заради моята персона, а заради домашния тъпак, буцата върху леглото — човекът, който, за добро или за лошо, е до теб нощем, човекът, на когото разказваш как е минал денят ти, човекът, който ти подхранва илюзията, че не си сам-самичък на този свят.

Една част от мен искаше да я целуне за сбогом. Друга част искаше да й смаже черепа със стола. Накрая просто поклатих глава, поразен от безумната случайност на цялата тази история. Спираш без нужда на една бензиностанция, срещаш един човек и животът ти се побърква. Съдбата не е жестока. Съдбата е тъпа.

Отстъпих назад и се огледах за последно, запечатах тази дупка завинаги в паметта си. След това отворих вратата.

Вече официално бях беглец.