Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Дъглас Кенеди

Заглавие: Мъртво сърце

Преводач: Ангел Игов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Симолини“, София

Излязла от печат: 11 юли 2007

Художник: Стефан Касъров

Коректор: Донка Дончева

ISBN: 978-954-529-507-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2893

История

  1. — Добавяне

8

Същата вечер започнаха да избиват кучетата. Улиците кънтяха от лай и изстрели — всяко домакинство измъкна навън петте си най-окаяни псета и им тегли куршума. Ние нямахме нито едно куче, но ми се искаше да имахме пушка. Бих я употребил. Най-напред върху Татенцето. После — върху проклетата му дъщеря.

— Татенцето каза, че нищо не чаткаш от коли.

— Той е едно голямо лайно.

— Каза, че си оплескал микробуса…

— Той го разпарчетоса…

— Щото си се издънил…

— Нищо подобно.

— Каза, че даже не палел…

— Беше перфектен!

— Каза, че даже една свещ не знаеш как да сложиш.

— Мръсен лъжец…

— Да не си посмял…

— Шибан, мръсен лъжец, шибан дивак! Като всички в тоя шибан град…

Фрас! Ъперкът в челюстта. Без да мисля, я ударих в лицето с опакото на ръката си. Ударът я запрати встрани и тя се приземи върху бетонния под на дневната по голи колене. Веднага изпищя; веднага ме халоса чувство на вина. Но когато се наведох да я вдигна и да я помоля за прошка, тя ме нацели с един от онези точни до милиметър удари в корема, които те карат да се чувстваш все едно току-що са те изкормили. Изкара ми въздуха — и всякакво чувство на вина.

Спасих се в леглото и затиснах главата си с възглавница, за да не слушам поредната истерична тирада на Анджи. Тя пищеше, ревеше, осведоми всички граждани на Уоланъп, че аз съм най-негодният мъж на планетата. Страхливец, ударил бременна жена. Отрепка. Лайно. Нещастник.

Не й обръщах внимание. Като ми съсипахте микробуса, съсипете и мен. Оная гад Татенцето много добре знаеше какво върши. И щом малката му принцеса също беше твърдо решена да ме сравни със земята, моят отговор сега беше: нека. Защото положението ми тук беше безнадеждно, безизходно. Като искат зомби, ще им дам зомби.

Така че останах в леглото. И не станах оттам. Не говорех. Не приемах никаква твърда храна. В първата нощ от тази изнервяща съпротива дори не се вдигнах до тоалетната, а подмокрих леглото, в което спяхме двамата с Анджи. По това време търпението й вече беше на изчерпване след моето мълчание, след ступора ми — така че когато превърнах леглото в резервоар за урина, тя наистина подскочи. Нарече ме изрод, отврат, психопат. Точно тогава реших да отпусна сфинктера си и наистина да я накарам да пищи.

Изпищя, и още как. Истерично. После се изстреля към вратата.

Двайсетина минути по-късно се завърна с медицинска помощ — Гъс. Той носеше малка, черна лекарска чанта и не изглеждаше очарован, че му се налага да ходи в нечий дом в два сутринта. Когато видя в какво състояние е матракът, направо се задави от пристъп на гадене (както и се надявах).

— Еба си животното е тоя янки — каза. — Често ли го прави?

— Не, по дяволите.

— Просто питам.

— Мислиш ли, че бих живяла с това нещо? Да страдам мълчаливо? Слушай какво ще ти кажа, ако още веднъж се насере в леглото, ще му тегля куршума като на куче. Чуваш ли, янки, нещастник такъв?

Много добре я чух, но продължих да се правя на тотално неадекватен: изпънато тяло, неподвижни очи, изключен звук.

— Какво му е? — попита Гъс.

— Ти си лекарят, мамка му. Ти кажи какво му е.

Той извади джобно фенерче и освети очите ми. После преслуша гърдите ми и удари коленете ми с гумено чукче.

— Ами, жив е още. И всичко изглежда наред. Може би го е хванал някакъв пристъп. Или нервен срив.

— Или се прави.

— И да се правиш на откачен, гледаш да не се насираш. Освен ако не си много извратено копеле.

— Той е.

— Обвиняваш го, задето е поизперкал? Така де, пичът не дойде тук съвсем по своя воля. А след това, което Татенцето направи с микробуса му…

— Едно голямо фиаско, това е бил микробусът…

— Ти видя ли го, след като янкито го завърши?

— Не, ама Татенцето каза, че било провал.

— Беше вълшебство, Анджи. Абсолютно вълшебство. Твоят янки свърши невероятна работа — и после Татенцето я разпердушини.

— Глупости.

— Ако не ми вярваш, питай Лес и Робо.

— Защо му е на Татенцето да прави това?

— От завист, мен ако питаш. От завист и много пиячка. Знаеш го Татенцето — мрази да му се показват, а като се насмуче, му изхвръква чивията.

— Ще му кажа, че така говориш за него.

— Давай. Можеш също така да кажеш на Робо, че ще ти трябва някой и друг ден отпуск, за да гледаш Ник.

— Аз да не съм медицинска сестра.

— Сега си. Така или иначе, няма какво да се направи. Храни го, слагай му гърне всеки път, като му се доходи по нужда, избърсвай му задника, като свърши. Таман ще се тренираш за бебчето, като дойде. И междувременно вземи му сложи студено месо на тая подута челюст. Като гледам, бая здраво си го фраснала.

— И той ме удари.

— Да, ама ти си го ударила по-лошо.

Той излезе. Когато се отдалечи достатъчно, че да не чува, Анджи се обърна към мен и изсъска:

— Като обичаш лайна, спи си в тях.

И наистина спах в тях, защото Анджи се изнесе на фотьойла, оставяйки ме проснат насред подгизналите чаршафи. Тогава разбрах, че не просто симулирам симптоми на нервен срив, а че наистина нещо вътре в мен се бе скъсало и сега се намирах в зоната на здрача. Повярвайте ми, ако само се преструвах, досега да съм прекратил играта — защото няма преструвка, която си заслужава да лежиш цяла нощ в локва от собствените си изпражнения. Но макар че ми се искаше да скокна от матрака и да запратя мръсните чаршафи в лицето на Анджи, нямах сили за такъв подвиг. Всичките ми резерви от воля бяха изчерпани. Чувствах се изсмукан, обезкървен, вцепенен. Не можех да се помръдна и изобщо не ми пукаше. Бях достигнал точката, от която няма връщане. Вече нищо не ме интересуваше.

За щастие нощта бе кратка. В пет Анджи се събуди от дрямката си върху фотьойла с бръчки и синки. И когато видя, че не съм помръднал от леглото — че всъщност продължавам да лежа неподвижно върху отвратителния матрак — съвестта видимо я загриза.

— Божичко… — промълви тя, после на няколко пъти силно ме разтърси и извика името ми в ухото, умолявайки ме да се върна сред живите. Но когато не отговорих, тя навлече някакви дрехи и изскочи навън. Половин час по-късно се върна с братята си Том и Рок. Те мъкнеха изтърбушен двоен матрак.

— Леле, каква гадост — каза Том, докато мрачно се запознаваше със състоянието на леглото. — Помириши само…

— И ти си го оставила да спи в това цяла нощ? — попита Рок.

— Мислех, че се прави на интересен — отвърна Анджи.

— Същински ангел на милосърдието е тая наша сестра — каза Рок на Том.

— Млъквайте и ми помогнете да го вкараме под душа.

Докато ме вдигаха от леглото, двете момчета сметнаха за уместно да пуфтят мелодраматично и да ядосват сестра си с ето такива коментари:

— Вярно ли това ти е представата за секси мъж?

Или…

— Всяка сутрин ли му чистиш акито, Анджи?

Или…

— Защо не попиташ Лес дали няма в склада големи пелени за големи янкита?

Момчетата са си момчета — но Анджи никак не изглеждаше развеселена, а се сопна на братята си да зарежат остроумията и да се захващат за работа, по дяволите. Така че те ме замъкнаха под душа, наместиха ме ребром насред кабината и пуснаха водата с всичка сила, докато не изчезнаха всичките противни доказателства за разстройството ми.

Оставиха ме там и пренасочиха вниманието си към леглото: събраха чаршафите накуп, вдигнаха подгизналия матрак от пружината и го смениха с другия.

— Какво да правим с тия лайна? — попита Том.

— Отиват на сметището, много ясно.

— Ще ти струва шест чита за бира — обади се Рок.

— Адски щедри задници сте вие, а? — изсъска Анджи.

— Гадна работа е това, сестричке — каза Том.

— Шест чита си е пладнешки обир.

— Ми вземи ги от Ник тогава — предложи Рок. — Той не взе ли заплата, преди да изкука?

— А така — каза Анджи и моментално затършува из дрехите ми, скупчени до леглото, докато не намери две ленти читове в задния джоб на работните ми гащета.

— Май ще можеш да си удвоиш пиячката тая седмица — подхвърли Рок.

— Не и ако трябва да седя тук и да се правя на бавачка заради тоя пън. Вие сигурно няма да ми вземете един стек от магазина, а?

— Още четири чита — каза Том.

— Да го духаш.

— Два чита?

— Става — каза тя и подаде една дълга лента уоланъпска валута на Том. После нареди на братята си да ме вдигнат от душа и да ме държат прав, докато ме избърше. След като успя да нахлузи една тениска през главата ми, тя ги накара да ме издърпат до тоалетната и да ме настанят с гол задник върху чинията.

— Няма да го оставиш тук, нали? — попита Рок, искрено шокиран.

— А какво, да го оставя да осере леглото още веднъж ли? Още повече това е единственият резервен матрак в града.

— Да, ама… Това не е ли някак си жестоко?

— Тогава стойте вие тука и му слагайте гърне всеки път, като му се доходи.

— Не, благодаря — каза Рок.

— Хващам се на бас с вас — каза Анджи, — че като поседи два часа на чинията, ще спре с тия щуротии и ще започне пак да се държи почти нормално.

— Ти си корава кучка — каза Том.

— Най-коравата — сопна му се тя.

Но за едно нещо беше права: след като прекарах към три часа полугол в тази проклета тоалетна, замъгленият ми мозък реши, че толкова стига и ме убеди да стана и да се замъкна до леглото. Докато лягах върху „новия“ матрак (още някак лигав и провиснал в средата), Анджи се обади:

— Я! Мъртвите ходят!

Аз се свих в защитна зародишна поза и не отговорих.

— Още се правим на хахо, а?

Да — макар пленничеството ми в тоалетната да ме бе изправило отново на крака, не ме беше дръпнало рязко в нормалността. И все още нямах желание да говоря или да се храня.

— Ами ако не ти се говори, твоя си работа — каза Анджи. — Обаче те предупреждавам: ще те заключа в кенефа в момента, в който разиграеш такова шоу като снощи.

Вслушах се в нейното предупреждение и докато трая душевното ми разстройство, аках и пишках където трябва. Но като изключим тези естествени нужди, останах прикован на легло и само сядах в него, когато Анджи идваше да ме храни с блудкава зеленчукова супа (една лъжичка консервирани моркови и боб, кипнати в чаша вода). Тя опита да ми дава и по-твърда храна, но даже от такова неутрално и въздушно нещо като бъркани яйца на прах, се задавях. Така че Анджи неохотно поддържаше живота ми със супа. Мразеше всеки един миг от болногледаческите си задължения, наливаше се с бира и ревеше любимите си мелодийки в опит да прогони тишината, превзела къщата.

След три дни вече бяхме стигнали до етапа, в който тя се отнасяше към мен с киселата студенина на сестра, гледаща старец. Аз бях онази буца там на леглото, която трябваше да бъде хранена три пъти на ден, а през останалото време — пренебрегвана. Тя дори изобщо спря да ми говори, само ме тупаше по рамото и оповестяваше: „Кпьопачка“, после ме хранеше с дълбоко мълчаливо презрение.

Но на втората събота след моя срив тя все пак проговори: с рязък тон обяви, че тази вечер отива на кръчма — защото след цяла седмица домашен арест с мен й се била отворила яка глътка. И сега излизала да ми намери бавачка. Върна се чак по здрач и от лъкатушната й походка, когато се вмъкна през вратата, си личеше, че вече е подложила за утрешния махмурлук.

— Бебчо радва ли се да види Мама? — попита тя, заваляйки думите. — Бебчо не се е наакал в леглото, нали?

Нечий глас зад нея каза:

— Не се заяждай с момчето, Анджи.

— Мама доведе на Бебчо другарче да си играйкат.

В къщата влезе Кристъл.

— Хей, Ник — заговори ме тя, опитвайки се да звучи делово. — Как я караш?

— Той няма да ти проговори бе — каза Анджи.

— Може и да проговори.

— Тцъ, направо е онемял.

Кристъл, като добра колежанка, все пак настояваше да пробва:

— Наистина много си отслабнал, Ник.

— Много ясно, че е отслабнал — отвърна й Анджи. — Ако ядеш само зеленчукова супа и нищо друго, и ти ще отслабнеш.

— Аз нямам нужда да отслабвам — каза Кристъл и прокара поглед по телесата на Анджи.

— Крава — каза Анджи.

— Някакви специални наставления имаш ли?

— В тигана на котлона има малко супа. Само я сгрей и му дай едно канче след около час. То това е всичко.

— Бягай тогава — каза Кристъл.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

— Нямам нищо против.

— Супер си, сестричке — и тя изскочи през вратата.

Кристъл грабна един кухненски стол и седна до мен.

— Легни си с откачалка и ще станеш откачалка. Мислех си, Ник, че интелигентен мъж като теб ще знае, че това е правило номер две в пущинака.

По устните й пробяга палава усмивка. Нехарактерна усмивка — за първи път виждах Кристъл да се усмихва. Тя се намести до мен и заговори с лекота, която отсъстваше предишните пъти, когато бяхме разговаряли пред хора.

— С мен ще разговаряш, нали, Ник? Защото наистина имаме много да си говорим.

Успях само да свия рамене.

— Спокойно — каза тя. — Когато си готов, тогава говори. Но преди всичко трябва да се наядеш. Още повече Анджи най-вероятно те е хранила с боклуци.

Тя мина през пластмасовата завеса с висулките, отиде в кухнята, пъхна лъжица в супата, опита малка глътка и я изплю. Лицето й се сгърчи все едно беше пийнала течна сяра.

— Нищо чудно, че нямаш апетит — каза ми тя и хвърли тигана в мивката. — Да видим дали аз ще се справя по-добре.

Тя взе да тършува из кухненските шкафове и да вади разни тенджерки и подправки. Половин час по-късно се върна до леглото с канче димяща супа.

— Отново зеленчукова супа, за съжаление — каза ми. — Нямаше какво много да сторя с това, което се намира тук.

Тя ме намести седнал в леглото и започна да ме храни с лъжица. Това беше същата мешавица от боб и моркови, но тя някак бе съумяла да я направи ядивна и аз я изядох цялата, даже приех и втора порция, преди да заспя. Размърдах се отново, когато Анджи едва не се строполи на вратата. Кристъл продължаваше да седи до мен и в скута й лежеше опърпано училищно издание на „Робинзон Крузо“.

— Скивай ти картинка — каза Анджи. — Милата сестричка бди до леглото. Някакви проблеми създаде ли ти?

— Почти не е мръднал цяла вечер.

— Някои мацки са родени с късмет. — Анджи се оригна. Шумно. — Дали не би искала пак да го погледаш някой път?

— Бих могла — отвърна Кристъл. — Ако платиш.

— Осем чита?

— Десет.

— Какво ще кажеш за осем чита сряда вечер и десет чита в събота? Освен ако не държиш много да дойдеш да палим боклука.

— Мога и да го пропусна… Срещу дванайсет чита.

— Кучка.

— Това е офертата.

Анджи пак се оригна високо.

— Назначена си.

Веднага щом Кристъл излезе, къщата отново потъна в тишина за следващите седемдесет и два часа, а аз опрях до затворническата диета на Анджи. Във вторник вече броях часовете до завръщането на моята снаха.

— По-добре ли е? — попита Кристъл в сряда вечер, когато най-сетне пристигна с малка пазарска мрежа в ръка.

— Тцъ — каза Анджи. — Още се прави на кретен.

Но веднага щом Анджи излезе навън, Кристъл се обърна към мен:

— По-добре си, Ник, нали?

Не помръднах.

— Достатъчно добре може би, за да хапнеш един омлет.

Поклатих глава.

— От истински яйца.

Изговорих първите си думи от близо две седмици:

— Истински яйца?

Кристъл приветства завръщането ми на планетата Земя с широка усмивка, после бръкна в мрежата си и извади оттам кутия яйца.

— Шест домашни яйчица — каза. — Купени вчера от Лес в Калгурли. Заедно с триста грама чедър и гъбки. Ще ги смелиш ли?

— Бих опитал.

— Добре тогава. Вече се гласи един омлет с гъби и сирене. Но докато готвя, защо не вземеш да минеш през душа? Не бих вечеряла с мъж, който вони. А в момента наистина смърдиш.

Права беше — по кожата ми не бе минавала течаща вода, откакто Том и Рок ме напъхаха под душа преди дванайсет дни. И макар че все още се чувствах изтощен физически, екзотичното за Уоланъп ухание на масло, цвърчащо в тиган, ми даде сили да се завлека до душа.

Водата, както винаги, беше ледена. Но след първоначалния шок оцених студената струя и я оставих да ме измъкне от блатото, в което бях затънал. Даже се избръснах и бавно се изтърках със сапун, за да отмия мръсотията. После — Кристъл свенливо отклони поглед встрани — се дотътрих до леглото и си обух гащи.

— По-добре ли си сега? — попита тя.

— Малко по-добре — отвърнах. Но внезапно ми се зави свят и трябваше пак да легна.

— Май не си още готов да седнеш на масата — каза Кристъл, докато идваше към мен с две чинии. — Искаш ли аз да те нахраня?

— Ще се справя.

Поех чинията и вилицата и ароматът на омлета моментално ме покори. След всичките ония консерви и прахообразни продукти, дъхът на прясна храна ме удари право в ноздрите. Вилицата леко трепереше в ръката ми, но успях да се закрепя и да забуча едно ъгълче от перфектно кафеникавите яйца. Захапах го и моментално се пренесох в Мейн, в „Мис Брънсуик Дайнър“: крайпътна закусвалня на магистрала I-95, където правеха най-хубавия омлет с гъби и сирене, който някога бях ял. До този миг.

— Хубав ли е? — попита тя.

— Да — отвърнах. — Много е хубав.

— Яж бавно. Стомахът ти ще трябва пак да свикне с твърда храна.

Последвах препоръката и внимателно се заех с омлета, предъвквах по няколко пъти всяка хапка. Когато свърших, Кристъл бръкна в мрежата си и извади оттам нова изненада: кутия „Марлборо“.

— Откъде ги взе? — запитах.

— Измуфтих ги от Лес.

— Мислех, че той не складира истински цигари… И пресни яйца.

— Официално — не… Но всъщност всяка седмица докарва малко количество луксозни стоки за себе си и за тримата си авери: замразени пържоли и пилета, истински яйца, хубаво австралийско вино, сегиз-тогиз даже бутилка скъп скоч. Не разделят всичко това със семействата си, а го пазят за седмичните си сбирки. Само четиримата в една стая на втория етаж на кръчмата — тъпчат се с говеждо филе, с пилешки гърдички и подлагат с изискан шираз[1]. Разбира се, пазят в пълна тайна менюто на тези частни пиршества — защото са наясно, че когато ние останалите преживяваме с кенгурски котлети и варена шунка, лошо им се пише, ако някой разбере как си угаждат.

— Тогава защо ти дава от тези неща?

— Чувства се виновен.

— Защо?

— Заради Джак.

— Твоят съпруг?

— Не сме се женили.

— Но Анджи каза…

— Анджи лъже… За много неща.

Вдигнах лявата си ръка.

— Значи това не е неговият пръстен?

— Не, пръстенът си е на Джак. Но не беше венчална халка. Просто една евтиния, която си носеше ей така.

— Лес защо се чувства виновен заради него?

— Някой друг път, Ник.

— Убили са го?

— Не сега, моля те.

— Но…

— Не!

Каза го с такава ярост, че незабавно отстъпих.

— Съжалявам — казах.

— Няма нищо — отвърна тя и стисна за секунда ръката ми. — Няма ли да изпушиш една цигара?

— Да, ще изпуша.

Тя ми подаде кутията „Марлборо“ и кибрит.

— Опасявам се, че не мога да ти ги оставя. Ако Анджи ги види, ще каже на мама и тогава тя ще побеснее — нали знаеш каква война води Гладис в името на марковите цигари. Така че май ще трябва просто да изпушиш колкото можеш сега, докато са тук.

Отворих кутията и я поднесох към нея.

— Аз съм единственият човек над шестнайсет в Уоланъп, който не пуши — каза тя.

Засуетих се с клечките, но все пак успях да запаля, поех един дълбок, ароматен облак от бавно горящ вирджински тютюн в дробовете си, затворих очи и издишах.

— Благодаря ти — казах й. — Много ти благодаря. За всичко.

— Какъв вкус има „Марлборо“-то?

Дръпнах още веднъж.

— На вкъщи — казах накрая.

— Съжалявам, че ти събудих носталгията.

— Постоянно изпитвам носталгия.

— Не те обвинявам. Това е кошмарно място. Другояче трябваше да бъде, но наистина тръгна по ужасен начин. — Тя за пореден път се разрови в мрежата си и извади оттам голям измачкан плик от плътна кафява хартия. — Мисля, че е добре да хвърлиш поглед на това — каза, докато ми го подаваше.

Вътре имаше малко тесте вестникарски изрезки, изсъхнали и пожълтели от годините. Първата беше от издавания в Пърт вестник „Уест Острелиън“, от 12 март 1979.

ВЗРИВ В АЗБЕСТОВА МИНА ВЗЕ ТРИ ЖЕРТВИ

УОЛАНЪП, ЗАПАДНА АВСТРАЛИЯ

Трима миньори загинаха на място вчера, след като зле поставен заряд динамит избухна в азбестовата мина на „Юниън Минералс“ в Уоланъп, градче в Голямата пустиня Виктория. Според очевидци експлозивите били поставени дълбоко в шахтата като помощно средство при дълбаенето в скалата, но избухнали преждевременно и убили тримата намиращи се още там миньори. Жертвите са Джо Джон Драйсдейл (55) и двамата братя Харолд (51) и Бъстър (54) Ренолдс, всички от Уоланъп, женени, с деца. Спасителните екипи не са успели да извадят телата, тъй като експлозията била последвана от пожар в шахтата.

— Бъстър Ренолдс беше моят дядо — каза Кристъл. — Таткото на Татенцето. А Харолд беше бащата на Лес.

Преминах към следващата изрезка от „Уест Острелиън“, датирана от 14 март 1979.

ЕВАКУИРАТ ГРАДЧЕ СЛЕД МИННА ЕКСПЛОЗИЯ

УОЛАНЪП, ЗАПАДНА АВСТРАЛИЯ

Изолираното миньорско градче Уоланъп ще бъде евакуирано, след като преди два дни експлозия в шахтата на азбестова мина предизвика пожар, все още бушуващ под земята.

Обявявайки евакуацията от кабинета си в Канбера, министърът на мините и полезните изкопаеми г-н Джок Смитсън (либерал от Голд Фийлдс), каза: „Когато избухне пожар в азбестова мина, потенциалният риск за здравето на населението е огромен. В този трагичен инцидент вече загинаха трима миньори, определено не искаме повече фатални случаи, така че нямаме друг избор, освен да разпоредим незабавната евакуация на града“. 120-те жители ще бъдат извозени с автобуси до Калгурли, най-близкият до Уоланъп град, на 700 км, където ще бъдат настанени от Департамента по социалните въпроси на Западна Австралия.

— Винаги ще помня това пътуване до Калгурли — каза Кристъл. — Тогава бях на десет и травмата беше страхотна. Татенцето рухна след смъртта на баща си, само крещеше как вината е на минната компания, защото все използвали най-евтините експлозиви. Останалите плачеха, защото трябваше да оставят всичките си вещи. И беше насред лято, и в автобусите, които дойдоха да ни вземат, нямаше климатик, и заради лошите пътища пътувахме двайсет часа до Калгурли. Когато най-сетне стигнахме, ни натикаха в онези отвратителни казарми на края на града. Казарми, които не бяха използвани, нито почиствани от десет години, и гъмжаха от изпражнения на плъхове, а тоалетните бяха запушени. А после, три седмици по-късно, минната компания, която притежаваше Уоланъп, спря да изплаща на всички заплатите, защото решиха да закрият града.

Взех следващата изрезка — 20 април 1979.

ПРЕКРАТЯВАТ ЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА АЗБЕСТОВА МИНА

ПЪРТ, ЗАПАДНА АВСТРАЛИЯ

Австралийската компания „Юниън Минералс“ ООД днес обяви, не прекратява незабавно експлоатацията на своята азбестова мина в Уоланъп, тежко повредена при експлозия миналия месец. Първият вицепрезидент на компанията по връзките с обществеността Ръсел Ханли направи следното изявление: „“Юниън Минералс" дълбоко съжалява, че се налага да затвори една историческа мина, експлоатирана постоянно от 1889-а година. Но след експлозията и пожара от миналия месец, при които загубиха живота си трима от най-отдавнашните ни работници, мината е абсолютно непригодна за експлоатация — още повече нашите експерти по безопасността ни осведомяват, че под повърхността все още тлеят азбестови огньове". Решението на „Юниън Минералс“ предизвика яростна ответна реакция сред гражданите на Уоланъп, повечето от които все още са настанени във временен лагер в Калгурли. Говорителите на Инициативния комитет на Уоланъп — Милърд и Лестър Ренолдс, чиито бащи загинаха при трагедията в мината — заявиха пред репортери: „Това ще доведе до смъртта на нашия град“.

— Татенцето се казва Милърд? — възкликнах.

Кристъл не можа да сдържи кикота си.

— Да не се изпуснеш, че си го научил. Той наистина ненавижда това име.

— Какво стана, след като затвориха мината?

— Грозна работа — каза Кристъл. — Много грозна.

„Уест Острелиън“ от 2 май 1979:

ДВАМА АРЕСТУВАНИ СЛЕД ДЕМОНСТРАЦИЯ СРЕЩУ МИННА КОМПАНИЯ

ПЪРТ, ЗАПАДНА АВСТРАЛИЯ

Яростни сблъсъци с полицията пред главната квартира на „Юниън Минералс“ в центъра на Пърт вчера доведоха до ареста на двама протестиращи от мъжки пол.

Двамата мъже — Милърд и Лестър Ренолдс от Инициативния комитет на Уоланъп — бяха задържани от полицията, след като нападнаха говорителя на „Юниън Минералс“ Ръсел Ханли, докато се опитваше да напусне сградата на компанията. Избухнаха схватки, когато други протестиращи опитаха да спрат полицейската камионетка с двамата задържани.

По-късно през деня братята Ренолдс бяха изправени пред съдия-следовател на Уилям стрийт и бяха освободени под гаранция от 100 долара срещу обещание да не нарушават обществения ред. След като му бе повдигнато обвинение, Милърд Ренолдс обвини пред репортери „Юниън Минералс“ в корпоративно безсърдечие:

„Загубихме бащите си в тяхната мина. Загубихме домовете си. Загубихме общността си. И какво направи «Юниън Минералс», за да ни обезщети? Нищо. Оставиха държавата да ни настани в непригодни помещения. Спряха ни заплатите. Не предложиха и едно пени компенсация на опечалените семейства. Ако питате мен, тези хора са едно стадо пигмеи“.

— Татенцето и Лес така и не попаднаха в затвора — каза Кристъл, — защото се вдигна голям шум как „Юниън Минералс“ третират своите работници и те помолиха съда да оттегли обвиненията си. И в крайна сметка изплатиха някакви там обезщетения — пет хиляди долара на всяко семейство от Уоланъп и още по десет хиляди за вдовиците на тримата загинали мъже. Жалки подаяния. Като имаш предвид, че бяхме загубили целия си мъничък сигурен свят. Най-лошото беше, че всички работни места в мините на Калгурли бяха заети. Съответно хората се пръснаха по всички посоки да си търсят работа — и цялата общност на Уоланъп просто се разлетя. Татенцето ни премести в Пърт, където си намери работа в един сервиз, а мама се хвана да чисти в някакво хотелче. После пристигна Лес със семейството си, а след него и чичо Робо, и един ден двамата успяха да се цанят нощни пазачи на кланицата до Фриймантъл. Най-накрая се появи и Гъс, успя някак да се запише в подготвителния курс за медици в тамошния университет, но в крайна сметка отпадна и взе да се шляе с разни наркомани, и да продава трева. От което спечели бая добри парички. Но и той като Татенцето и като останалите мразеше този град и само говореше как един ден ще се върнат в Уоланъп.

Тя хвърли поглед към часовника си и изведнъж стана много делова: събра вестникарските изрезки и понесе чиниите към кухнята.

— По-добре да спрем сега — преди да се дотъркаля Анджи. Ще ти покажа останалите в събота. Обичаш ли стек?

— От кенгуру?

— От телешко филе. Лес каза, че ми е запазил два във фризера. Можем да ги хапнем, вместо да ходим да палим сметището. Какво ще кажеш?

— Ела в събота.

Анджи беше доволна, че Кристъл е успяла да ме напъха под душа.

— Мамка му, виж го какъв е чистичък, до блясък — това беше единственият й пиянски коментар по темата. Но аз не реагирах на нищо в нейно присъствие и само чаках да стане шест часът в събота.

Кристъл се появи точно на минутата — и Анджи незабавно изхвърча през вратата с думите: „Бая ще закъснея, да знаеш“. Когато се отдалечи достатъчно, Кристъл остави торбата си на кухненската маса и извади нещо, увито в намазана с парафин хартия. Когато разви хартията, отдолу се показаха две перфектно изрязани парчета червено месо, дебели по пет сантиметра.

— Красота, а? — подхвърли тя и тогава забелязах, че току-що е измила косата си и че се е пръснала с екзотичен парфюм. Пачули[2], може би. Тя продължи да изпразва торбата от съдържанието й, което се оказа удивително съкровище от пресни продукти.

— Менюто за вечеря е следното: телешки стек на тиган, прясна целина, запържена в чесново масло, салата от пресни домати. И бутилка каберне совиньон от Кейп Ментеле[3] — страхотно е. Но най-напред… Защо не минеш пак под душа? Отново си се разсмърдял, мой човек.

Успях да издържа под ледената струя само пет минути — но после се чувствах по-добре. И вместо да навлека някоя разпарцаливена тениска и гащи, отворих шкафчето и извадих оттам най-хубавите си дрехи: стара бяла оксфордска риза на „Брукс Брадърс“ и камуфлажен панталон „Гап“. За първи път, откакто бях стъпил в Австралия, обличах дълъг панталон.

— Нов-новеничък — каза Кристъл, след като ме огледа. — Върна ли се сред човешкия род?

— Почти.

— Това би трябвало да ти помогне — каза тя и ми подаде чаша кървавочервено вино.

Поднесох чашата под носа си и вдишах дълбоко. От сложния букет аромати ми забучаха ушите. После си позволих една съвсем, съвсем мъничка глътка.

Спомням си как по време на кризата със заложниците в Бейрут[4] четох, че един от освободените французи тъкмо бил публикувал книжка за виното. Не ставаше дума за дегустаторски наръчник, нито за някоя от онези брошури в стил „Бордо за три кинта“. Книжката била проучване на виното като храна за духа: метафизиката на хубавото шабли, съвсем по френски. Но когато тази най-първа глътка каберне совиньон от Кейп Ментеле наелектризира небцето ми, внезапно разбрах защо абстрактната идея за виното може да притежава такъв резонанс за човека, задържан напряко волята му. Не алкохолният градус на виното създаваше тази емоционална мощ, по-скоро сложният му финес ти напомняше за възвишените неща в живота — и междувременно подчертаваше колко е необходимо да надмогнеш някак несгодите на ситуацията, в която си попаднал. В края на краищата, когато говорим за духовност, винаги имаме предвид търсенето на някакво изискано състояние високо над ежедневното съществуване. А чаша от това жестоко каберне совиньон беше една доста добра крачка в тази посока, така поне реших.

Вечерята също се оказа упражнение по възвишен ескапизъм. Кристъл подреди масата както трябва, с две порцеланови чинии, ленени салфетки и кърпи. Беше донесла единствената плоча с класическа музика в Уоланъп (концерт за кларнет на Моцарт), беше я пуснала на грамофона, беше запалила свещ. Когато угаси флуоресцентното осветление, тази барака, наречена дом, се окъпа в меко потрепващо сияние. Тя поднесе стековете — отлично препечени отвън, сочни и розови отвътре. Зеленчуците бяха също толкова елегантни: целината — деликатно запържена, доматите — полети с лек винегрет с едва доловим лъх на босилек. Хранехме се бавно, в почтително мълчание, не искахме да нарушим аурата на очарованието, илюзията, че някак сме се спасили от суровите условия, в които се намирахме. Това не беше ядене, това беше църковен обред.

— За съжаление не можах да намеря истинско кафе — каза тя. — Но донесох отново „Марлборо“.

— Страхотна си.

— Нищо подобно — отговори тя. Докато бъркаше в торбата си, забелязах как се изчерви. — Донесох и тези — добави тя и ми подаде две вестникарски изрезки.

Първата беше всъщност цяла страница — заглавната страница от съботната притурка на „Мелбърн Ейдж“ от 16 май 1983. Цялата й горна част бе заета от фотография на Татенцето (малко по-млад, но все така маймуноподобен и заплашителен), застанал сам насред празната, ветровита главна улица на Уоланъп. Отдолу беше заглавието:

СМЪРТТА НА ЕДИН ГРАД

Кристин Кийлър

Той се върна за погребението — за погребението на града, който три поколения от семейството му са наричали дом. Защото предната събота федералното правителство в Канбера постанови, че миньорското градче Уоланъп в Голямата пустиня Виктория повече не съществува като административна единица. И за Милърд Ренолдс — роден и израснал в Уоланъп също като родителите си, също като техните родители — това бе ден на траур, сякаш си е отишъл негов близък.

Погребалната камбана за Уоланъп бе ударена от федералния министър на мините и полезните изкопаеми господин Рон Браунинг (либерал от Порт Хедланд), който предния петък издаде постановление, че градът — необитаван след минна експлозия през 1979-а — оттук нататък няма да бъде считан за част от никаква щатска или федерална инфраструктура…

— Разбира се, това не беше последният път, когато Татенцето се отби в Уоланъп — сегиз-тогиз отскачаха дотам с Лес или Робо, или Гъс, да проверяват дали не са се настанили скитници или аборигени. По онова време и четирите ни семейства живееха заедно в две къщи близнаци във Фриймантъл и атмосферата беше като една голяма комуна. Множество голи деца, тичащи наоколо, множество изпушена трева, множество алтернативни планове в зародиш. Спомням си как Татенцето и тримата ми чичовци сядаха някой път с един голям дебел джойнт и мечтаеха ли, мечтаеха как ще се върнат в Уоланъп. Как ще си създадат свое отделно общество, изолирано от останалата част на страната. Истинско колективно общество, в което не се трупат пари, в което няма алчност, няма я цялата онази лакомия, превърнала Австралия в това, което е днес. Градът си беше там и само ги чакаше да го заселят отново — трябваше им само някаква малка промишленост или бизнес, които биха могли да го издържат, но в същото време да не привличат много внимание към факта, че на място, обявено от федералното правителство за необитаемо, отново живеят хора.

Кристъл ми обясни, че някъде по това време някоя и друга баба починала и оставила на семейството известно наследство — към 20 000 щатски долара — които те заделили за изселването в Уоланъп. И ето че една сутрин през 1986-а Робо се върнал от работа превъзбуден и им разправил, че току-що се запознал в кланицата с един пич на име Джоунс, който всеки момент отварял фабрика за кучешка и котешка храна в Калгурли и търсел някого в тази част на щата да го снабдява с чистено кенгурско месо.

Броени дни по-късно Джоунс цъфнал в къщата и мед му капел от устата. И след като един уикенд го закарали до Уоланъп — и му показали стария склад, който идеално пасвал за малка кланица — момчетата наистина сключили с него сделка: като компенсация за първоначалната му инвестиция в оборудването за обработка на месо, те ще го снабдяват ексклузивно с мъртви кенгура и ще му взимат най-ниската цена — петдесет процента по-малко от който и да било месокомбинат. Освен това нямало да му се налага да плаща данък добавена стойност, защото те щели да са фантомна компания, базирана в град, който според сведенията на всички възможни чиновници вече не съществувал.

Пристъпих към последната изрезка. Беше от най-голямото седмично новинарско списание на Австралия, „Булитин“. Втората седмица на август 1986-а — доколкото бе информирана Кристъл, тук за последен път бе напечатано името „Уоланъп“. Беше кратка бележка, изглежда от дневниковата им колонка.

ИМА ГО — НЯМА ГО

Миналата седмица един град буквално изпадна от картата, след като Кралският австралийски автомобилен клуб публикува новия си пътен атлас. Внимателен наблюдател от нашата редакция забеляза, че миньорското градче Уоланъп в Голямата пустиня Виктория — закрито от федералното правителство след експлозия в азбестова мина през 1979-а — вече няма честта да е отбелязано от КААК върху новата им регионална карта на Западна Австралия. Няма никаква следа и от черния 320-километров път, който свързваше Уоланъп с еднолентовото главно шосе за Калгурли. По думите на главния картограф на КААК, Реджиналд Кейтън-Джоунс, решението да се изтрие Уоланъп от картата е взето, защото: „Това е град призрак, затънтен насред нищото. Което означава, с две думи, че той просто вече не съществува. А град, който не съществува, няма работа върху картата“.

— Нанесохме се почти веднага, след като публикуваха този материал — каза Кристъл, — защото вече бяхме сигурни, че никой няма да дойде да слухти около Уоланъп. Сбогувахме се с живота във Фриймантъл, казахме на съседите и учителите, че бащите ни са си намерили работа на изток, грабнахме по една раница и тръгнахме в нощта. Знаехме, че никога няма да се върнем.

— Никой ли не възрази? — попитах.

— Накараха ни да вярваме, че ще бъде страхотно приключение. Целогодишен летен лагер.

— И ти също си се хванала на тази въдица?

— Абсолютно. Бях първи курс в педагогическия колеж, имах си гадже сърфист на име Дейв и все на плажа седях. Но когато дойде Татенцето и ми каза: „Ще ни трябваш за учителка в Уоланъп“, не можах да му откажа. Все пак семейството си е семейство. Пък и идеята да основем наново цял град ми се видя доста романтична. Още повече ставаше дума за родния ми град. И в първите няколко години наистина всички се чувствахме малко като пионери. Оправяхме се с елементарни удобства, с елементарна храна. Учехме се да живеем без неща като телевизия и кино. Свиквахме отново с пущинака. Всъщност никой не се оплакваше — защото всички все още вярвахме, че това е страхотно, да си имаме град само за нас, където можем сами да си определяме правилата и да пратим целия външен свят по дяволите. Но макар че Татенцето и аверите му бяха измислили умни неща като системата на читовете — и постигнаха успех в месарския бизнес — при планирането на мечтаната комуна не се бяха сетили за един съвсем очевиден обществен проблем. Как все пак щяха децата им да си намерят съпрузи, като пораснат? Твоята Анджи започна олелията. Когато беше на деветнайсет, Лес я излови една нощ в курника с един от големите синове на Робо. Секс на екс.

Задавих се с дробове, пълни с дим.

— Чукала е братовчед си?

— Сещаш ли се кой е Пийт — момчето, дето обезглавява кенгурата? Той беше.

— Но тя ми каза…

— Какво?

— Че аз съм…

Първият? — възкликна невярващо тя. — И ти й повярва???

— Май че да — промълвих плахо.

— Мъже! — каза тя. — Какви сте ми петли и бабаити. Докато не опрат нещата до секс — тогава мозъкът ви се изпарява. Не си първият, мой човек. Не си даже вторият, третият, четвъртият, петият. Анджи си беше благодетелката на града — източникът на сексуалното образование за повечето от братовчедите си, докато Лес не ги хвана с Пийт в бараката. И тогава стана страшно мазало — особено когато се разбра, че е бременна.

Отново се задавих.

— Какво стана с бебето? — попитах.

— Тя направи спонтанен аборт след два месеца — което, както можеш да си представиш, за всички беше облекчение. Но родителите ни продължаваха да са сериозно притеснени. Защото схванаха, че е само въпрос на време някое друго момиче да забременее от братовчед си… или още по-зле — от брат си. И че ако не пресекат този кръвосмесителен секс по някакъв начин, следващото поколение деца в Уоланъп вероятно ще бъде сюрия мутанти. Така че свикаха голямо градско събрание и ни съобщиха, че всеки, когото хванат да го прави със свой роднина, ще бъде жестоко наказан — нали видя побоя над Чарли първата седмица, като пристигна тук. Но също така ни обещаха, че всеки, като стане на двайсет и една, ще получи разрешение да напусне Уоланъп за шест до осем седмици, да попътува и да си намери съпруг, когото да доведе обратно у дома.

— Не може наистина да са очаквали, че всичките им деца ще останат девствени до двайсет и една? — прекъснах я аз.

— Разбира се, ясно им беше, че хлапетата им ще си играйкат от време на време — хормоните са си хормони. Но се надяваха, че с тази постулирана забрана на секса ще могат все пак да държат евентуалното кръвосмешение под контрол. И пресметнаха, че когато всеки порасне и доведе външни хора в града, проблемът, в края на краищата, ще изчезне.

— Значи аз съм вторият външен човек, отвлечен за града?

— Не, ти си четвъртият. Някога разговарял ли си с Жанин и Кери? Те са омъжени за синовете на Робо — Рон и Грег. Жанин работела на касата в един супермаркет в Пърт; Кери — в „Макдоналдс“ в Брисбейн. Момчетата се запознали с тях всеки на своето пътешествие, предложили брак и живот в мъничък град насред пустошта, те приели — и дойдоха тук съвсем доброволно.

— Искаш да кажеш, че не са ги упоили?

— Не е имало нужда. И двете искали да се омъжат, срещнали мъже, които харесвали, край на историята. Е, разбира се, при Жанин и Кери не става дума за някакъв забележителен интелект — и това също вероятно е обяснение защо толкова добре паснаха тук. Въпреки това всички много се зарадваха колко добре тръгнаха тези два брака — и сметнаха, че тази система да водим външни хора в Уоланъп ще си проработи чудесно. — Тя млъкна за момент и пресуши чашата си с вино. — После дойде моят ред да си намеря мъж.

Тя духна свещта и запали лампите. Романтиката на вечерята се стопи в пукането на флуоресцентните тръби. Завърнахме се в моя дом — дупката.

— Да се поразходим — каза Кристъл, прибирайки кутията „Марлборо“ и докрай изпушените ми угарки в чантата си. — Ще можеш ли, как мислиш?

— Бих опитал.

Навън пълната луна смекчаваше тъмната празнота на нощта в Уоланъп. Беше достатъчно светло, за да виждаме.

— Още не са запалили сметището — каза Кристъл и погледна към града, от който се носеше миризма на прегорено животинско месо и безразборна шумотевица на тълпа, отдадена на пиене. — Няма да съжаляваш, ако пропуснем това, предполагам?

— Шегуваш се.

Тя ме поведе в обратната посока. Изминахме заедно петдесетината метра зад къщата до края на шосето. Навлязохме в откритото плато зад града; тя ме подкрепяше да не падна, докато газехме в едрия пясък. С много залитане — краката едвам ме държаха след толкова дни неподвижност — се добрах до мястото, където ме водеше Кристъл: малко късче земя, разчистено от пясък и камъни. В средата имаше тясна могилка от пръст, дълга около метър и осемдесет. Гроб.

Кристъл го гледа дълго и напрегнато. После заговори:

— Джак. Запознахме се на плажа в Пърт. Беше високо, кльощаво момче с пепеляворуса коса, развалени зъби и прекрасен смях. Тъкмо беше завършил английска литература в университета в Сидни и беше решил да обикаля из страната година-две, докато измисли какво да прави после. Изживяваше се като писател, но призна, че бил твърде мързелив, за да напише каквото и да било. Истински веселяк. Душичка. Както и да е, започнахме да излизаме заедно. Почти три седмици живяхме на плажа и толкова добре се разбирахме, че взех да си мисля: „Може и да се получи“. Така че му разказах за Уоланъп и той много се запали по идеята за комуна, и каза, че ще ме закара до дома, разбира се, понеже и без това нямал никакви планове, а винаги много искал да попътува навътре в пустинята. Обратното пътуване беше истински кошмар. Три дни в разбрицания му холдън, който постоянно прегряваше. И в мига, в който видя града, реакцията му беше съвсем като твоята: „Каква дупка!“. Издържа четирийсет и осем часа, после си събра багажа и ми каза, че колкото и да ме харесва, наистина не може да изтрае вонята на сметището и всичко останало в този град. Не го спрях — а така не исках да си тръгне — но когато запали колата си и тръгна нагоре по хълма, Татенцето и момчетата се изпречиха отпреде му. С пушки. Препречиха му пътя. „Какво става, по дяволите?“ — попита той. Татенцето му отвърна: „Никъде няма да ходиш. Оставаш тук и ще се ожениш за дъщеря ми“. Джак му каза, че е луд, Татенцето му зашлеви шамар и каза: „Тя не те е довела тука да разгледаш, пич. Изпратихме я да си намери съпруг и ти си съпругът“. Бях само на десетина метра от тях. И когато Татенцето каза това, Джак се обърна към мен с такова едно изражение на лицето — никога няма да го забравя — омразата в чист вид. После блъсна рязко Татенцето, скочи в колата и потегли с мръсна газ, макар че Робо и Гъс хукнаха след него. Татенцето даде предупредителен изстрел над покрива на колата, но Джак не спря, и тогава той се прицели в задното стъкло и стреля два пъти. Стъклото се пръсна, колата изведнъж спря и клаксонът започна да пищи. Завтекохме се всички натам и видяхме Джак, забил глава във волана. Задната част на черепа му я нямаше.

От далечината долетя пиянски глас, който крещеше: „Пет, четири, три, две, едно!“ — и след него мощен пукот: планината от боклук се подпали. В небето литнаха луднали оранжеви искри, като залп от разстроени фойерверки. Скоро едва ли не целият Уоланъп бе окъпан в нейното сияние. Най-вътрешният кръг на самия пъкъл.

— Ето защо Лес ми дава тихомълком всичкото това хубаво месо и виното — продължи Кристъл. — Защото, като всички други тук, се чувства виновен за това, което се случи с Джак. Всички, освен Татенцето. „Джак трябваше да умре — каза ми той, — защото ако се беше измъкнал, щеше да разкаже всичко на полицията и това щеше да е краят на Уоланъп.“ Смъртта на Джак не му попречи да изпрати Анджи да си търси мъж. Но вместо да награби някой здрав селяк, който би паснал тук — както я съветваха всички — тя се появи с теб. И в сутринта, когато те видях да излизаш от курника… разбрах, че ще трябва да те измъкна оттук. — Тя вплете пръсти в моите. — И точно това ще направя.

Погледнах я внимателно.

— План ли имаш?

— Да — отвърна тя. — Имам.

— Ами… Кажи го.

— После, мой човек. После.

Обърнахме се отново към пожарището.

— Зверски огън — казах аз.

— Зверски огън.

— Кристъл…

— Ммм…

— Какво е правило номер едно на живота в пущинака?

— Никога не карай по тъмно — може да блъснеш кенгуру.

— Добър съвет — казах аз.

Бележки

[1] Сорт вино, произлизащ от град Шираз в днешен Иран, но особено разпространен в Австралия. — Б.пр.

[2] Маслодайно растение, използвано от векове в парфюмерията, но особено популярно през 1960-те и 1970-те и асоциирано с алтернативните начини на живот. — Б.пр.

[3] Винарски регион в Западна Австралия. — Б.пр.

[4] Става дума за пътническия самолет, отвлечен от Хизбула на 14 юни 1985 и закаран най-напред в Алжир, а след това — в Бейрут. — Б.пр.