Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2019 г.)

Издание:

Автор: Волфганг и Хайке Холбайн

Заглавие: Вълшебна луна

Преводач: Емануил Томов

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: немска (не е указано)

Печатница: Симолини

Коректор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-761-285-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6324

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

В залата тегнеше абсолютна тишина, докато Ким наближаваше трона с бавни стъпки. Каменните стълбове до трона се изпълниха с бяло огнено сияние, а пронизителният звън стана толкова силен, че на момчето му се стори, че всяка фибра на тялото му вибрира. Картината пред очите му се замъгли и накрая не виждаше нищо, освен едно ярко петно пред себе си, в чийто център стоеше празният трон.

Момчето стигна до трона, седна и се облегна. Този път твърдият стол бе като възглавница, а Ким се чувстваше могъщ.

Всички присъстващи бяха изумени, а той — двойно повече, когато се чу да изговаря следните думи, продиктувани му от чуждата воля:

„Откак се отвориха Дверите на Времето и започна животът, нивга угрозата не е била тъй голяма, нито пък нуждата от помощ — тъй силна за народите на Вълшебна Луна, както сега. Бораас Черния, Властелинът на Нощта, готви бурята. Ужасът се надига. Никому не е отредено да ви спаси — нито воин, нито философ, нито човек или звяр, никому — освен едного. Едно момче, още младо, но с велико сърце, е поело на път през времето и болката. Дълго бе скиталчеството му и стръмен бе пътят, който измина, за да ви помогне. Само той, Землянинът, може да спаси народа ви сега. Само той държи ключа и знае пътя до владетеля — Кралят на Дъгите.“

Изтощен, Ким се отпусна на трона. Почувства се празен, като че за няколко мигновения бе докоснат от огромна нежна ръка, оставила след себе си болезнена дупка. Отвори очи, стисна облегалките и отрони болезнен стон. Чувстваше тялото си изцедено. Видя как каменните стълбове губят мекото си сияние и забеляза, че Темистокъл се спуска към него с притеснено изражение.

Ким се изправи с усилие на трона.

— Добре съм — изрече немощно. Стана и направи крачка, за да покаже на Темистокъл, че може да върви сам, ала щеше да падне по лице, ако старецът не го бе хванал. Виеше му се свят и усещаше пулса си чак до върховете на пръстите. Темистокъл го отнесе до масата и внимателно го сложи да седне на един от столовете. В крайна сметка мъглата пред погледа на Ким се разсея и лицата на притеснените членове на съвета изплуваха от нищото.

— Какво… какво стана? — промълви объркан.

— Оракулът — каза Темистокъл. — Говори чрез теб, използва гласа ти — добави, след което хвърли остър поглед на Рангариг. — Имаше ли нещо общо с това?

— Не, Темистокле, въпреки че понякога виждам пътя, който трябва да бъде извървян, по-ясно от всички вас. Усетих, че това може да се случи.

Темистокъл доби замислен вид.

— Кралят на Дъгите.

— Какво значи всичко това? — попита Ким. — Казах думите, но не ги разбирам.

— Никой не ги разбира, Ким — рече тъжно Темистокъл. — Но, изглежда, наистина живеем във времена, когато легендите оживяват. Кралят на Дъгите някак е част от това. Говори се, че живее във великолепен замък от светлина и багри, несравнимо по-величествен от Горивин. Казват също, че е невъобразимо могъщ и мъдър. Никой от Вълшебна Луна обаче не го е виждал.

— Но пътят към него е известен — намеси се драконът. — Дълъг е и никой не е успявал да го извърви докрай.

Ким чу как Темистокъл си пое рязко въздух.

— Спри, Рангариг. Тишина. Не знаеш какво предлагаш.

— Защо? — заинтересува се Ким. — Защо никой не е успявал досега?

Бе сигурен, че Темистокъл крие нещо от него.

— Защото е невъзможно — каза вълшебникът. — И Рангариг би трябвало да знае. Известна е само малка част от пътя към Замъка на Дъгата и дори този отрязък крие повече опасности, отколкото човек може да преодолее.

— Разкажи ми за тях — помоли момчето.

— Надценяваш се, Ким — намръщи се Темистокъл.

— Само следвам това, което каза Оракулът.

— Оракулът дълго бе безмълвен — поклати глава старецът. — Толкова дълго, че никой не помни кога за последно е проговарял на хората от Вълшебна Луна. Признавам, че дори аз бях започнал да губя вяра в него. Ала знаем, че думите му не бива винаги да се възприемат буквално. Пък и той не спомена и думичка за това, че трябва да тръгнеш към Замъка на Дъгата. Носиш у себе си ключа към спасението ни, но той може да е мисъл, дума, казана в правилния момент, или нещо съвсем друго. — Замлъкна за миг. — Да те оставя да скочиш и да тръгнеш така, би било същото, като да те изпратя на сигурна смърт. Пътят към Края на Света е дълъг и изпълнен с опасности — знайни и незнайни.

— Пътят, по който стигнах дотук, също не беше напълно безопасен — напомни му Ким.

— И все пак — тръсна раздразнено глава Темистокъл. — Трябва да се отправиш на пътешествие през Бездната на душите и да прекосиш Изгубената река, където е най-дълбока, а течението й — най-бързо. Дори да преодолееш тези опасности, пътят продължава през Ледената пустош и Замъка на края на света — но даже тогава няма да си достигнал целта си. Никой не знае какво чака отвъд, защото никой, отишъл толкова далеч, не се е завръщал.

— Но това е единственият ни шанс…

— Дори така да е — и с цялото ми уважение към Оракула, — рискът е твърде голям. Няма да ти позволя да тръгнеш. — Изражението на Темистокъл окаменя. — Никога — завърши с тон, който не допускаше противоречия.

Ким се обърна към Рангариг с надежда за подкрепа. Но златният дракон само наведе тъжно глава.

— Думите на Оракула понякога са трудни за разбиране — каза той.

— Но сега съм сигурен какво значат. Сигурен съм — тропна с крак момчето.

— Много от откровенията на Оракула не са могли да бъдат разгадани от мъже, далеч по-мъдри от теб — изръмжа подигравателно драконът. — Пътят към края на света се е превърнал в лобно място за много велики герои. Повечето от тях никога не са могли да излязат от Бездната на душите, а тези, които успели и поверили съдбата си на Изгубената река, не били видени никога повече.

— Какво е Бездната на душите? — попита Ким.

— Каньон, по-дълбок от всеки друг — отвърна Темистокъл. — Толкова дълбок, че до дъното му не достига и лъч светлина. През него не минава мост. В него живее ужасно чудовище…

— Всъщност не е чак толкова ужасно — промърмори Рангариг.

Темистокъл се усмихна снизходително, но после сериозното му изражение се върна.

— На дъното на каньона живее Татцелуърм — продължи той. — Никой не го е побеждавал и само неколцина са успявали да го надхитрят.

— Какво е това… Татцелуърм?

— Един презрян мой братовчед — отсече Рангариг.

— Дракон — рече Темистокъл, без да обръща внимание на забележката на люспестия великан, — но доста по-различен от Рангариг. Огромен е — най-ужасяващото създание, което земята на Вълшебна Луна някога е раждала. Дори Бораас не би посмял да се изправи срещу него.

— Бораас — не — изръмжа Рангариг, — но аз…

— Не, Рангариг — изрече твърдо Темистокъл. — Никой не се съмнява в храбростта и силата ти, но дори ти не би могъл да надвиеш Татцелуърм. Повярвай ми, стари приятелю. Ще намерим друг начин.

Обиден, Рангариг не каза нищо повече. Старецът се върна на стола си и се настани с въздишка на него.

— Не мога да те пусна, Ким. Съжалявам. Това е окончателното ми решение.

* * *

Минаха четири дни. Ким неведнъж умолява Темистокъл, но не можа да го накара да промени решението си. Докато вълшебникът обикаляше от едно важно събиране към друго, Ким убиваше времето, разглеждайки омайния палат на Горивин. Горг и Келхим почти винаги го придружаваха. Дълбоко в себе си момчето бе благодарно, че не е само в този огромен кристален замък, пълен със странни хора и чудновати неща. Дворецът бе толкова обширен, че сигурно му трябваха години да го обходи напълно. Ким прекара доста време с Рангариг със слабата надежда да научи нещо повече за Бездната на душите и ужасяващия й обитател, ала Рангариг си мълчеше по въпроса. В крайна сметка Ким обвини дракона в малодушие. Рангариг изръмжа и даде да се разбере, че ще помогне на Ким тогава, когато е готов, и нито секунда по-рано. Дълго време момчето се чудеше на тези му думи.

В следобеда на четвъртия ден неспокойното бродене на Ким го отведе на върха на най-високата кула. Изкачването бе дълго и изнурително. Келхим го придружи, тътрейки се нагоре по неизброимите стъпала с късите си, дебели крака, ала накрая и на него все не му достигаха сили и въздух.

От кулата се разкри невероятна гледка. Стена от светлосин кристал опасваше най-горната площадка. Оттук масивните крепостни здания на Горивни приличаха на играчки. Сребърното езеро приличаше на стъкло и дори ревящите води на Изгубената река изглеждаха спокойни от главозамайващата височина.

Ким подпря лакти на парапета и се наведе. Полираните стени на кулата се спускаха почти двеста метра надолу, преди да се слеят със сребристите води на езерото. Ято чайки кръжаха над водата и крясъците им се чуваха чак на върха. Час по час някоя от белите птици се гмуркаше надолу, бърза като стрела, за да хване някоя сочна хапка от езерото.

Момчето примижа срещу слънцето и обърна поглед към устието на реката.

— Как всъщност е получила името си Изгубената река? — попита то.

Келхим отпусна глава на стъкления парапет и отговори с почти мъркащо ръмжене:

— Забелязваш ли нещо интересно около езерото?

Ким се вгледа внимателно в повърхността, но колкото и да напрягаше зрението си, не можа да открои нищо необичайно.

— Не.

— Не се изтича никъде.

Ким изгледа смаяно мечока. Келхим имаше право. Езерото не се оттичаше никъде. Но огромните количества вода, които се вливаха от мощното течение, все трябваше да отиват някъде!

След като остави Ким да поразсъждава известно време върху загадката, Келхим обясни:

— Реката се излива в езерото и после продължава под земята. Никой не се е спускал там, но според течението би трябвало да има огромни подземни пещери, през които минава водата по пътя си на запад. Реката не се появява на повърхността още няколко хиляди километра и дори тогава излиза само за малко. Пресича Бездната на душите и се влива в малко езеро близо до пещерата на Татцелуърм. Оттам продължава подземното си пътешествие. — Той присви единственото си око срещу Ким. — Разбра ли това, което искаше да узнаеш?

Смутено, момчето сведе поглед. Разбра, че Келхим бе прозрял мислите му.

— Знам какво си мислиш — продължи мечокът с много сериозен тон, — но се откажи от плана си. Не можеш просто да тръгнеш сам. Дори по някакво чудо да напуснеш Горивин, без да те хванат, ще се загубиш безнадеждно още преди да стигнеш до Бездната на душите. И няма да намериш никого, който да ти покаже пътя. Хората се страхуват от Бездната и избягват да се приближават до нея. Освен това — додаде той, — трябва да помислиш и за черните рицари. Измъкна се от тях веднъж. Но втори път, не знам…

Ким въздъхна. Келхим бе прав, разбира се. Както и всеки друг — Темистокъл, Рангариг, Харкван и Привин, — но, в края на краищата, разумът и предпазливостта нямаше по никакъв начин да им помогнат срещу Бораас. Отпусна се на парапета и се загледа в езерото. Вдигна ръка над очите си, наведе се силно напред и се концентрира върху нещо от другата страна на езерото, досами устието.

— Келхим! — извика развълнувано. — Виж! Какво е това? — Посочи с ръка множество точици, които се стрелкаха към тях по бързото течение.

Мечокът погледна в същата посока и каза:

— Може да греша, но приличат на салове. Много салове.

— Мисля, че моите две очи виждат по-добре от твоето — измърмори Ким. — Това са степни ездачи. Харкван идва!

— Възможно е — проръмжа Келхим. — Но саловете са твърде малко. — Внезапно се откъсна от гледката. — Ела! Трябва да стигнем до пристанището, преди да са пристигнали! Подушвам бедствие.

Завтекоха се надолу по стълбите. На Ким му бе трудно да поддържа темпото на мечока. По пътя срещнаха Горг, който също бе разбрал за идването на саловете, и тримата продължиха заедно.

На пристанището се бе събрала голяма тълпа. Докато тичаха по извитото стълбище към кея, първият сал вече минаваше през тесния вход на тунела. Келхим и Горг разчистиха път през навалицата с широките си рамене и застанаха на крайбрежната улица, дишайки тежко.

Радостта на Ким от степните ездачи се превърна в шок и изумление, щом зърна приближаващия флот. Първият сал беше снаден от рогозки и приличаше на този, с който той бе пристигнал в Горивин преди няколко дни, само че бе по-голям, с добавени перила и ниски надстройки от дърво и тръстика. Крайната сметка на Ким възлезе на двадесет и осем превозни средства и около две-три хиляди души — мъже, жени и деца на всякаква възраст. Но това вече не бяха гордите, непоклатими хора, които бе срещнал в Кайвалон. Почти всеки бе ранен и мнозина носеха кървави превръзки.

— О, не! — изрева Горг.

Прозвучаха тръби. Големите бронзови врати се отвориха и Темистокъл избърза надолу по стълбите, придружен от група стражи. Тълпата се разделяше пред него. Притеснението на лицето на стареца се смени с шок, щом разбра какво става.

Ким се оглеждаше неспокойно за Харкван, но не можеше да го види никъде. Някои мъже се хвърлиха във водата и заплуваха бързо към саловете, за да хванат въжетата, които им хвърляха.

Най-сетне първият сал достигна ниската стена на кея. Стотици ръце се запротягаха, за да помогнат на изтощените степни ездачи да стъпят на твърда земя. Мнозина не можеха да ходят сами. Някои от чужденците се свлякоха на земята, сякаш бяха пазили последната си капка сила за окончателната си стъпка към безопасността.

На брега стана пренаселено. Темистокъл даваше най-различни заповеди и бегълците бяха въведени на дълга, тъжна върволица в Горивин, където щяха да получат още помощ.

— Ето го принц Привин! — извика Горг.

Ким се изправи на пръсти, за да вижда над главите на хората. Степният принц изглеждаше смъртно блед. Кървава рана се разкривяваше през бузата му до основата на носа, а на дясната ръка имаше мръсна превръзка. Олюляваше се и без помощта на тълпата досега да бе паднал.

Старецът развъртя жезъла си, за да разгони мъжете и жените настрани, и се завтече към Привин. Ким, Келхим и Горг дойдоха тъкмо навреме да подхванат Привин, преди да се строполи. Горг пое момчето в огромните си ръце.

Темистокъл се наведе загрижено над него.

— Принц Привин! — повика го той, едва контролирайки гласа си. — Къде е баща ви? Какво се случи?

Привин отблъсна ръцете на Горг. Залюля се и падна на земята с въздишка на изтощение.

— Няма го — отрони. — Бяхме… победени. Кайвалон… падна.

— Паднал! — възкликна Темистокъл дълбоко потресен. — Но как…

— Черни конници — заразправя Привин. — След като си заминахте, продължихме да обсъждаме. Отне ни много време и чак на сутринта стигнахме до решение. Решихме да защитаваме Кайвалон. Но по настояване на баща ми Съветът отдели хиляда от най-добрите рицари, за да бъдат изпратени в Горивин. Нека никой не казва, че Кайвалон изоставя другарите си в часа на тяхната нужда.

— Естествено — каза Темистокъл. — Никога не би ми хрумнало дори. Но какво се случи после? Тези хиляда рицари…

— Никога не пристигнаха. Знам. Налетяха на армията на Бораас ден по-късно. А атаката срещу Кайвалон започна още на следващата сутрин. — Той потрепери при спомена. — Битката бе ужасна — продължи с монотонен глас. — Мъжете ни се биха храбро и не оставиха много от черните рицари да се наслаждават на победата си. Но все пак бяха прекалено много. Стените паднаха и трябваше да бягаме.

— Но всички жители на Кайвалон…

Привин поклати глава.

— Тези с нас… са последните. Останалите са мъртви или пръснати по всички краища. Кайвалон гореше, когато избягахме. Степната крепост е унищожена, Темистокле. Беше прав. Трябваше да те послушаме и да се оттеглим в Горивин, преди да е станало твърде късно.

Темистокъл стисна жезъла си толкова здраво, че кокалчетата му побеляха.

— Принц Привин — прошепна той с безучастен поглед към покритото със салове езеро, — а баща ви?

— Падна. Като много други. Съветът на Мъдреците вече не съществува. Само аз оцелях. Неколкостотин верни рицари останаха, за да можем да избягаме. Хвърлиха се в черната армия. Аз… аз също исках да остана, за да мога да се бия и да загина редом с баща си, но той ми забрани.

— Мъдро решение — промълви Горг. — Народът ти се нуждае от водач.

— Водач? — Привин се изсмя горчиво през сълзите, лъщящи в очите му. — Подиграваш ми се, великане. Вече няма къде да ги водя.

— Не, не е вярно — присъедини се Ким. — Животът ти е по-ценен от всякога, принц Привин. Решаващата битка с Бораас и армията му предстои. Загубили сте битката, но войната продължава.

Привин огледа мълчаливо Ким.

— Ти не си го преживял, Ким — промълви. — Видял си армията, но не си изпитал как се бият. Те не са хора. Демони са. Горивин също ще падне. Никой не може да устои на Черния лорд.

— Черния лорд? — попита Темистокъл обезпокоен. — Видя ли го?

— Той бе най-ужасяващ от всички — кимна Привин. — Никой не може да го надвие.

Темистокъл не срещна погледа му.

— Изморен сте, Ваше Височество — рече. — Позволете ни да ви предложим покои и да се погрижим за раните ви. По-късно ще обсъдим какво трябва да се направи.

Той даде сигнал на един от пазачите, който вдигна Привин като дете в ръцете си и го отнесе.

Свещите в горивинските домове горяха цяла нощ. Мракът се спусна над кристалните стени на крепостта, но тя не спеше. Въпреки огромните си размери, замъкът като че ли се пръскаше по шевовете след пристигането на степните ездачи. Ранените получиха грижи, опечалените — успокоение, доколкото бе възможно, а тези, които не се занимаваха с ранените или не хранеха гладните, седяха и говореха.

Преди да видят този разбит, изкоренен народ, мнозина в Горивин не съзнаваха напълно измеренията на надвисналото поражение. Кайвалон не бе просто някакъв замък. От незапомнени времена степните ездачи се считаха за най-силните и безстрашни обитатели на Вълшебна Луна. Падането на Кайвалон ознаменуваше не само разрушението на крепостта, а и края на един идеал. Кайвалон бе символ на сила и сигурност, опора на Вълшебна Луна срещу всички заплахи още от зората на времето.

Същата вечер Ким на няколко пъти опита да се види с Темистокъл, ала все неуспешно, ето защо се залута безцелно из дългите коридори на Горивин, самотен въпреки всички хора около него.

Не съзнаваше накъде го водят стъпките му, преди да се озове пред врата, пазена от горивинец със златно-бяла униформа.

— Как е принцът? — запита бързо в опит да прикрие изненадата си.

— Принц Привин спи, сър. Лечителят бе с него, а преди това Негово Височество похапна малко. Темистокъл заповяда да не бъде безпокоен.

— Няма да го безпокоя — каза Ким, посягайки към дръжката на вратата. — Искам само да видя дали е добре.

Пазачът се поколеба. Момчето бе сменило черната броня със свободно падаща туника и изглеждаше не по-различно от всеки друг жител на Горивин. Реши за пръв път да се възползва от безсрамното предимство, което му даваше позицията на доверие, с която се ползваше.

— Няма нищо — увери той пазача. — Темистокъл знае, че съм тук.

Стражът кимна облекчен и Ким влезе. Стаята тънеше в мрак, с изключение на светлината, влизаща от открехната врата и полуотворените прозорци. Момчето постоя малко до вратата, огледа се и колебливо се приближи до леглото, където спеше младият принц.

На мътната лунна светлина лицето на принца изглеждаше бледо и по-изпито, отколкото го помнеше Ким. Лечителят се бе погрижил за раната на бузата му и от нея бе останала само червена ивица. Превръзката на дясната му ръка също бе сменена.

Привин дишаше учестено и очите му се стрелкаха бързо под затворените клепачи. Сигурно сънуваше и сънищата му едва ли бяха приятни.

Ким отиде до вратата и се завъртя, без да знае точно защо. Очите на Привин бяха отворени. Беше буден.

Смутен, Ким остана на място и се усмихна несигурно.

— Аз… съжалявам, ако съм те събудил — каза тихо. — Не исках да те притеснявам. Моля да ме извиниш.

Привин се изправи на лакти и тръсна глава.

— През цялото време бях буден. Надявах се, че ще дойдеш.

— Наистина?

— Често си мисля за теб, Ким — призна той, кимайки. — По пътя насам мислих за много неща. За това, което се опита да ни обясниш…

Гласът му заглъхна и лицето му се изкриви от болка.

— Говори добре на Съвета на Мъдреците — продължи Привин след дълга пауза. — Тогава не те разбрах — или не исках. А когато разбрах, вече бе твърде късно. — Ким понечи да каже нещо, но Привин го спря с жест. — Не, не ми противоречи. Не знаеш какво се случи, след като си замина.

— Напротив…

— Не, не знаеш! — прекъсна го Привин, толкова рязко, че момчето притеснено погледна вратата. — Не знаеш — повтори Привин. — Съветът на Мъдреците гласува дали да последва съвета ти. Думите ти бяха направили голямо впечатление, Ким. Съветът бе раздвоен, за пръв път от много отдавна. Мнозинството бе за защитата на Кайвалон. — Той се втренчи право напред и добави с горчива усмивка: — Знаеш ли с колко бе по-голямо болшинството, Ким? С един глас. Моя. Аз бях този, който реши Кайвалон да не се евакуира. Тази безполезна битка и всички жертви са по моя вина. Ако бях послушал теб вместо проклетата си гордост, толкова много от хората ми сега щяха да са живи…

Ким протегна ръка и нерешително докосна Привин по рамото.

— Не ти си виновен — каза нежно. — Направил си това, което си вярвал, че е правилно. Никой не трябва да върви против убежденията си. Никой не е достатъчно могъщ, за да избяга от съдбата.

— Казваш това само за да ме накараш да се почувствам по-добре.

— Не, Привин. Последвал си гласа на съвестта си, а това никога не е погрешно.

Той млъкна. Собствените му думи го посрамваха. Тогава взе решение.

— Хората трябва да правят това, което според тях е правилно — повтори повече на себе си, отколкото на Привин. — И това ще сторя и аз. Твърде дълго чаках.

Принцът го погледна, внезапно изострил вниманието си.

— Какво искаш да кажеш?

Ким приседна на ръба на леглото и започна тихо да разказва за случилото се, откакто бе пристигнал в Горивин.

Привин слушаше внимателно.

— Мисля, че знам какво искаш да сториш — каза, когато Ким приключи с разказа си. — И мисля, че е правилно. Ще… ще ме вземеш ли с теб?

— Да те взема? — погледна го изненадан Ким. — При Краля на Дъгите? На път, който може и да не води доникъде?

Привин кимна.

— Но аз нямам представа дали ще се върна жив — отбеляза Ким. — Ще бъде опасно, вероятно смъртоносно. Може би този легендарен Крал на Дъгите не съществува. А ако съществува, кой знае дали ще ни помогне.

— Съществува — каза Привин, — и ще го намериш, ако наистина искаш. Не съм нужен тук. Горивин може би ще падне, а може би няма. Но един меч повече или по-малко няма да има значение. Ако умра, поне няма да е от ръката на черен ездач. Нека те придружа. Не познаваш тези земи. Сам нямаш шанс. Заедно бихме могли да успеем.

Ким обмисли тази идея.

— Кога тръгваме?

По лицето на Привин се разля широка усмивка.

— Значи ще ме вземеш?

— Да. Без теб за водач сигурно ще се загубя след първите стотина метра.

— Да се срещнем при северната порта след половин час — предложи Привин. — Трябват ми няколко минути да си сменя дрехите.

— А пазача?

Принцът само махна с ръка.

— Не се тревожи. Ще бъда там навреме.

* * *

Сърцето на Ким биеше учестено, докато вървеше към стаята си. Чувстваше се освободен, сякаш тежко бреме бе свалено от плещите му. Затвори вратата зад себе си, сложи си черната броня, надипли бялата туника и я захвърли в ъгъла. Облечен бе като врага, но досега това му носеше късмет. Дори да бе намерил нещо по-прегледно, пак би предпочел черната броня. Провери дали нагръдникът е точно на мястото си, после отвори тежката дъбова ракла до леглото и извади наметалото на Лорин. Чувстваше се малко виновен — Темистокъл му повери това съкровище, а сега се изнизваше тъй безсрамно зад гърба на стария вълшебник.

Взе щита на Привин, плъзна лявата си ръка в ремъците и излезе от стаята. Въпреки късния час по коридорите все още имаше много движение, а широкият вътрешен двор грееше почти като през деня, озарен от безбройни примигващи огньове. Много изумени погледи го следваха, докато вървеше към конюшните в пълно бойно снаряжение, сякаш бе готов всеки момент да се хвърли в бой, но никой не му каза нищо. Накрая стигна до кошарите и видя жребеца си за пръв път от четири дни. Конят изцвили радостно, когато го позна, и Ким прекара няколко минути, милвайки шията му и шепнейки гальовно в ухото му.

Обърна се и тъкмо щеше да изведе Приятелчето от яслата, когато една гигантска черна сянка се възправи пред него.

— Горг!

— И Келхим — долетя ръмжене от другия край на конюшнята.

Ким се извъртя и видя мечока, който клечеше на четири крака пред вратата и клатеше глава.

— Тц, тц, тц. Човек може да си помисли, че тоя въртоглавец не се вслушва в съвета на по-старшите от него и тръгва сам.

— Да — кимна Горг. — Но никога не бих си помислил, че има наглостта просто да се измъкне така. — С мечока се спогледаха замислено. — Какво да го правим?

Момчето можеше да закрещи от безсилие. Планът му се бе провалил още преди да го вкара в действие.

Келхим се отдръпна от вратата.

— Най-добре да се махнем оттук — проръмжа. — Не харесвам конюшни. Смърдят. Пък и не харесвам коне. Освен за закуска.

Отвори вратата и излезе. Горг сложи голямата си длан на рамото на Ким и го избута навън. Пресякоха двора, но за изненада на момчето не свърнаха към главната сграда. Вместо това се насочиха към една тясна странична портичка, която водеше навън.

Внезапно мярна златист проблясък — Рангариг!

Подозрението на Ким се превърна в убеденост, щом видя третия съзаклятник.

А след малко се появи и четвъртият.

— Привин!

— Обещах да дойда, нали? — усмихна се принцът.

— Ама…

Ким обърна озадачен глава към Горг. В очите на великана танцуваше палаво пламъче.

— Да не си мислеше, че ще те оставя да тръгнеш сам, а?

— Това значи ли, че и вие идвате? — запита невярващо момчето.

— Че какво друго? Не е като да можем да те вържем тук — каза Рангариг.

На Ким му отне известно време да преодолее изненадата си.

— Ама… нали всички бяхте против — запъна се в объркването си той.

— Не съвсем — контрира го Келхим. — Но ако те бяхме оставили да тръгнеш още тогава, щеше да се хвърлиш сляпо напред, обсебен единствено от идеята да спасиш Горивин. Трябваше да изчакаме малко, докато станеш напълно готов.