Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

3

За пръв път от месеци насам нощта бе съвършено тъмна. Без луна. Без звезди. Без естествена светлина, която да ме изведе от града. И тъй като движещият се лъч на фенерчето би могъл да привлече внимание, трябваше да се препъвам в мрака.

Когато излязох от къщата, пресякох главната улица и се шмугнах зад недовършения строеж на нова барака. Останах абсолютно неподвижен няколко минути, за да се уверя, че не чувам стъпки наблизо, и после предпазливо тръгнах през пустото поле, обграждащо Уоланъп. Вървях така около половин километър, докато последните две-три лампи, все още светещи в града, ми се видяха на такова разстояние, че да не мога да бъда чут оттам. Тогава ускорих ход и поех на запад, стараейки се да гледам в краката си, докато се боря с каменистата прерия.

Въображението ми рисуваше картини как си изкълчвам глезена, как на сутринта ме намират тук с палец на делкото в торбата — и това ме караше да преценявам внимателно всяка крачка. Още повече тъмнината беше толкова плътна, толкова поглъщаща, че едва ли не се чувствах сякаш блуждая из някакъв терен без граници, някаква безкрайна мъглявина.

След половин час Уоланъп вече не се виждаше и завих надясно. Оттук до началото на пътя, който се изкачваше по хълма, не би трябвало да има повече от пет минути. Но аз се лутах още половин час, изгубен в тъмницата, с постоянно вдигащ се адреналин. Погледнах светещите стрелки на часовника си. Два и петнайсет — около четирийсет и пет минути закъснение. Майната му, майната му, майната му. Но точно когато се канех да включа фенерчето си с риск да ме забележат, от нищото изскочи една ръка и ме сграбчи за главата, а втора ръка ме хвана през кръста и ме свлече на земята. Едва не получих сърдечен удар — и миг преди да изкрещя, ръката запуши устата ми.

— Закъсняваш — прошепна Кристъл в ухото ми и впи устни в моите.

Целувката беше продължителна и дива — девет седмици, в които не бяхме се докосвали, внезапно изскочиха в нощния въздух. Но преди нещата да се усложнят, Кристъл спря.

— Трябва да вървим — измърмори тревожно тя. — Къде беше?

— Изгубих се.

— Помислих, че си оплескал нещата.

— Може и така да се каже. Татенцето не щя да си посоли бирата.

— О, боже! — Тя ме сграбчи за китката и погледна часовника ми. — След два часа и половина ще е буден.

— Все още ли искаш да пробваме?

— Няма да чакам още четири месеца — каза тя. — Ще се справиш ли?

— Нямам избор — отвърнах аз и потеглихме.

Удивително е какво можеш да постигнеш под заплаха от тежка телесна повреда. Дори да си истинска развалина, с пропити от никотин дробове, отнякъде все пак изнамираш сили да удвоиш скоростта си по четиристотинметров баир в непрогледна тъмнина. Но все пак беше чудовищно катерене. Шосето представляваше дълъг низ от брутални препятствия, под четирийсет градуса и осеян с ями. Паднах на два пъти и вторият път пищялът на десния ми крак попадна право в ръба на някакъв остър камък. Не потече кръв, но едвам се сдържах да не извикам. Дори здравата Кристъл, която не пушеше, трудно се справяше с изкачването — и през цялото време често се налагаше да спираме, което доведе до бързото намаляване на запасите от вода в манерката й.

Времето също започна да се изпарява. В четири бяхме едва на средата. В пет — когато Татенцето се будеше — камионът изглеждаше все така далечен. И когато най-сетне се добрахме до платото двайсет минути по-късно, през непрозрачното небе започваше да се процежда светликът на зората.

Горе миришеше на мърша — острият дъх на разлагаща се животинска плът. Камионът беше едва на петнайсет-двайсет метра от нас, но за да стигнем дотам, трябваше да прегазим през куп кенгурски трупове, разпръснати наоколо. Не бяха само останките от вчерашния улов — тук имаше сигурно над двеста тела, които Том и Рок не бяха смогнали да превозят до долу и бяха оставили да гният на място. Много от тях бяха на практика вече скелети; други представляваха вързопи от изгнило месо, вече наполовина изядени от безбройните лешояди, които с първите лъчи на слънцето се събираха над нас. Заеха изчакваща позиция, явно не им се щеше да кацнат, докато ние се мотаехме сред плячката им, но пък положиха всички усилия да ни пропъдят. Приветстваха ни със заплашителни крясъци. Кръжаха във все по-смаляващи се кръгове. Атакуваха ни с канонада от тебеширени курешки, които ни уцелваха право по раменете и главите.

Отчаяно се мъчехме да се изтръгнем от този кошмар. Но пътят до камиона беше отвратително бавен, защото при всяка крачка стъпвахме върху някаква част от разлагащ се труп (сега разбирах защо Том и Рок винаги ходеха на работа с гумени ботуши до коленете).

Накрая просто не издържахме да пристъпваме на пръсти през цялата тази леш и направо хукнахме напред, хлъзгахме се и залитахме върху мъртвите животни, но накрая стигнахме до камиона и скочихме в купето. Кристъл моментално взе да трепери и да се гърчи, аз едвам се сдържах да не повърна. Не че в купето бяхме защитени от вонята — задното и страничните стъкла липсваха, а отзад бяха натоварени част от отстреляните вчера кенгура.

— Божичко, не — промълви Кристъл, когато видя мъртвите ни спътници.

Тогава чухме изстрелите — два отчетливи изстрела от пушка във въздуха. Изскочихме от купето, погледнахме надолу към Уоланъп и видяхме, че долу се е събрала тълпа, втренчена в нас. Една едра фигура стреля за трети път във въздуха, качи се в микробус, придружена от още един мъж (който също носеше пушка) и микробусът потегли към началото на пътя. Татенцето идваше — и пушечните му изстрели бяха просто неговият начин да ни обясни, че здравата сме я загазили.

За един миг и двамата изпаднахме в пълна паника — после веднага се заловихме за работа. Вдигнах капака и взех да се боря с вентилатора, докато Кристъл се зае да разтоварва камиона, като изтегли мъртвите кенгура от каросерията. Зловеща работа беше това. За секунда вдигнах поглед и видях как дърпа едно особено едро животно за ушите. Внезапно нададе писък, провокиран от истински, непосредствен шок. Затичах се към нея и видях, че цялата е в кръв. В ръцете й висяха откъсналите се уши.

Изхарчихме малкото останала вода в манерката, за да й поизмием ръцете, после подсушихме кръвта с някакъв груб парцал, който открих в жабката. Очаквах, че сега тя ще се свие в купето, докато аз свърша с ремонта. Вместо това тя направи нещо, което на мен не би ми било по силите — върна се към своята работа, само че сега вече теглеше останалите кенгура за краката. За пет минути каросерията на камиона беше прочистена.

Аз обаче не се справях така добре с вентилатора. Резервният, който бях взел от фолксвагена, беше една идея по-широк от този на холдъна и не искаше да влезе в жлебовете на двете колела, които го държаха. Упорито се опитвах да го натъпча в тези нарези, но всеки път, когато успявах да наместя половината в горното колело, тя веднага изскачаше, когато тръгвах да го вкарвам в долното. След пет неуспешни опита беше мой ред да изкрещя — тогава Кристъл дойде и хвана долната половина. Още два пъти се провалихме, преди най-сетне да наместим ремъка в двата жлеба — макар да се опасявах вътрешно, че вибрацията на двигателя в крайна сметка ще го изхвърли оттам. Но може би — само може би — щеше да издържи до Калгурли.

С палеца на делкото нямаше такъв проблем. Пасваше идеално в капачката на разпределителя. Когато го завъртях с ръка, той не срещна никаква пречка — но това все още не гарантираше, че ще запали двигателя. Върнах капсулата на място, скочих в купето и изтеглих шепа жици изпод волана. За броени минути намерих двете, които ми трябваха, срязах ги надве с джобното си ножче и ги оголих от пластмасовата изолация.

Сега настъпваше моментът на истината. Седнах зад волана, върнах скоростния лост на нула, натиснах два пъти газта, поех си дълбоко дъх и докоснах оголените жички една в друга. Нищо.

Намерих дросела и лекичко го дръпнах. Пак натиснах газта. Пак си поех дълбоко дъх, докато събирах жичките. Нищо.

Кристъл, застанала пред вдигнатия капак, поклати глава. В двигателя нямаше никакво раздвижване.

Майната му, майната му.

Овладях нервите си и изтеглих дросела докрай, но без да натискам газта. Този път ударих жичките една в друга, сякаш палех клечка кибрит. И се чу…

Бръмчене. Кратко и тихо — но все пак бръмчене.

Сега върнах дросела до половината и ударих жичките два поредни пъти без пауза.

Продължително бръмчене.

Кракът ми натисна педала съвсем, съвсем лекичко. Жички.

Бррръмммммммммммммммммммммммммммммммммммммммммммммммм.

Занатисках бясно газта, за да задържа внезапно запалилия се двигател. За един миг сякаш щеше да издъхне, но аз върнах дросела в начална позиция, натиснах педала докрай и двигателят най-сетне прекрати колебанията си, прещрака и заработи.

Кристъл затръшна капака и отиде до ръба на платото да проучи какво става долу.

— На пътя са! — извика тя, завтече се обратно към мен и скочи в купето. — Карай!

Включих скоростния лост на първа, пуснах амбреажа и зачаках вездесъщия тласък, който най-сетне да ни подкара. Вместо това предните колела многозначително заораха. Нещо ни затискаше, препречваше ни пътя. Оставих двигателя включен и двамата скочихме долу, за да открием, че колелата са потънали в няколко разкашкани кенгурски трупа. Без лопата — и без време за погнуса — се наложи да ги махнем с ръце. После — обратно в купето, амбреаж долу, скоростен лост на първа, газ докрай, един миг на безмълвна молитва…

И проклетникът най-сетне се размърда. С един глух звук като от оригване тръгнахме напред и камионът взе да залита и да се лашка по пресечения терен на платото. Десет минути се тресохме, докато прекосим тази площ и излезем на пътя, който водеше на запад. Но облекчението, което изпитах при вида на този еднолентов коловоз, бързо се изпари, когато установих, че и тук е невъзможно да се движим с повече от двайсет километра в час. Защото този черен път представляваше ново шоу на ужасите, изпълнено с малки дупки и кухини — терен, с който един малък джип сигурно би се справил, но който беше истинско бедствие за стар, разбрицан танк като този. На всеки десет метра се забивахме в поредната яма, поредния кратер.

— Кога се оправя? — попитах Кристъл.

— Не се оправя.

— Мили боже. Колко има до главния път?

— Към четиристотин километра.

— Това прави дванайсет часа с тази скорост! — сам усетих паниката в гласа си.

— Знам — отвърна тихо Кристъл.

— А те са само на — колко — трийсет-четирийсет минути зад нас?

— Карай, за бога.

— Втасахме я.

— След четиринайсет часа сме в Калгурли.

— Някакви си четиринайсет часа…

— Ще те черпя една бира, като стигнем там.

— Две ще ме черпиш — отвърнах аз. — И един душ. В момента бих убил човек за гореща вода и сапун.

— Може даже да те черпя стая за двама в мотела.

— Прието… А аз ще те черпя самолетен билет.

— За къде?

— За Бостън.

Мълчание.

— Сериозно ли говориш? — попита тя.

— Да. Сериозно говоря.

— Не знам…

— Знаеш.

— Но…

— Не приемам „не“ за отговор.

— Но…

— И „но“ не приемам.

Тя не се обърна да ме погледне, втренчи поглед в пътя пред нас и не проговори сигурно около час. Най-накрая се обади:

— Окей. Бостън.

— Хубаво — казах аз.

— Дано ми хареса.

— Ако не ти хареса, ще се качим в колата и ще идем някъде другаде. Пътят предлага неизчерпаеми възможности.

Пропаднахме в поредната дупка.

— Не и този път — каза Кристъл.

След още час се показа слънцето. С него дойде и жестокият пек. Купето се превърна в сауна. Гърлата ни пресъхнаха. Отчаяно се нуждаехме от вода.

— Сигурна съм, че на час — час и нещо оттук имаше поточе — каза Кристъл.

— Дано си права, защото ако го няма, сме мъртви.

Права беше — само дето ни трябваха три часа, за да го стигнем. Три часа през пустинното плато с камуфлажен цвят, в което не се виждаше и най-мъничка сянка. Три часа с такава мудна скорост, та започвах да си мисля, че изобщо никъде не отиваме. Татенцето със сигурност не бе далеч.

Но най-сетне Кристъл викна: „Там!“. И то наистина беше там: мъничко изворче, пресичащо пътя. Беше дълбоко не повече от трийсет сантиметра, но спряхме камиона и се хвърлихме към водата все едно беше дълбоко, прохладно езеро. Водата имаше лек металически вкус. Не се оплакахме. Можехме да си позволим само няколко минути, затова се налочихме като полудели, напълнихме манерката на Кристъл и измихме цялата кенгурска кръв и полепналата мръсотия. Почувствах се едва ли не чист.

— Колко има до следващия поток? — попитах.

— Може би още три часа.

За миг останахме неподвижни, вслушани дали ще доловим бръмченето на друго возило в далечината.

Нито звук.

— Може и да се доберем дотам — казах.

За известно време пътят се оправи и успях да вдигна бленуваните шейсет километра в час. Но после се върнахме в мъчителната топография, люшкахме се и се поднасяхме, изпълнени с ужас да не би следващата яма да изтика вентилатора от жлеба.

Не разговаряхме много — защото и двамата бяхме пределно концентрирани върху пътя (Кристъл се беше залепила за предното стъкло и с резки викове ми даваше сигнали за препятствията отпред). Когато те преследват въоръжени мъже, някак си не приказваш кой знае колко, а на всеки десет минути спирахме за мъничко и Кристъл изтичваше отзад да провери дали се чува ръмженето на микробуса.

Но чуваше единствено мълчанието на пущинака.

Три часа по-късно обедното слънце печеше с дивашка жестокост, манерката на Кристъл бе отново празна, нямаше никаква следа от поточето и аз започвах да се питам какво ли е да умреш от жажда. Защото никога не бях попадал в местност, толкова кошмарна като тази, която прекосявахме сега. Карахме през безбрежно море от пясък. Никакви хълмове, никакви дюни, никаква сянка, никакъв проскубан кактус даже. Нищо не живееше тук, защото тази пустиня безмилостно убиваше всеки жив организъм, залутан в нейната необятност. Безводен плосък свят. Кървавочервен. Стопен. Мъртвото сърце на континента.

Още един час. И още един час. Къде е шибаното поточе? Погледнах Кристъл. От взиране през прозореца беше слънчасала, отпусната, изтощена. Поне пътят сега беше равен, не се налагаше да гледа за препятствия и можеше да си почине малко. Аз също се чувствах изстискан, кльофнал и ми се струваше, че усещах първите страховити тръпки на делириума. Спешно се нуждаехме от вода.

И пет минути по-късно налетяхме право на нея.

Не беше поточе. Не беше даже изворче, по-скоро едва забележима струйка вода — колкото да напълни манерката. Клекнахме долу, заровихме шепи вътре и залочихме.

— Ще трябва да ме черпиш три бири в Калгурли — казах най-накрая.

— Ще те черпя колкото можеш да изпиеш.

Прегърнах я и тя отпусна глава върху рамото ми. Толкова бяхме изтощени, че няколко минути не помръднахме. Не чухме приближаването на микробуса. Не вдигнахме поглед, докато Татенцето не стреля във въздуха, за да ни уведоми, че сме заловени.

Микробусът беше само на няколкостотин метра зад нас и бързо ни догонваше. Зад волана беше Лес. Татенцето промуши пушката си през страничния прозорец и стреля още два пъти над главите ни. Хукнахме веднага към купето — но миг преди да скочим вътре, трети изстрел се заби в покрива на камиона. Залегнахме, свити зад вентилационната решетка.

— Излизайте оттам! — изрева Татенцето.

Надникнах отстрани. Микробусът се носеше право към нас, Лес караше с максимална скорост. Погледнах към Кристъл. Тя изглеждаше много уплашена.

— Какво правим? — просъсках аз.

— Какво да правим? — отвърна тя. — Хванаха ни.

Но тъкмо когато се канехме да излезем на пътя с вдигнати ръце, се чу страхотен трясък. Препускащият микробус се удари в една дълбока яма и се преобърна на лявата си страна. Татенцето полетя във въздуха и падна върху Лес. Те си креснаха един на друг. Силно.

Ние се завтекохме към купето. Двигателят продължаваше да работи. С още едно усилие подкарахме пак камиона. Натиснах педала докрай, но въпреки това не можах да вдигна над трийсет километра в час. Кристъл се извърна в седалката си и включи коментар на живо, докато Лес и Татенцето се измъкваха от микробуса и се опитваха да го върнат на колелата му.

— Май не са ранени… Изглежда не могат да го обърнат… Не помръдва… Татенцето крещи на Лес… Сега го хваща за раменете, разтриса го, пъди го, рита бронята… Пак опитват… Татенцето е подпрял вратата с гръб, Лес бута с ръце… Не, пак не мръдва… Заседнаха… Заседнаха, гадовете!

Разсмях се истерично. Не можех да повярвам на късмета ни. Особено когато погледнах в огледалото и видях как Татенцето търчи след нас с пушка в ръка, най-сетне спира, залитайки, стреля без смисъл във въздуха, задъхва се под палещото слънце, крещи нещо несвързано и гневът му се понася над пустите пясъци. После тръгнахме по едно нанадолнище и го изгубихме от поглед. Оставихме го заседнал на платото над нас.

Навлязохме в дълбока долина и камионът набра скорост, докато се спускаше в суровия каньон. Пурпурният пясък се превърна в кафяв камънак — земя дотолкова суха, че се беше напукала, в повърхността зееха зловещи процепи. Навсякъде се мяркаха животински скелети — и нищо друго.

— Следващата вода е на главния път — каза най-сетне Кристъл. — Дотогава ще трябва да търпим… — Гласът й внезапно замря и тя изви врат да погледне назад. — Смяташ ли, че ще успеят да го подкарат?

— Не знам.

— Ако не успеят, са мъртви.

Дълго време тя не каза нищо повече. Само се взираше невероятно тъжно през прозореца. Накрая се обади:

— Трябва да се върнем.

— В никакъв случай.

— Те ще загинат.

— Те ще ни убият.

— Това е баща ми, чичо ми…

— Те стреляха по нас.

— Няма да стрелят, ако се върнем. Ще ни бъдат благодарни.

— На теб ще са благодарни, не на мен. Ще ме застрелят, както са застреляли Джак. Спомняш ли си Джак?

Главата й се стрелна назад, сякаш я бях зашлевил през лицето.

— Съжалявам — казах аз.

Тя закри с ръка устата си и захълца. Спрях камиона и я прегърнах. Тя зарови глава в рамото ми и се разрида. Започнах да я галя по косата. Повтарях колко съжалявам, колко съм загубен, колко съм тъп. Чувствах се като най-голямото лайно на света.

Но когато за миг извърнах глава, погледнах в огледалото и го видях. Микробусът. Понесен към нас с бясна скорост. Моментално прекъснах прегръдката, натиснах газта и се опитах да подкарам отново. Но Лес беше по-бърз. Той излезе от пътя, профуча край нас през пясъка и спря микробуса насред пътя. Веднага, щом закова спирачките, Татенцето изскочи оттам и насочи пушката си към мен.

— Излизайте веднага! — нареди той.

Спрях камиона. Погледнах Кристъл. Тя кимна. Слязохме от купето и застанахме пред камиона. Когато тя ме хвана за ръката, очите на Татенцето се разшириха от ярост.

— Мръсен янки — каза той. — Мислеше си, че си ни оставил да умрем там горе, а?

— Татенце… — започна Кристъл.

— Ти да мълчиш! — сряза я той. — Ще ми мърсувате зад гърба на моята принцеса…

— Не сме мърсували… — настоях аз.

Той пак вдигна пушката. Кристъл се паникьоса.

— Татенце, не! — извика тя.

Той не й обърна внимание, насочи цевта към мен. Не може да бъде, не може…

— Добре, добре, добре! — извиках, също вече паникьосан. — Ще се върна. Никога повече няма да бягам. Правете каквото…

— Никъде няма да се връщаш, тъпак такъв.

Цевта сега сочеше към сърцето ми.

— Чакай малко, Татенце — обади се Лес.

Пръстът му се насочи към спусъка.

— Ще го приберем в Уоланъп — продължи Лес. — Жив ще го ощавим. Но не и това, братле. Не можеш да повториш.

— Ти си казал, че не мога.

Огледах се бясно във всички посоки. Нямаше къде да избягам. Той ми се хилеше. Мръсникът ми се хилеше, докато шибаният му пръст се готвеше да натисне спусъка. Тогава чух собствения си глас да крещи: Неееееееееееееееееееее — в следващия миг се хвърлих встрани и проехтя изстрел.

В първия момент настана тишина. Зловеща, втрещена тишина. А аз лежах на земята, заровил лице в пясъка. После се разнесе писък. Животински вой. Пъклен. Безутешен. Откъм Татенцето.

Тогава вдигнах поглед и видях Кристъл.

Тя куцукаше към мен. Тениската й — напоена с кръв. По лицето й — неверие.

— По дяволите — прошепна тя. — По дяволите.

Преди да реагирам, тя се свлече на земята и остана неподвижна. Татенцето изпусна пушката и се втурна към нея, сграбчи я в ръцете си, залюля я напред-назад, разридан неудържимо. Лес вече беше до него, хванал лявата китка на Кристъл да търси пулс. Миг по-късно я пусна, падна на колене и зарови лице в шепите си.

Намирах се отвъд възможността за шок. Управляваше ме някакъв полудял автопилот. Мозъкът ми се въртеше. Краката ми бяха като гума, но ме понесоха към мястото, където Татенцето бе захвърлил пушката си. Вдигнах я и опънах петлето. Насочих дулото към своя тъст и изревах името му.

Милърд!

Той пусна Кристъл и се впусна към мен — с издути като на бик ноздри, с бяс в очите. Стрелях два пъти. И го уцелих два пъти. В главата. Татенцето рухна на земята, а Лес нададе рев. Но когато се опита да стане, аз насочих пушката към него.

— Да не си мръднал! — казах.

— Моля те, приятел — промълви той с отпаднал глас.

Пак опънах петлето. Лес се разплака, замоли ме да не стрелям, тялото му се затресе в неподправен страх. Забих приклада на пушката в лицето му. Той се преви на две.

— Стани! — заповядах му. Усещах как пушката трепери в ръцете ми.

Той сложи ръцете си на тила, плачът му стана истеричен. Ритнах го. Веднъж в стомаха. После — в зъбите. Никаква логика нямаше място тук. Наистина исках да го убия.

— Казах ти да станеш! — вече крещях.

Той някак успя да се изправи на крака. От носа и устата му шуртеше кръв. Наредих му да сложи ръце на тила си и да иде до микробуса. Там го заставих да се обърне с лице към него. Сритах го, за да си раздалечи краката и го претършувах. Двеста кинта в брой. Ключове за кола. Прибрах и двете в джоба си.

— Обърни се — казах.

Веднага, щом очите ни се срещнаха, той пак падна на колене, разплака се и ме замоли да го пощадя. Замислих се над следващия си ход.

Най-сетне проговорих:

— Качи Кристъл отзад в камиона.

Все още разтреперан, той се поколеба за миг. Като му креснах „Качи я веднага!“ той закуцука към тялото й, постави ръце под раменете й и нежно я вдигна. Затворих очи, докато я носеше към камиона. Не исках да виждам лицето й.

— Качи и Татенцето при нея.

Тук трябваше да се понапрегне, но се оказа достатъчно едър и силен, за да извлачи Татенцето и да го вдигне горе.

— Качвай се сега в купето. На шофьорското място.

Той се подчини. Аз седнах до него и опрях дулото в главата му. Двигателят все още бръмчеше.

— Обърни — казах.

Той моментално натисна газта, превключи на първа и описа полукръг около микробуса. Камионът сега гледаше в посока към Уоланъп.

— Колко бензин има в микробуса? — попитах го.

— Резервоарът е наполовина пълен — а в багажника има още цяла туба.

— Колко остава до главния път?

— Два часа, не повече.

— Ще се опиташ ли да ме преследваш?

— В никакъв случай. Обещавам.

— Ако опиташ, ще те убия. Разбра ли?

Той закима енергично.

— Заслужаваш да те убия.

Пак се разхлипа.

— Върни на нула — наредих. — И дръж двете си ръце на волана, докато не ти кажа да ги махнеш.

Грабнах вързопа си от пода и бавно слязох от купето. Докато се отдалечавах от камиона, държах пушката насочена към Лес.

— Хайде, отивай си вкъщи.

Той измърмори едва чуто:

— Съжалявам… Съ…

— Майната ви на всичките — казах аз. — Изчезвай.

Той потегли. Аз останах на средата на пътя — все още с пръст върху спусъка — и изчаках, докато камионът се сля с хоризонта. После се качих в микробуса и няколко минути стисках волана толкова здраво, че кокалчетата ми едва не пробиха кожата. Ужасът ме връхлетя внезапно и ме нокаутира: ужасът от онова, което бях видял, от онова, което бях направил. Най-сетне жегата в купето ме върна на земята. Завъртях ключа и преминах през две избледняващи локви кръв. Преди десет минути кръвта я нямаше. Сега слънцето така я беше изсушило, че вече се сливаше с червения пясък.

Два часа по-късно излязох на главния път. Представляваше една асфалтирана лента без никакво движение. Преди да завия по него, слязох от микробуса — с вързоп в ръка — смъкнах всички дрехи от себе си и се измих в мижавото поточе, което течеше покрай шосето. След като се преоблякох с резервните си дрехи, загребах едно канче бензин от тубата, напоих хубаво нацапаните с кръв риза и гащета, оставих ги на земята и хвърлих отгоре клечка кибрит. Докато горяха, навлязох на трийсетина метра навътре в пустинята и зарових пушката. Сега, ако ме спреше някоя кука, нямаше да съм бягащ убиец (носещ всички необходими доказателства за престъплението). Просто един глуповат американски турист, залутан из тесните пътища на пущинака.

Но не ме спря никаква кука — защото чак до Калгурли не се натъкнах на никаква друга кола. По пътя на няколко пъти ми се наложи да спра, защото ръцете ми започваха да треперят толкова силно, че се боях да не изгубя управление.

Когато мярнах в нощното небе бегъл намек за градски светлини, минаваше осем. Не навлязох в града, а поех право към летището. На паркинга взех един вехт парцал и старателно избърсах волана, таблото, дръжките на вратите и всяка друга явна част от колата, която евентуално бях докоснал. После влязох в терминала и купих билет за последния вечерен полет за Пърт.

— Цената на еднопосочния билет е сто трийсет и девет долара — каза жената на гишето за билети. — Но мога да ви предложа двупосочен билет само за сто седемдесет и девет.

— Не, благодаря — отвърнах. — Няма да се връщам.

Платих в брой. Докато й подавах банкнотите, забелязах как внимателно разглежда лицето ми. Толкова ли беше явно? Проучваше ли ме тая? Бяха ли вече разпространили новината — пълен портрет на американец, издирван за убийство, вероятно намиращ се в района на Калгурли? Сигурно веднага след като разпечата билета, ще се шмугне в стаичката си да повика ченгетата. Тая кучка ще ме спипа. Ще й публикуват снимката във вестника, ще получи десетте си минути местна слава, задето ме е пратила в дранголника. Двайсет години в някой австралийски затвор. Мога да ти размажа физиономията, кучко шибана. Мога…

— Качването е на шести изход след двайсет минути. Приятен полет, господине.

Изръмжах в благодарност, грабнах билета, втурнах се към тоалетната и се заключих. Когато спрях да треперя, напълних една мивка със студена вода, зарових вътре глава и останах така, докато не почнах да се давя.

Успокой се, дявол да го вземе. Няма как някой да знае каквото и да било. Телата пътуват към Уоланъп. Никой никога не минава по онзи път — защото го няма на картата. И никой в Уоланъп няма да се обади, защото тогава — край с Уоланъп. Размина ти се. Отърва се. Вече се махаш оттук.

Петдесетместният самолет беше празен. Седнах най-отзад и изгълтах четири скоча с четири бири за седемдесетте минути във въздуха. На летището в Пърт отвън пред терминала чакаше дълга редица таксита. Аз бях единственият клиент.

— Кой е най-добрият хотел в града? — попитах най-предния шофьор.

— „Хилтън“, предполагам.

— Значи натам.

На половината път по радиото пуснаха една стара песен на Beatles. И докато Пол Макартни пееше: „She’s Leaving Home“, аз изгубих битката, която бях водил в последните няколко часа.

— Добре ли си, приятел? — попита шофьорът.

Аз плачех толкова силно, че не можах да му отговоря.

— Недей така, приятел — продължи той. — Не е краят на света все пак.

— Млъкни — прошепнах аз.

Когато стигнахме „Хилтън“, вече бях успял някак да се окопитя. Намираше се в една пресечка на Уилям стрийт, баш в центъра на града. Улиците бяха пусти. Пърт се беше прибрал да спи. А свадливият дребен човечец на рецепцията нещо не ме хареса.

— Всичките ни стандартни стаи са резервирани — заяви той презрително.

— Абсолютно нищо ли нямате?

— Единствено луксозен апартамент за триста двадесет и пет долара на вечер.

Плеснах кредитната си карта на плота и казах:

— Продадено.

— Разбирам — отвърна той, малко стреснат. — Опасявам се, че ще трябва първо да получа одобрение за кредит от „Виза“.

— Давайте.

Той се скри за няколко минути и после се върна, разцъфнал в усмивка. С пластмасови пари можеш да си купиш най-фалшивия вид респект.

— Всичко е наред, мистър Хоторн. Да повикам ли пиколото за багажа ви?

— Това е багажът ми — казах и посочих вързопа.

Онзи положи всички усилия да остане невъзмутим.

— Бихте ли желали да ви снабдим с нещо, сър?

— Четка за зъби, паста за зъби, неща за бръснене.

— Ама наистина леко пътувате — каза той.

— Може ли да получа шибания ключ. Ако обичате.

— Разбира се, сър.

Апартаментът беше като детската кошара на Луи XIV — целият в мебелировка стил рококо и разни златни листенца, и легло като футболно игрище. Смъкнах дрехите си, облякох хотелската хавлия и предадох прането си на пиколото, който донесе тоалетните принадлежности. Той обеща всичко да е изпрано и изгладено до сутринта.

После отидох под душа. Истинска топла вода. С такова налягане, че да жили кожата. Останах там половин час. Толкова много имаше за измиване.

Прекалено уморен бях, за да ям. Качих се в леглото, пъхнах се между студените корави чаршафи, налях си мъничко скоч от минибара и след броени минути заспах.

Никакви страховити нощни видения. Никакви проблясващи в паметта кървища. Даже никакъв хубав сън. Съвършено гладка нощ. Ето така сигурно спят мъртъвците. Когато най-накрая се размърдах, няколко минути останах блажено оглупял — и после ме връхлетя ужасът. Анджи. Курникът. Мъртвите кенгура. Татенцето. Кристъл. Най-вече Кристъл.

„Сериозно ли говориш“ — беше ме попитала тя, когато предложих да отлетим за Бостън.

„Да. Сериозно говоря“ — бях отвърнал аз и за пръв път в живота си наистина говорех сериозно.

Как се живее с хронична травма? Ами ей така, предполагам, живее се. Просто си я носиш. От този час нататък.

Поръчах грамаданска закуска. Взех си още един предълъг душ. Облякох си прясно изпраните дрехи. Отбих се при хотелския бръснар и там се отървах от деветмесечните си сплъстени косища. Оправих сметката. Разходих се из каньоните под небостъргачите в центъра на Пърт и за пръв път, откакто напуснах Даруин, попаднах на светофар.

Влязох в офиса на „Американ Експрес“ и докладвах случайната загуба на 6500 долара в пътнически чекове. Очите на чиновничката се уголемиха, като чу цифрата. Подадох й документа за възстановяване на сумата. Последваха обаждания до централата в Сидни. Един час чакане, докато компютърът потвърди серийните номера на всичките ми чекове. Формуляри, които трябваше да попълня и кратка лекция от чиновничката как за в бъдеще да държа пътническите си чекове на сигурно място. Но накрая получих парите и излязох от банката, поразен, че Лес така и не бе осребрил нито един от чековете, които ме накара да подпиша. След малко обаче видях едно табло с валутни индекси. За времето, прекарано от мен в Уоланъп, щатският долар беше изгубил почти петдесет процента от стойността си спрямо австралийския долар. Онова алчно копеле явно беше решило да изчака, докато индексът на щатския се покачи.

Следващата ми спирка беше в пътническа агенция. Извадих самолетния си билет и помолих да бъде заверен за следващия полет до Лондон с незабавно прекачване за Бостън. Момичето въведе някакви номера в компютъра и ми съобщи лоша новина: имаше полет от 4:45 същия следобед, но всички места в пътническа класа бяха заети.

— Тогава за бизнес класа — казах аз.

— Това прави още хиляда триста седемдесет и пет долара, сър.

Кредитната карта пак се приземи върху плота.

— Направете го.

Следващите четири часа прекарах в един бар с приглушено осветление — изпих няколко бири, седях си кротко; убих времето. Към три следобед помолих бармана да ми повика такси за летището. Трийсет минути по-късно се чекирах и поех към залата за бизнес класа, където смятах да се сгуша до последното повикване за полета. Но първо трябваше да мина през граничната полиция.

Инспекторът беше мършав мъж на петдесет и нещо, затъкнал пластмасова поставка за химикалка в джоба на ризата си. Поиска паспорта ми с щракане на пръсти, изгледа ме с ледения си поглед на обществен пазител и дълго-дълго се взира в снимката ми. Гледах го как слюнчи пръста си всеки път, когато отгръща страницата, докато накрая се спря на австралийската виза и печатите от влизането ми. Изведнъж присви очи, опъна устни, обърна на първата страница, проучи отново снимката ми и ме стрелна с нов смразяващ поглед. После стана от бюрото си и каза:

— Изчакайте тук, ако обичате.

Опитах се да звуча колкото може по-спокойно, но вече усещах как дланите ми се изпотяват.

— Нещо не е наред ли? — попитах с треперлив гласец.

— Да — отговори той и бързо се запъти по един коридор.

Върна се пет минути по-късно, съпровождан от двама мъже: ръбест старши инспектор в черен костюм и летищен полицай в униформа. Пребледнях, краката ми се подкосиха, секна ми дъхът. Те знаеха. Някак си бяха научили. Може би, вместо да отпътува обратно за Уоланъп, Лес беше отишъл в Калгурли, беше вдигнал тревога, беше казал на ченгетата, че съм застрелял и Татенцето, и Кристъл. Как сега да се измъкна от това… Как да обясня какво съм правил в последните девет месеца? И даже ако съдът ми повярва, все пак щеше да ми подири сметка за смъртта на Татенцето. Дали биха приели случай на самоотбрана? Може би… И биха ми дали по-ниска присъда. Някакви си десет години. Значи ще седя в тази шибана страна, докато навърша петдесет? В никакъв случай, в никакъв случай. Моля ви, умолявам ви, само ме оставете да се кача на този самолет и обещавам — заклевам се, с кръв ще напиша — че никога повече няма да ме видите тук.

Мистър Черен Костюм държеше паспорта ми в ръка.

— Господин… — Той разтвори паспорта и погледна името ми. — Хоторн. Никълъс Томас Хоторн?

— Някакъв проблем ли има? — попитах аз.

— Елате с нас, ако обичате.

— Но защо?

Униформеният полицай вече бе зад гърба ми. Той почука рамото ми с пръст.

— Оттук, сър.

Мистър Черен Костюм тръгна напред, полицаят — след мен; аз се оказах приклещен между двамата. Извървяхме три различни коридора и навлязохме в някакво гъмжило от кабинети като заешки дупки, със замръзнали стъклени врати. Мистър Черен Костюм отключи една от вратите, включи неоновото осветление, махна ми да седна в един метален стол с изпъната облегалка, а той се настани зад металното бюро. Полицаят застана прав до вратата.

— И така, мистър… Хоторн — започна мистър Черен Костюм. — Предполагам, ясно ви е защо се намирате тук.

Без да отговоря, забих поглед в издраскания линолеум на пода. Мистър Черен Костюм взе да се изнервя.

— Моля отговорете на въпроса. Ясно ли ви е защо сте задържан?

— Да, сър.

— Съзнавате, че сте престъпил закона, че сте извършил сериозно нарушение?

По цялото ми тяло пробяга тръпка; стиснах юмруци, защото ръцете ми се разтрепериха.

— Съгласно австралийските закони по време на този разпит имате право на адвокат. Но ще протече по-бързо, ако се съгласите да отговорите незабавно на някои въпроси. Ще сътрудничите ли?

Кимнах в знак на съгласие.

— Чудесно — каза мистър Черен Костюм и извади от чекмеджето си тесте формуляри. — Сега, мистър Хоторн, бихте ли ми обяснили, моля… Защо сте просрочили пътническата си виза с шест месеца?

Примигах потресено и чух собствения си глас да казва:

— Какво?

— Пристигнали сте в Даруин преди девет месеца и три дни с пътническа виза клас шестстотин и седемдесет, която, макар валидна за многократно влизане в страната в рамките на една календарна година, позволява само временно пребиваване в Австралия в рамките на три месеца след влизане. Но вие сте просрочили тази виза с шест месеца и три дни… Което означава, че сте нарушили австралийските закони за имиграцията.

Най-сетне взе да ми просветва. Прави се на тъп — заповтарях си — прави се на тъп.

— Значи за това съм задържан? — попитах, стараейки се да звуча като някой, дето не схваща много бързо.

Мистър Черен Костюм видимо се изнерви.

— Да, мистър Хоторн, така повеляват законите за имиграцията. Ако просрочите визата си, при напускане на страната бивате задържан. Сега, ако не възразявате, бихте ли ми дали обяснение защо не сте подали молба за удължаване на входната си виза?

Направих се на много тъп. Казах, че изобщо не съм прочел написаното с малки букви на визата и съм си мислил, че е валидна за една година. Мистър Черен Костюм ми отвърна, че е трябвало да се информирам. Казах, че нямам опит в пътуванията — както личи от паспорта ми, това е първото ми пътуване извън Америка от години. Последва канонада от въпроси. За професията ми, защо толкова дълго съм пътувал, къде съм ходил (Даруин, Кимбърли, после два месеца останах на палатка край Бруми). Работя ли в Щатите? (В „Бийкън Джърнъл“ в Ейкрън, Охайо ме очакват да започна следващата седмица). Закупувал ли съм недвижими имоти в Австралия? Работил ли съм срещу заплащане? Изглежда отговорите ми го удовлетвориха и даже пиеската за наивния турист като че ли хвана дикиш. Но оставаше едно последно препятствие. Мистър Черен Костюм вдигна телефона и позвъни на щатската и федералната полиция:

— Хоторн, Никълъс Томас; паспорт на САЩ номер Л8713142. Някакви течащи разследвания?

Минаха няколко минути. Най-сетне мистър Черен Костюм измърмори: „Разбирам“, затвори слушалката и ме изгледа сурово.

— Полицията… Не възнамерява да ви разпитва.

Положих всички усилия да прикрия облекчението си.

— Но при все това имаме право да ви задържим — и всъщност да ви арестуваме за нарушение на имиграционните закони. Освен ако, разбира се, не се съгласите на доброволна експулсация.

— Какво ще рече това?

— Подписвате формуляр, в който признавате, че сте просрочили престоя си в страната и декларирате, че няма да кандидатствате за австралийска виза в следващите трийсет и шест месеца — тъй като през този период влизането в страната ще ви бъде забранено.

— Къде да подпиша? — попитах аз.

След като приключихме с бумагите, ме задържаха в кабинета до последното повикване за полета ми. Униформеният полицай ме ескортира до изхода. Залата беше празна. Аз бях последният пътник и наземният екипаж ме чакаше. Полицаят ми върна паспорта и бордовата карта.

— Следващия път спазвайте правилата, сър — каза ми той, — и заминаването ви от Австралия ще бъде по-лесно.

Искаше ми се да му кажа: „А чувал ли си за правилата на Уоланъп, пич?“ — но се въздържах. Трябваше да се кача на този самолет.

Провериха бордовата ми карта, провериха паспорта ми, ескортираха ме по летищния ръкав, настаниха ме в голяма дебело тапицирана седалка и ми поднесоха чаша шампанско. Докато Боинг-747 се насочваше към пистата, през цялото време си мислех: ей сега самолетът ще спре, ще се върнем на терминала и ще ме арестуват. Защото съм виновен. Толкова съм виновен.

Но самолетът продължи да маневрира към пистата. И после се издигнахме във въздуха, за броени минути градът изчезна, остана само червена земя.

Още шампанско. Отпуснах се назад. След като платях задълженията си по кредитната карта, щяха да ми останат над 4000 долара за харчене. Достатъчно, за да започна на чисто. Не в Ейкрън и онова предложение за работа, което бях отказал. Стига вече глухи линии, стига сам съм си проектирал задънени улици. И стига съм се лашкал без път. Цял живот бях преследвал мимолетното, бях се скатавал от всякакви задължения или обвързаности, които евентуално биха изникнали насреща ми. Бях живял като свободен електрон и никой на този свят не знаеше, че съм изчезнал за девет месеца. Никого не го беше грижа за мен. Освен Кристъл — а нея твърде много я беше грижа. Защото аз не заслужавах цената, която плати. И ето ме сега — отново свободен електрон. Без никаква връзка с нищо — но най-сетне ужасен от самотата си, от безтегловността си. Кой беше казал, че животът без ангажименти е живот без съдържание? Някой набожен дрисльо, без съмнение… Но все пак тоя тип беше нацедил истината.

След още три чаши шампанско се унесох. За часове наред. Пред затворените ми очи изплува следната сцена. Аз съм шейсетгодишен — пенсиониран учител, живеещ си тихо в една малка къщичка в един малък пристанищен град в Мейн. Зима е. Сипе се сняг. Седя край камината в хола, чета списание, пия си бавничко първото уиски за вечерта. На вратата се чука. Отварям. Навън стои момче на около двайсет — с коса до раменете, с раница, преметната през едното рамо, с груба шапка, цялата в сняг. Лицето му е моето лице. Но акцентът му е изцяло австралийски.

— Здрасти, татко — казва то.

От сянката зад него излиза подпухнала жена на четирийсет и малко, с преждевременно посивяла руса коса. Усмихва се гадно. В устата й са останали само три зъба. Момчето я прегръща.

— Кажи здрасти на мама…

Усетих как нечия ръка разтърсва здраво рамото ми.

— Сър, сър, сър!

Събудих се отведнъж. Над мен се бе надвесила силно притеснена стюардеса.

— Крещяхте — каза тя.

— Нима?

— Много силно.

— О.

— Добре ли сте?

— Аз… Добре съм, да.

Тя ми се усмихна широко с белите си зъби. И каза:

— Навярно сте сънували кошмар.

Така ли му викат?

Край