Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Осемнадесета глава

Час подир час Ким вървеше по дъгата. Стената на Световете изчезна зад него, прекъсвайки и последната му връзка с реалността. Краката му не докосваха моста, а когато се наведе и посегна към него, не усети нищо. Може би въобще не се движеше напред. Или пък се носеше през огромната пустота между световете по-бързо от мисълта. Не знаеше със сигурност.

По някое време — часове, минути или години по-късно — пред него се появиха очертанията на огромна канара. Тя изглеждаше по същия начин като тази зад него, само че тук нямаше Стена, а само безкрайна полегата равнина, обагрена в цвят, който никога преди не беше виждал. Този цвят дори нямаше име. Краката му се раздвижиха сами и след няколко секунди стъпи от моста на твърда земя.

Беше като в сън.

Обръщайки глава, видя как дъгата зад него бавно се разтваря. Цветовете й загубиха жизнеността си, станаха прозрачни и изчезнаха.

— Привет, човеко! — чу се дълбок, мощен глас.

Ким стреснато отскочи назад. Право пред него се бе навела гигантска черна птица, подобна на орел, но много по-голяма, с матовочерни пера и опасно закривен клюн.

— Кой си ти? — запита Ким объркано.

— Името ни е Рок — отвърна черната птица. — Ние сме последните Пазители — Закрилниците на Дъгата и Властелините на безкрайността. А ти кой си?

— Името ми е Ким — отвърна момчето, оглеждайки се за някакви други Властелини на Безкрайността. — Търся Краля на Дъгите.

Птицата го изгледа напрегнато за миг и се разтресе от грачещ смях.

— Ти? — попита, след като отново си пое дъх. — Точно ти, от всички хора на света? — Изведнъж обаче възвърна сериозния си вид. — Защо?

— Дошъл съм да искам помощ.

— Тук никой не го интересуват твоите проблеми.

— Не искам нищо за себе си — побърза да каже Ким. — Искам помощ за Вълшебна Луна. Жителите й са в голяма опасност.

— Вълшебна Луна… — Рок килна замислено глава. — Да, май сме чували това име и преди. И защо мислиш, че тук има някой, когото го интересуват проблемите на твоя свят?

— Аз… ами, Оракула… — запъна се Ким. — В смисъл, че имаше пророчество…

— Пророчество? — грубо се намеси Рок. — Това са пълни глупости! Вие, човеците, сте предрекли какво ли не. Всевъзможни безсмислици. Измисли по-добра причина да те пуснем.

Ким се отчая. Беше толкова близо до целта, а някакво тъпо пиле, страдащо от шизофрения, като нищо щеше да провали всичките му усилия.

— Не е твоя работа! — изплю яростно. — Преминал съм през далеч по-големи опасности от теб, за да стигна дотук. Няма да оставя да ме спреш!

Ръката му се плъзна към колана му и като по чудо мечът беше там, сякаш никога не бе го захвърлял. Забравил за всичките си благородни стремежи, той пристъпи към Рок и каза:

— Махай се от пътя ми!

Рок се засмя развеселен.

— Не ставай смешно, малко човече.

Ким се разяри. Замахна и стовари меча си върху черните пера, влагайки в удара цялата си сила и бързина, но острието отскочи като от скала.

— Охооо! — възкликна птицата. — Безсрамни сме, а? — Вдигна крак, избута Ким назад и изтрака заплашително с клюна. — Не си първият, опитал да си проправи със сила път през нас.

Момчето изкрещя гневно и се прицели в човката на Рок, ала Пазителят пое удара, без да трепне. Сетне замахна бързо с криле и се спусна към гърдите на Ким.

— Спри с тия глупости! — изграчи заплашително. — Ако нямаш по-добър аргумент от меча си, най-добре още сега да си защапукаш обратно.

Ким изстена облекчено, когато птицата най-сетне отскочи от него. Внезапно осъзна, че се е държал злобно и дребнаво. Беше го срам. Изчервен, той върна меча си обратно в ножницата.

— Аз… — започна. — Моля да ме извиниш, Рок. Почти бях забравил, че има и други начини да достигнеш целта си, освен с оръжие.

Птицата примигна. Изправи се и когато се обърна, Ким видя, че е черна само от едната страна. Другата й половина беше бяла, толкова лъчисто, ослепително бяла, че момчето трябваше да закрие очи.

— Каза истината, Ким — обади се Рок. Гласът му звънтеше като ръбчето на кристална чаша за вино. — И виждаме, че вярваш в думите си. Това е добре, защото никой не може да стигне до Двореца на Дъгата с омраза в сърцето си. Значи си дошъл с молба за помощ?

Момчето кимна колебливо.

— И какво ще направиш, ако тази помощ ти бъде отказана?

— Не… не знам — сви рамене Ким. — Честно казано, никога не съм обмислял подобна възможност.

Рок помълча известно време.

— Никога не сме срещали някой като теб — промълви. — Идваш тук и дори не знаеш какво искаш. Какво желаеш да кажеш на Краля на Дъгите?

— Искам да го помоля да спаси Вълшебна Луна.

— Вълшебна Луна. Хъм… Аха… Наивен си — знаеш ли го?

— Не съм! — възнегодува Ким. — Аз…

Бърз като светкавица, Рок се завъртя и показа черната си страна.

— Тъй ли? — изграчи, готов да го връхлети. — Давай, малко разгневено идиотче. Говори.

Смирено, момчето скръсти ръце зад гърба си.

— Съжалявам — каза тихо. — Знам, че понякога не мога да се контролирам, но…

— Но мислиш, че сме длъжни да сме ти съпричастни след всичките опасности, през които си минал — довърши изречението му Рок. Отново показа бялата си страна. — Може би си прав, геройче. Признаваме, че не знаем какво да те правим. Не може да те пуснем, ако не ни кажеш по-добра причина. Но не можем и да те върнем, защото връщане назад няма. — Поклати глава. — Мнозина са идвали тук. Някои искаха власт и слава, други — злато или… — Той се засмя, сякаш казваше нещо особено смешно — … или безсмъртие. Ала човек, който да не знае какво иска… такъв не е идвал тук досега.

— Но аз знам какво искам — каза Ким.

— Не, не знаеш. Мислиш си, че знаеш, но грешиш. — Бялото око на птицата изучаваше внимателно Ким. Внезапно тя кимна, пристъпи към момчето и разпери криле. — Покачи се на гърба ни. Това е против правилата, но, от друга страна, не можем да те държим тук, тъй че нека други преценят какво да се прави с теб.

Като гледаше гигантските криле на Рок, Ким си припомни предупреждението на Карт. Това ли бе капанът, за който го бе предупредил баронът? Или пък черният рицар се опитваше само да посее съмнение у него с последните си думи?

— Хайде, хайде — настоя Рок, — преди да сме си променили решението. — Обърна глава и за секунда Ким зърна черната му страна и дяволития пламък в окото му. Момчето сви безпомощно рамене, покатери се на широкия гръб на Рок и стисна здраво перата му.

Полетяха. Ким сведе глава и бързо спусна забралото, когато леденият порив бръсна лицето му. Птицата бързо набра височина с мощни махове на крилете си.

— Накъде летим? — извика Ким, опитвайки се да надвика прииждащия въздух.

— Наникъде — отвърна Рок, — защото тук няма „къде“. Ако наистина искаш да стигнеш до Двореца на Дъгата, не е далеч. Имаш ли съмнения обаче, никога няма да го достигнеш, дори да скиташ хиляди години.

Ким въздъхна. Би било добре поне веднъж, за разнообразие, да получи ясен отговор. Рок летеше все по-бързо и по-бързо, докато стелещата се под тях равнина не се разми. Дори Рангариг не бе достигал подобна скорост, помисли си момчето с внезапна тъга.

След известно време маховете на птицата се забавиха. Накрая тя описа плавна дъга и се приземи върху някаква плоска повърхност. Каза на Ким да слезе от гърба му и момчето колебливо се подчини. Нямаше и следа от обещания Дворец на Дъгата. Равнината бе все тъй пуста.

— Къде сме? — тихо запита Ким.

— Пристигнахме — отвърна Рок, разполагайки се така, че момчето да вижда и черната, и бялата му половина. — Или почти, във всеки случай. Не можем да те придружим по-нататък. Да постигнеш целта си, зависи изцяло от теб. Ако си решен да го сториш, ще го сториш.

С тези думи птицата рязко се вдигна във въздуха, направи широк обратен завой и полетя с бавни удари на крилете си. Ким я наблюдаваше, докато тя не се смали до мъничко петънце, и после изчезна съвсем.

Момчето се огледа, без да знае какво да прави. Напразно търсеше хоризонта. Завъртя се на триста и шейсет градуса, обхождайки всичко с очи, след което тръгна в напълно произволна посока. Стъпките му бяха странно леки. Не чувстваше тежестта на собственото си тяло в бронята си. Започна да брои крачките си, за да знае поне какво разстояние е изминал. Но след като стигна петстотин, после хиляда, а след това и две хиляди, се отказа. Беше сам, напълно сам, и нямаше кой да му помогне. Но той беше твърдо решен. Щеше да върви, без значение колко дълго!

Сякаш тази мисъл бе разковничето! От Празнотата изведнъж се появи великолепен замък, сияещ във всички цветове на дъгата.

Омагьосан, Ким се взираше в кулите, които се възвисяваха до небесата. Дворецът на Дъгата! Не можеше да измисли по-добро име за това чудно видение, изваяно от цветове. Дори Горивин и Замъкът на края на света бледнееха пред Двореца на Дъгата. Както стоеше там в захлас, образите на другите два замъка съвсем изчезнаха от съзнанието му.

Гледката на Двореца на Дъгата оставяше Ким без дъх. Изглеждаше съграден, от чисти, ярки, жизнени цветове, простиращи се по целия светлинен спектър, някои — невъзможни за описание на човешки език.

Великолепната гигантска порта се разтвори като цвете и широка сияйна дъга се изля в равнината, образувайки подвижен мост. Момчето колебливо пристъпи на него и под краката му избухнаха цветове.

Поразен, Ким се запрепъва към замъка. С всяка стъпка, която изминаваше към стените, се връщаше мъничко в миналото си. Преживя пътешествието си в обратен ред — ден по ден, всяка стъпка равна на час, всеки десет метра равни на ден. Всички събития преминаха наново пред очите му. Върна се в Замъка на края на света, отново се би с Татцелуърм, премина през Бездната на душите и прелетя през безкрайните ширини на Вълшебна Луна, понесен от мощните криле на Рангариг. Пътешествието продължи в Горивин, Кайвалон и Планините на Сянката и с всяка стъпка частица от паметта му изчезваше.

Ким премина през широко отворените порти на Двореца на Дъгата и внезапно забрави защо е дошъл и къде се намира. Забрави собственото си име. Забрави приятелите си, враговете, а също и страха си. Масивната порта безшумно се затвори зад него, а момчето не чувстваше нищо освен изумление и наслада, докато вървеше по коридор от ослепително синьо и златистооранжево, стигайки накрая до втора, по-малка порта.

Тя го изведе в чудно красива градина. Възлести дървета осигуряваха завет и сред сочната трева цъфтяха хиляди, хиляди цветя. Пеперуди с невероятно пъстри криле пърхаха наоколо и от дълбините на градината звучаха птичи хорове.

Портата зад него се затвори и се сля със стената. За миг на Ким му се стори, че чува глас, нашепващ предупреждение: Което изглежда безобидно, може да крие смъртоносна опасност. Но тази мисъл се откъсна от него и секунди по-късно вече я бе забравил.

Краката на Ким потънаха до глезените в меката трева. Една от прекрасните пеперуди кацна на дланта му. Момчето гледаше движенията на крехките й антенки и нежно я погали по гърба с нокътя на палеца си. После вдигна ръка и я остави да отлети.

Малък кристално чист поток криволичеше през градината. Ким приклекна на брега, потопи ръка и отпи няколко глътки леденостудена вода.

Отнякъде долетя жива, весела музика. Когато момчето погледна нагоре, видя как няколко прекрасни феи излизат от края на близката горичка с песни и танци. Ким се изправи и им помаха омаян. Феите го загледаха любопитно.

— Не се страхувайте — извика им момчето. — Няма да ви нараня.

Той прескочи бързо потока, изтича през високите треви и спря на три метра от тях. Бяха високи, много високи и толкова слаби, че сякаш щяха да се счупят. Телата им бяха прозрачни като матово стъкло и позволяваха на светлината да преминава през тях като през облаци.

— Здравей! — каза една от феите. — Кой си ти?

Ким се замисли.

— Не знам — отвърна искрено. Обля го вълна на тъга, че е забравил името си, и за миг се засрами. Вълшебните създания обаче явно нямаха проблем с паметта му.

— Няма значение — рече друга. — Ти си като нас. Никой тук няма име. Нямаме нужда от имена. Трябва ли ти име? Можеш да си избереш каквото поискаш.

— Ако никоя от вас не се нуждае от име, значи и аз нямам нужда — поклати глава Ким.

— Добре — засмя се феята. — Ела да играеш с нас. Искаш ли?

— О, да — кимна с охота момчето. Присъедини се към песните и танците на феите. Тичаха по полянката, боричкаха се по бреговете на поточето и накрая се върнаха в гората.

— Ела с нас — прикани го една от феите. — Знаем едно място с още по-хубави игри и много приятни хора. Хора като теб.

— Като мен? — Ким не можеше да си го представи. Обаче беше любопитен и ги последва. Докато стигне до сянката на дърветата, вече бе забравил за какво е дошъл. Стигаше му да танцува, да пее и да лудува с феите. Тичаха сред покритите с мъх дънери и след известно време се озоваха на обширна поляна, където имаше най-различни създания — както кентаври и крилати серафими, така и хора като него. Всички изглеждаха спокойни и приветливи, а песните и смехът им ехтяха из гората.

Някои от хората спряха игрите си, когато зърнаха Ким сред феите, и усмихнати се присъединиха към тях. Никой не попита момчето за името му, откъде идва или кой е. Веднага го приеха като част от голямото си щастливо семейство. Той последва новите си приятели до брега на едно малко езеро. Там плацикаше пети във водата и се разсмя весело, когато го бутнаха в нея. Изпълзя обратно на брега на колене и длани, изтръска се и се остави пак да падне назад.

Втория път, когато изпълзя на сухо, видя едно елфче. Беше мъничко създание, крехко като стъкло, с деликатни, грациозни крайници. Наметката му бе изплетена от слънчеви лъчи, а лицето му, също като телцето, бе слабо и бледо.

Лицето на Ребека.

Осъзнаването на тази мисъл го удари като чук. На часа си припомни кой е, защо е дошъл и каква е мисията му.

Елфчето го гледаше безмълвно с тъжна усмивка. Което изглежда безобидно, може да крие смъртоносна опасност.

Ким изстена. Изведнъж осъзна, че щастието в това място е празно и безполезно. Това не беше радостта, извираща от сърцето, а по-скоро блаженството на забравата. Всички тези хора бяха пътували през Празнотата, но никой никога не бе стигал до Краля на Дъгите.

Пътят им бе свършил тук, в тази чудна омагьосана градина, където всички надежди и мечти губеха своята важност и където всички притеснения и тревоги изчезваха. Ето какво имаше предвид Карт — последното, съдбовно изпитание по пътя към Краля на Дъгите беше загубата на себе си.

Ким бе забравил истински важното. Много преди да пристигне тук — всъщност преди да напусне Горивин — той бе забравил истинската причина за пътешествието си. Бе дошъл да освободи сестра си от затвора на Бораас!

Тъкмо щеше да се върне към края на гората, когато усети внезапната тишина. Хората и магическите създания стояха неподвижно и го наблюдаваха. Безгрижните им изражения се бяха превърнали в маски на недоверие и омраза.

— Пуснете ме — каза на група мъже, които препречваха пътя му.

Те стояха там като статуи.

— Казах да ме пуснете — повтори. — Трябва да си вървя.

— Никой не си тръгва — отвърна спокойно един от мъжете. — Ще унищожиш цялото ни щастие, ако си заминеш. — Заплахата в гласа му не можеше да се сбърка.

Ким се напрегна, усещайки опасност.

— Остани — каза внимателно друг. — Тук е прекрасно. Всички дойдохме много отдавна, изпълнени с надежди и блянове като теб, но останахме и намерихме щастие. Ще видиш. Лесно е. Скоро ще забравиш за тревогите си. Завинаги. Тук няма старост или смърт. Ние сме безсмъртни.

Ким дълго наблюдава елфчето с лицето на Ребека.

— Не мога — пророни. — Моля ви, разберете. Твърде много хора бих предал.

— Скоро ще ги забравиш. Каквото те е довело тук, вече няма значение. Ще си щастлив, ако останеш. А нима има нещо по-важно от щастието?

— Да — заяви момчето. — Има. Сега ме пуснете.

Мъжете се приближиха опасно близо до него. Ким инстинктивно заотстъпва, докато не нагази до прасци във водата.

— Няма да ти позволим да си тръгнеш — каза един от мъжете.

Сърцето на момчето заби бясно. Всеки един от тези хора го превъзхождаше физически.

— Защо не искате да си тръгна? — попита с треперещ глас. — Нищо не искам от вас. Можете да си останете и да правите, каквото си поискате.

— Всичко ще развалиш. Никой не е успял да напусне това място. Ако някой го стори — дори само един човек, — ще знаем, че сме могли да постигнем целите си, ала не сме го сторили. И тогава не бихме могли вече да сме щастливи. При сегашното положение поне можем да забравим.

Ръцете на Ким се стрелнаха към колана му. Мечът му излезе от ножницата със стържене, но момчето се чувстваше като последен глупак. Изправен бе пред сила, стотици пъти по-могъща от него. Отстъпи още крачка. Наметалото лепнеше по краката му, влажно и тежко.

Наметалото! Наметалото на Лорин! Почти бе забравил! Пръстите му стиснаха нежната материя. Пожела да стане невидим. Нека изчезне, нека избяга! Но не се случи нищо и мъжете безмълвно пристъпиха напред.

Умът на Ким работеше трескаво. Опита отново, с цялата воля, която можеше да събере.

— Направи ме невидим! — шепнеше трескаво отново и отново.

— Откажи се — каза един от мъжете. — Хвърли меча си и забрави защо си дошъл. Лесно е!

Ким изкрещя от отчаяние, вдигна високо меча си и се втурна напред. Обзет от страх, той се мяташе насам-натам, проправяйки си път през мъжете, които се отдръпнаха ужасени. Блъсна се в един от тях, удари друг с плоската страна на острието и продължи да се препъва напред. Към него се протягаха ръце, които посягаха към наметалото и оръжието му, опитвайки се да го съборят. Момчето риташе и драскаше като дива котка.

Един огромен мъж с брада препускаше към него на кентавър. Завъртя сопата си и изби оръжието от ръцете на Ким. Чуха се победоносни викове.

За трети път момчето призова магическата сила на наметалото.

— Направи ме невидим, Лорин! Отведи ме! — молеше се той.

Над поляната се разнесе висок звук. Многоцветна дъга се спусна от небето и обгърна Ким като уютен плащ. Изведнъж страхът го напусна и момчето се изпълни с усещане за топлина и сигурност, подобно на онова, което изпита на трона в Горивин, когато Оракула проговори чрез него.

Невидими ръце го вдигнаха. Езерото, поляната и накрая цялата омагьосана градина изчезнаха под него. Внезапно го връхлетя непреодолима умора и Ким заспа дълбок, безпаметен сън.

* * *

Събуди се в меко, удобно легло. Сладка музика изпълваше въздуха и се чуваха гласове, които тихо разговаряха. Той примигна и седна. Леглото се намираше в малка, простичка стая с бели стени и бял таван, наподобяваща болнична стая.

— Значи наистина трябва да говориш с Краля на Дъгите — чу се внимателен глас.

Стреснат, Ким се завъртя и видя млад мъж, малко по-възрастен от него, облегнат на стената със скръстени ръце. Той наблюдаваше момчето с добронамерено, усмихнато изражение.

— Кой си ти?

— Първо отговори на моя въпрос — настоя другият. — Защо искаш да говориш с краля?

Ким се поколеба.

— Можеш да говориш свободно. В безопасност си.

— Много пъти съм го вярвал — промълви момчето.

— Съмненията ти са основателни, но не са на място тук — усмихна се младежът.

— И все пак — тръсна категорично глава Ким, — искам да представя молбата си пред Краля на Дъгите и пред никой друг.

— Добре — въздъхна дълбоко младежът, оттласна се от стената и се запъти към вратата. — Последвай ме. Ще те заведа при него.

Объркан, Ким свали крака на пода.

— Просто така? Толкова ли е лесно? — попита невярващо.

— Пътят ти дотук не беше ли достатъчно труден?

Вратата леко се плъзна в стената и влязоха в тесен, слабо осветен коридор. Прекосиха го, минаха през втори вход и накрая се озоваха в празна кръгла стая. В средата на помещението се издигаше тънък пиедестал от бял мрамор. На върха му се намираше стъклена топка с размерите на юмрук, която излъчваше мека светлина.

— Добре, Ким, представи молбата си.

Ким вдигна поглед изненадан.

— Аз…

— Искаше да говориш с Краля на Дъгите. Ето ме. Тъй че говори.

Изумен, Ким отстъпи назад.

— Ти? — запелтечи той. — Искам да кажа, Ваше Величество? Вие сте…

— Дай да го караме неофициално — каза Кралят на Дъгите и му направи знак да спре. — Тези разлики, които правите между хората, към които се обръщате официално или неофициално, са безсмислени.

— Но… — заекна момчето, — мислех, че сте… че си…

— По-стар? — Кралят на Дъгите се усмихна. — За да съм мъдър? Може би с дълга брада и оредяваща коса? — Той се засмя. — Още едно от човешките ви суеверия. Аз съм безсмъртен. Защо да бъда грохнало старче, когато мога да си избера която си искам възраст? Но нека сега поговорим за теб — каза той, сменяйки рязко темата. — Наблюдавах с голям интерес пътешествието ти дотук. Много смел си за момче на твоята възраст, знаеш ли?

Ким кимна импулсивно и после, смутен, поклати глава в отрицание.

— Без фалшива скромност, ако обичаш — каза Кралят на Дъгите. — Стотици са изминали този път преди теб и само малцина са постигали целта си — така де, почти са постигали целта си.

— Омагьосаната градина — кимна момчето.

— Да. Всички, които срещна, са минали през Бездната на душите също като теб. Всички са преминали през Татцелуърм чрез сила или хитрост. Нито Пазителите, нито птицата Рок не са успели да ги разубедят. Не са успели да преодолеят единственото самите себе си.

— Но защо? — попита Ким. — Защо ще залагаш този капан толкова близо до целта?

— Не е капан, Ким. Само най-решителните могат да постигнат целта си. Нито един от тези големи, силни герои не е притежавал достатъчно убеденост в това, заради което е дошъл. Единствените, които заслужават да ме видят, са онези, които виждат нещо повече от себе си.

Момчето го слушаше и накрая кимна. Той също бе забравил защо е избрал този път. Мислеше си, че иска да спаси Вълшебна Луна, но видът на елфчето му отвори очите.

— Дойде, за да спасиш сестра си — каза Кралят на Дъгите.

— Елфчето — ти ли я изпрати?

— Да. Всеки в Омагьосаната градина получава втори шанс, но малцина се възползват от него.

Ким събра целия си кураж, погледна Краля на Дъгите право в очите и попита:

— Ще ми помогнеш ли?

— За какво? Да предположим, че изпълня само едно твое желание — кое би било? Да освободя сестра ти от тъмниците на Моргон и да ви върна във вашия свят? Вълшебна Луна би била унищожена заедно с всичките си обитатели и удивителни чудеса. Или пък да спася Горивин и да надвия черната армия? Тогава Ребека ще остане в плен на чародействата на Бораас. Кое би избрал?

Момчето дълго мълча и накрая каза:

— Искаш от мен невъзможното. Бих искал…

— Би искал да направя и двете — прекъсна го Кралят на Дъгите. — Идваш с молба, Ким. Храбростта ти ме впечатли, затова ще изпълня желанието ти. Само едно. Обмисли го внимателно, преди да решиш.

Ким тъкмо щеше да отговори, но събеседникът му поклати глава. С пръст върху устните си, той посочи към кристалното кълбо.

— Погледни вътре — нареди.

Момчето се подчини. Първо не различи нищо, освен леко разкривеното изражение на собственото си лице. Тогава топката се изпълни с мъгла, в която блещукаха хиляди мънички светлинки. Всички тези точици се превърнаха в светове, всеки със свои континенти и океани. Стотици хиляди светове, с милиони и милиони цивилизации, съдби и истории, заплетени като земната — всички се въртяха, дребни и незначителни в тази огромна вселена.

Кралят на Дъгите се усмихна и сложи ръце върху кълбото. Искриците изчезнаха и на тяхно място Ким видя една-единствена прекрасна, сияйна планета. Разпозна релефа: равнини, гори, планини, езеро, а на брега му — блестящ замък от стъкло и светлина. Горивин.

Но как се бе изменил! Небето над крепостта чернееше от сажди и дим. Една от кристалните кули се бе провалила в пламъци. Езерото гъмжеше от стотици лодки и салове, а огромната армия на Бораас покриваше земята.

— Видя, че светът ти е само един от многото — рече Кралят на Дъгите. — Каквото и да се случи там, не е важно, стига цялостният ред да не се нарушава. Вълшебна Луна може да падне под владичеството на Бораас, ала това няма да промени нищо в общ план.

— Но това не е вярно! — възрази Ким. — Вълшебна Луна е толкова прекрасна земя! Унищожението й не може да не бъде важно. Ако можеш да виждаш всичко, тогава знаеш и за Царството на Сенките!

— Знам. Но Доброто и Злото се борят постоянно и едното не може да съществува без другото. В миналото Злото често е триумфирало и хора като Бораас са унищожавали Вълшебна Луна. Но независимо колко дълго продължи господството на Злото, в един момент — след сто, хиляда, а може би сто хиляди години — съдбата отново ще се усмихне на Доброто. Не е нужно да се намесвам в полза на едната или другата страна.

— Темистокъл каза нещо подобно — въздъхна обезсърчено Ким. — Значи няма да ми помогнеш?

— Напротив. Ако ме убедиш, че е нужно да се намеся, ще го сторя, разбира се. По правило не се намесвам в съдбата на народите без наистина важна причина.

— Но съществуването на Вълшебна Луна…

— Това не е важна причина — прекъсна го Кралят на Дъгите. — Пак ще има Вълшебна Луна — ако не утре, то в далечно бъдеще. Ако се намеся веднъж, ще трябва да се намесвам постоянно, когато и да ме призоват. Може би някой ден вместо теб пред мен ще стои барон Карт и ще ме умолява за помощ със също толкова важна причина. Как да му откажа, ако съм помогнал на теб?

— Ще се съгласиш да служиш на зли цели? — попита невярващо Ким.

— Какво значи „зло“, Ким? — усмихна се Кралят на Дъгите. — Помислял ли си, че Бораас и Карт може да са също тъй убедени в правотата на позицията си, колкото и ти си убеден в своята? Помислял ли си, че те имат същото право да изискват помощ срещу теб? Във Вълшебна Луна хората мислят, че съм много могъщ, дори всемогъщ, но аз не съм. Не е по силите ми да решавам съдбата на цял народ. Дори аз съм тънка нишка в гоблена на Вселената и над мен има по-могъщи създания, които внимателно наблюдават какво правя. Така че не ме карай да взимам страна. Не мога, ако не ме убедиш в необходимостта от това. Във всичките вечности, през които съм властвал, никой не е успявал да ме убеди в нещо против преценката ми.

Обезкуражен, Ким отстъпи от сферата. Блестящите образи изчезнаха и мечтите на Ким се строшиха като стъкло. Всичко бе за нищо. Може би в този момент армията на Бораас унищожаваше Горивин, ала ако спасеше Горивин, сестра му оставаше в ноктите на злия чародей. Ако пък освободеше Ребека, то Горивин, който бе вложил всичките си надежди в него, щеше да понесе мрачната си съдба.

Изведнъж се сети за разрешението.

— Взех решение — заяви непреклонно. — Ще ми изпълниш едно желание, независимо какво е то, нали?

— Ако е по силите ми, да — кимна Кралят на Дъгите.

Ким си пое дълбоко дъх.

— Всичко, което се случи, бе по моя вина. Планът на Бораас нямаше да се осъществи, ако не бях дошъл във Вълшебна Луна.

— И какво ще си пожелаеш сега?

— Пожелавам си — рече Ким, едва контролирайки вълнението в гласа си — всичко да е така, както е било, преди сестра ми да падне под властта на Бораас. Да бъде така, сякаш никога не сме идвали тук.

Кралят на Дъгите се колеба дълго, преди да отговори.

— Надявах се да изразиш това желание — каза, — въпреки че е неизпълнимо.

— Неизпълнимо!? — възкликна момчето. — Ама…

— Накратко, това, за което ме молиш, не е възможно. Когато нещо се е случило, то никога не може да се върне. Но ти премина последното изпитание.

— Какво изпитание?

— Не помниш ли? Мога да бъда убеден само от някой, който е абсолютно убеден в онова, към което се стреми. Който вярва в нещо по-голямо от себе си. Ще ти помогна.

— Ти ще… — Гласът на Ким почти изчезна, толкова бе развълнуван. — Наистина ще ни помогнеш?

— Ще се опитам, Ким. Както ти казах — не съм всесилен.

— Ама… всичките тези светове, Омагьосаната градина, тези… — момчето посочи Сферата на Световете, съвсем объркано.

— Силата ми е голяма, Ким. Но имам тази власт само тук, в центъра на космоса. Напусна ли това място, започвам да отслабвам. — Той се усмихна добродушно, когато видя страха, изписан на лицето на момчето. — Не се тревожи. И в другите светове разполагам с невероятни възможности. Ще спра Бораас и ще спася Горивни.

— Тогава ела — подкани го Ким. Образът на горящата крепост бе още жив в ума му. — Да вървим.

— Не толкова бързо, Ким. Трябва да организираме някои неща. Потърпи още малко.

— Но Горивин вече е под обсада…

— Бораас напада вълшебната крепост вече четвърти ден, но дори неговата армия не е достатъчно силна да я превземе толкова бързо. Ще сме там навреме. Следвай ме.

Обърна се и излезе от стаята през същата врата, откъдето влязоха, но този път тя водеше до обширен светъл двор.

Очите на Ким се разшириха от удивление. Множество рицари чакаха в подножието на разноцветното стълбище. Тези могъщи мъже в златни брони седяха на огромни жребци, защитени от позлатени плочки, които проблясваха, сякаш бяха изковани от слънчева светлина. Тълпата нададе радостен възглас, докато Ким и Кралят на Дъгите слизаха по стъпалата.

Объркано, момчето попита:

— Кои са тези?

— Не ги ли познаваш? Погледни по-внимателно.

Ким разпозна някои от лицата в тълпата. Беше ги видял съвсем наскоро.

— Омагьосаната градина! — изненада се той. — Това са мъжете, които срещнах в Омагьосаната градина!

— Те те приветстват, Ким.

— Мен? — попита недоверчиво момчето. Рицарите — поне четиристотин на брой — размахваха оръжия, мятаха шлемовете си във въздуха и ентусиазирано ръкопляскаха.

— Те поздравяват своя освободител — обясни Кралят на Дъгите.

— Ама какво съм направил?

— През столетията само най-големите герои са успявали да се доберат дотук, но никой не е излизал от градината. Когато някой мине през Омагьосаната градина и стигне до мен, нейните пленници възвръщат паметта си. На мнозина им се е наложило да чакат много дълго. Затова те приветстват, Ким — защото им върна живота. Води ги. Ще те последват, където и да отидеш.

Момчето се замая. Преди броени минути бе загубило всяка надежда, а сега имаше на разположение цяла армия от легендарни герои, всеки по-смел и силен от рицарите на Бораас.

— Води ги, Ким — повтори Кралят на Дъгите. — С тяхна помощ ще успееш да надвиеш Бораас.

Ким бавно се приближи към тълпата. Възгласите спряха. Когато застана пред рицарите, го посрещна почтителна тишина. Редиците им се разделиха и сред тях се показа гарвановочерен кон. Сърцето на Ким за малко да се пръсне.

— Приятелче! — извика той. Нежно потупа животното по врата, скочи на седлото и посегна към юздите. Жребецът изцвили щастливо, тръсна грива и затанцува на място.

— Готови сме, сър — каза един от рицарите. — На вашите заповеди сме — добави и четиристотин гласа изреваха в одобрение.

Ким стоеше изправен в седлото си, докато преминаваше покрай редиците от воини към изхода на двора. Стените се плъзнаха встрани и широка, многоцветна дъга се изпъна пред тях.

— Напред! — извика момчето, след което пришпори жребеца и поведе армията си из Безкрайността.