Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Част втора

1

Беше обявена ядрена война. Съединените щати скочиха срещу някакъв щур арабски диктатор, който се заканваше да превърне Хавайските острови в ислямска република. Неговите мюсюлмански воини вече бяха превзели Уайкики[1] и принуждаваха танцьорките на хула-хула[2] да носят забрадки. На плажа бяха извършили масово ритуално изгаряне на коктейлни чадърчета, а всеки собственик на ресторант, изобличен, че сервира май-тай[3], разстрелваха на място. Притежанието на записи на Дон Хо[4] също бе обявено за углавно престъпление, а самиздатските видеокасети на „Сини Хаваи“[5] вървяха по хиляда долара на черно.

Но в крайна сметка не друго, а фатвата срещу Джак Лорд[6] преля чашата на търпението и Вашингтон изкара тежката артилерия. Четири ракети от по два мегатона бяха изстреляни от тайна база вътре в Скинията на Мормон[7] в Солт Лейк Сити. Но вместо да поразят зададените цели в Тихия океан, те зверски се отклониха от курса… и се забиха в слепоочието ми.

Първата ми грешка беше, че отворих окото си. Слънчевата светлина се вряза в очния ми нерв и предизвика серия експлозии. Осколки от снаряди разтърсиха всяко ъгълче на мозъка ми. Пламнаха сигнални огньове. Изпратиха взвод войници с тежки кубинки да потушат пламъците, но те само застанаха пред тях и ги заръгаха с щиковете си. И през цялото време между двете ми уши виеше сирена за въздушна опасност.

След това отворих другото си око. Светлината се оказа толкова ярка, че сякаш ми забиваха подострени моливи в зениците. Но когато стиснах очи, рязко ми се догади. В червата ми се взриви дълбочинна бомба и в резултат нагоре бе изстреляна свирепа ракета. Измина сякаш цели метри в каскади и пируети — пълноцветна канонада от жлъчка. В момента, в който приключих с тази работа, припаднах.

Не знам колко време прекарах в безсъзнание този път — но когато се съвзех, за малко пак да освободя стомаха си от съдържанието му, защото навсякъде около мен се носеше вонята на засъхнало повръщано. По лицето ми бяха полепнали остатъци от последната ми вечеря в Бруми (тайландски оризови спагети, ако правилно помнех), а устата ми сякаш се беше превърнала в кофа за помия. Прииска ми се да се изстрелям към най-близкия душ, но когато опитах да стана, открих, че съм напълно лишен от каквато и да било физическа сила. А усилието да си повдигна главата се оказа толкова страшно, че отново изгубих съзнание.

И ето, глас дойде от високо. И гласът ми рече:

— Бахти, издрайфал си се.

И бе вода. Цял ниагарски водопад. Някой ме обливаше с маркуч — мощна струя, сякаш по лицето и тялото ми се изсипваха юмруци. Стените и подът също се радваха на отношение като в автомивка — и когато вдигнах поглед, потопът беше толкова плътен, че така и не видях кой държи маркуча.

Наводнението приключи, затръшна се някаква врата и останах сам. Продължавах да се чувствам слаб, но банята все пак бе разчистила малко от смога в мозъка ми и най-сетне можах да се съсредоточа върху обстановката наоколо. Намирах се в тясна барака без прозорци — не по-голяма от тоалетна, от грубо одялани греди, с нисък покрив от вълнообразна ламарина. Като изключим стария неравен матрак, на който лежах, и една тенекиена кофа, бараката беше празна — и въпреки това просмукана от мириса на разлагащо се птиче месо. А дъските по пода бяха оплескани със засъхнали пурпурни петна, които навеждаха на мисълта, че някое друго пиле ще да се е простило с живота си в това място.

Горе-долу почти успявах да понеса вонята на мъртви кокошки. Не така стоеше въпросът с горещината. След Даруин и пътешествието до Бруми, си мислех, че съм свикнал с жежкия климат на пущинака. Грешно бях мислил. Защото това място беше микровълнова фурна — полуготов пъкъл, предлагащ моментална дехидратация. За щастие някой беше съблякъл всичките ми дрехи, освен гащите, преди да ме положи тук, защото броени минути след банята вече се потях. Но все още бях твърде изтощен, за да се изправя на крака. Как бях станал толкова немощен?

Тогава видях едрите червеникави белези по китките и глезените си, грозната потъмняла синка на левия си бицепс. Белези = въже. Синка = спринцовка. Точно като в шантавия ми сън.

Déjà vu, пич.

Изведнъж се изплаших. Така се изплаших, че взех да ритам стената на бараката и да пищя като психопат.

Вратата се отвори със замах, вдигнах поглед и го вперих в нова мощна струя вода, която ме прекатури от матрака. След този кратък, рязък залп проговори същият глас отпреди малко:

— Кротни се. Просто се кротни на мига.

Пред мен стоеше нисък човечец на около петдесет, със сива коса, пристегната на опашка, с бабешки очила, кацнали на носа. Стъклата бяха изподраскани и изпоцапани, рамките се крепяха от стари пожълтели лепенки. Срязаните му дънки също изглеждаха парцаливи, на двайсетина години. Така изглеждаше и проядената от молци тениска на Procol Harum[8].

— Кой си ти, по дяволите? — изломотих.

— Гъс — отвърна той. — Чичото на Анджи.

— Анджи! — изревах аз: пореден продължителен безумен вой, който секна чак когато Гъс се надвеси над мен и ме цапна през лицето. После клекна до мен и каза:

— Не квичи така, когато става дума за жена ти, мой човек.

Усетих как панически страх стяга гърдите ми.

— Жена ми?

— Аха — потвърди той, почуквайки малкия златен пръстен, който в този момент открих върху левия си безименен пръст. — Жена ти.

Започнах да се мятам и да пищя като някакво хлапе, обзето от пристъп на гняв. Лошото ми поведение бе възнаградено от Гъс с нова плесница.

— Няма какво да беснееш, Ник — каза той с небрежен, призрачен глас. — Щото всичко ще ти се види чудничко, като ти мине от лекарството.

— Лекарството?

— Торазин[9]. По твоите места му викат Мики Фин[10]. Мисля, че ти е давала по двеста милиграма на всеки осем часа — поне аз толкова й казах да ти бие…

— Ти?

— Ами аз съм, хм, местният лекар. — По устните му пробяга глуповата усмивчица. — Впрочем, съжалявам за синината на ръката ти. Анджи е добро момиче, ама хич не я бива да се оправя със спринцовки. Така или иначе, получил си някъде към две хиляди и триста милиграма от това нещо в кръвта си.

— Колко?

— Достатъчно, за да те държи кротък три дни и половина. И затова ще ти трябват още към дванайсет часа, докато се почувстваш добре.

— Бил съм в безсъзнание три дни и половина?

— Нали това ти разправям.

— Къде съм, по дяволите?

— В Уоланъп.

Нов пристъп на паника секна дъха ми.

— Родният град на Анджи?

— Точно така.

Затворих очи, бях твърде изплашен, за да кажа каквото и да било. Гъс навярно подуши страха ми, защото стисна силно и окуражително дясното ми рамо и каза:

— Виж, мой човек — зная, че сега ти се върти една въртележка в главата и че на всичко отгоре се чудиш в какъв щурав филм си попаднал. Но обещавам, че всичко ще ти бъде обяснено, когато се изправиш отново на краката си. Междувременно те съветвам да се отпуснеш, да си починеш… — Той бръкна в джоба на панталоните си, извади оттам метална кутия и я отвори със съсък. — И да изпиеш една бира.

— Майната й на твоята бира — отвърнах.

Той остави кутията, надвеси лицето си над моето и каза:

— Не мисля, че това е начинът да разговаряш с мен, мой човек.

Заплюх го — разкрасих бузата му с голяма, мокра храчка. Това нахалство ми издейства трети шамар. Този път заболя.

— Ще се престоря, че това не се е случвало — процеди той, докато бършеше храчката с долната част на тениската си. — Ще си го обясня с лекарствата, които ти е дала Анджи, и ще го забравя на секундата. Обаче ако го направиш пак, ще си събираш зъбите със счупените си пръсти.

— Защо съм тук?

— После, пич. — Той се изправи.

— Няма да ме оставиш…

— Трябва да се пречистиш от токсините преди голямото посрещане.

— Кой ще ме посреща?

— Жена ти и семейството ти, много ясно.

— Нямам жена — викнах. — Нямам семейство!

— Имаш, имаш. — Той отвори вратата. — Ще се върна след два-три часа.

— Тая жега ще ме убие.

— Нищо няма да ти стане. И колкото повече се потиш, толкова по-бързо ще се пречисти кръвта ти от разните гадни химикали. Ако ти стане лошо, пий от бирата, ей я там.

— Чакай… Моля те… — извиках след него.

Но той вече бе излязъл. И аз останах сам в мрака. Умът ми се бунтуваше. Тресеше ме незапомнен страх. Жена… Семейство… Уоланъп? Гадна шега, гадна шега. Моля ви, кажете ми, че всичко това е гадна шега.

Бележки

[1] Квартал на Хонолулу, считан за център на хавайската туристическа индустрия. — Б.пр.

[2] Традиционен хавайски женски танц. — Б.пр.

[3] Коктейл, съдържащ ром, кюрасао, гренадин, лимонов и ананасов сок. — Б.пр.

[4] Дон Хо (1930) — популярен хавайски музикант. — Б.пр.

[5] Музикален филм с Елвис Пресли. — Б.пр.

[6] Джак Лорд (1920–1998) — американски актьор, особено популярен с дългогодишното си участие в сериала „Хаваи Файв-Оу“. — Б.пр.

[7] Известен мормонски храм. — Б.пр.

[8] Английска рокгрупа, популярна през 1960-те, най-известна с песента си „A Whiter Shade of Pale“. — Б.пр.

[9] Търговска марка за хлорпромазин, първото антипсихотично лекарство, използвано през 1950-те и 1960-те. — Б.пр.

[10] Жаргонен израз за питие, в което е добавено наркотично вещество без знанието на пиещия. — Б.пр.