Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Пета глава

В последния момент Ким се опита да смекчи удара, като се претърколи, но закъсня и се удари в земята със страхотна сила. Заби се в стената на крепостта и загуби съзнание.

Когато отвори очи, слънцето се бе изкачило високо в небето. Дясната му ръка пулсираше, а в главата си чуваше рев. От прехапания му език устата му се бе напълнила с кръв, а челото му пареше.

Момчето отвори очи, потръпна от ярката слънчева светлина и обърна глава настрани, стенейки. Лежеше в основата на стената с опънати крака и ръце. Черната каменна стена бе надвиснала над него, а прозорецът, откъдето бе скочил, му се струваше безкрайно далеч.

Оцеляването му бе цяло чудо. Той докосна ранената си ръка и проследи с пръсти дълбоката резка от лакътя до началото на дланта. Болеше, но сякаш нямаше счупени кости. Стисна зъби, сви предпазливо юмрук и подпря гръб на стената. Камъкът бе студен, въпреки че слънцето го нагряваше през целия ден.

До слуха му достигна слаб звук. Затвори очи и се концентрира. Над него отекваха хаотични викове. Някой изрева команда и той чу трополенето на десетки тежки ботуши.

Цялата крепост бе на крак. Въпреки това обаче Ким не можа да потисне самодоволната си усмивка. Бораас със сигурност беснееше. Вероятно в този миг разпращаше бронираните си роби да търчат из подземните тунели и коридори като подплашени пилци.

Притиснал ранената си ръка към тялото, Ким се изправи. Трябваше да изчезне от това място колкото се може по-скоро. Рано или късно Бораас щеше да разбере, че се е измъкнал от Моргон. Вдигна меча си и веднага го пусна разочаровано. Острието се бе пречупило, но пък и с тази ръка едва ли би могъл да се възползва от него. Затърси път за бягство към долината. От тази страна скалистият склон беше стръмен и пълен с цепнатини, ждрела и назъбени възвишения. Би било твърде рисковано да се спуска сега, с тази безполезна ръка и цяла сюрия изроди, дишащи му във врата. Не, имаше само един път към долината — този, по който го бяха довели.

Мисълта не го зарадва. Лъкатушещата планинска пътека предлагате малко прикритие, а времето му изтичаше. Ким се приближи към стената на крепостта и хвърли последен поглед към прозореца над него. После започна да се движи по нея опипом, служейки си с лявата ръка. Бе избрал обаче погрешната посока и трябваше да обиколи замъка Моргон почти изцяло, преди да види входната арка. Ръждивите портикули бяха спуснати. Нямаше жива душа, но това не значеше нищо, защото зад тесните процепи от двете страни на портата незнаен брой очи можеха да наблюдават земите отвъд.

Ким се позабави, внимателно оглеждайки бойниците. Сега там нямаше никого. Може би Бораас бе извикал всичките стражи по стените да помагат в претърсването на замъка. Така или иначе, от дългите размишления нямаше смисъл. Всяка секунда увеличаваше шанса Бораас да достигне до правилното заключение и да вземе необходимите мерки.

Твърдо решен как да действа, Ким се отлепи от стената и започна спускането си. Първите петстотин метра бяха най-дългите в живота му. Все обръщаше поглед назад към портата в очакване отряд черни рицари да изскочи оттам.

Момчето стигна до първия завой, скри се зад една от гигантските канари до пътя и застина, затаило дъх. Единствените звуци бяха собственият му див пулс и воят на вятъра по скалите и през цепнатините.

Ким излезе от прикритието си, отново погледна през рамо и продължи.

* * *

Сумракът се топеше, когато Ким достигна полите на планината. От мочурищата се надигна тъмна мъгла, а с нея — пронизващо студен вятър. Момчето едва намираше сили да движи краката си.

Пътят рязко свърши. По ръба на скалата земята рязко се накланяше и пред Ким се ширнаха равни тресавища, пълни с танцуващи мъгли и студен, влажен въздух. Земята попиваше вода и всяка от стъпките му оставяше вдлъбнатина, която бързо се превръщаше в локвичка. Преследвачите му не можеха и да мечтаят за по-ясни следи.

Той спря да помисли за момент, събу ботушите си и продължи бос. Така следите му бяха много по-незабележими. Ако имаше късмет, преследвачите му щяха да ги пропуснат в сгъстяващия се мрак.

Теренът постепенно стана непроходим. Дърветата се гушеха все по-близо едно до друго и на някои места трънакът бе толкова гъст, че Ким бе целият изподран и кървящ, а униформата му стана на парцали.

Момчето се оглеждаше, несигурно какво да прави. Наляво се виждаше блещукащата повърхност на езерце, оградено от гора, по чийто бряг се виеше тясна пътека. На Ким му се стори, че от другата страна на водата се вижда пролука сред дънерите. Смени посоката, ругаейки тихо, докато драпаше през гъсталака и преплетените корени. Най-сетне се озова на ръба на водата. До момчето достигна слаба миризма на гнило.

Насочи поглед на запад. На бледата лунна светлина Планините на Сянката се виждаха лесно — отсичаха света като непреодолимо острие чак до звездите. В небето нямаше и един облак, но Ким пак не можеше да види върховете.

Да изкатери тези планини внезапно му се стори абсурдно. Ала Ребека бе намерила път и той също щеше да го направи. Ким обиколи езерото до другата страна и пак се промъкна в гората. Лунната светлина се отразяваше едва-едва от водата и му даваше твърде смътна представа за обкръжението му. С протегнати напред ръце, досущ като слепец, момчето продължи напред.

Блъсна се в дърво, одраска бузата си и се докосна до нещо топло и космато. Някакво неописуемо грозно създание изтърча покрай него с писукане. Ким потрепери. Внезапно се почувства благодарен за ограничената видимост. Пътечката се усукваше между дърветата и накрая свърши, пресичайки се с широк горски път, затлачен с трева и мъхове. Ким се поколеба. По този път можеше да се придвижва много по-бързо, но щеше да е изцяло на открито.

Бързо взе решение и стъпи на пътя, водещ на запад. Ударената ръка го болеше, но тук поне вървенето беше много по-лесно. Бяха минали десетина минути, когато чу шум. Обърна се и замижа.

Черната сянка едва се виждаше на фона на нощната гора и ако един заблуден лъч светлина не се бе отразил в металната броня, Ким вероятно не би усетил опасността, преди да стане твърде късно. Хвърли се встрани от пътя, гмурна се стремглаво в трънливите храсти и се плъзна зад едно дърво.

Черният рицар изтрополи покрай него. Копитата на коня му преобърнаха земята точно до Ким и на него му се стори, че е зърнал черните очи зад маската. Рицарят обаче продължи нататък, без да спира.

Ким въздъхна с облекчение. На косъм! Ако бе реагирал само секунда по-бавно, щеше да бъде прегазен. Заплахата обаче не бе отминала — земята под него завибрира. Глухият барабанен тътен провъзгласи приближаването на цял отряд конници.

Момчето надигна предпазливо глава.

Това не можеше да е на добро.

Пет, седем… повече от десет рицари в черна стоманена броня галопираха по пътя към него. Явно първият рицар бе разузнавач, последван сега от главната част. Множеството не се движеше и наполовина толкова бързо, колкото разузнавача, но определено търсеха момчето. Бораас най-сетне се бе досетил как стоят нещата и навярно бе пратил цялата си армия да претърсва лесовете и блатата около Моргон.

Ким се сниши на длани и колене и се промъкна обратно в гората. Една ръка докосна стъпалото му, отдръпна се и после стисна здраво глезена му.

Момчето се вцепени.

— Нито гък! — изсъска някой зад него. — Черните дяволи имат уши на рисове! Достатъчно е само да хлъцнеш и ще им паднем в ръцете.

Някой го издърпа грубо на крака. Ким едва различаваше слабоватата фигура с рехава коса и очи, които проблясваха полустрахливо, полунасмешливо.

— Хайде!

Спасителят му го грабна за ръката и двамата избягаха още по-навътре в гората. Беше тъмно и Ким недоумяваше как неговият водач изобщо вижда нещо.

Няколко стъпки по-нататък вече стояха на брега на езерце с формата на бъбрек. Когато Ким и водачът му излязоха от гората, роякът водни кончета, трепкащ над водата, се разпръсна. Момчето освободи ръката си, останало без дъх.

Този бяг тотално го бе изцедил. Понечи да благодари, но се задави и започна да кашля.

— Май не си в много добра форма, а?

— Съм — успя да каже Ким в промеждутъка между кашлицата и опитите да си поеме дъх. — Само дето… е, добре де, прав си — ухили се накрая. — Не съм в много добра форма. Но това е дълга история.

Ким се възползва от случая да огледа мистериозния си спасител по-отблизо. Момчето едва ли бе по-голямо от него. Дългата му коса висеше на влажни кичури до раменете, а на сребристата светлина кожата му изглеждаше неестествено бледа. Бе наметнало някаква дрипава дреха, която приличаше на торба, така че се виждаха само ръцете и ходилата му. Изражението му бе сериозно, но не и враждебно.

— Какво си ме зяпнал така? — попита той. — Не си ли виждал друго момче?

— Ъъъ, да, разбира се — отвърна глупаво Ким. — Но никога някой като теб, честно казано.

— А, мерси много — каза момчето. — Много си мил с тоя, дето ти спаси живота.

— Не. Имам предвид, да. Само дето, такова, всичко ми дойде в повече и…

— Ще ми разказваш по-късно — прекъсна го момчето. — Трябва да се размърдаме. Тия черни дяволи не са глупави. Ако разберат, че съм те спасил…

Той прокара палец през гърлото си. За секунда на Ким му се стори, че вижда тънки, прозрачни ципи между пръстите на момчето.

Двете момчета отново закрачиха.

— Във всеки случай — натърти Ким, — искам да ти благодаря. Без твоята помощ сега сигурно щях пак да съм на път към тъмниците на Бораас. Между другото, казвам се Ким.

— Аз съм Адомат — каза момчето, — но приятелите ми ме наричат Адо, за по-кратко. Така не е толкова официално.

Той се обърна и нагази в гъсталака. Вървеше толкова бързо, че Ким едва го догонваше.

Тичаха още четвърт час, постоянно сменяйки посоката. Адо изглеждаше дезориентиран, което на свой ред напълно объркваше Ким, въпреки че по негова преценка още се движеха на запад. Прецапаха един кален поток, повървяха по протежение на западния бряг и най-накрая стигнаха до още едно езеро. Адо накара Ким да спре с тих жест, затършува до един храст и после го прикани, сочейки към тъмната, кръгла шахта, която сега се виждаше под растението.

— Пристигнахме.

Ким се взря надолу. Добре утъпкани стъпала от пръст водеха под земята.

— Там долу? — попита недоверчиво.

— Най-доброто, което мога да предложа — кимна Адо. — Но ако предпочиташ Моргон… — Сви рамене, дари Ким с подигравателен поглед и изчезна.

Ким побърза да го последва. Стълбището продължаваше надолу още три-четири метра, после зави рязко и свърши в подземна стаичка. Адо се позабави малко в мрака, докато успее да запали една факла.

Ким примижа.

— Сядай — каза Адо. — Сигурно си уморен. Ще видя дали мога да ти намеря нещо за ядене.

Посочи му ниска масичка с няколко столчета около нея и изчезна в съседната стая. Ким чу тракането на тигани и тенджери. Седна, подпря ръце на масата и се заоглежда любопитно. Нямаше много за гледане. Черни корени пробиваха стените, тавана и пода на стаичката. Освен масата, имаше и тежък сандък с желязна обковка и три ниски, неудобни на вид легла.

Адо се върна. Ким с благодарност пое купата студена супа и клисав хляб и лакомо започна да яде.

Спасителят му го гледаше смаяно, но учтиво не продума, докато Ким не си довърши яденето, омитайки и последната трохичка на масата.

— Май си бил доста гладен.

— Можеш да се обзаложиш — ухили се Ким. Облегна се колкото се може по-назад в неудобния стол и попита:

— Защо ми помогна?

Адо се поколеба за миг, почуквайки с пръсти по масата. Сега Ким видя, че фините, прозрачни ципички между пръстите му наистина съществуваха.

На светлината забеляза и други странни неща. Косата на домакина му бе почти бяла и в нея блещукаха ярки песъчинки в зависимост от посоката на светлината. Клепачите му бяха прозрачни като на риба, а и косата му всъщност не беше коса, а тънки водорасли.

Нямаше нокти и на врата му се виждаха два реда тънки успоредни белези, като че ли останали от някогашни хриле.

Внезапно Ким осъзна, че зяпа Адо и сведе поглед.

— Странно изглеждам, а? — ухили се белокосото момче. После се засмя и махна нехайно с ръка. — Чакай да видиш баща ми.

— Баща ти?

Адо кимна.

— Да не мислиш, че живея тук сам?

— Къде са родителите ти сега?

— Навън — отвърна Адо уклончиво. — Тате никога не е тук вечер. Не се връща преди изгрев-слънце. Обикновено и аз правя така, между другото. Виждаш ли, ние спим през деня. Ако не беше така, нямаше да мога да те спася.

Другото момче кимна.

— Не можеш да си представиш колко съм ти благодарен. Но още не си ми казал защо го направи.

— Черните рицари не ми харесват — каза равнодушно домакинът.

— Но… беше много опасно…

— Как така „беше“? Черните рицари ще изровят гората, ако не те намерят. Ама не се тревожи. Никога не са идвали тук.

След кратка пауза добави:

— Поне засега, де. — Сви рамене с безразличие и се наведе леко напред. Ким усети слаб мирис на застояла вода.

— Винаги ли си живял тук? — попита той. — Ти и, ъъъ, баща ти?

— Да — кимна Адо. — Мама също бе с нас. Но това беше отдавна.

— Да не би да е… починала?

Изражението на белокосото момче стана сурово и в очите му проблесна странна тъга.

— Не. Черните рицари я хванаха. Аз обаче не си го спомням. Бил съм твърде малък. Тате ми разказа.

— Кой е баща ти?

— Баща ми си е баща ми. Кой друг ще е? Ако искаш да знаеш какво е, питай него.

Ким зашава на стола си. Бе повдигнал тема, която Адо явно не обичаше да обсъжда.

— Надявам се, че няма да имаш проблеми, когато баща ти разбере какво си направил — каза притеснен.

Адо енергично поклати глава.

— В никакъв случай. И тате като мен не понася черните рицари. Сега обаче искам да науча нещичко за теб. Кой си и откъде идваш? Никога не съм виждал някой като теб наоколо.

Ким чинно отговори на всичките въпроси на Адо. Бяха доста. Спасителят му рядко го оставяше да завърши изречение, без да го прекъсне, и постоянно задаваше допълнителни въпроси, разпитвайки го за всяка подробност. Междувременно на Ким отчаяно му се искаше също да разпита домакина си. Никога не бе срещал такъв като него, а след всичко, което бе научил за Царството на Сенките от Бораас и Темистокъл, съществуването на Адо му се струваше дваж по-изненадващо. Но все пак бе търпелив. В края на краищата Адо му бе спасил живота.

След доста време Ким стигна до момента, в който се бе появил Адо. Изтощен, той спря, потърка очи и се прозя.

— Изморен си — каза виновно спасителят му. — Не биваше да те тормозя. Бягството от Моргон сигурно е изцедило докрай силите ти.

Така беше. Умората едва му позволяваше да стои прав. Хвърли поглед, изпълнен с копнеж, към леглото.

— Ако искаш, легни да поспиш — рече Адо. — Аз ще пазя, докато… — Той погледна към входа и се заслуша. — Тате пристига.

Объркан, Ким проследи погледа му. Не чуваше нищичко, независимо колко напрягаше слуха си. Въпреки това скоро на входа се появи широкоплещеста сянка. Адо скокна и забърза към баща си. Ким също се изправи и опита да се поклони.

Белокосото момче не преувеличаваше. Баща му изглеждаше наистина странно. Беше стар — извънредно стар — и ходеше прегърбен, като че носеше невидим товар на рамене. Дълбоки бръчки прорязваха тясното му лице, а на главата си носеше изцапана, крива корона, като от реквизита на детска театрална постановка.

Бащата на Адо хвърли любопитен поглед на сина си и направи крачка към Ким.

— Посетител — отбеляза, после се намръщи и добави: — Ти си този, когото търсят.

Ким започна да се чувства неудобно. След разговора си с Адо бе очаквал по-различно представяне.

— Да. Боя се, че е така. Аз съм… Казвам се Ким Ларсен.

— Ким Ларсен — повтори замислено бащата на Адо. — А аз съм… — Той се поколеба за миг и продължи горчиво: — Владетелят на езерцето. Предполагам, Адо те е довел тук.

Ким кимна.

Адо не можеше повече да си държи езика зад зъбите и изплю всичко, което се бе случило с Ким. Баща му го слушаше притихнал, после кимна няколко пъти и отиде до масата с провлачена стъпка. Ким забеляза, че краката му оставят малки влажни отпечатъци по пръстения под.

— Значи това е причината за цялата суматоха — промълви той. — Върнах се по-рано, защото не разбирах защо черните рицари претърсват гората. — Той изгледа изпитателно сина си. — Не е било мъдро да го водиш тук, Адо. Ако казва истината и в действителност е избягал от Моргон…

— Вярно е! — възкликна Ким.

— Тогава Бораас няма да се успокои, докато не го върне — продължи Владетелят на езерцето. — Никой не е успявал да надхитри Бораас по този начин.

Прокара пръсти по дългата си влажна брада, въздъхна и каза:

— Не можеш да останеш тук, момко.

— Ама, тате! — извика Адо шокиран. — Не можеш ей така да го изгониш!

— Разбира се, че не. Но черните рицари ще дойдат. Ако не днес, то утре.

— Можем да го скрием — предложи синът.

— Разбира се. За известно време. Но рано или късно Бораас ще го открие. — Старецът поклати глава. — Не бива да остава тук.

Ким кимна уморено.

— Не искам да ви причинявам неприятности — измърмори обезкуражено.

— Не съм аз този, който е в опасност, Ким — отвърна Владетелят на езерцето. — А ти. Но виждам, че едвам се държиш. Можеш да останеш тук за през деня и да си починеш. Утре вечер ще те придружа до края на гората.

Ким въздъхна благодарно. След всичко, което бе преживял, перспективата за един здрав сън в истинско легло му се струваше като рай. Искаше да си легне незабавно, но Владетелят на езерцето продължи:

— Първо обаче искам да погледна ръката ти.

Ким се подчини и нави ръкава си. Стисна зъби, докато старецът разглеждаше раната. Заболя го, но само за малко. По ръката му плъзна хлад и облекчение и после болката се изпари. Адо донесе дървена купа и превръзки. Баща му превърза ръката на Ким с невероятно умение — всеки лекар би му завидял. Очевидно обитателите на тези земи притежаваха необичайни способности.

Ким попита Владетеля на езерцето за това. Старецът само поклати тъжно глава.

— За теб сигурно всичко е още ново и удивително — каза той. — Но това е нищо в сравнение с онова, което беше, преди Бораас да се появи.

Ким бе твърде уморен, за да задава повече въпроси. Просто се отпусна в леглото и преди още да се е изтегнал както трябва, вече спеше.

* * *

Когато Адо го събуди, през входа на подземната стаичка се лееше златиста слънчева светлина. Ухаеше на печена риба.

Ким потърка очи и подуши въздуха.

— Мда, правилно — ухили се Адо. — Яденето е готово. Пък и е крайно време да ставаш.

— Наистина ли? — попита Ким, докато се пресягаше с нежелание за дрехите си.

Някой ги бе сгънал прилежно на стола до леглото и дори бе зашил скъсания десен ръкав на якето му.

Ким примигна.

— Кое време е?

— Много късно — отвърна Адо. — Или много рано, зависи как ще погледнеш на нещата. Спа почти цял ден. Слънцето ще залезе всеки момент.

Ким скочи от леглото. Чувстваше се отморен и готов за всичко, което може да последва.

— Ами тогава… предполагам, че сега трябва да изчезна — каза той.

Адо поклати глава.

— Първо яденето. Реших, че после мога да те поразведа из владенията ни. И без това ни идват малко гости. Честно казано — добави тъжно, — нямаме никакви гости.

— Владенията ви? „Владения“ ли каза?

— Да. Баща ми не се майтапеше. Наистина е владетел.

— Значи ти трябва да си принц, а? — ухили се Ким.

Веднага му стана ясно, че е казал глупост. Очите на Адо проблеснаха гневно и гласът му прозвуча малко по-остро, когато каза:

— Да, наистина съм принц. Може да не приличам много на принц, а сигурно и тате не би приличал много на владетел там, откъдето идваш… Но все пак е господар само на някакво си малко планинско езерце.

— Извинявай — каза Ким.

— Няма нищо. — Адо подсмръкна и избърса нос с опакото на ръката си. Погледна Ким с големите си рибешки очи. — Нямаше как да знаеш. Хайде. Храната изстива.

Адо беше подредил на масата чинии и дървени прибори. Имаше изобилие от печена риба наред с някаква каша, не много апетитна на вид, но изключително вкусна, и горещо питие, което приличаше на чай, ухаеше на кафе и имаше вкус на какао. Чудовищният апетит на госта отново изуми Адо.

— Един от черните рицари намина по-рано — каза той след малко.

От шока на Ким буквално му приседна.

— Тук? — попита невярващо.

— Да — кимна Адо. — Питаше за теб. Не директно, просто попита дали сме виждали някой необичаен на вид. Цялото царство се е побъркало да те търси. — Той отхапа парче хляб и се изкиска. — Тате казва, че не е виждал черен рицар да изглежда толкова притеснен. Бораас сигурно е подивял. Поне сега знаем, че казваш истината.

Ким преглътна с усилие.

— Значи не сте ми вярвали.

— Не напълно — отговори му Адо спокойно. — Нали ти е ясно, че никой досега не е успявал да избяга от Моргон?

— Да, знам — кимна Ким. Преди бе твърде изморен, за да мисли за това, но сега бягството му се струваше невероятно дори на самия него. — Може би Бораас ме е подценил — добави не особено убедено.

Адо не отвърна.

Довършиха храната в мълчание. После домакинът му разчисти масата, отиде да провери дали огънят е догорял и застана на входа. Ким го последва.

Белокосото момче не преувеличаваше. Вечерта почти бе дошла, но слънцето още бе поне на длан разстояние над върхарите. На дневна светлина гората не изглеждаше толкова плашеща, колкото предната вечер. Тихата повърхност на езерото блестеше като разтопено злато на следобедното слънце и тук-таме дори се виждаха цветя, надничащи иззад дърветата.

Ким извървя краткото разстояние до езерото и приклекна на брега. Адо съблече робата си и елегантно се гмурна. От чистата вода се надигнаха мехурчета. Приличаше на гигантска сребърна рибка. След това изчезна. Остана под водата много дълго, след което се появи отново в далечния край на езерото. Ким никога не би могъл да преплува това разстояние, без да си поеме дъх.

Можеше да наблюдава Адо с часове. Момчето се изстрелваше през водата, потапяше се, изскачаше над повърхността във високи арки и правеше салта, които оставяха госта му без дъх.

Накрая Адо се върна на брега с няколко мощни загребвания, излезе и си облече робата. Мократа му коса лепнеше по гърба му.

— Това беше хубаво — каза той. Дишаше равномерно, сякаш току-що се бе върнал от лека разходка. — Почти никога не се къпя денем, да знаеш. А ти?

Ким внимателно потопи крак във водата и после го изтръска. Водата бе леденостудена.

— Не, мерси — рече той.

— Там, откъдето идваш, хората плуват, нали?

— Да, но не в толкова студена вода. И далеч не толкова добре като теб. Също така нямаме и много места, красиви като това.

Адо приклекна до него, откъсна стръкче трева и погали носа си с него.

— Красиво? — попита той. — Тук не е красиво.

Ким го изгледа объркано.

— На мен ми харесва тук.

— Не е красиво — настояваше Адо. — Заразено е. Още не можеш да го видиш, но аз познавам симптомите. Водата става мръсна, бавно, но неумолимо, и всеки ден част от гората умира. Дъждът изгаря земята и каквото оцелее след него, се задушава в мъглите.

Адо загреба шепа пясък и я хвърли във водата.

— Тук беше красиво — продължи с тих глас след малко, — преди да се появи Бораас.

Това изостри вниманието на Ким.

— Значи ли това, че Бораас невинаги е управлявал това място?

— Да — кимна Адо. — Бораас ти показа владенията си, нали?

— Да, показа ми ги. — Споменът още прокарваше тръпки по гръбнака на Ким.

— Земята невинаги е била такава — продължи Адо. — Всичко тук беше различно. Чиста, бистра вода, а в горите — животинки и елфи. Хората се разхождаха вечер, без да се чувстват застрашени. И нямаше рицари. Моргон също не съществуваше. А баща ми… — Той спря и стисна юмруци.

— Баща ти невинаги е бил Владетел на езерцето, нали?

— Не. Бил е красив, величествен Крал на Езерото, а мама — невероятно красива кралица. Живеели щастливо с всичките си братя и сестри. Всички хем били, хем и не били крале и кралици.

— Не разбирам.

— Аз съм последният от рода на езерните крале — обясни Адо с усмивка. — След мен няма да има повече. Всички сме били благородници — нямало е поданици.

Гласът му се изпълни с горчивина.

— Тогава дошъл Бораас и всичко се променило. Горите измрели, езерата пресъхнали и се превърнали в кални локви… Всеки, който не успеел да избяга от Бораас и черните му рицари, рано или късно изчезвал в тъмниците му. — Белокосото момче подсмръкна. — Но един ден нещата ще се върнат постарому — завърши той твърдо.

— Баща ти… баща ти ли ти го каза?

Адо кимна.

— Ще се бием — промълви. — Някой ден ще се надигнем и ще се освободим от Бораас.

— Ние? — попита Ким. — Кой друг е с вас?

Адо помълча известно време. Погледът му премина от езерото към небето.

— Трябва да има и други. Бораас не може да е избил всички. Когато порасна, ще тръгна да ги търся. Бегълците. Оцелелите. Ще ги намеря и ще вдигна армия, която ще прегази Бораас. А ако не намеря никого, ще се бия сам.

Ким можеше да каже много неща, но знаеше, че всеки отговор би прозвучал неподходящо. Не бе очаквал да зърне подобна мрачна решителност у това весело, остроумно момче.

Ами той самият? Въпреки че и той като Адо беше невръстно хлапе, нима не бе взел подобно решение? Не беше ли отишъл дори още по-далеч по собствения си път?

В същото време си каза, че синът на Владетеля на езерцето върви по грешния. Той искаше да се бори против насилието с насилие и това със сигурност не беше решение. Ала Ким премълча тези си мисли.

— Често седя тук и си мечтая за нещата, каквито бяха. — Адо сви колене, обгърна ги с ръце и сложи глава на тях. — Тате ми е разказвал толкова много, че трябва само да затворя очи и виждам езерото, както тогава. Кълна се, че някой ден пак ще е така.

Ким необяснимо се развълнува от факта, че някой може да е толкова привързан към един блян. Дълбоко в себе си Адо вероятно осъзнаваше колко е безнадеждна ситуацията и колко нереалистично е да се опълчва срещу черните рицари. Но не бяха ли мечтите това, което караше хората да постигат невъзможното?

— Снощи, когато баща ми се прибра — каза Адо, — те наблюдавах. Едвам се удържаше да не се разсмееш.

Ким извърна глава засрамен.

— Аз… ъъъ… — запелтечи той.

Адо се поусмихна.

— Знаеш ли, че сам се нарече Владетеля на езерцето?

Ким можеше лесно да повярва в това. И май знаеше защо — така мъжът се пазеше от Бораас и рицарите му. Нарочно изглеждаше абсурдно и това бе бронята му.

— Не можеш да останеш тук — напомни му Адо. — Ще ми се да можеше. Но тате е прав — все някога черните рицари ще те намерят.

— Знам — въздъхна Ким. Наклони леко глава на запад. — През Планините на Сянката?

Адо пребледня.

— Но това е невъзможно.

— Възможно е. Победих ги веднъж, сестра ми също.

— Но тогава е било различно — възрази белокосото момче. — Победил си ги заради летящата си машина, а сестра ти е намерила път, защото Бораас го е поискал.

— Това не променя факта, че път има. Ще го намеря.

— А после?

— Ще потърся Темистокъл. Заедно ще намерим начин да победим Бораас.

Адо мълча дълго. Накрая каза:

— Ще ме вземеш ли със себе си?

Въпросът свари Ким неподготвен. Сега мълчеше той.

— Ще ме вземеш ли? — повтори Адо. — Познавам земите по-добре от теб. Може би двамата ще успеем да намерим път.

Ким се замисли. Най-сетне рече:

— Би било твърде опасно. Баща ти никога няма да ти позволи.

Адо махна с ръка.

— Не по-опасно от оставането тук — каза. — Когато Бораас осъзнае, че си се измъкнал, ще е толкова бесен, че ще унищожи всичко. Ще поговоря с тате. Може и той да се присъедини. Ако сме трима, ще имаме по-голям шанс.

— Бораас ще ни излови като зайци — отвърна Ким. — Никъде няма да си в безопасност. Вече ви изложих на достатъчен риск. Никога не бих си простил, ако нещо ви се случи.

— Смъртта не ме плаши — заяви Адо съвсем сериозно. — Ако мога да отнеса със себе си неколцина от черните дяволи, животът ми няма да е минал напразно.

Ким не отговори. Владетелят на езерцето нямаше да го позволи, и колкото и да се боеше да пресече сам кошмарните планини, повече се страхуваше да рискува сигурността на Адо. Харесваше това момче, което имаше същите мечти като него. Ако се бяха срещнали другаде, при други обстоятелства, със сигурност щяха да станат добри приятели.

— Няма да се получи — отсече накрая.

Адо изсумтя.

— Поне бъди честен. Не искаш да ме вземеш, защото не ми вярваш. Не ми казвай, че се притесняваш за мен. Не ме е страх нито от Бораас, нито от черните рицари.

— За това ти вярвам — каза Ким. — Но трябва да останеш тук. Ти си последният от рода си. Само ти можеш да спасиш това място. Тръгнеш ли си, все едно изоставяш добър приятел. Земите ти имат нужда от теб, Адо — от теб и от мечтите ти.

Някакво шумолене накара Ким да се обърне. Владетелят на езерцето стоеше зад тях. Явно бе дочул разговора им.

— Адо, Ким е прав — въздъхна тежко той и сложи ръка върху рамото на сина си. — Разбирам мотивите ти, но не ти разрешавам да придружиш Ким.

Белокосото момче рязко се изтръгна от ръката на баща си, скочи на крака и без да благоволи да погледне Ким, се хвърли във водата.

— Прости му, Ким — поклати глава Владетелят на езерцето. — Още е много млад. По-късно ще ти благодари за отказа.

Махна му с ръка да го последва.

— Най-добре да тръгнеш веднага — каза тихичко. — Преди да се е върнал.

На Ким му се искаше да се сбогува с Адо, но разбираше правотата на баща му.

— Ще те изведа от мочурището — каза някогашният Крал на Езерото. — Гората гъмжи от черни рицари, но аз знам пътеки, които дори Бораас още не е открил. Ще те заведа без проблеми до границите на владенията ми. След това трябва да продължиш самичък. — Той въздъхна и съчувствено добави: — Пътят, по който искаш да поемеш, е дълъг и изпълнен с опасности.

— Знам — отрони Ким.

Изчезнаха в гората. До Владетеля на езерцето Ким се чувстваше защитен. Почти завиждаше на Адо, който можеше да има тази закрила, когато пожелае.

— Навън е пълен хаос — продължи мъжът. — Барон Карт е разпратил всичките си рицари. Не се доверявай никому. Добре ще е да страниш от пътищата и да избягваш градовете и поселищата. Злото не спи и шпионите на Бораас са навсякъде.

Повече от час Ким и Владетелят на езерцето вървяха заедно през гората в спокойната тишина. Когато най-сетне достигнаха края на мочурливата земя, вече се бе смрачило.

— Тук пътищата ни се разделят — рече някогашният езерен крал. — Желая ти успех, момко.

— Ще се върна — обеща Ким.