Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dead Heart, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

6

— Ти ме излъга — казах аз.

— Видя ли каква е противна майка ми? — отвърна тя.

— Каза, че е безопасно.

— Все ме гълчи, все ми тича по задника…

— Каза, че няма от какво да се притесняваме.

— Крава, абсолютна крава. Една голяма, тъпа, шибана крава…

— Не беше откровена с мен.

— Сега обаче, много ясно, ще трябва да се държи по-мило с мен, като съм бременна…

— Съзнателна измама, по дяволите, съзнателна измама. Съзнаваш ли какво направи… В какво ни забърка?

Аз виках. Тя се усмихваше.

— Аха, съзнавам.

— Преметна ме.

— Ти сам се преметна.

— Ако знаех, че не е безопасно, щях да взема предпазни мерки…

— Не съм казвала, че е примерно сто процента безопасно. Казах само да не се коркаш. Ти реши да поемеш риска. И освен това ти ме попита дали взимам нещо чак след като ме изпецка няколко пъти.

— А защо ми каза, че ти е дошло, докато съм бил в курника?

— Да кажем, че не исках да развалям медения ни месец.

— Това беше гнусна лъжа, Анджи.

Малкото наивно момиченце пак се усмихна.

— Сигурно е така.

— Мили боже…

— Няма какво да се тръшкаш, Ник. Щото няма какво да направиш. Пък и… — Тя ме бутна да падна на леглото, после стисна гръдния ми кош между коленете си, докато ме заболя. — Не си ли доволен?

Това не беше въпрос, това беше заплаха.

— Направо съм щастлив.

— Това е чудесно — каза тя и се търкулна до мен. — Каквито ги приказваше, взех та си помислих, че не ти се харесва новината.

— Просто съм изненадан… Това е.

— Какво мислиш за Сони, ако е момче, и Шер, ако е момиче?

Мисля здраво да се постарая да се намирам на двайсет хиляди километра оттук, когато се роди това дете, ето какво мисля.

— Страхотни имена — казах.

— Татенцето изглеждаше толкова щастлив, нали? Първо внуче и прочее.

Всъщност Татенцето използва случая да се натряска. Като кирка. Веднага след като Анджи оповести усмихнато своята шокираща новина, Татенцето нареди да отворят бара за празненство и в следващите трийсет минути усърдно изливаше в гърлото си бира след бира, докато ги докара до половин каса. Вече наквасен, той се отдаде на неандерталска сантименталност, прегърна Робо и Лес (също сериозно заети с бирата) и стана извънредно сърдечен.

— Моята принцеса ще става ма-ма! — излая той в ухото на Робо. — Чуваш ли бе, негодник? Малката Анджи — мама…

Жена му не беше въодушевена от партито, още по-малко пък от това, как се беше разчувствал.

— Кротни се малко, а? — сопна му се тя, той моментално млъкна и плахо се оттегли зад бара да си потърси нова бира. После Гладис обърна острия си език към мен.

— Браво на теб, янки — каза ми, докато запалваше наново цигарата, увиснала в ъгълчето на устата й. — Направи тоя пън щастлив. Поне засега де.

— Ти не си ли щастлива? — попитах аз.

— Не особено. Ти щастлив ли си?

— Ами да… Разбира се.

— Много ясно, че не си, по дяволите. Пише ти го на лицето. Бас държа, че изобщо не си знаел.

— Малко ме, хм, как да се изразя…

— Тресна по чутурата? — предложи тя.

— Би могло да се каже.

— Бас държа, че би могло. Ами чакай и аз да те тресна. Всички тия планове, дето си ги въртиш в жалкото мозъче, да се измъкнеш оттука — повярвай, знам, че това си мислиш — един съвет от мен: забрави ги от раз. Защото сега като си надул на Татенцето принцесата, той наистина ще те утрепе, ако се опиташ да избягаш. С кеф ще те утрепе. — Тя ми се ухили злобно. — Забавлявай се, янки.

Докато Гладис се отдалечаваше, обгърната в облак цигарен дим, нечия ръка ме сграбчи за врата и започна да притиска адамовата ми ябълка към гръкляна. Когато опитах да се боря с тази задушаваща хватка, бях възнаграден с голяма, сочна пиянска целувка по челото. Татенцето ставаше стряскащо любящ.

— Мога да ти скърша вратлето, дявол да го вземе — каза той и стисна по-силно. — Като вейка мога да го скърша. Ама тогава внучето ми няма да си има татко, прав ли съм?

— Прав си.

— Малкото бебче трябва да си има татко, знаеш това.

— Знам.

Той реши да преустанови душенето, но ръката му остана здраво вкопчена в рамото ми.

— Ти ще си добър татко, нали?

— Обещавам.

— И ще направиш моята принцеса много щастлива, чуваш ли?

— Да.

— Ако си добър съпруг и добър татко, всичко ще е наред.

— Ще бъда много добър.

— Ще бъдеш, и още как, негодник такъв — при тези думи той премина към онази така типична за Анджи процедура по изливането на кутия бира върху главата ми. — Хич не съм си и помислял, че ще имам зет янки. Ама ти си разбран човек. Или поне си мисля, че си разбран. Запомни обаче — ако спреш да бъдеш разбран, ще ти скърша вратлето като вейка, мама му стара. И утре в шест сутринта да си в сервиза, готов за работа…

Той се затътри към бара и поиска нова кутия пикня, за да замени тази, която бе изхарчил за кръщението ми. Докато търсех с поглед Анджи, една летяща кърпа за ръце ме удари по главата.

— Избърши се — каза Кристъл.

— Благодаря — отвърнах и се заех да попивам бирата от косата си.

— Татенцето става опасен, като обърне няколко бири.

— Татенцето ми се вижда все по-опасен с всяка изминала минута.

— Опасен е — каза тя, избягвайки погледа ми. — Трябва да внимаваш.

— Бях отвлечен.

— Зная.

— Като твоя съпруг, нали? Не е ли бил и той отвлечен?

Тя отново пребледня и аз веднага съжалих за въпроса си.

— Трябва да тръгвам — каза тя, шмугна се покрай останалите и изчезна през вратата, преди да кажа каквото и да било. В следващия момент някой ме смушка в задника.

— Приказваш си със сестра ми, а?

Анджи беше. Насмукана.

— Само си говорехме.

— Много бързо избяга. Какво й каза?

— Че правиш страхотни свирки.

— Браво на теб! — Анджи се разсмя и облегна глава на рамото ми.

— Дай да те прибера вкъщи — казах аз, опитвайки се да я задържа в изправено положение.

— Още една бира — изломоти тя.

— Вече си къркана.

— Аз пия за двама — заяви тя и се разхили като пача.

Хванах я здраво под ръка и я поведох стъпка по стъпка към вратата.

— Кажи лека нощ.

— Лека нощ! — провикна се тя към семейството си.

Не разменихме нито дума, докато не се прибрахме в бараката си, където тя поизтрезня и проведохме онзи кратък разговор за необезопасения секс… След който тя се опита да ми счупи ребрата с коленете си.

Сони и Шер. Докато лежах в леглото тази нощ и ръцете на Анджи ме обгръщаха като пипала на октопод, тези две имена се въртяха безмилостно в главата ми. Никога не бях искал да се женя и със сигурност никога не бях искал деца. Никога не бях чувствал потребност да създам дубликат на жалкото си същество. Но ето че сега щях да бъда татко — на Сони и ШерСони и ШерСони и Шер.

Звучеше като надгробен звън.

Потръпнах и се спасих от тези мисли в съня.

Събуди ме характерен шум от повръщане. Анджи беше в банята, прегърнала тоалетната чиния, и изтърпяваше божието наказание за всичката бира, която бе погълнала снощи. Обаче когато най-сетне проговори, първите й думи бяха:

— Дявол да го вземе, понякога сутрин ми става зле.

Гадното копеленце вътре в мен се наслаждаваше на нейната агония, отчитайки я като заслужено изкупление за всички онези стомашно-чревни приключения, които бях изтърпял в курника. И когато после настъпи обезводняването, проговорих с най-милия си глас на загрижен съпруг:

— Зле ли ти е, скъпа?

— Адски.

— Може би ще е добре да си легнеш.

— Не мога — каза тя и в същия момент рязко й се догади отново.

— Смяташ ли, че ще се справиш в месокомбината днес?

Това наистина ми харесваше.

— По никакъв начин.

— Една биричка дали няма да ти помогне?

— Ъррххххххххххх — задави се тя и лицето й придоби приятен лилав оттенък.

— Да кажа ли на Робо, че имаш нужда от почивка днес?

— Моля те…

Навлякох една тениска и някакъв стар плувен екип — работни дрехи. После удостоих Анджи с поредната си радостна съпружеска усмивка.

— Чао-чао, миличка. Приятен ден!

Беше почти шест часът и въпреки мижавата утринна светлина работният ден в Уоланъп вече бе започнал. Докато крачех по шосето към града, чух как откъм училището пеят детски гласове. Ревяха една стара детска песничка:

Мери имаше си малко агънце

с вълна, бяла като сняг

и дето нашта Мери да отидеше,

то следваше я пак и пак.

Веднъж в училище отиде с нея

напряко всички правила…

Колкото повече приближавах училището, толкова по-ясно чувах гласа на Кристъл, който се извисяваше над врявата. Когато стигнах до открития навес, спрях отсреща и я загледах как води децата през припева на песничката. Стоеше права пред класа, облечена в проста бяла памучна рокля, на върха на носа й се крепяха стари очила с рогови рамки. Същинска учителка. По странен начин чаровна. Но когато вдигна поглед от буквара си и ме забеляза, очите й рязко се върнаха върху страницата. Приех това като намек да си ходя.

… и виж, децата скачат и се смеят,

че Мери с агънце дошла.

Затуй учителката го изгони,

но то остана си отвън

и там изчака Мери най-спокойно

да дойде след училищния звън.

Мислено свалих шапка на гениалния урбанист, който бе решил да направи кланица точно до училището. „Месокомбинат Уоланъп“ се намираше на половин минута път пеша от откритата класна стая и стържещите и дрънчащи в него машини доста заглушаваха малкото агънце на Мери. И ако на някой от питомците на Кристъл му доскучаеше от детски песнички, винаги можеше да надзърне встрани и да се наслади на зрелището, което наблюдавах в момента — пред завода тъкмо спираше товарен камион, наблъскан догоре с току-що отстреляни кенгура. Двамата ми шуреи, Том и Рок, скочиха от шофьорската кабина и се качиха на отворената товарна платформа. После, нагазили до коленете сред мъртви кенгура, започнаха да изхвърлят труповете върху бетонната площадка пред месокомбината. Робо, нахлузил ботуши до бедрата и навлякъл изпръскана с кръв найлонова престилка, набързо подритваше и оглеждаше всяко животно, което двамата му помощници влачеха навътре. Там други двама работници моментално вземаха от тях трупа и пъхаха задните му крака в метална скоба. Скобата се закачаше за дебела тел, която после отнасяше животното към поточната линия. Така пътуваше метър-два надолу с главата, преди да стигне до голяма пластмасова вана, където го очакваше Гладис, въоръжена с мачете.

Тя носеше нещо, което приличаше на найлонов чувал за боклук, бяла шапка за баня и скиорски очила. Без да спира да пафка от цигарата, затъкната между зъбите й, тя с една ръка сграбчваше кенгуруто за ушите, дръпваше ги надолу, после срязваше яремната вена с мачетето. В първия момент шурваше гейзер от кръв, после масивната струя се изливаше във ваната. Когато Гладис преценеше, че кръвоносната система на животното е изпразнена, натискаше един бутон и трупът продължаваше към друга вана наблизо, където едно момче го обезглавяваше с електрически трион. След това вече отиваше нататък към трета вана, където една от дъщерите на Робо изрязваше със скалпел кръгообразен отвор в средата на тялото. После разкъсваше с две ръце месото, бръкваше в стомашната кухина и издърпваше всички вътрешности, а ако някое упорито парче черво не щеше да се отдели, го изрязваше.

— Страшна си, Мегс! — подвикна Робо на дъщеря си. После, като ме видя, че стоя отсреща, се обърна към мен: — Къде ти е госпожата, по дяволите?

— Нещо не й е добре — казах.

— Хич не се учудвам, толкова пикня изгълта снощи.

— Тя казва, че понякога й ставало зле сутрин.

— Да бе, да. Добре че Мегс заместваше Анджи, докато тя пътуваше.

— Това ли работи Анджи? — попитах, докато гледах как Мегс изкормва поредно току-що обезглавено кенгуру.

— Зверски е изкусна с ножа твоята женичка. Изпразва ги точно за половин минута — и без никакъв остатък от черва в гръдния кош. Като дойде до анатомия, Анджи е номер едно. Там е работата, че не продаваме само месото, от сърцето, от дроба, че и от червата също падат парички. Което значи, че трябва да се изрежат много внимателно, щото компанията за кучешка храна приема само цели вътрешни органи. По принцип това го вършеше Гладис, ама — той снижи гласа си в поверителния диапазон — да ти кажа честно, тя беше адски брутална за тая деликатна работа. Гладис си е побойник, нали разбираш, затова много по-добре се справя с вената. Докато Анджи… Ето това е дама с истински финес. Ама по-добре да я предупредиш, че ако така почне да не ми идва на работа, може Мегс да й вземе местенцето.

Моята изкусна жена. Най-добрата изкормвачка в Уоланъп. Каква чест.

— Като гледам, бая работа ви се очертава — подхвърлих аз, полагайки всички усилия да не дишам прекалено дълбоко. Обонянието ми не бе свикнало с миризмата на димящи вътрешности.

— Можем да опаткаме шейсет кенгура, преди да затворим на обяд.

— Защо само сутринта работите?

— Трябва да си много гламав, за да работиш с месо следобед в жегата.

— А откъде взимате месото?

— На хребета над града има едно голямо плато. По изгрев там става цял кенгурски митинг — и тогава Том и Рок излизат с пушкалата.

— Само Том и Рок ли ходят на лов?

Той моментално разбра какво си мисля и присви очи.

— Никой друг няма разрешение да се качва там.

— Освен теб, Гъс, Лес и Татенцето, разбира се.

— Бързо схващаш. — Дясната му лапа се вкопчи здраво в рамото ми. — Ела да ти покажа останалата част от процеса — каза той и ме задърпа към главния сектор. — Ей тука, като сме изкормили животните, ги къпем.

„Къпането“ се осъществяваше в поредната вана, пълна този път с вряла вода.

— На това му викаме врящото гърне — каза Робо. — Пусни ги вътре за една минута и после можеш да ги ощавиш от раз. Кофти наказание, а? — Той се ухили с двата зъба, останали в устата му.

— По-добре да отивам на работа — казах аз, освобождавайки се от хватката му.

— Аха — съгласи се той. — По-добре да отиваш на работа.

Едва издържах да не побягна навън. Когато излязох на шосето, миризмата от камарата смет ми се стори като аромат на алпийски цветенца.

До сервиза на Татенцето се стигаше по една пътека зад месокомбината. Представляваше най-обикновен навес, обграден от купчини полуразядени от ръжда брони, врати, седалки и ауспуси, и пропукани предни стъкла. Единственото цяло возило беше голям стар хладилен камион, върху който треперлива ръка беше изписала „Месокомбинат Уоланъп“ от двете страни. Докато приближавах към него, изотдолу изскочи Татенцето, легнал по гръб върху дъска с колелца. Целият беше в машинно масло и можеше да мине за Ал Джолсън[1].

— Закъсняваш — каза той.

— На Анджи й беше зле.

— Работният ден започва точно в шест, не по-късно. Ясен ли съм?

— Съжалявам.

— Отивай под навеса — там има работа за теб.

Направих няколко крачки към дървената колиба и отворих със замах вратата. Там беше моят фолксваген. Успокоителна гледка — в първия момент, преди да установя, че микробусът беше поставен на платформи, капакът беше отворен и всяка една част от двигателя бе разпръсната по глинения под. Като кенгурата на Робо, колата бе напълно изкормена. Втренчих се в нея със зяпнала уста — един гигантски пъзел, разглобен на хиляда парченца. Извърнах се и видях Татенцето, застанал на вратата, с черно лице, искрящо под слънцето.

— Какво стоиш и зяпаш — каза той. — Сглоби го отново.

Бележки

[1] Ал Джолсън, псевдоним на Аса Йоелсон (1885/6-1950) — прочут американски певец, нашумял с ролята си в един от първите говорещи филми, „Джаз певецът“, в който се появява с начернено лице. — Б.пр.