Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Тринадесета глава

По-бърз от стрела, Рангариг ги носеше на запад, все по-дълбоко в нощта. Вятърът духаше в лицата им, а земята — която приличаше на мрачна, безформена маса, — бързо се смаляваше под тях. Премествайки се внимателно, Ким се обърна и погледна назад. Горивин се бе стопил до мъничка бяло-розова перла, блещукаща дълго след като разстоянието и мракът бяха скрили очертанията му.

— Вие двамата добре ли сте? — попита Келхим. Преди Ким или Привин да успеят да отговорят, той ги обгърна с лапи и ги приближи до себе си, за да ги защити от ледения вятър.

Крилете на Рангариг пореха въздуха с мощно плющене и драконът се издигаше все по-високо и по-високо. Окъпани от лунния светлик, страните му искряха в златно и сребърно и всеки, гледащ към небето в този миг, би се почудил какъв е сияйният фантом, реещ се под звездите. Ким зъзнеше от студ въпреки топлата прегръдка на мечока и широкия гръб на Горг, който закриляше него и Привин от поривите на вятъра.

Час подир час те летяха на запад и Ким започваше да се чуди дали драконът въобще познава умората. Макар и огромен, все трябваше да чувства тежестта на четиримата си пътници — особено двамата, които тежаха колкото десетина мъже. Но Рангариг летеше и летеше, докато първите лъчи на новия ден се плъзнаха по хоризонта. Чак тогава златистият исполин забави маха на крилете си и се спусна към земята.

Любопитен, Ким се наведе. Носеха се над безбрежното зелено було на гора, прекъсвано само тук-таме от малка нива или блещукащата панделка на някоя река. Рангариг се отправи надолу и се приземи на ливада, покрита с полски цветя. Крилете му се сгънаха с шумолене. Продължи още малко, вече на земята, докато не спря в сянката на ръба на гората, където легна с въздишка на облекчение.

— Стига толкова за една нощ — изрече задъхан. — Дори драконите трябва да спят от време на време. — Изчака пътниците да слязат и се сгуши, полагайки муцуна върху предните си крака. След няколко секунди грохотът на хъркането му ясно показа, че е заспал.

Ким разтърка схванатия си кръст. Да яздиш дракон бе всичко друго, но не и удобно. Защитната прегръдка на Келхим го бе държала в една и съща тясна позиция през цялото време. Бе страшно уморен, а и от много време насам не се бе чувствал толкова гладен и жаден.

Горг се протегна, докато кокалите му не изпукаха.

— Лека дрямка не би навредила и на мен — обяви с прозявка. — Ей богу, и по-удобно съм пътувал.

Десният клепач на Рангариг се отвори.

— Ходи пеш тогава — избоботи той и затвори око, продължавайки да хърка, все едно нищо не е било. Келхим се изсмя на неудобството на Горг.

— Вместо да стърчиш и да се оплакваш, по-добре помисли за закуската — каза. — Гладен съм като мечка.

Великанът изгрухтя нещо неразбираемо, нарами тоягата си и примижа срещу слънцето.

— Още е рано — реши накрая. — Ще си опитам късмета. Вижте дали можете да стъкмите огън.

И без да продума повече, изчезна сред храсталака с пукот и трясък.

Привин и Ким запретърсваха близката околност за сухи съчки. Задачата не бе никак лесна. Гората бе зелена, а дърветата — разлистени, и на момчетата им отне доста време да открият сух клон, който да отчупят без много усилия. Докато съберат достатъчно подпалки, мина цял час.

Ким имаше намерение да ги запали, като ги търка една о друга, но Привин само му се изсмя. За част от секундата се озова до спящия дракон, след което го удари в носа и го срита в търбуха, за да го събуди. Рангариг открехна едното си очище и примигна сънливо.

— Какво? — измърмори.

— Трябва ни огън — посочи Привин към купа дърва в средата на поляната.

— Ударете главите на ония двамата дървеняци. Може да изскочи искра.

Все пак обаче вдигна глава, хвърли поглед към подпалките и се прозя широко. Огнена струя, дебела като човешка ръка, се изстреля от гърлото му, проправи диря през тревата и запали дървото със силно пращене. Ким отскочи стреснато, когато пламъците профучаха покрай него. Сетне драконът отново заспа.

Привин се приближи с безгрижна стъпка до огъня.

— Видя ли? — попита с широка усмивка на лицето.

Ким поклати глава изумен. Естествено знаеше, че драконите могат да плюят огън, но мислеше, че това е преувеличение.

— Сега липсва само Горг със закуската ни — изръмжа Келхим.

Когато най-сетне се показа от гората, великанът им нареди веднага да загасят огъня.

Мечокът наклони кисело муцуна.

— Защо? Гладен съм.

Горг стигна до тях с няколко големи крачки и веднага стъпка огъня. Пръснаха се искри и тлеещи клони.

— Черни конници! — изсъска. — Цял отряд черни конници наближава!

— Как така цял отряд? — гневно попита Келхим.

— Петнайсет-двайсет. И ако не се разкараме бързо, ще ни изпогазят.

— Но как биха могли да знаят, че сме тук? — учуди се Ким.

— Не е лесно да не забележиш Рангариг — изсмя се Горг. — Пък и нищо не остава скрито от Бораас. Най-вероятно конниците му са го информирали, че се насочваме на запад. Оттам нататък не е трудно човек да се досети какво сме си наумили.

— Без вълнения — каза Келхим. — Сам каза, че са не повече от двайсет. Ще се погрижа за тях.

— Не, няма — тросна му се Горг. — Не може да губим време да се бием с тях. Колкото по-скоро стигнем каньона, толкова по-добре. Ей! Мързелив гущер! — изкрещя в ухото на дракона. — Ставай! Трябва да тръгваме.

Рангариг изсумтя. Опашката му помръдна и събори едно средноголямо дърво заедно с Горг. После драконът отново застина, хъркайки. Ругаейки, гигантът се изправи и изрита дракона по носа с такава сила, че земята потрепери.

Рангариг замига с едното си око и отвори челюсти докрай. Гигантът се хвърли уплашено назад, след като в негова посока се изстреля почти еднометрова огнена струя.

— Мързелив гущер, а? — избоботи драконът. — Ще трябва да си поговорим за това, стари приятелю. Е, добре, да тръгваме. Какво чакате?

Люспестият звяр се сниши, колкото му бе възможно, и разпери леко едното си крило, за да послужи като стълба за четиримата му другари.

Продължиха полета, макар и не толкова високо и бързо като предната вечер. Дори така обаче земята се плъзгаше под тях с фантастична скорост. След известно време лесът изтъня и отстъпи пред неприветливи хълмове.

— Колко остава още? — извика Ким.

Горг му отвърна, без да се обръща:

— Може би два или три дни, ако летим без почивка. Но не можем да направим това. Скоро Рангариг пак ще трябва да кацне. Остарява горкият.

Драконът тръсна ядно глава, което почти събори Горг.

Стреснат, Ким сграбчи рогоподобните шипове на гърба на дракона, стисна ги здраво и му викна:

— Я спри!

Рангариг отвърна с гръмовен смях, но продължи по-гладко.

Теренът постоянно се променяше. Не след дълго се озоваха над обширна, опърпана равнина, където растяха само ниски храсти и болнави треви. Последваха стръмни, непреодолими планини. Рангариг пикира ниско над върховете и се насочи към едно голо, ветровито плато. Нескопосната маневра на приземяване ги разтресе доста силно.

От гърдите на Рангариг се отрони въздишка на облекчение, която заглуши виещия вятър.

— Тука бива. Може даже да успея да поспя малко. — Той нарочно подскочи, когато Горг заслиза от гърба му по-бавно, отколкото му се харесваше, и великанът се просна на твърдата земя, ругаейки.

— Грубиянин — промърмори Горг. — Само защото си толкова голям, си мислиш, че можеш да вършиш каквото си поискаш.

— Не всичко — изръмжа Рангариг. — Но доста неща. А сега искам да спя. Тук горе едва ли ще ни обезпокоят. — Драконът се сви, а туловището му се превърна в заслон срещу вятъра. Ким се сгуши в топлата козина на Келхим, но не можеше да заспи. Твърде много мисли препускаха през главата му. След известно време се изправи — внимателно, за да не събуди останалите — и пристъпи към ръба на скалата. Бе висока над сто метра, а долу се простираше пуст терен, който продължаваше на запад, докъдето поглед стигаше. Този обрулен пейзаж накара Ким да потръпне.

Чу шум от стъпки и се обърна. Беше Привин.

— И ти ли не можеш да спиш? — попита го степният принц.

— Не — отрони Ким. — Как се казва това място?

Привин застана до него. Треперейки, пъхна длани под мишниците си и зарови земята с крака.

— Няма име. Част е от Планините на Сянката.

— Тук? — удиви се Ким. — Толкова дълбоко в сърцето на Вълшебна Луна?

— Тази планинска верига образува гръбнака на Вълшебна Луна — кимна Привин. — Издигнала се е много отдавна, преди съществуването на Кайвалон и Горивин, в епохата на легендите. В онези дни хората са били различни.

— Какво искаш да кажеш?

— Приказки… нищо повече — усмихна се Привин.

— Разкажи ми — помоли го Ким.

— Според легендата — започна степният принц — тогавашните хора били изключително могъщи. Мисля, че са били малко като хората там, откъдето идваш. Управлявали земите и от двете страни на Планините на Сянката. Живеели в големи, великолепни градове и имали машини, с които можели да летят във въздуха по-бързо от всяка птица. Един ден решили да стигнат звездите, но когато осъзнали, че не могат, много се разгневили. Завист и злоба се загнездили в сърцата им. Въпреки охолството недоволството им растяло. Станали параноични. Империята се разпаднала на много кралства, които започнали да воюват помежду си. Оръжията им били страховити. Накрая повели последна, решителна битка. Небесата се подпалили, а от земята изригвали стопени скали и отровни изпарения. Дори Планините на Сянката се разтресли, светът се разцепил от единия до другия край и бездна, по-дълбока от всяка клисура, разделила двете войски.

— Бездната на душите — досети се Ким.

— Да — кимна Привин. — Бездната на душите. А по ръбовете й неконтролируемите оръжия нагънали земята в гигантска бариера. Течна скала, гореща като слънцето, се стекла от разтопените върхове на Планините на Сянката и се сляла с тази нова бариера, създадена от хората.

Той спря за миг и когато поднови разказа си, в гласа му се бе прокраднала меланхолична нотка.

— Само неколцина оцелели. Оттеглили се в пещерите, дълбоко под земята, и там заживели като животни. Живели така много поколения, затворени без светлина или въздух, докато накрая забравили откъде са дошли и кои са техните прадеди. Минали векове. В крайна сметка Вълшебна Луна се излекувала и животът разцъфтял отново. Тази планинска верига обаче ни напомня да не посягаме към звездите.

— Това — промърмори Ким, когато Привин приключи — не беше много приятна история.

— Не забравяй — усмихна се принцът, — че това е само приказка. Не мисля, че е вярна.

Ким не продума. Погледът му се понесе по назъбените контури на планините и скалните стени. Имаше следи от древни реки от лава. Изведнъж почувства — не, разбра със сигурност, — че историята на Привин не беше приказка, а самата истина.

Клекна на земята и обгърна тялото си с ръце. Жестоките пориви на вятъра пропълзяха безпощадно под дрехите му и полазиха по крайниците му. Въпреки това се поколеба да се върне под закрилата на дракона.

— Тези планини директно към Бездната на душите ли водят? — попита.

— Да, но няма да следваме този маршрут. Рангариг пристигна тук само защото черните ездачи избягват това място. Мисля, че дори той не бе сигурен дали да ни доведе тук. Казват, че Призракът на миналото витае из това място. — Привин опита да се усмихне, но не успя.

— Мислиш ли, че ще се натъкнем на още черни ездачи?

— Надявам се, не — сви рамене принцът. — Но те са навсякъде.

— Мислиш ли, че Бораас знае какво сме намислили?

— Още не. Но когато разбере, ще атакува Горивин незабавно. Това ме тревожи. — Той сви колене към тялото си и се умисли. — Хайде — каза накрая. — Да поспим. Ще ни е нужна цялата ни сила.

Двете момчета станаха и се върнаха при Рангариг. Келхим и Горг спяха, сгушени един до друг до краката на дракона. Ким легна и опита да намери удобно място на каменистата земя. Изтощението го връхлетя като приливна вълна. Преди да заспи, зарея взор на запад, където в мъгливата далечина ги очакваше Бездната на душите.

* * *

Рангариг ги разбуди по залез и веднага възобновиха пътуването си. Драконът се избута от ръба на платото и се плъзна надолу, за да се възползва от топлите течения. От мимолетното им нахлуване в това царство на тишината и вятъра не остана и следа и когато Ким видя как възвишението се скрива зад тях, трябваше да признае, че се радва да е далеч от това място. Тези скали бяха своеобразен паметник — каменно предупреждение срещу грешките на миналото.

Ким се облегна на широкия гръб на Горг и опита пак да заспи, но студът и гладът го държаха буден. Колкото по̀ на запад отиваха, толкова по-студено сякаш ставаше. Момчето се почуди дали този свят има западен и източен полюс, вместо северен и южен, и дали Бездната на душите няма да ги изведе право в някоя земя на вечен лед.

Спомни си, че Темистокъл бе споменал нещо за ледена пустош. Ако бе прав, значи бяха направили фатална грешка. С изключение на мечока, чиято гъста козина го пазеше от студа, никой от тях не бе приспособен за преход през пейзаж от сняг и лед.

Сега обаче беше малко късничко за такива размишления. Бяха преполовили разстоянието до целта си и Ким не би се върнал при никакви обстоятелства.

Нощта напредваше и Рангариг вече не летеше с предишната лекота, но не се оплакваше. Оставиха планините зад себе си и сега се носеха над просторна савана. Понякога под тях се появяваха къщички, а веднъж далеч на юг видяха светлините на доста голям град. Драконът продължаваше на запад и се спусна отново чак когато се развидели. В спираловидния си полет надолу той се оглеждаше наляво и надясно, търсейки място за сън, което би послужило и за скривалище.

Внезапно крилете и тялото на Рангариг рязко се издигнаха и принудиха пътешествениците да се хванат здраво, за да не бъдат изхвърлени.

— Какво става? — викна Горг.

— Черни ездачи — изрева Рангариг. — На юг!

Ким опита да различи конниците, но видя само едно размазано черно петно на хоризонта. Явно очите на Рангариг бяха по-остри от неговите. Драконът пое още по̀ на юг, по-бързо от когато и да било. След няколко секунди забелязаха малка къщурка със сламен покрив насред равнината. Група черни ездачи я обикаляха, възседнали големите си черни коне, и бойните им крясъци се чуваха дори отгоре. Драконът тъкмо се издигна по-високо във въздуха и се подготви за атака, когато към къщата се понесе буря от черни стрели.

Рангариг изрева, прибра криле плътно до тялото си и се гмурна към нападателите като гигантско златно копие. Черните ездачи замръзнаха насред нападението. За миг Ким дори си въобрази, че вижда ужаса им през безизразните бойни маски.

Драконът размахваше криле измамно бавно и добре организираната атакуваща формация на рицарите се разпиля в хаотично бягство сред крясъци и тракащ метал. Крилете на Рангариг отнесоха петима ездачи от седлата.

Летящият гигант изрева още по-яростно и отново се понесе към врага. Тежките му крака тъпчеха безпощадно брони и щитове. Опашката му шибна половин дузина конници, запрати ги на земята и издълба дълбока бразда.

Боят продължи само няколко секунди. Горг, Келхим, Привин и Ким скочиха едновременно от гърба на звяра и първите трима нападнаха изненаданите рицари отстрани, а Ким издърпа меча си и се затича към къщата. Вратата бе разбита. Черен дим се носеше на талази и освен звуците от продължаваща битка се дочу и детски плач. Момчето изрита вратата и нахълта вътре. С крайчеца на окото си забеляза някакво движение и вдигна щита си точно навреме. В следващия миг мощен пробождащ удар с меч го накара да отстъпи назад. Блъсна се в един долап, загуби равновесие и падна. Огромна фигура се изправи срещу му, вдигна меча си и остана неподвижна за момент, когато видя черната броня на Ким.

Лекото колебание коства живота на рицаря. Момчето скочи на крака, блокира меча с щита си и нанесе светкавичен пронизващ удар, който проби бронята на неприятеля.

Ким спря за миг да си поеме дъх. После прескочи тялото на пода и навлезе по-навътре в къщата.

Следвайки шумовете, той бутна вратата към дневната. Гледката го накара да се отдръпне шокиран. Почти се бе спънал в проснатия труп на мъж. Тъмно петно кръв бе избило по ризата му, а пръстите му стискаха острието на двуостра кама.

Втори фермер, въоръжен само с дълъг жезъл, се защитаваше отчаяно срещу огромен черен рицар, който изтласкваше противника си все по-назад. Фермерът се наведе под един замах, подскочи встрани и изрита мощно рицаря по шлема. Бронята се раздрънча. Черният рицар се олюля назад, парира втори ритник с плоската страна на острието и удари фермера в гърдите с брониран юмрук. Мъжът изстена от болка. За миг забрави да се прикрие и рицарят замахна да нанесе решителния удар.

Ким се хвърли между двамата, блокира меча на врага с щита си и атакува. Беше зле прицелен, слаб удар, но ето че черната броня отново забави неприятеля. Острието на момчето простърга нагръдника на рицаря, плъзна се и се заби в дървения под. За секунда двамата останаха неподвижни един срещу друг и Ким зърна изумлението в очите на врага си.

Тогава нещо го удари в гърба и го запрати встрани. Една фигура скочи покрай него, вдигна сопата си и със страхотна сила я стовари върху шлема на бронирания злодей. Черният рицар изкрещя и падна.

Ким се обърна, дишайки тежко. Фермерът стоеше на една ръка разстояние от него. Мъжът едва си поемаше дъх, а по лицето му се стичаше кръв. Тоягата бе заплашително вдигната, а по лицето му бе изписано недоверие.

Момчето свали щита и меча си и посегна към шлема си с бавни движения, за да не разчете фермерът погрешно действията му. Щом свали шлема си, се опита да се усмихне окуражаващо.

— Всичко е наред — каза.

Фермерът се поотпусна, но недоверието остана.

— Ти… не си черен рицар? — попита той.

— Не, изобщо. Само приличам. Понякога даже е предимство — добави момчето и хвърли кос поглед към проснатия рицар.

Мъжът кимна объркан.

— Аз… не знам кой си, но ти благодаря. Досега щях да съм мъртъв без помощта ти. Вече убиха брат ми. — Погледна през рамо към прозореца и пак се обърна към Ким. — Има още навън.

— Не се тревожи — поклати глава момчето. — Приятелите ми са се заели с тях. Има ли още хора в къщата?

— Жена ми, синът ми, съпругата на брат ми и двама наемни работници. Изпратих ги горе…

Едва сега Ким долови бебешкия плач, който се разнасяше от горния етаж.

— Изведи ги — каза момчето. — Опасността премина, поне засега.

Мъжът изчезна по стълбите, а Ким излезе, оглеждайки се внимателно на всички страни.

Битката бе приключила. Няколко нервни коне с празни седла сновяха насам-натам, а Рангариг душеше подозрително падналите ездачи, за да се увери, че никой не се преструва на мъртъв. Ким каза на другарите си какво се бе случило в къщата.

— Но това е толкова далеч на запад — промълви Привин.

Горг стисна зъби.

— Черните рицарите вече контролират селските райони — обяви с мрачен тон. — Част от тактиката на Бораас е да унищожи първо отвъдните села. Когато започне нападението върху Горивин, хората няма да имат къде да избягат. Бораас се е поучил от Кайвалон, принц Привин. Но нека влезем в къщата и видим как я карат хората вътре. Може да им помогнем.

Един след друг пътешествениците последваха Ким в къщата — първо Привин, после Келхим, който едва се промуши през вратата, и накрая Горг. Великанът все си удряше главата в тавана и сипеше проклятия под нос.

Семейството се бе събрало в дневната. Лицата им се изкривиха от ужас, щом зърнаха мечока и великана.

— Всичко е наред — побърза да ги успокои Ким. — Те са ми приятели. Няма да ви наранят.

— Аз… ъъъ… вярвам ти, наистина — запелтечи фермерът. — Само дето…

— Малко необичайно, нали? — изръмжа Келхим. — Но, драги господине, ако мислите, че ние сме странни, погледнете през прозореца.

Фермерът зяпаше мечока неразбиращо. Накрая се обърна и несигурно се приближи до прозореца.

— Дракон! — възкликна той. — Златен дракон! — Обърна се с лице към четиримата другари и ги изгледа с благоговение. — Ама… на света има само един златен дракон…

Горг кимна, удряйки се в тавана толкова силно, че крехкото дърво изпращя.

— Напълно вярно — отговори той. — Това е той — Рангариг.

Фермерът пребледня.

— Но… тогава ти трябва да си Горг!

— Да знаете някой друг великан? — обидено се начупи исполинът.

— Великан? — изръмжа Келхим. — Че тука има ли великан?

Горг го изгледа изпод вежди, удари си пак главата и накрая се сети да седне.

Ким се ухили, щом забеляза объркването на фермера.

— Не ги взимай насериозно. Тия двамата постоянно се карат. Трябва да ги видите, когато се сражават.

— Черните конници… — започна тихо мъжът. — Наистина дойдохте в последния възможен момент. Минута по-късно и…

— Че и се оплаква — замърмори Горг. — Измъкваш някой от кюпа, пък той се сърди, че не си пристигнал по-рано.

Стопанинът съвсем се смути. Очите му се стрелкаха от Горг към Келхим и обратно с неуверен израз на лицето. Накрая се намеси Привин.

— Засрами се, Горг — укори го. — Да притесняваш така добрите хорица.

Великанът увеси нос, преструвайки се на засрамен, и по лицето на всеки член на семейството заигра колеблива усмивка. Накрая се засмяха облекчено и така и последните остатъци напрежение бяха прогонени.

Отнесоха телата на черните рицари и разчистиха останалото след битката. Привин, Горг и Ким се разшетаха енергично и след час всичко, което напомняше за сражението, бе един строшен прозорец и ръждиво петно на пода.

Ким бе поразен колко спокойно фермерското семейство прие смъртта на един от своите. Изчака да останат насаме с Привин и насочи разговора в тази посока.

Степният принц кимна, като че бе очаквал въпроса.

— Не знам много за твоя свят и за хората, които живеят там, Ким — каза замислено, — но ми се струва, че сте много странен народ.

— Защото оплакваме мъртвите си?

— Не, Ким — усмихна се търпеливо Привин. — И ние правим това. Но при нас е по-различно. Разбира се, всеки знае, че животът не продължава вечно. За някои като Темистокъл и Рангариг той е много дълъг. Други умират млади, може би в детството или дори в люлката. Не е по нашите сили да променим каквото и да било от това. А и не искаме. Тялото, тази уязвима черупка, за която се тревожат толкова много хората като теб, е само инструмент, един вид слуга на духа. Обичаме семействата си толкова, колкото и ти своето, но главното, което ценим, е това, което са. Телата им умират, но това не значи, че ги няма. Хората не умират истински, до момента, в който не бъдат забравени.

— Нещо не схващам — промърмори Ким.

— Но то е толкова просто — настоя Привин. — Това е може би основната разлика между нас и вас. Ние разбираме, че всъщност никой не е жив, ако не е сред другите.

— Аз не съм и съм си наред — каза Ким.

— И скалите са живи, ако за теб животът значи съществуване. Но да живееш, истински да живееш, можеш само чрез другите. Живееш, защото думите и делата ти влияят на живота, чувствата и мислите на останалите. И обратно. По същата логика би бил мъртъв, ако никой вече не помни думите и делата ти — с други думи, това което си бил. Смелчагата, който бе убит от черните конници, ще живее в спомените на семейството си. Както и в твоите, пък макар и за кратко.

Ким дълго обмисляше думите на Привин. Мислеше си за Владетеля на езерце то и сина му Адо. Не бяха ли те най-добрият пример за това, което Привин му обясняваше? Вълшебна Луна още живееше от другата страна на Планините на Сянката, стига да имаше кой да помни как е било някога.

Той пристъпи до прозореца и погледна навън. Земите пред него изглеждаха измамно спокойни. Слънцето прежуряше. Рангариг се бе свил до стената на къщата, заслонена от вятъра, и хъркаше толкова силно, че стъклата на прозорците тракаха. И все пак спокойствието му бе само преструвка.

Ким се завъртя и видя домакинята, която влезе в стаята с обеда. Два дни стомахът му се пълнеше единствено с ледено студен вятър. Сега вече къркореше и гледката на огромното парче месо в гърнето го накара да проточи лиги. Преди да задоволи апетита си обаче, трябваше да уреди един важен въпрос.

— Най-добре е да си тръгнете оттук — обяви. — Ще дойдат още черни ездачи и ще ви обвинят за смъртта на другарите си.

— Може и тъй да е, добри ми господине, но не знаем къде да отидем. Другите ферми вече също не са безопасни.

— Може да опитате да се стигнете до Горивин — предложи момчето.

— Десетдневно пътуване? — изненада се Привин, говорейки вместо семейството. — Забравяш, че не всеки може да язди на гърба на дракон, Ким. — Принцът се обърна към домакинята. — Не, единственото безопасно място са планините. Може да сте там след ден. Във всеки случай вече не сте в безопасност тук. Въпреки че никой от рицарите не избяга, това мъртвило е пълно с очи и уши. Трябва да заминете.

Силно думкане привлече вниманието на всички. Беше Горг, който влезе прегърбен в предната стаичка и седна на масата със стон.

— Рангариг, Келхим и аз говорихме — каза гигантът, след като унищожи десет ябълки и цял един хляб, който домакинята неразумно бе поставила на масата. — Черните рицари ще се върнат и ако Бробинг и семейството му са още тук, когато това се случи, шансовете им не са никак големи.

— Би ли могъл Рангариг да ги откара до Горивин?

Горг заклати глава, преценявайки предложението.

— Нелоша идея. Но това ще отнеме четири дни — два на отиване и два на връщане. Не можем да си позволим да загубим толкова време.

— Тогава какво предлагаш?

Великанът се размърда, опитвайки безуспешно да нагласи краката си в удобна позиция. Накрая каза:

— Може да ги вземем с нас.

— В Бездната на душите? — попита Ким шокиран. — С детето?

Горг вдигна ръка.

— Разбира се, че няма да ни последват там, но поне околните райони ще са безопасни. Дори черните конници ще ги отбягват. Но дори да не го направят, близките планини предлагат много скривалища. Пък и — добави той сериозно, — не би било зле да знаем, че имаме приятели наблизо.

Планът никак не въодушевяваше Ким. Не бе виждал Бездната на душите, но от думите на Темистокъл и останалите знаеше, че не бе твърде гостоприемно място.

— Това предложение не ми харесва — обяви той.

— И на мен — призна Горг, — но не се сещам за нищо по-добро. Не можем да пропилеем четири дни.

— Навън има много коне без ездачи. Бихме могли да хванем няколко и да яздим до каньона.

— Ще ти трябват шест дни, ако не и повече. Да не говорим, че май забравяш нещо.

— Какво забравям?

— Татцелуърм. Не можем да минем покрай него без Рангариг.

Ким млъкна. Наистина нямаха друг избор. Ако изпратеха Рангариг обратно в Горивин, можеха да изгубят и последния шанс, на който се надяваше това кралство. Но ако оставеха Бробинг и семейството му тук, ги обричаха на сигурна гибел. Ситуацията бе отвратителна, а изход нямаше.

Помисли още малко и пристъпи към масата, отпускайки се уморено на пейката.

— Добре. Кога ще тръгнем?