Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Шестнадесета глава

Пътуването под открито небе беше по-лесно. Въпреки че долината бе осеяна с множество натрошени камъни, напредваха стабилно и пещерата скоро остана зад тях. Долината се разтвори, а реката се разшири и успокои, изчезвайки накрая между два малки хълма. Гладни и изтощени, пътешествениците отдъхнаха в центъра на долината. Хилави храстчета осейваха скалите и по тях растяха някакви боровинки. Никой обаче не се осмели да ги опита. Гледката на високия хребет в далечния край на долината им вдъхваше надежда. Не знаеха какво има отвъд, ала копнееха за топло легло и нещо питателно за хапване.

Слънцето преваляше, когато достигнаха хълмовете. Келхим едва вървеше — толкова силна беше болката. Мечокът легна на брега на реката и положи глава на лапите си. Другите последваха примера му, с изключение на Горг, който заподскача нагоре по хълмовете с неизтощима енергия.

Ким се изтегна уморено и затвори очи. Бе студено и вятърът, който фучеше през долината, носеше мириса на сняг. Тук обаче бяха на завет, а и слънцето грееше достатъчно, за да стопли скованите им от студа крайници.

В продължение на няколко минути момчето остана неподвижно върху мекия мъх. Сетне се насили да отвори очи и стана да провери как е Келхим. Мечокът беше в безсъзнание. Лежеше на една страна, а предните и задните му крайници бяха отпуснати под него. Единствено редките стенания показваха, че още е жив. Адо клечеше от другата му страна, а пръстите му шареха по рамото му.

— Можеш ли да му помогнеш? — попита Ким.

— Не толкова, колкото би ми се искало — призна Адо. — Тате би могъл да го излекува със сигурност, но аз не мога да направя повече от това да успокоя болката му, и то само за малко. Раната изглежда зле. Откога е?

— Три дни — отвърна момчето.

Адо кимна. Ръцете му останаха на раменете на мечока дълго време, след което се изправи.

— Да го оставим да спи — каза, — поне докато Горг се върне.

Двамата се отдръпнаха, за да не безпокоят Келхим. Адо посочи с глава Привин, който се бе свил на твърдата земя и изглеждаше заспал.

— Наистина ли е принц? — зачуди се белокосото момче.

— Да — тъжно отвърна Ким. — Принц без кралство, също като теб. — Поколеба се за малко, преди да зададе въпроса, който го занимаваше през цялото време. — Онова н-нещо, което направи баща ти — запъна се той. — С водата, искам да кажа. Какво беше? Магия?

Адо се усмихна. Невъзмутимият начин, по който обитателите на Вълшебна Луна посрещаха смъртта, още дразнеше Ким въпреки всичко, което бе научил от Привин и останалите. Още не се бе научил да вижда смъртта като това, което е… част от живота.

— Магия? — Натъртването на думата обърка Ким. — Може и така да го наречеш, да. Да, сигурно е магия. Макар че аз го наричам по друг начин.

— Какво искаш да кажеш?

Адо се усмихна отново и отправи взор към реката, сякаш търсеше отговор на въпроса на Ким.

— Баща ми беше Езерен крал, преди да се появи Бораас — напомни той на събеседника си. — И сега, предполагам, аз съм кралят. Има… връзка между живите създания и тяхната среда — природата, ако щеш. Природата не съществува само за да служи, да бъде ограбвана, извращавана и променяна според желанията на хората.

Ким щеше да възрази, но се спря. Думите на Адо може и да бяха остри, но не можеше да отрече истинността им.

— Ние сме част от природата и сме свързани с нея по-тясно, отколкото си въобразяваме — продължи Адо. — Някои усещат тази връзка по-силно и знаят как да я използват по специален начин.

Известно време Ким поразмишлява над думите му.

— Това, което направи баща ти — започна колебливо, — би ли могъл да го сториш и ти?

— Не. Поне засега — поклати глава Адо.

Ким искаше да му зададе още въпроси, но в този момент дойде Горг и се настани между тях. Целият беше вир-вода.

— Е?

— Реката продължава от другата страна на хълма. Има и няколко дървета, макар и не истинска гора. Там може да си намерим нещо за ядене. Само дето е по-студено от тук, ама какво да се прави… Страхувам се, че скоро ще завали сняг. — Горг потрепери и смотолеви: — Викам да продължаваме. По-добре да прекараме нощта там.

Ким посочи Келхим.

— Той спи. Мисля, че трябва да го оставим да си почине добре.

— Там ще спи по-добре — тросна се великанът. — И ще е в по-голяма безопасност.

— Тук не сме ли в безопасност?

Гигантът се ухили.

— И преди сме се чувствали в безопасност, малко геройче — напомни той на Ким. — Не искам да повтарям същата грешка.

Докосвайки леко Келхим по рамото, Горг го побутна, докато мечокът не изръмжа и не отвори око. Великанът обясни замисъла си и рунтавият им другар се надигна без оплаквания. Бробинг и степният принц също се изправиха, прозявайки се, и послушно заизкачваха хълма по петите на Горг. Ким остана последен. Всяка крачка изискваше усилие, но той разбираше защо исполинът искаше да продължат. Тази долина го караше да се чувства странно и копнежът да зърне нещо зелено почти му помагаше да забрави умората си.

На билото на хълма Горг спря и изчака другите.

— Там долу, на брега, под дърветата — каза той. — Изглежда ми като добро място за лагер.

Ким се съгласи, без да огледа внимателно местността. Едвам му стигаха силите да стои на крака.

— Още малко по-нататък — окуражи ги великанът.

Ким въздъхна, стегна се и последва гиганта надолу по склона до мястото под дърветата. Келхим се отпусна в тревата и на часа заспа. Ким се настани удобно в сянката на дърветата. Бе невероятно уморен, но гладът му бе по-силен от умората. За миг му призля и усети горчив вкус в устата си.

— Трябва да стоим на пост — отбеляза Бробинг.

— Да — каза Горг, — както и да построим сал. Реката не е бърза, но ми писна да ходя. Ще ми заемеш ли меча си?

Ким даде на Горг оръжието си и видя как великанът повали няколко дървета с невероятна скорост. Изтощението отново надви момчето и то се изтегна в тревата. Горг имаше право. Далеч по-хладно бе, отколкото в долината, която отминаха. Момчето се прозя, завъртя се на една страна и подпря глава на ръката си.

Слънцето залезе и увенча контурите на хълма с пламъци. Точно преди да се унесе, на Ким му се стори, че вижда нещо друго на хълма — смътните очертания на висок рицар в лъскави метални доспехи. Но преди да успее да последва тази мисъл, съзнанието му угасна.

Отново не можа да се наспи добре. Макар и да не сънува кошмари — поне не и такива, които да си спомня — все се събуждаше, чувайки подозрителни звуци. Стана призори. Още бе изморен, но реши да се изправи. Смътно си спомняше някакви приказки за стоене на пост. Завъртя глава и видя великана и Адо да стоят около малък огън и да си греят ръцете.

Тихо, за да не събуди останалите, Ким се изправи и се промъкна до огъня. Горг изглеждаше, сякаш бе стоял буден цяла нощ. Дълбоки бръчки, които не бяха там преди, браздяха лицето му и на трепкащата светлина от огъня физиономията му изглеждаше пепелява.

Той се усмихна, когато момчето седна до огъня.

— Вече си буден? — попита Горг.

Ким поклати глава. Опъна ръце пред огъня и потърка пръстите си едни в други. Слана покриваше тревата.

— Не съм буден — промърмори. — Само се преструвам.

Приближи се толкова близо до огъня, че пламъците почти лизнаха бронята му, но пак не спря да трепери.

— Ами ти? И ти ли си ранна птичка, или стоя буден цяла нощ?

— Половината — отвърна Адо. — Горг и аз се редувахме да стоим на пост.

— Защо не ме събудихте? — попита Ким. — И аз бих могъл да пазя. — При тези му думи Горг се ухили широко и момчето реши, че може би ще е по-добре да смени темата. — Как се развиват нещата?

Великанът кимна към реката. Грубо скован сал се клатушкаше до брега. Не можеше да се нарече произведение на изкуството, но изглеждаше стабилен и достатъчно голям, за да ги побере всичките, ако се сместеха близо един до друг. Горг добре бе поработил през нощта.

Момчето кимна благодарствено.

— Сега ако измъкнеш и печено пиле от ръкава си — каза, — наистина ще започна да те харесвам.

Исполинът поклати тъжно глава.

— Съжалявам. Проверих навсякъде, но няма нищо. Дори птичка.

Ким потръпна — не само от студа. Въпреки дърветата и туфите трева по твърдата пръст, тази земя изглеждаше мъртва.

— Кога ще тръгваме?

— Веднага щом се развидели достатъчно. Келхим може да спи на сала. Ти също, ако желаеш. Не може да губим повече време.

За миг Ким се замисли за мрачното привидение, което си бе въобразил предната вечер. Сянката на черен конник. В крайна сметка обаче реши да не казва на Горг. Нямаше смисъл да разстройва останалите.

Момчето проследи безучастно очертанията на хълма и изведнъж взорът му се спря за момент на дърветата от другата страна на реката.

Предната вечер бе твърде изморен, за да ги разглежда, но сега забеляза, че дърветата наистина бяха много странни. Гладките им дънери изглеждаха полирани, а клоните бяха толкова твърди и ъгловати, че напомняха жици. Дори тревата в основите им бе странна — с остри стръкчета, почти като игли. Скалите на брега също имаха остри ръбове, като че бяха създадени за самозащита.

Горг се изправи и се запъти към пътечката на върха на хълма. Адо го последва и след малко Ким се затича да ги настигне.

На хоризонта се разля слаба оранжева светлина и сенките в долината избледняха. В началото на долината имаше остра разделителна линия между светлината и мрака, сякаш нощта отказваше да се оттегли. Странно, но планините не изглеждаха особено високи оттук; Ким си представи целия пещерен комплекс като огромен балон под изключително тънък слой скала. Дори планините над изхода бяха изненадващо ниски, поне в сравнение с огромните ровове и клисури, които бяха отминали.

Тъкмо щеше да се връща, когато забеляза нещо да се движи сред сенките в долината. Разтревожен, той хвана гиганта за ръката и му посочи. Горг изсумтя и лицето му се напрегна.

Ким се надяваше, че не ги следят. След известно време отново забелязаха движение и когато слънцето се издигна по-нависоко, можаха да различат повече подробности. В сърцето на Ким пропълзя отчаяние. Истината излезе наяве.

Долу имаше ездачи, между скалите и по брега. Черни ездачи. Не толкова, колкото преди. Може би двадесетина-тридесет мъже. Начело на отряда се открояваше ясно различима фигура.

— Барон Карт — отрони Ким.

Черните конници бяха поне на час път от тях. Но преодолееха ли веднъж долината и хълма, пътешествениците не биха могли да избягат от галопиращите им коне.

— Безсмислено. Всичко беше за нищо. Смъртта на Рангариг, на Езерния крал…

— Стига! — нареди му Горг. На лицето му бе изписано толкова яростно изражение, че Ким несъзнателно отстъпи назад. — Нищо не е било напразно — избумтя той. — Още имаме време. Бягай да събудиш другите. Хайде, не губете време!

— Какво? — Ким не можа да разбере веднага. — Какво искаш да кажеш? Ти…

— Аз оставам — решително каза Горг. — Ще ги задържа колкото мога.

— Но това е пълна лудост! — възкликна момчето. — Не знаеш какво говориш. Останеш ли, ще е сигурна смърт…

— Нищо работа, малчо — подсмихна се великанът. — Не са много и…

— Твърде много са — прекъсна го Ким. — Дори за теб.

— Обиждаш ли ме? — намръщи се Горг. — Нужни са далеч повече от десетина черни конници, за да ме накарат да избягам.

— Не мога да те оставя да се жертваш — тръсна глава той. — Ако останем всички тук и им заложим капан, имаме големи шансове да ги надвием.

Без да каже и дума повече, Горг подхвана Ким и заслиза по склона с дълги крачки, без да обръща никакво внимание на протестите му.

Виковете на момчето събудиха другите.

— Какво става? — попита Привин, търкайки сънливо очи.

— Черни конници! — викна Горг. — Около двадесет души. Трябва да тръгвате. Веднага. Ще са тук до час!

Привин стоеше втренчен във великана, докато той оставяше Ким, после скочи внезапно на крака и застана до момчето. Степният принц също бе против идеята да оставят Горг сам-самичък.

— Тишина! Стига вече! — заповяда гигантът. — Знам какво правя.

— Не, не знаеш! — възрази Ким. Нямаше намерение да се предава. — Имаме нужда от теб, Горг. Никой не знае какви опасности можем да срещнем по-нататък.

— Няма да има по-нататък, ако някой не задържи черните конници — отвърна сухо великанът. — Ще ви настигнат най-много след два часа.

— Оставете мен — каза Келхим, който досега мълчеше. — Ким е прав. Може да им дотрябваш по-късно. — Аз, от друга страна — рече той, сочейки към безполезната си лапа и подутото рамо, — само съм ви в тежест. Саката мечка като мен не би ви била от полза.

— И как точно, с тази твоя рана, смяташ да се биеш с черните ездачи? — попита го Горг.

Келхим се изсмя подигравателно.

— Може да съм ранен, но съм в достатъчно добра форма, за да вгорча живота на Карт! Няма да ти позволя да останеш.

— Я не се излагай — махна с ръка великанът. — Всички, качвайте се на сала. Ако се покараме още малко, ситуацията ще се реши, без да ни пита.

— Оставам — настоя Келхим.

— Тъй ли било? — Горг присви очи.

Келхим се изправи заплашително на задните си крака. Гигантът бе с две глави по-висок от него, но мечокът бе много по-широк и масивен.

— Оставам тук — повтори рунтавият звяр. — И ако имаш нещо против, ще трябва да се биеш с мен.

Това не отиваше на добре.

За миг изглеждаше, сякаш Горг ще приеме предизвикателството. Но тялото му внезапно се отпусна и лицето му придоби примирено изражение.

— Щом казваш — каза тихо. — Твоя воля.

Келхим бе още на крака, с опънати напред лапи.

Горг се отдръпна, остави мечока да го подмине и го халоса с всичка сила по главата със сопата си. Келхим се просна като талпа.

— Какво направи? — изкрещя Привин ужасѐн.

— Каквото трябва — отвърна Горг, без да го поглежда. — Тоя глупак щеше да се убие по най-идиотския начин. — Вдигна тялото на мечока с пъшкане и го занесе до сала.

— Сега и останалите — каза нетърпеливо. — Побързайте.

Един след друг Ким, Бробинг, Адо и Привин стъпиха на сала. Горг грабна въжето, което ги държеше за брега, и бързо го скъса.

Салът рязко се наклони, навлезе в течението и се понесе към средата на реката.

* * *

Келхим не се събуди до късната сутрин. Беше трескав и бълнуваше. Раната на рамото му се бе възпалила и смърдеше. Адо се грижеше за него, но впоследствие се отказа, клатейки глава. Погледна тъжно към мечока.

— Съжалявам, старче — промълви. — Нищо повече не мога да направя.

Адо погледна Ким в очите и отклони взор към препускащата вода.

— Ако не получи помощ, ще умре — каза спокойно белокосото момче, без огорчение в гласа си. И все пак Ким почувства всяка дума като нажежен кинжал, който го пронизваше в гърдите.

Келхим щеше да умре.

Значеше ли това, че пътешествието им не бе нищо повече от поход към смъртта?

В ума си Ким се върна към различните етапи от пътуването им: първо Рангариг, добродушният, неуязвим дракон, разкъсан в жестока битка. После Езерният крал, нещастният старец, който най-сетне се бе опълчил на потисниците си след толкова години и бе платил за това с живота си. Накрая Горг, могъщият и чувствителен великан, едно същинско твърде пораснало дете, останал сам срещу черните конници. Бе мъртъв — Ким бе сигурен в това. А сега и Келхим… по дяволите! Да не би всички да бяха дошли на това място само за да умрат?

За миг мъката на Ким отстъпи пред яростта. Почти му се искаше барон Карт да продължи да ги преследва, за да може да му се отплати в битка за подлостта.

Нежно погали мечока по главата и се сгуши в козината му. Ставаше все по-студено. Между дърветата се бяха пръснали снежни преспи, а на запад бяха надвиснали ниски облаци. Леденият вятър зафуча още по-силно и между пъновете се оформи скреж. Навярно днес щеше да вали.

Ким се сви на топка, зарови лице в меката козина на Келхим и се опита да поспи.

Салът продължаваше да се носи по средата на течението, достатъчно далеч от брега, за да е в безопасност от стрели и копия. Още нямаше знак от преследвачите им. Скоро обаче черните ездачи щяха да разберат, че са секли дървета, и нямаше да им е трудно да се досетят какво значи това.

Постепенно дърветата изчезнаха от бреговете. Сняг и откъслеци черна, гола скала ограждаха реката. Късно следобед първите кръпки ледена коричка се появиха в реката — изящни като кристали, но мрачни предвестници на предстоящото.

Вкочанени от студа, всички се бяха скупчили да спят около Келхим. Когато слънцето потъна зад хоризонта, салът продължи да се носи по широката, бавно течаща река. Ким се събуждаше всеки път, когато плавателният им съд се блъскаше в някой леден къс или скала. Веднъж нещо простърга по долната му част толкова силно, че всички се изплашиха да не се разбият, но салът издържа и продължиха да се носят в нощта.

Ким се сепна, когато салът заседна с тежък трясък. Той се изправи стреснато, протегна се в търсене на опора и докопа нещо студено и тежко.

Бяха обградени от лед, издигащ се в масивна блещукаща стена, която блокираше реката.

— Последна спирка — обяви равнодушно Привин. — Изглежда оттук нататък сме пеша.

Ким не споделяше очевидната незаинтересованост на принца. Схванатите му мускули яростно протестираха срещу опитите му да стане. Не усещаше пръстите си и дори Привин изглеждаше пребледнял. Бробинг стоеше на ръба на ледената бариера, прегърнал се с ръце.

— Виждаш ли нещо? — обърна се Адо към фермера.

— Да — кимна Бробинг — Лед. Докъдето поглед стига. Не можем да продължим със сала.

С въздишка Ким отстъпи назад и обходи брега с поглед. Тук реката беше толкова плитка, че можеха да видят дъното й, но салът се бе забил дълбоко в грунта.

Ким си пое дълбоко дъх и слезе от сала. Потъна до бедрата в ледените води. Водата бе толкова студена, че извика от болка. За миг му причерня. Заклатушка се напред към брега, стъпка подир мъчителна стъпка, но само след няколко секунди спря да усеща краката си и насмалко да падне във водата. Но някак успя да се добере до сушата, а след малко към него се присъединиха и другите. Свлякоха се тежко на замръзналата земя, изтощени и почти в безсъзнание.

— Продължавайте — подкани ги Келхим, който последен слезе от сала. — Трябва да продължите да се движите. Паднете ли, ще замръзнете до смърт.

Стенейки, Ким се претърколи на една страна. Искаше му се да се предаде на изкушаващата топла безчувственост, която пълзеше по крайниците му. Знаеше, че мечокът е прав, но не му пукаше. Трябваше да си почине.

Келхим грубо вдигна Ким на крака, обърна го и го бутна напред.

— Мърдай! — нареди рунтавият звяр. — Всички, тръгвайте! Трябва да продължите. Не може просто да си лежите тук. Хайде!

След няколко стъпки Ким падна на колене, но Келхим безмилостно го сръчка напред. Дрехите на момчето бяха натежали от водата, а влагата замръзна и фиксира бронята му като смъртоносна ледена черупка. Сърцето му препускаше тъй бясно, като че щеше да се пръсне. С всяка глътка въздухът сякаш се превръщаше в течен огън, който изгаряше дробовете му. Но движението оказваше ефект, въпреки че бе съпроводено с нетърпима болка. Постепенно животът се върна в крайниците му — първо като силно боцкане по върховете на пръстите на ръцете и краката, и после като горяща, туптяща агония. Мъглата пред очите му се разсея.

Пейзажът бе монотонно бял. Човек не можеше да спре погледа си върху нищо — нямаше никакви неравности, дървета или храсти, нямаше дори скали. От време на време Ким си въобразяваше, че вижда очертанията на огромна постройка в танцуващите мъгли.

Внезапно Бробинг спря, ококорен от страх, и посочи назад. Ким замижа срещу блестящата ледена равнина и трепна ужасѐн. На фона на леда се виждаха няколко малки черни точици.

— Свърши се — отрони фермерът.

Келхим реагира с внезапна ярост.

— Не! Грешиш! Продължавайте! — Раздвижи се, направи няколко крачки по леда и спря, изумен. Никой не правеше дори най-малък опит да го последва.

— Хайде! — подкани ги той. — Трябва да бягаме!

Адо поклати невъзмутимо глава.

— Няма смисъл. Само ще си пропилеем енергията. Няма къде да бягаме.

Келхим огледа безкрайната ледена равнина, разстилаща се навсякъде около тях. Младият Владетел на езерцето бе прав. Ледената пустош не предлагаше нито скривалище, нито убежище.

— Прав си — изръмжа. — Този път ще трябва да се бием.

Ким с бавни, отмерени движения издърпа черното острие от ножницата му, стегна захвата на щита си и се обърна към наближаващите черни конници, готов за битка.