Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Мъртво сърце

Преводач: Ангел Игов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“, София

Излязла от печат: 11 юли 2007

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-954-529-507-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2893

История

  1. — Добавяне

3

В мига, в който видях микробуса, разбрах, че ще го купя. Абсолютна класика: фолксваген от около 1970-а, въплътил духа на епохата, и ме върна в студентските ми години, когато всеки смешник, поддал се на контракултурата, си купуваше евтин микробус, боядисваше го в розово и отпрашваше на общение с кармата на американските пътища. От друга страна, този точно фолксваген изглежда беше произведен за общение с някоя демилитаризирана зона, защото целият беше в кафяв и зелен камуфлаж. Жалко, че не бяхме в Сайгон от 1968-а, защото на това пиленце му трябваше само една лека картечница на покрива, за да си пробие в рокендрол ритъм път към офанзивата Тет[1]. Среща на немската инженерна мисъл и американската развала. Gutten morgen, Vietnam.

Беше паркиран срещу хотела ми. Наред с него, още дузина возила очакваха на улицата купувачите си — защото това беше неофициалният пазар за микробуси в Даруин, мястото, където уморените герои на австралийските пътища идваха да продадат машините си на онзи, дръзнал да поеме към пущинака. Имаше стандартни пикапи 4×4 и ремаркета, прикачени за очукани холдъни, дори един бедфорд с килнат хипарски знак, издраскан върху гюрука. Но фолксвагенът беше само един — и аз моментално тръгнах към него.

При по-внимателен оглед личеше, че типът, нанесъл камуфлажната боя, навярно е страдал от паркинсон, и едната врата беше продупчена от ръжда. Но гумите изглеждаха здрави, а когато натиснах с крак предната броня, шасито пружинира успокоително. Като надникнах през предното стъкло обаче, се озовах лице в лице с гологърда жена и мъничко детенце, засукало едното й зърно. По лицето ми изплуваха различни нюанси на червеното, но жената само се усмихна лъчезарно.

После се отвори задната врата на микробуса и оттам излезе един дългуч метър и деветдесет, с коса до раменете и дебел меден кръст, увесен на врата. Застана неподвижно до микробуса и се втренчи в мен с празен, идващ бог знае откъде поглед, който моментално ме разтревожи.

— Извинявайте, че така изпробвах ресорите — казах. — Не знаех, че сте вътре.

Мъжът не отговори, само ме удостои с нов продължителен празен поглед. Все повече ми заприличваше на бежанец от Джоунстаун[2]. Най-сетне проговори:

— Две хиляди и петстотин долара. — Той пристъпи към мен и повтори: — Две хиляди и петстотин долара. — Лицето му беше толкова близко, че бях принуден да наблюдавам двете гъсти тропически джунгли в ноздрите му. — Това е цената на микробуса. Две-пет-нула-нула.

Отстъпих назад.

— Защо мислиш, че искам да го купя?

— Искаш. Личи ти.

— Ще възразиш ли да го прегледам?

— Няма смисъл. Перфектен е.

— Една деветнайсетгодишна кола никога не е перфектна.

— Не деветнайсет, двайсет. Произведена е през 1972-а. И е перфектна.

— Няма да я купя, без да съм проверил механиката.

— Какво те интересува?

— На колко километра е?

— Двеста и четири.

— Двеста и четири хиляди километра?

— Именно.

— Че това чудо сигурно едвам се държи.

— Двигателят е преправен, карбураторът е нов, ресорите са нови, радиаторът е нов, печката отзад е нова, матракът на походното легло е нов… И освен всичко друго, микробусът е благословен.

— Благословен?

— Да, благословен. Два пъти е минавал обиколката на Австралия — и нито веднъж не е страдал от каквато и да било сатанинска намеса.

— Сатанинска намеса?

— Не му е угасвал двигателят, не е прегрявал, не се е чупил амбреажът…

— Счупеният амбреаж се дължи на сатанинска намеса, така ли?

— Сатаната винаги се меси в делата на Божите пратеници.

— С това ли се занимаваш?

— Да, проповядвам Евангелието на Исус Христос.

— Къде ти е паството?

— Там — каза мъжът и посочи към празното пространство извън града. — Пет години разпръсвах Словото из пущинака.

— В коя църква си?

— В своята собствена. Апостолическата църква на безусловната вяра. Знаеш ли какво е безусловна вяра, братко?

— Нямам честта.

Мъжът запретна десния си ръкав и ми показа ръката си, надупчена от шест-седем белега от ухапване.

— Някога чувал ли си за кралската кафява змия[3]? — попита.

Поклатих глава.

— Най-опасната змия в пущинака. Ухапе ли те, умираш до един час. Мен ме е хапала три пъти и останах жив. И знаеш ли защо? Заради безусловната вяра. „Ще хващат змии и ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави.“ — Марко, глава 16, стих 18. Схващаш ли за какво ти говоря? Схващаш ли какво се опитвам да споделя с теб?

— Май че схващам.

— Защо купуваш микробуса?

— Не съм казал, че ще го купя…

— Ще го купиш! Защо?

— Просто пътувам. Искам да стигна от тук до Пърт, това е всичко.

— Знаеш ли къде си се запътил, братко? Жестока, езическа пустиня, която Бог е създал, за да изпита Своите овчици. И нека ти дам един духовен съвет — дръзнеш ли да навлезеш в тази страшна земя, лишен от безусловна вяра, тя ще те погълне. Без остатък ще те погълне.

Извърнах очи от този превъртял змиеукротител и хвърлих бегъл поглед към пущинака, обградил Даруин. Оттук изглеждаше не по-страшен от крайградски парк: зеленичко, приятно тропическо поле. А този смешник ми разправяше някакви старозаветни дивотии. По-добре да видим какво има под капака.

— Както вече ти казах, ако искаш да продадеш микробуса, ще трябва да ме оставиш да го прегледам. Котка в чувал не купувам.

Мълчанието продължи колкото Големия каньон. Змиеукротителят размишляваше. После почука на прозореца и каза:

— Батшеба, излез и ми донеси инструментите.

Задната врата се отвори и оттам излезе Батшеба с детенцето в едната ръка и ръждясала метална кутия в другата. Кутията си пасваше с медното разпятие, подскачащо между вече покритите й гърди. Тя отново ми се усмихна.

— Добър ден, братко.

Съпругът й взе кутията, посочи към земята под една палма и каза:

— Седни там.

Тя се подчини с поредната си усмивка и залюля бебето в скута си.

Змиеукротителят пусна кутията с инструменти в краката ми.

— Действай — рече.

Всъщност поназнайвам това-онова за двигателите с вътрешно горене, защото веднъж карах курс „Как да си оправим колата сами“ навремето, когато бях дълбоко влюбен в нещастното ми покойно волво. Така че следващите два часа прекарах в механична аутопсия на микробуса — надничах в клапите, проучвах мистериите на коляновия вал, проверявах дали карбураторът, алтернаторът и разпределителят ще издържат нова продължителна разходка из пущинака. Беше еднообразна и мръсна работа и енергичното любопитство на предобедното слънце не ми помагаше особено. Но двойно повече от жегата ме ядосваше гледката на мистър Безусловна вяра и жена му, седнали под палмата в безмълвно наблюдение как разглобявам колата им. Бяха толкова неподвижни, толкова безумно застинали, че се запитах дали не са се отбили до някаква духовна зона на здрача. Да те фиксират двойка зомбита с празните си погледи цели два часа без прекъсване, беше извънредно разконцентриращо, но ме окуражи да работя бързо, така че да приключа с прегледа, да платя исканата сума и да си взема сбогом с тези извънземни. За щастие микробусът беше във форма. Двигателят ръмжеше добре, имаше нови свещи и прекъсвачи, синхронизирането изглеждаше съвсем точно и всички останали механични части май работеха както трябва. Дори стаичката отзад — две тесни кушетки, котлон и мъничък хладилник с батерия — беше доста чиста. Реших, че ако се грижа добре за микробуса по време на пътешествието, навярно ще мога да го продам за почти същата сума в Пърт.

Да. Ставаше.

— Добре, отче — казах и затворих решително капака. — Купувам го.

— Цената е две хиляди и петстотин. Две хиляди и петстотин ще платиш.

— Никой не купува кола, без да се пазари.

— Щом искаш микробуса, ще платиш колкото казвам.

— Забрави.

— Хубаво. Батшеба, ще си ходим.

Те станаха и влязоха в микробуса. Не можех да повярвам на очите си — този задник наистина се канеше да потегли.

— Стига де, стига! — извиках след тях. — Не можем ли да сключим сделка?

— Божите пратеници не сключват сделки. — Змиеукротителят запали двигателя, вдигна ръчната спирачка и бавно зави по пътя. Като последен идиот се завтекох след него — тичах до микробуса, удрях по каросерията и виках:

— Добре де, добре! Ще платя колкото искаш, по дяволите!

Три часа по-късно — след като осребрих малка пачка пътнически чекове, отбих се при застрахователния агент и извърших изискваното поклонение до местното бюро за автомобилна регистрация — намерих змиеукротителя с жена му и младенеца на същата сянка под палмата. Бяха разчистили задното помещение и натъпкали всичките си земни богатства в две брезентови чувалчета, подпрени на вратата. Стомахът ми се сви на топка, докато подавах двадесет и петте стодоларови банкноти. Змиеукротителят преброи парите на два пъти, преди най-сетне да ми връчи ключовете. Ключодържателят представляваше разпятие.

— Какво ще правите сега? — попитах.

— Ще проповядваме в Даруин — отвърна змиеукротителят. — Този град има нужда от нас.

— Правилно сте се ориентирали. Много правилно. Особено с тая змийска история. Добре ще е да идеш на лекар.

— Да бъде волята Му.

— Последен въпрос — казах. — Вие ли боядисахте микробуса в камуфлаж?

— Да, ние.

— Мога ли да попитам защо?

— За да не ни види Сатаната, как защо.

С тези думи цялото пълнолетно паство на Апостолическата църква на безусловната вяра взе по един чувал и закрачи под обедното слънце.

Бележки

[1] Мащабна офанзива на виетнамските партизани и северновиетнамската армия, започнала на 30 януари 1968 г. — Б.пр.

[2] Комуна в Гаяна, основана от религиозния водач Джим Джоунс. Джоунстаун придобива печална слава през 1978 г., когато американският конгресмен Лио Райън го посещава, за да разследва сведенията за нарушения на човешките права, и е застрелян, а скоро след това по заповед на Джоунс над 900 обитатели извършват масово самоубийство или са убити от личната му охрана. Случаят влиза в масовата култура и в различни конспиративни теории. — Б.пр.

[3] Кралска кафява змия (Pseudechis australis), втората най-отровна змия в Австралия (и в света). — Б.пр.