Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Мъртво сърце

Преводач: Ангел Игов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“, София

Излязла от печат: 11 юли 2007

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-954-529-507-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2893

История

  1. — Добавяне

4

На два часа път от Даруин ударих първото си кенгуру. Беше нощ — най-тъмната нощ, в която бях попадал. Израснал в селски Мейн, бях свикнал да карам по шосетата след залез-слънце. Но това беше различно. Нямаше луна, нямаше пътни лампи, нямаше съперничещи светлини на други коли, нямаше и намек за някакви звезди в небето, гъсто покрито от облаци. Абсолютна чернота и толкова. И все пак през километър-два фаровете на микробуса хващаха два искрящи въглена недалеч отпред — две светещи очи, които сякаш се носеха из въздуха в тази непрогледна пустош. Тези очи ме караха да хвана по-здраво волана — защото нещо там отвън ме наблюдаваше.

И тогава внезапно дойде този глух удар. Предницата на колата се заби в някаква невидима маса и ударът ме запрати във волана. При това и клаксонът се заклещи. В шока, обзет от прилив на адреналин, изскочих навън. Лоша идея. Потърсил пътната настилка, десният ми крак се озова в пряк контакт с причината за инцидента — метър и половина вече безжизнено кенгуру. Опитах се да отскоча встрани от трупа, но маратонките ми се хлъзнаха по локвата кръв, обкръжила мъртвото животно. Приземих се на пътя по задник. Сега след натъртените ребра можех да добавя контузена опашна кост в списъка с нараняванията си. Едвам успях да се изправя, но предпочетох да понеса болката, придружаваща ставането ми на крака, отколкото да лежа до звяра със счупения врат — от ноздрите му още шуртеше кръв. Дотътрих се до колата, измъкнах фенерчето си и проучих пораженията — стъклото на единия фар беше счупено, предната броня беше сериозно нащърбена, но друго като че ли нямаше. Като за сблъсък с кенгуру, бях страхотен късметлия. Навярно бях ударил кенгуруто насред скок и го бях отхвърлил встрани от колата. Ако се бях забил челно в него, сега микробусът щеше да изглежда като немски акордеон. Но макар че ми се беше разминало леко, кипях от яд. Яд на себе си, защото бях нарушил едно основно правило на пустошта: никога не карай по тъмно. Всички пътеводители ме бяха предупредили за потенциалните опасности на нощното шофиране и подчертаваха, че бродещите кенгура са реална заплаха след залез-слънце. Но в идиотското си бързане да се разкарам от Даруин, бях забравил този съвет, а и не си бях дал достатъчно време да свикна, че карам от другата страна на пътя. Вместо това моментално бях потеглил на юг — изнесох се от стаята в мотела, купих провизии и отпраших с купения преди един час микробус. Поредният неадекватен импулсивен акт. Поредната шибана тъпотия.

Клаксонът продължаваше да вие и не ми оправяше особено настроението, така че грабнах инструментите, махнах покритието и се рових из всевъзможните кабели, докато открия причината за това безобразие — изкривена метална пластинка, опираща в жицата на клаксона. Необходима беше спешна и радикална хирургична намеса. За да освободя ръцете си, хванах фенера със зъби и изтръгнах жицата с клещите.

Тишина. Дълбока, пещерна тишина. Такава тишина, каквато те кара да мислиш, че си сам-самичък в целия свят. Полазиха ме тръпки от това безкрайно безмълвие. Защото осъзнах, че съм преминал границата на страната Никъде.

Вмъкнах се обратно в колата и я отбих от пътя. Угасих двигателя, отидох в жилищното кътче, запалих газовата лампа, купена на тръгване от Даруин, с друга клечка кибрит запалих цигара, поех дима дълбоко в дробовете си и в този момент сякаш боксьор тежка категория ме фрасна право в гърдите. Болката беше зрелищна. Съблякох ризата си и открих две сини петна, разкрасили гръдния ми кош. Заприличаха ми на тест Роршах[1]. На какво ви напомнят тези мастилени петна, господин Хоторн? Смешник в микробус, който се е блъснал в кенгуру.

В аптечката нямаше лейкопласт, в мъничката камера на хладилника нямаше лед. Така че сграбчих две студени кутии „Суон Експорт“[2], притиснах едната до гърдите си, а другата пресуших на една много дълга глътка. После изрових кутийка с аспирин, поставих три хапчета в гърлото си и ги залях с нова бира. Трета кутия „Суон“ и болката взе да утихва. Четвърта и болката се беше изнесла с багажа си. Пета и се проснах на кушетката.

Събудих се тъкмо преди изгрев. Обезболяващият коктейл от лагър и аспирин беше прекратил действието си и сега ме болеше. Четириканална болка ревеше от лявото и дясното ми ребро, от опашната ми кост и от махмурлийската ми глава. Лежах на кушетката си като алегоричен образ на самото нещастие. Това е най-скапаната сутрин в живота ми. Искам да умра. Сега.

Желанието за бърза смърт бе последвано от още по-силно желание да се изпикая. Отделих необходимите десет минути за размисъл дали да се изправя е по-болезнена алтернатива от това да си лежа в леглото с мъчително пълен мехур. Мехурът спечели спора. Да преброим, много ви моля. Пет, четири, три, две, едно… Задната врата на микробуса се разтвори с трясък и продължителна, интензивна струя урина покръсти в правата вяра австралийската глинеста почва.

Да стоя прав, опитвайки се да разкърша скованото си от артрит тяло, хич не беше забавно. Не беше забавна и гледката на мъртвото кенгуру, чиито стъклени очи ме фиксираха в печален укор. Над главата ми два лешояда се носеха в разузнавателен полет и проучваха изгледите да закусят кенгурско месце. Наблюдавах тези крилати вестители в почти пълна тъмнина — небето беше непрозрачно платно, само една светла игличка проблясваше на далечния хоризонт. Но скоро игличката се удебели, удължи се и се разтопи. Нощта се събуди и черното небе се разтвори по средата под бесния напор на ранното утринно слънце.

Ярката сфера започна да набира височина, а аз мигах ли, мигах под яростния блясък. Когато очите ми привикнаха към светлината, видях къде се намирам — и замръзнах на място.

Светът беше станал червен. Пустинно червен, като цвета на засъхнала кръв. Безкрайна панорама от червена глина и ниски, червени храсти се разтягаше из плато с невъобразими размери. Отдалечих се от микробуса, застанах на средата на пътя и се обърнах последователно на север, на юг, на изток, на запад. Никакви къщи, никакви електрически стълбове, никакви билбордове, никакви пътни знаци… никакви признаци (освен ивицата макадам, на която стоях), че някога в тази територия е стъпвал човешки крак. Само корава, гола земя под кораво, синьо небе. С неизмерими размери, с хипнотизираща монотонност.

В кой век се намирам? Чакай малко — в коя геологическа епоха? Става дума за палеозоя, струва ми се. Става дума за Битие, глава първа, ред първи.

Слязох от пътя и направих няколко предпазливи стъпки в пущинака. Сякаш топвах внимателно палец в огромен океан, който като нищо можеше да ме погълне. Нагорещеният пясък заскърца под краката ми, докато навлизах навътре, проправяйки си път през пустинни треволяци, подобни на анорексични кактуси. Простираха се, докъдето поглед стига — разпръсната растителност, изрично подчертаваща, че теренът се квалифицира като пуста земя. Продължих да крача напред, приковал очи в неясния хоризонт. Бих могъл да вървя така дванайсет часа наред и по залез със сигурност щях да съм в същия необятен пущинак — защото сега се намирах в географския еквивалент на безкрайността.

Бих могъл да вървя така дванайсет часа наред и по залез със сигурност щях да съм умрял от обезводняване.

Стреснах се, като осъзнах, че ако продължавам с разходката си, крайната й точка ще бъде краят на живота ми. Така че се обърнах и поех обратно към сигурността на микробуса. Слънцето увеличаваше ватовете, от махмурлука гърлото ми беше сухо като пустинята Мохаве, а ризата и дънките, в които бях спал, започваха да се сплавят с все още схванатото ми тяло. Когато се върнах в микробуса, вече имах нужда от нов обезболяващ коктейл, за да притъпя болката, затова закусих три аспирина и още две кутии бира. След това дойде време за баня. Съблякох дрехите си, напълних една пластмасова кофа с ръждива вода от тубата и я излях по черепа си. Край на банята.

Преоблякох се по шорти и тениска, наместих се зад волана, нагласих колана така, че да не убива много на насинените ми ребра, и се наканих да потегля. Преди това обаче хвърлих поглед назад към необятната пустош, в която се бях поразтъпкал преди малко. Това бях дошъл да видя. Предисторически пейзаж — чужд, страховит. Наченъкът на света… Или краят. Пустота, в унисон с моята собствена.

Но сега, след като вече го бях видял — след като бях получил нагледно неопровержими доказателства за пълната си незначителност — защо ми е да го гледам повече? Австралийската пустиня? Аха, бил съм там.

Няколко мига на колебание си представях как веднага тръгвам обратно за Даруин, свързвам се по телефона с „Бийкън Джърнъл“ в Ейкрън, Охайо и обяснявам, че все пак съм готов да работя за тях. После продавам микробуса на някой друг смахнат нещастник, усетил как дивото зове, и скачам на първия самолет за Щатите. Това беше фантазията на минималното съпротивление — сценарий, който, ако го изиграех, щеше да потвърди всичко, от което се опасявах: невъзможността ми да довърша какъвто и да било проект или план докрай, дълбоко махленския ми манталитет, недоверието ми към света извън тесните предели на собствения ми скромен опит. Четвърт час седях там на включен двигател и се опитвах да убедя себе си, че мога да живея, знаейки всичко това. Имах две географски възможности: на север към рутината, на юг към неизвестността. Исках да тръгна на север, но превключих скоростния лост и продължих да се нося на юг.

Докато се отдалечавах, зърнах в огледалото за обратно виждане как двата лешояда се спуснаха върху кенгуруто и чопнаха по едно око, преди да се извисят наново. Не погледнах втори път назад.

Карах с часове, без да видя нищо. Нищо, освен все същата безгранична пустош. По обяд бях сдъвкал 400 километра географско пространство, но не бях срещнал друга кола. Жегата вече бе непоносима, така че потърсих спасение от вентилатора в купето. Голяма грешка: вместо да раздвижи хладен въздух наоколо, изплю право върху ми маса червен прахоляк от пътя. Исках да спра, да отворя капака и да проверя какво търси тази прах във вентилационната система, но осъзнах, че да поправям колата си под това дивашко слънце, може да се окаже опасно за здравето ми. Така че продължих напред, докато прахта по тялото ми с помощта на потните ми жлези се превръщаше в кал.

След стотина километра — тъкмо когато от обезводняването започвах да се чувствам все едно съм си дал мозъка на химическо чистене — видях в далечината извънредно желана гледка: бензиностанция. Първата бензиностанция по пътя ми от Даруин насам. Не беше кой знае какво чудо: мрачен паянтов бункер с две колонки отпред. Но след една нощ и една сутрин, прекарани в екстремно усамотение из австралийската пустиня, всеки обект, сътворен от човешка ръка, щеше да повдигне духа ми, ако ще да беше бетонен нужник.

Собственикът стоеше на вратата. По вид напомняше бункера, който обитаваше: нисък и набит, перманентно брадясал и облечен в тениска, която изглежда му служеше и за салфетка.

— Добър ден — каза той с безизразен глас.

— Добър ден — отвърнах. — Дали имате душ, който бих могъл да ползвам?

— Струва десет долара.

— Десет долара за един душ?

— Правилно ме чу.

— Това е безумие!

— Щом така мислиш, можеш да потърпиш до Кунунура.

— Какво е Кунунура?

— Следващият град. И следващият душ по пътя.

— Колко далеч?

— Към шестстотин километра.

— Ебаваш ли се?

— Карай и ще видиш сам.

Мисълта за още пет часа в кална броня по нажеженото шосе не ми се понрави. Дадох му десетте долара.

— Душът е там отзад, до кенефа — уведоми ме собственикът. — Да я напълня ли?

— Аха… И провери също водата и смазката.

Собственикът се доближи до колата и забеляза счупения преден фар, изкривената броня.

— Кенгуру ли си ударил? — попита.

Душът се намираше в открита кабинка, а до нея имаше улей, който служеше за писоар. Цигарени угарки, трупани десет години, задръстваха канала. Вонята беше толкова главозамайваща, че трябваше да затая дъх, докато заставах под душа. Водата обаче беше с добро налягане.

Твърде добро. Събуди болката в насинените ми ребра и ме изкара навън по-бързо, отколкото ми се искаше. Навлякох шортите и гуменките си и закрачих обратно към колата, капейки. На мястото до шофьора седеше възрастен абориген. Изглежда дремеше, качил босите си прашни крака върху таблото.

— Хей, какво търси тоя тип в колата ми?

Собственикът надникна изпод капака и измери с поглед черно-сините петна по гърдите ми.

— Ама ти май наистина си ударил кенгуру.

— Попитах какво, по дяволите, търси тоя заспал тип в колата ми!

— Това е Тайтъс. Той е оттука, трябва му някой да го откара на юг.

Тайтъс отвори едното си око за поздрав, после го затвори и пак задряма.

— Е, много мило, че ме попита.

Собственикът затръшна капака и избърса омацаните си с грес ръце в тениската си.

— Онова кенгуру малко ти е повредило вентилационната система — каза.

— Нещо може ли да се направи? Дали нямаш случайно резервна скара за радиатор под ръка?

— Резервни части ще намериш в Кунунура. Каквото и да търсиш — в Кунунура.

— Шестстотин километра, казваш.

— Да, шестстотин километра… Би трябвало да стигнеш тъкмо преди мръкнало… ако не се фраснеш пак в кенгуру.

— Колко ти дължа за бензина?

— Четирийсет и два долара.

— Пак ли се ебаваш?

— Ако не вярваш, погледни колонката.

— Четирийсет и два долара за един резервоар бензин? Това е пълна щуротия.

— Не, пич. Това е цената!

Платих на изрода, само и само да се разкара, и потеглих. Тайтъс остана вцепенен в седалката си — мъж на около шейсет и пет, лицето му беше по-набръчкано от барелеф.

— Та къде, значи, отиваш? — попитах го най-сетне.

Той се прежали пак да отвори око наполовина, като котка.

— По пътя.

— Колко далеч по пътя?

— Аз ще ти кажа кога да спреш.

— Покорно благодаря.

— Ти си от източния бряг, нали?

— Моля?

— От Нова Англия си. Може би Мейн?

Изгледах Тайтъс втрещен.

— Бил ли си там?

— Никога не съм излизал от Северната територия[3].

— Как тогава позна откъде съм?

— Просто слушам гласовете на хората, това е.

Той затвори наново очи и клюмна, пресичайки всякакви по-нататъшни възможности за разговор. Петнайсетина минути по-късно се размърда и оповести:

— Тук ще сляза.

Но ние все така се намирахме сред пущинака и наоколо не се виждаше никакво село, никаква къща.

— Искаш да слезеш тук? — попитах и спрях колата.

Тайтъс кимна.

— Но къде отиваш?

Тайтъс посочи с палец към откритото плато.

— Ей там — отговори.

— Ама какво има там?

— Нищо, което би искал да видиш. — Той отвори вратата и слезе долу в червената прах. — Един съвет от мене, приятел. Не ходи там. Стой си на главния път.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо не искам да кажа. Само те съветвам: стой далеч от всякакви черни пътища. Дръж се за битума.

— Защо?

— Защото ти си направен за главни пътища, затова.

Той се обърна и тръгна право през пущинака. Гледах го как си крачи нехайно и му завиждах. Завиждах, че някой може да се чувства толкова комфортно в този вакуум.

„Ти си направен за главни пътища.“ Точка за теб, задник такъв.

И следващите пет часа се държах здраво за този главен път, докато не ме отведе до нещо, наподобяващо цивилизация.

Бележки

[1] Тест, използван предимно в съдебната медицина, при който на пациента се показват мастилени петна и му се задава въпросът какво представлява изображението (от Херман Роршах, швейцарски психиатър, създател на теста). — Б.пр.

[2] Марка австралийска бира. — Б.пр.

[3] Административна област в Австралия със столица Даруин. — Б.пр.