Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Част трета

1

— Обясни ми какво представлява палецът на делкото — каза тя.

— Това е малко парче бакелит с четири жици — казах аз, — което се поставя вътре в капачката на разпределителя. Когато се запали колата, палецът на делкото се завърта с голяма скорост и предава ток на свещите, и така се включва двигателят. Без палец колата е обездвижена. Няма как да тръгне.

— Ти можеш ли да монтираш палец на делкото? — попита ме тя.

— Никога не съм опитвал — отговорих.

Тя отвърна:

— Сега ще трябва да опиташ.

В градчето имаше само три автомобила в движение — хладилния камион на „Месокомбинат Уоланъп“, микробуса, с който Лес ходеше за провизии, и камиона с открита каросерия, в който всеки ден товареха отстреляните кенгура. Кристъл каза, че и трите се пазят под ключ в навесите зад кланицата. Когато не били в употреба, вадели им палците от разпределителите. Лес ги държал заключени в сейфа си, за да е сигурно, че никой няма да направи опит за бягство с някой от тези автомобили.

Но даже ако човек успеел да подкара някой от тях посред нощ, нямало да стигне далеч. Защото на смени работела тайна нощна стража, съставена от синовете на Лес и Робо. Редували се да бдят цяла нощ от поста си върху покрива на кръчмата, следели да няма жив човек на улицата, след като тя затвори. Харесвали тази работа — защото за една нощ на стража взимали по шест допълнителни чита за бира.

— Всички бяха в повишена готовност, докато ти ремонтираше микробуса си — каза Кристъл, — да не би да ти хрумне да отпрашиш. И останаха малко нещо разочаровани, че не си пробва късмета.

— Знаех, че нямам шанс — отвърнах аз. — Ясно ми беше, че няма как да тръгна нагоре по хълма, без да ме забележат.

— Умник си ти — каза ми тя.

И тя като мен беше изчислявала колко време е необходимо, за да се стигне с кола до онова примамливо шосе. Най-бърз бил микробусът на Лес — за четирийсет и седем минути стигал платото — но защото бил четири по четири. Хладилният и кенгурският камион, значително по-големи, се тътрели по час и повече, нямало как да вдигнат над 25 километра в час по онзи коловоз — низ от дупки и бабуни, истинско страшилище за всяко возило. И понеже кенгурският камион бил една двайсетгодишна бракма, неизбежно се развалял по два пъти в годината — тогава Том и Рок трябвало да слизат пеш по хълма и да оставят натоварените трупове да се разлагат отзад.

— Та, значи, като се разбрица кенгурският камион — каза Кристъл — онези двамата винаги взимат палеца на делкото със себе си, като слизат надолу. Знам това, защото съм ги виждала да го връчват на Лес в магазина. А Татенцето тръгва нагоре по хълма да го поправи чак призори на следващата сутрин, просто защото след 10 часа в открития пущинак е адски горещо за ремонти. Горе няма никаква сянка.

— След залез не тръгва, така ли? — обадих се аз.

— Прекалено е тъмно, за да се работи, даже да носи силни фенери.

— Май вече загрявам накъде биеш.

— Казах ти аз, че си умник.

Планът й беше премислен. Много премислен. Най-напред трябваше да сглобя резервен палец на делкото и да го скрия; после щяхме да чакаме кенгурския камион отново да се развали горе на хребета. Веднага щом станеше това, щяхме да потеглим в нощта — да се измъкнем от домовете си час, час и малко след единайсет, когато затваряше кръчмата, да се шмугнем по странични пътища, за да не ни забележи нощната стража от покрива, и да се качим по хълма пеша.

— За три часа би трябвало да сме горе — каза Кристъл.

— Кажи го четири.

— Толкова ли си излязъл от форма?

— Абсолютно.

— Добре, кекавелко, давам ти го този допълнителен час. Това значи, че вероятно ще стигнем до камиона в 4:15, най-късно 4:30. Колко време мислиш, че ще ти трябва, за да го подкараш?

— Зависи каква е повредата.

— Доколкото знам, обикновено са някакви дребни неща — счупено крило на вентилатор или късо съединение в прекъсвача.

— Тогава сметни още един час, докато потеглим — нали трябва все пак да монтирам и новия палец на делкото.

— Значи става 5:00. Татенцето вече ще е минал половината път догоре с микробуса на Лес. Тоест, дори ако успеем да запалим, той ще е само на петнайсет минути зад нас. Много по-сериозна преднина ни трябва.

Дръпнах замислено от „Марлборо“-то.

— Ами ако на Татенцето му е зле точно тази сутрин? Толкова зле, че да не успее да стане?

— Какво имаш наум? — попита тя.

Нямахме време да разговаряме повече, защото боклук-барбекюто най-накрая привърши и пияните граждани се затътриха към домовете си. Кристъл пак прибра цигарите и съдържанието на пепелника в чантата си, а междувременно бързичко ме инструктира какво да предприема в непосредствено бъдеще:

— Продължавай да се правиш на болен още няколко дни. После вече тръгни пак на работа в сервиза, но поддържай този депресиран вид, та всички да си помислят, че най-накрая си се примирил със съдбата си. Започни отново да сглобяваш микробуса си, но в същото време опитай да се разровиш из оная планина от джаджи до навеса на Татенцето. След смъртта на Джак той разглоби неговия холдън, сигурна съм, че капачката на разпределителя трябва да е някъде там. Ако я намериш, вече сме на път.

— Само ако може да се поправи палецът на делкото — казах аз. — И ако може да пасне в разпределителя на кенгурския камион.

— Би трябвало — каза тя. — Камионът също е холдън.

— Въпреки това шансът не е голям.

— Знам — но това е единственият ни шанс.

Няколко минути по-късно Анджи нахлу с гръм и трясък. Кристъл беше пред мивката и си бършеше ръцете, след като бе измила всяка следа от вечерята ни. Аз си бях в леглото, свит в любимата зародишна поза.

— Е — каза Анджи. — Яко ли се ебахте?

Оригна се. Дълго и несигурно. После се строполи на леглото и остана да лежи в ступор. Кристъл викна няколко пъти в ушите й, но полза нямаше. Анджи беше кьоркютук пияна. Понечих да се обадя, но Кристъл вдигна пръст пред устните си да ми напомни, че трябва още няколко дни да се правя на ням. После ми махна бързешком с ръка и се измъкна навън в нощта.

Погледнах купчината телеса до себе си. Оттам сега се носеше хъркане като на гризли, спяща зимен сън. Ще намеря този палец, трябва да намеря този палец.

Четири дни по-късно отидох отново на работа — омръзна ми най-сетне да лежа на леглото по цял ден, втренчен в празното пространство, докато наоколо Анджи припява „I Like to Be in America“ под звуците на „Уестсайдска история“, носеща се с рев от грамофона за осемдесет и осми път. На сутринта, в която се върнах, само кимнах на Татенцето, влязох в бараката и се заех да ровичкам из останките на своя микробус. След двайсетина минути горилата се донесе с трополене, застана на прага и загледа как лазя по земята в търсене на липсващи части от двигателя.

— Е, янки нещастен, значи свърши да се правиш на хахо?

Продължих да тършувам с поглед, забит в пода.

Той не хареса липсата на отговор от моя страна и се ядоса.

— Тоя микробус го искам пак като нов, ясен ли съм?

Аз вдигнах очи, но се постарах погледът ми да е съвършено празен.

— Да — отвърнах, надявайки се, че звуча като шепнещ призрак, и подхванах отново вманиаченото си търсене на липсващи авточасти.

— Еба си откачалника — изръмжа той под носа си и излезе.

Поддържах този марсиански стил и вкъщи, и на работа. Отговарях на жена си и работодателя си едносрично: репликите ми се ограничаваха до „Да“, „Не“ и „Окей“. Никога не ги гледах право в очите, а постоянно си напомнях да се взирам през тях — сякаш се опитвах да фокусирам поглед върху планетата Плутон. Но започнах отново да ям твърда храна, започнах отново да пуша и също така (за голям яд на Анджи, понеже досега пиеше за двама) започнах отново да оползотворявам читовете си за бира. Но като ходех в кръчмата, мълчах като риба. Само си седях на столчето, вторачен в бирата си, с висяща от устните свита цигара. Останалите се опитваха да ме включат в разговорите си, но аз само се усмихвах срамежливо и продължавах да зяпам дъното на чашата си.

Резултатът от тази съсредоточена театрална игра беше — както и се надявах — споделено в общността чувство за вина относно психичното ми здраве. Исках тези добри хорица да повярват, че съм напълно съсипан — толкова умствено осакатен, че не представлявам никакъв потенциален беглец. И да поискат сметка от Татенцето за това, което ми причини.

Разбрах, че стратегията ми работи, когато Гладис (точно пък тя!) една вечер награчи съпруга си заради мен. Седях в кръчмата, кацнал на обичайното си столче, когато тъстът и тъщата се отбиха да пийнат. Не показах, че съм забелязал пристигането им, само запазих вече стандартното си изражение на перманентно отсъствие.

— Какво ще кажеш за една бира, янки? — обади се Гладис с майчинска загриженост в гласа.

Отправих й най-идиотската си усмивка и викнах в отговор: „Леле! Мерси! Не!“. После тръгнах към тоалетната, като си мърморех сам.

Веднага, щом напуснах бара, тя започна словесната атака над Татенцето:

— Гордееш ли се със себе си, мъжага такъв? Доволен ли си от шедьовъра си?

— Не съм аз крив, че е превъртял.

— Не, изобщо. Всички обвиняват теб за това, което стана с янкито. Всички. Даже безценната ти мъничка принцеса. Да я беше чул само, като мина през къщи днеска. Едва не се разплака, каза колко добре почнал да пасва янкито тук, докато ти не си му разгембил микробуса. Как чула, че той е свършил страхотна работа и че ти си я съсипал, защото си некадърен механик и не можеш да понесеш някой да се представи наистина добре. Как започва да изперква, като живее в една къща със зомби. Зомби, което ти си създал.

Застанал пред писоара, чух с какъв овчи тон се обади той:

— Ама толкова ли ми е ядосана?

— Скапаняк нещастен! — изрева тя.

И следващата сутрин, когато ме видя да обикалям около драгоценния му личен запас от части и джаджи, не ми заповяда да се махам (както бе правил преди), а колебливо подхвърли:

— Нещо търсиш ли?

— Части — излаях аз.

— За твоя микробус?

— Да. Микробуса. Окей?

— Ами хубаво — каза той, опитвайки се да прикрие неохотата си. — Само недей да разхвърляш.

Да не разхвърлям? Личният запас на Татенцето беше безнадеждно разхвърлян — тон или два всевъзможни останки, разпръснати на площ от половин акър. Да търся в тази купчина вехтории капачката на разпределителя от холдъна, си беше невъзможно начинание — още повече прецених, че едва ли ще ме търпи да се ровя из безценното му боклучище повече от три дена. Реших, че най-добрата стратегия е да потърся блока на двигателя от холдъна и да се надявам, че капачката на разпределителя все още е прикачена към него. Но дали бих могъл да изровя дори двигателя, беше под въпрос, защото самият обем на цялото това гробище отгоре ме стряскаше. Близо час обикалях около купчината с надежда, че някак ще го зърна през джаджите. Никакъв шанс. И неохотно се заех с наистина черна работа: да разровя купчината част по част.

Пет часа по-късно бях открил три врати, извит ствол на волан, счупен резервоар, няколко тухли, безброй ръждясали нитове, осем дължини медни тръби, вратичка от жабка, изтърбушена седалка, лампа, стар тостер, три използвани прекъсвача, всевъзможни счупени вентилатори — и никакъв блок на двигател. Мускулите по ръцете и гърба ми ме боляха от преумора, а слънцето хубаво се беше постарало да сготви от мозъка ми яхния. Подложих глава под маркуча за няколко минути и после се оттеглих към кръчмата.

Две бири ми помогнаха да удавя яда и разочарованието си, че нищо не съм намерил. Докато посягах към третата кутия, Гъс се примъкна на съседното столче.

— Как е страхотният механик? — попита той най-приятелски.

— А, добре, хей! — все повече се усъвършенствах като кретен.

— Мисля, че ние двамата трябва да си поговорим — каза Гъс. — Едно медицинско прегледче. Можеш ли да дойдеш до къщи сега?

— Първо бирата — пресуших чашата си на една дълга глътка и оставих известна част от течността да потече по брадичката ми. — Ммммляс.

Гъс изглеждаше притеснен.

— Да тръгваме? — предложи той.

— Чичо доктор, а? — извиках аз.

— Точно така — отвърна той. — Чичо доктор.

Къщата на Гъс беше съвсем малко по-голяма от моята. Имаше допълнителна детска стая със седем матрака на пода, два хамака, опънати насред дневната, стари избледнели плакати на Джанис, на Джими и на The Grateful Dead, продълговата грубо скована маса (на която постигнал прочутия си хирургически триумф) и малка ниша, която функционираше като поликлиниката на Уоланъп.

Гъс ми махна да седна на едно от двете евтини кресла в „кабинета“. После отвори един малък хладилник и след като тършува известно време вътре из разните стъкленици с ваксини и шишенца с хапчета, извади две кутии бира.

— Пий още една — каза.

— Ммммляс.

— Слушай, Ник, всички тук сме малко разтревожени за теб.

— Хубаво.

— Не е хубаво — защото никой не иска да изперкаш. Как си със спането?

— Спането?

— Изобщо ли не спиш?

— Не ми трябва да спя.

— Много даже трябва да спиш. Сега ще те оправя. Вероятно половината ти проблеми идват от недоспиване. А чувстваш ли се депресиран?

Свих рамене, после си придадох вид сякаш ей сега ще избухна в плач.

— Ето — май напипахме нещо. Сега ще ти дам едни много хубави лекарства, които ще ти помогнат да спиш нощем и да си бодър денем. Тези чудесни хапчета се наричат валиум и от тях ти става много, много хубаво; а после, преди да си легнеш, ще си разтвориш в бирата две хапчета халцион и ще сънуваш само сладки сънища. Следвай рецептата и ти гарантирам, че след седмица ще бъдеш не просто нормален, ами прекалено нормален.

Благодарих на Гъс по стеснителния си начин, прибрах хапчетата в джоба си, а когато се прибрах вкъщи, ги скрих в тайника, който бях направил под тоалетната.

На следваща сутрин, докато отивах на работа, срещнах Кристъл на пътя. Тя ме поздрави, аз й махнах в отговор и докато се разминавахме, бързо прошепнах:

— Взех лекарствата.

Тя ми отвърна с бърза усмивка, но продължи по пътя си. Почти не бяхме разговаряли от нощта, в която запалиха боклука — защото ако твърде често ни виждаха заедно, имаше опасност да събудим подозрения у Татенцето и компания. Така че пазехме разстояние — но обменяхме информация всяка сутрин с промърморване или кимване.

И в следващите два дни, като се разминавахме по залез, моето „Здравей“ бе придружено от скоростно поклащане на глава. Защото търсенето ми на разпределителя си оставаше безплодно.

На другата сутрин, докато се борех с четири изкорубени матрака и комплект стари тави за печене, вдигнах поглед и видях как Том и Рок слизат пеш по хълма. Зад тях, на празното плато, стоеше камионът. Неподвижен. Застинал. Развален.

Обзе ме треска. Трябваше да обърна цялата купчина боклук наопаки, имах време за едно последно търсене на двигателя, преди момчетата да стигнат до работилницата. Като ги гледах къде се намират, разполагах с един час време — но нищо не излезе. Намерих предното стъкло на холдъна, задната му седалка и едно от колелата, но ключът към бягството все още ми убягваше. И носът ми увисна, когато чух приближаващи стъпки, а после вика на Рок:

— Хей, Татенце, камионът пак се прееба!

Идната сутрин, когато се разминах с Кристъл по пътя, прошепнах една дума:

— Съжалявам.

Тя сви рамене и вдигна поглед към хребета, където камионът отново се движеше. Половин час по-късно, докато изравях три варела, пълни с жици, Татенцето пристигна в микробуса на Лес.

— Тия тъпанари — каза ми, докато слизаше от купето. — Знаеш ли каква беше повредата? Наводнен двигател и две замърсени свещи. Накараха ме да се качвам догоре за едното нищо.

— Сега добре ли е?

— Ще му трябва един сериозен преглед. Като разтоварят кенгурата, веднага ще го докарат тука.

— Нужда от помощ?

— Моето бебче си е тя, ръждивата ми таратайка. Ти привършвай тука с тия части. Още ли не си намерил каквото ти трябваше?

— Почти.

— Ама до утре искам да си се разкарал от моята купчина, да си отишъл ей там под своя си навес и да работиш върху своя микробус. Разбра ли?

Върнах се при купчината и издърпах встрани поредния варел с жици. Нямаше го проклетият двигател и го нямаше. Пристъпих напред, за да отместя една медна тръба. В този момент чух отчетливо пукване и погледнах надолу, за да видя под крака си нещо като черна пластмасова чаша.

Капачката на разпределителя. Вече счупена на две.

Искаше ми се да рева, да пищя, да извърша първокласно самоубийство. Но когато я вдигнах и махнах пластмасовата обвивка, палецът на делкото беше вътре, непокътнат. Мъничко изкривен, но лесно щеше да се оправи. Огледах се, за да се уверя, че Татенцето не ме наблюдава, и го пъхнах в джоба на гащетата си. Зарових счупената капсула обратно в останките и тръгнах към шефа си — той бе наполовина изчезнал под капака на кенгурския камион. Изгледах внимателно блока на двигателя и почувствах едва ли не еуфория — капачката на разпределителя беше съвсем същата, като онази, която току-що бях стъпкал.

— Зле ли е? — попитах.

— Трябват й нови свещи, бензинов филтър, нов кабел за ключа, нов вентилатор. Но като я оправя, месеци наред няма да има проблем. Може и година.

— Страхотно — промълвих.

Отидох в кръчмата, напих се като пън, довлякох се до дома и все пак се сетих да скрия палеца на делкото зад тоалетната, преди да колабирам.

На следващата сутрин се успах, но се погрижих да налетя на Кристъл, докато излизаше от училище след часовете.

— Намерих го — прошепнах, докато се разминавахме.

Тя моментално би спирачки.

— Шегуваш се!

— Не.

— И…

— Трябва да стане — казах аз.

Тя се усмихна предпазливо.

— Сега какво? — попитах.

— Сега ще чакаме.