Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

5

В Кунунура намерих решетка за радиатора на вентилацията. И бинт за натъртените си ребра. И обществен душ, който струваше само един долар.

Къпех се по три пъти дневно, за да отмия смрадливия прахоляк на пущинака. Хигиената ми се превърна в мания — начин да поддържаш някаква дисциплина на такова недисциплинирано място. Още повече, това мижаво градче, Кунунура, направо те подтикваше към мръсотия. Представляваше изсипана наготово купчинка от магазини, капанчета и барове: мърлява бензиностанция насред пустинята. В Кунунура хората не оставаха дълго — тук беше временна спирка, място, където да презаредиш със запаси и човешка реч, преди да изчезнеш отново в безлюдните земи. Но аз паркирах микробуса си на един къмпинг вътре в града и останах близо седмица. Отначало опитвах да се убедя, че ми трябва известно време да се възстановя от сблъсъка с кенгуруто. Но след четири дни ребрата ми бяха изгубили синкавия си оттенък и вече не ми се струваше, че прешлените ми са пулверизирани. „Ще се помотая още само един ден“ — казах си с желанието да отложа повторното си навлизане в пустинята. Когато денят мина, реших, че ще са необходими още четирийсет и осем часа, за да заздравеят напълно контузиите от кенгуруто. Така че продължих да реанимирам в микробуса си и да чета евтини трилъри, купени от един магазин за всякакви дреболии; излизах навън само за да презаредя с консерви и да извършвам всеки ден трикратното си поклонение в обществената баня.

На шестия ден от престоя ми в Кунунура пред микробуса ми цъфна една чиновничка от къмпинга и ми отправи устно предупреждение за изгонване.

— Утре става седмица, откакто си тук — заяви тя. — Максималният престой при нас е седем дни, така че ще трябва да напуснеш.

Чиновничката беше изхабена жена на петдесет и нещо, със залепнала за устните цигара и кожа, която изглеждаше недобре ощавена. Зачудих се дали приема подкупи.

— Има ли някаква възможност да попроменим правилата? — попитах.

— Забрави, мой човек.

— Слушай, възстановявам се след катастрофа.

— Не ми изглеждаш като да си претърпял катастрофа.

— Погледни предницата на микробуса, ако не вярваш.

Тя хвърли поглед натам. Бях сменил скарата на радиатора, но бронята си оставаше доста нащърбена.

— Кенгуру, а?

— Аха.

— Бас държа, че си карал нощем.

Загледах се в обувките си.

— Тук само шибаняците карат нощем. А мене шибаняците хич не ме кефят.

Размахах двайсетдоларова банкнота.

— Ти шегуваш ли се?

Добавих втора двайсетдоларова банкнота. Тя ги грабна от ръката ми.

— Току-що си купи още три нощи, броени от утре. После си тръгваш.

— Приятен ден — казах и затръшнах вратата под носа й. Пустинна кучка нацистка… Лагерна надзирателка от пъкъла…

Но после ме обзе тревога. Тревогата, че може би жената добре ме беше преценила, че може би се мотаех твърде дълго в Кунунура. Особено, при положение че този град в действителност не ме привличаше с нищо — освен с това, че беше град. Място, където има с какво да занимаваш червата си, където не се чувстваш натикан вътре себе си от цялото онова грамадно открито пространство. Това беше истинската опасност на пустинята: че празнотата й изостряше пълзящите в теб съмнения. Забравете ония глупости за величествените панорами, пред които всичките ги проблеми изглеждат незначителни. Тъкмо наопаки, те увеличават всеки малък страх, всяка склонност към самоненавист. Защото тази природа ти съобщава: ти си едно нищо. По-добре стойте в градовете, където сте в безопасност, защото не сте сами.

Където не ви се налага да останете насаме със себе си.

Но колкото не ми се искаше да тръгна от града, толкова и отчетливо ме притесняваше да се мотая в Кунунура, без да имам защо. Не можех да напипам точно сърцевината на тази блуждаеща боязън. Просто изпитвах някакво странно чувство, че оставам тук по-дълго, отколкото съм желан. „Hit the road, Jack“ — преди да си пуснал корени тук. Добре, добре — само още три дни сред цивилизацията.

Още три дни, още девет душа. Сутринта на четвъртия ден отидох до обществената баня за един последен и останах под струите почти половин час, така не ми се искаше да напускам тази комфортна хладина. Когато се върнах при микробуса, чиновничката беше там, облегната на вратата, и тръскаше цигарата си върху капака.

— Казах ти, че не искам да те виждам тука тази сутрин.

Отминах я и се качих в микробуса на шофьорското място.

— Накъде отиваш? — попита тя.

— Далеч от теб — отвърнах и отпраших.

Но истината беше, че наистина не знаех накъде отивам. Следващият по-голям град по пътя се наричаше Бруми — на някакви си хиляда километра. Между тях имаше две незначителни селца и безлюдна шир. Ако карах без спиране следващите осем часа, може би по залез щях да стигна първата от тези обитаеми точици от картата. А после? С този въпрос щяхме да се занимаем утре. Само да стигна до следващата групичка хора преди мръкнало и ще съм доволен.

Спрях на бензиностанцията на изхода от Кунунура. Не че всъщност ми трябваше да спирам, понеже вчера бях напълнил резервоара догоре. Но когато видях табелката пред входа — „Следваща бензиностанция 400 км“, се уплаших. Макар да знаех, че фолксвагенът ще изкара близо петстотин на пълен резервоар, продължаваха да ме гонят параноични фантазии как ми свършва бензинът насред пустинята. По-добре да се направя на адски предпазлив и да напълня догоре резервната туба.

Бензиностанцията беше на самообслужване — и след като налях бензин в тубата, вдигнах капака на двигателя и се зарових вътре. Действително, осъзнавах, че е малко педерастко да проверявам всяка джаджа от механиката на колата, но не исках да поемам никакви рискове преди повторното си навлизане в пущинака.

Вече десетина минути провеждах инспекцията си, когато вдигнах поглед за секунда и забелязах млада жена, седнала край пътя отсреща, която ме гледаше особено съсредоточено. Беше на двайсет и малко, едра, с як кокал, с къса пепеляворуса коса и със загар още от раждането. Дрехите й сякаш бяха изскочили от шейсетте: шарена тениска, срязани дънки, бикини и стара армейска мешка с избродиран отпред хипарски знак. Дръж се, Уудсток — само дето сигурно беше родена поне пет години след Уудсток.

— Хей — провикна се тя, след като улови погледа ми. — На изток[1] ли отиваш?

— Да… но ако стоиш от оная страна на пътя, не си ли за към града?

— Вече не.

Тя стана и пресече шосето. Сега обърнах внимание, че си беше истинска валкирия: над метър и осемдесет, със здрави мускули, с лапи, които сигурно поназнайваха туй-онуй за тежкия физически труд. От онези жени, с които определено не би искал да се счепкаш — но привлекателна по някакъв грубоват начин.

— Аз съм Анджи — каза тя, стискайки пръстите ми така, че изпукаха.

— Ник — отвърнах и побързах да се измъкна от масажиращото менгеме на дланта й.

— Ти янки ли си, Ник?

— Да.

— Никога досега не съм срещала янки.

— Шегуваш ли се?

— Там, откъдето съм, не бъка от янки.

— Откъде си?

— Едно малко селце, казва се Уоланъп.

— Не съм го чувал.

— Към хиляда и четиристотин километра на югозапад. Баш в Мъртвата среда.

— Мъртвата среда?

— Центърът на Австралия. Нали се сещаш, Уп-Уп[2].

— Уп-Уп?

— Пълна пустош, пич. На гъза на географията, казвам ти. Никой не живее там.

— Освен теб.

— Никога не съм живяла другаде. И не съм искала, щото Уоланъп е супер. Старо миньорско градче в пустинята. Петдесет и трима жители, над хиляда и четиристотин километра до най-близкото село.

— Звучи страхотно.

— Страхотно е!

— Оттам ли идваш?

— Горе-долу. Пътувам от две седмици. Просто ей така, да се пошматкам.

— И аз така.

— Къде отиваш сега?

— Към Бруми, предполагам.

— Значи и аз съм натам.

Тя отвори задната врата на фолксвагена и метна мешката си вътре.

— Страшна колица си имаш. Да не си в армията?

— Не.

— Тогава що си я боядисал така?

— Не е моя вината — така я бяха боядисали хората, от които я купих.

— Значи главите им са пълни с лайна.

— Добре го каза — усмихнах се.

— Бруми, викаш? — подхвърли Анджи.

— Защо реши да смениш посоката?

Тя ме удари весело с юмрук в рамото.

— Щото ти натам отиваш.

Отвори вратата и се настани на седалката. Ако това е секс стоп, помислих си, тази жена заслужава златен медал за бързина. А пък ако не е — добре де, поне няма да съм сам в пущинака.

— Хубаво — казах и седнах зад волана. — Бруми.

Потеглихме.

— Хей, Ник — обади се Анджи, след като бяхме пропътували половин километър. — Ти не си пастор, нали?

— Хич даже.

— Тогава какъв е тоя смахнат ключодържател?

— Разпятието ли имаш предвид? Вървеше с микробуса.

— Добре. — Тя бръкна в джоба си и извади пакет тютюн и книжки за свиване. — Не се кефя на някакви чалнати Исусовци — добави, докато свиваше цигара с пръсти.

— Много ли познаваш?

— Нито един. В Уоланъп няма такива.

— Е, във всеки град има поне един-двама боголюбиви пастори.

— Не и в Уоланъп. Ми като нямаме църкви.

— Как сте се отървали от тях?

— Забранихме ги.

— Това не е ли противозаконно?

Тя извади дървена клечка кибрит от кесийката с тютюна, удари я в нокътя си и запали цигарата.

— Австралийските закони в Уоланъп не важат. Пушиш ли?

Без да дочака отговор, тя натика свитата цигара в устата ми. Не бях пушил от катастрофата и макар че сега дробовете ми вече можеха да се справят с дима, първата доза никотин ми влезе брутално. След второто вдишване вече бях старият закоравял пушач.

— Ти винаги сама ли си ги свиваш? — попитах.

— Ми все така съм ги пушила.

Бръкнах в жабката, извадих кутия цигари и я хвърлих в скута й с думите:

— Опитай тези.

Тя разгледа внимателно кутията, прокарвайки показалец по ръбовете й, сякаш беше нещо много екзотично.

— „Кемъл“? — прочете на глас надписа. — Добри ли са?

— Не ми казвай, че никога не си ги пробвала.

— Нали ти казах, пушила съм само цигари, които сам си свиваш. В Уоланъп няма никакви други.

— В родния ти град не продават никакви истински цигари?

— Има само един магазин и пичагата, дето го държи, обича сам да си ги свива, така че винаги само таквиз зарежда.

— Искаш да кажеш, че никога не си виждала даже „Кемъл“, „Марлборо“, „Лъки“?

— Мой човек, никога не съм излизала от Уоланъп.

— Я се махай оттука…

— Истина ти казвам. За първи път излизам в големия лош свят.

— Двайсет и две-три години, без да излезеш от онова градче?

— Двайсет и една. Съвсем наскоро ги навърших.

— Добре де, двайсет и една години в едно и също градче някъде в нищото и ми казваш, че нито веднъж не си излязла оттам?

Тя запали нова клечка в нокътя си, докосна с нея върха на цигарата и вдиша дълбоко.

— Когато живееш в Уоланъп, не ти трябва останалият свят. Всичко, от което имаш нужда, си е там. — Тя издиша облаче дим. — Не са лоши… като за американски цигари — отправи ми лъчезарна усмивка, разкриваща купчина почернели зъби.

— А щом никога преди не си излизала от дома си, защо си решила да го направиш сега?

— Това ни е традиция в Уоланъп, като станеш на двайсет и една да тръгнеш по пътя и да видиш свят.

— Някой връща ли се там?

— Ама да, всеки. В смисъл, щом си от Уоланъп, наистина си верен на града.

— И цялото ти семейство е там?

— Да, всичките девет.

— Девет?

— Така де, девет деца… И нашите — значи всъщност общо единайсет.

— Искаш да кажеш, че една пета от населението на Уоланъп е твоето семейство?

— Аха… А останалото са другите три семейства.

Трябваха ми доста усилия да прикрия усмивчицата си. За китна селянка си говорим. Тази девойка беше голям оригинал: Мис Дървена колиба. От градче с четири семейства, без църкви, без фабрично изработени цигари и ако съдех от състоянието на зъбите й — без зъболекарски кабинети. Изведнъж всичките селяндури, с които си бях имал вземане-даване в Централен Мейн, ми се видяха истински светски хора… Макар че никой от тях не притежаваше нейната пряма жизненост, нейния здравеняшки чар. И, хвърляйки поглед към едрите й бедра, се унесох в просветен мъжки блян, в сърцевината на който лежеше идеята, че една-две нощи с това момиче никак не биха били зле.

— Твоето семейство колко е голямо, Ник?

— Сам съм си.

— Всички са мъртви?

— Да, нашите починаха. Нямах братя и сестри.

— Единствено дете ли си?

— Когато нямаш братя и сестри, обикновено си единствено дете.

— Нямаш ли някакви чичовци или братовчеди?

— Една стара леля във Флорида, струва ми се… Но не сме се чували, откакто мама умря преди пет години.

— И никой друг?

— Толкоз.

— Ега ти… Това трябва да е адски шашаво.

— Кое?

— Да знаеш, че ако утре умреш или изчезнеш, на никого няма да му пука.

— Никога не съм се замислял за това.

— Самотник, а?

— Предполагам.

— Тъжно е това.

Виждах накъде води този разпит и не исках да ходя там — защото бях минал по същата редица въпроси и отговори с почти всяка жена, с която се бях озовавал в леглото. Знаех, че моделът „малкото изгубено момченце“ е ефективна техника на съблазняване, но тя означаваше да говоря надлъж и шир за родителите си, а тази тема предпочитах да заобиколя. Не че бяха някакви тролове — просто двойка кротки стари депресари, заченали ме случайно на четирийсет и нещо и сякаш вечно поразени от присъствието ми. Господин и госпожа Тихо Отчаяние, чийто свят никога не бе се разпростирал извън пределите на мрачното индустриално градче, където прекараха целия си живот. От онези спестовни хорица, които се притесняваха да си купят нови чорапи за три долара; които даже след като си бяха платили ипотеката, живееха с убеждението, че ще им вземат къщата за неплатени дългове. Избягах от този безрадостен дом на осемнайсет и се осмелявах да го посетя отново само за няколко дни по Коледа, докато старостта най-накрая ликвидира и двамата за шест месеца през 1987-а. И после никога не говорех за тях — освен, разбира се, когато някоя набелязана жена започнеше да ме разпитва за „трагичната“ ми липса на семейство. В който случай винаги приключвах ударно темата с някой купешки лаф от сорта на: „Не ми смущава съня, ще знаеш“.

Анджи обаче настояваше.

— Искаш да кажеш, че наистина ти харесва да си сам-самичък на света?

— Свикнал съм, това е всичко.

— Не би ли искал да си имаш семейство, близки хора?

Излъгах с мисълта, че едно решително „не“ може да ми пресече шансовете за забивка преди да стигнем Бруми. По-добре да измърморя нещо неангажиращо като: „Всъщност никога не съм имал тази възможност“.

Анджи ми отправи състрадателна, съжалително приятелска усмивка и стисна ръката ми.

— Може би един ден ще имаш.

Отвърнах на усмивката й и си казах, че моделът „малкото изгубено момченце“ винаги върши работа.

До залез-слънце навъртяхме четиристотин километра, които погълнахме в неспирна разговорка. Анджи ме разпитваше жадно за Щатите, искаше да знае всичко за ресторантите за бърза храна, за шестлентовите магистрали и трийсет и шест каналната телевизия. Тази любознателност ми допадна, макар че от липсата й на познания за света отвъд Уоланъп направо ми секваше дъхът. Никога не си чувала за Макдоналдс? CNN? Майкъл Джексън? Късметлийка си ти.

А и тези песнички, които си тананикаше: стари хитове от шейсетте като „Happy Together“ и „Along Came Mary“, и — не повярвах на ушите си — „The Ballad of the Green Berets“:

Там в дома жената млада чака,

нейният войник изчезна в мрака —

той за свободата падна в бой

и остави й завета свой:

в армията запиши сина ни,

на Америка честта да брани…

Този боклук в дух „изтреби жълтурите“ не го бях чувал от близо двайсет и пет години и се зачудих откъде, за бога, Анджи знае текста на такава патриотарска класика от времето на виетнамската война. Анджи обясни, че тъй като в Уоланъп не се хващали никакви радиостанции (изолираното градче било извън обхвата на вълните), музикалното й образование се базирало на куп стари плочи, принадлежащи на един от чичовците й (онзи същият, дето й дал мешката с хипарския знак). А той за последен път си купил албум преди да се завърне в Уоланъп през 1972-а.

„Good Vibrations“… „Downtown“… „We Gotta Get Outta This Place“. Пътуването с Анджи беше като да си пуснеш радио, специализирано в стари евъргрийни, само дето водещата не беше съвсем в час с новините в популярната музика.

— Коя е новата плоча на Джим Кроуши?

— Той е мъртъв.

— Така се казва?

Остана втрещена, когато й обясних, че мъжът, завещал на света „Time in a Bottle“, се е простил с живота си вследствие на самолетна катастрофа през седемдесетте. Порази я също и фактът, че The Archies са потънали в забрава след излизането на „Sugar, Sugar“. Но да, Нийл Дайъмънд още го биваше, макар че сега жънеше големите си успехи сред депресирани жени на средна възраст, силно увлечени по плюшени животни.

Анджи поздрави с фалшив аранжимент на „Sweet Caroline“ Холс Крийк, първата от обитаемите точици на картата. Това селце като нищо можеше да го пропуснеш, докато примигваш: една главна улица, две не главни улици, поща, супермаркет и кръчма, в която седнахме на бара и се гостихме с кремиран стек и мешести пържени картофи. Поляхме този кулинарен шедьовър с шест кутии „Експорт“ и Анджи демонстрира впечатляващо мъжкарско бирено шоу, като изпразни четири кутии една след друга, после хвърли десет долара на бара и поръча още шест студени.

— Ти наистина знаеш да пиеш — казах.

— Като живееш в Уоланъп, знаеш как да пиеш.

Докато Анджи отваряше следващата си бира, към нея се примъкна някакъв тип на около двайсет: в дънки, дънково яке и кожен „Стетсън“[3], увенчал главата му. Беше пиян и й отправи стоватова пиянска усмивка, докато се пресягаше към една от бирите й.

— Здрасти, Мис Жесток Задник.

— Дай ми я.

Той отвори кутията и, сърбайки, отпи дълга глътка, пяната се стече по бузите му.

— Какво каза, Жесток задник?

— Казах: дай ми кутията.

Последва ново шумно сърбане от кутията „Експорт“.

— Сега май е вече малко късно, а?

Тя го изгледа ледено.

— Ама ти си голям шибаняк.

— И какво ще прави сега тоя твой нещастник до тебе?

Анджи моментално стана от стола и навря лице във физиономията на мистър Каубой.

— Нищо няма да прави — каза, — защото това е между мен и теб.

— Верно ли ма, путко?

Тя запази пълно спокойствие. Само каза:

— Вземи си думите назад.

— Да го духаш.

— Не, пич. Ти да го духаш.

Дясната й ръка бързо се стрелна, тя сграбчи чатала на мистър Каубой и стисна тестисите му все едно бяха гума за упражнения. И, без да спира да ги мачка, каза тихо:

— Извини се.

Разбира се, типът нямаше възможност да се извини, защото в момента посиняваше и крещеше за милост. В бара имаше сигурно към дузина мъжаги — но никой не каза дума, нито опита да се намеси, макар че всички трепнаха. Когато Анджи осъзна, че едва ли ще получи вербално покаяние, изблъска жертвата си встрани. Той падна на пода и започна да вие по начина, който обикновено се асоциира с ранен дивеч. Анджи грабна с едната си ръка последната бира, а с другата мен, и каза:

— Хайде да си ходим, янки.

Изминахме спокойно разстоянието до вратата. Но веднъж излезли на улицата, се впуснахме в кариер към микробуса. Запалих двигателя и отпрашихме в нощта, без да кажем и дума, чак докато оставихме Холс Крийк на няколко километра зад себе си. Когато се почувствахме в безопасност сред черния вакуум на пустинята, Анджи поиска да спра и да изгася светлините. И, седнала там в мрака, изпадна в истеричен кикот, отвори нова бира и я изля върху главата си.

— Фантастично, да му еба майката! — викна тя. — Смърт на всички шибаняци!

Сега беше мой ред да получа светото кръщение — Анджи раздруса бирата и взе да пръска в лицето ми. И аз се закисках нервно, даже се закашлях, но през цялото време си мислех: тази жена направо е изскочила от Дивия запад.

— Напомни ми никога да не се бия с теб — казах.

— Нямаш шанс, пич. Нямаш шанс.

Тя направи първата стъпка — метна се отгоре ми, сграбчи ме за тила и налапа устните ми в дълбока, сластна целувка. Докато се усетя, бях избутан от седалката върху пода отзад. Тя закова ръцете ми с колене, разкъса тениската ми по средата и нападна гърдите ми със серия от смучки. Техниката й на прелъстяване беше като борба свободен стил, но аз бях така замаян, че само лежах, оставяйки се да бъда жертва.

Както подобава на изнасилване, това беше брутално и кратко. Като приключи с крясъците, тя се стовари върху главата ми. После хвана лицето ми с длани и ме изгледа продължително и съсредоточено.

— Да — каза най-сетне. — Ставаш.

Бележки

[1] Вероятно грешка на автора, тъй като Ник пътува на запад. — Б.пр.

[2] Австралийски жаргонен израз за особено диво и отдалечено място в ненаселената част на континента. — Б.пр.

[3] Марка прочути американски шапки, особено тип каубойски шапки. — Б.пр.