Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Трета глава

Въпреки че едва бе докоснал газта, под Ким градът сякаш пропадна. За секунди се смали до проблясващо море от светлина, а после и до мътно петно, което скоро бе погълнато от катраненочерната нощ. Като помръдваше предпазливо контролната ръчка, Ким обърна машината и излетя на север в широка дъга. Под него се появи река — тънка черна панделка, частично скрита от движещи се облаци, — виеща се като змия. Ким разполови един облак с острите като бръснач криле на изтребителя, а сетне внимателно ускори. Корабът затрептя. Всичко долу се смеси в безформена маса от различни отсенки на сивото. Под Ким стремително преминаваха ярки светли точици — градове и поселища. Само за три минути след излитането си вече бе отминал брега. Лунните лъчи осветяваха слабо морето и когато Ким хвърли поглед навън, можеше да види отражението на йонните пламъци на „Пепелянка“-та по вълните.

Натисна газта малко по-силно и отново усети вибрацията на мощните двигатели. Накрая се движеше толкова бързо, че Луната сякаш се залута по небето. На таблото с приборите замига червена предупредителна лампичка. Сетне още една, последвана от глуха, монотонна аларма. Ким забеляза как върховете на крилете засияват в тъмночервено.

С въздишка на съжаление той намали скоростта. Корабът се забави. Алармата спря, а след малко и предупредителните лампички се изключиха. „Пепелянка“-та беше невероятно бърз кораб, но бе предназначен предимно за дълбокия космос. Ако Ким искаше да освободи пълната мощ на двата ускорителя, трябваше да го стори там. Все пак гръмотевичният грохот, отекнал когато „Пепелянка“-та прехвърли десетократно скоростта на звука, още огласяше морето. Но дори това беше нищо в сравнение с мощта, таяща се в тънкия корпус.

Ким се смъкна по-ниско. „Пепелянка“-та започна да се върти, но той умело превърна движението в лупинг и възстанови курса. Внезапно почувства дълбока връзка с кораба. Вече не бяха отделни създания, машина и пилот, а се намираха в перфектно единение и хармония.

Под него морето се плъзгаше назад като безбрежна маса разтопен метал. Ким свали кораба още по-надолу, докато зърна издължената сянка на „Пепелянка“-та, плъзгаща се по повърхността. После се вдигна отново и ускори.

Тънката бяла линия на хоризонта започна да се трансформира в стръмна брегова линия от сняг и лед. Зад нея се простираше ярка пустош. Ким намали и остави сянката на изтребителя да се носи по леда като голяма безшумна птица.

Мъничко бяло петънце се тътреше по леда. По едно време обърна глава и впери неразбиращ поглед към кораба. Ким се засмя с глас и помаха с криле на полярната мечка, преди да ускори наново.

Стрелката на компаса върху таблото с приборите започна да се завърта. Наклони се, въртя се около оста си за секунда и се премести на сто и осемдесет градуса, когато „Пепелянка“-та премина над Северния полюс и се понесе към зората. Небето се развидели, когато Ким премина през другия бряг и пак се насочи към открито море.

Слънцето рязко изгря над хоризонта и после бързо залезе зад изтребителя. Нощта отмина също тъй бързо като деня и отново му отстъпи мястото си. Океанът още се ширеше безкраен под него — без острови, които да нарушават целостта му и абсолютно неподвижен. Още един цял ден премина за няколко минути. Корабът носеше Ким все по̀ на юг, по-далеч от който и да е човек… По-далеч, отколкото който и да е човек си бе представял.

Тогава, когато мракът и проблясващите звезди преминаха по небето за трети път, една черна права линия се появи на хоризонта над морето.

„Пепелянка“-та забави.

Ким погледна объркан към контролните си устройства и натисна газта. Този път обаче корабът отказа да се подчини на командата му. Вместо това летеше все по-бавно и по-бавно, като продължаваше плавното си приземяване.

Ким предпазливо премести контролния лост надясно. Изтребителят се отклони в плавна, спускаща се дъга. Ким въздъхна облекчено. Поне корабът все още следваше курса, който му задаваше.

Набра височина, пренастрои командите и любопитно се вгледа в бързо отдалечаващия се терен. Въпреки че летеше твърде високо и твърде бързо, за да различи детайлите, гледката все пак го накара да потръпне. Под себе си виждаше само скали като стъкло, а между тях — сенчеста празнота. Светът отдолу сякаш нямаше форма и беше като празна сцена, на която животът още не се бе появил. Нямаше дори пръст или камъни — само голи, безжизнени скали. Навярно Земята е изглеждала така преди милион години.

Тръпки полазиха Ким. Земите под него сигурно бяха Царството на Сенките, за което Темистокъл му разказваше. Насили се да отмести очи от ужасяващата гледка, вдигна визьора си и примижа срещу хоризонта. Когато разбра истината, момчето извика от страх и изненада — Темистокъл бе казал, че Планините на Сянката са по-високи от Луната, но Ким бе предположил, че старият магьосник просто си измисля и преувеличава.

Бе изтръгнат от транса си, когато предупредителните светлинки на таблото с приборите пак замигаха. Изпъна се като струна, сграбчи лоста за управление и вдигна носа на кораба. Индикаторите трескаво сменяха данните, опитвайки да измерят височината, масата и размерите на кошмарната планинска верига. Ким бързо изключи контролното табло и се концентрира върху това да насочи изтребителя нагоре по отвесните скали.

Изгуби всякаква представа за време. Заледените върхове на Планините на Сянката най-сетне се появиха, покрити с грамадни черни облаци. Той си пое дълбоко дъх. С последен мощен тласък корабът превали билото и едва тогава Ким го върна обратно в хоризонтално положение. Известно време летя паралелно с планините. Бяха толкова стръмни, че Ким въобще не виждаше земята.

Не беше сигурен какво да прави. Бе успял. Бе покорил Планините на Сянката, но какво следваше? Темистокъл му бе обещал да го чака някъде тук. Но не бе казал къде. Ким погледна радиото, но в следващата секунда поклати глава и отново се съсредоточи върху гледката отвън. Беше еднообразна — острите върхове стърчаха като зъби от черната бездна. Какво бе казал Темистокъл? Всеки трябва да мине по собствения си път. Ти също. Намери го. Можеш.

Ким се усмихна. Разбира се. Темистокъл бе изградил най-добрия защитен механизъм — единствените, които можеха да надделеят над опасностите на Вълшебна Луна, бяха тези, в чиито сърца се таеше достатъчно храброст, за да се ориентират сами.

Корабът се пораздруса и стресна Ким. През илюминатора той забеляза, че изтребителят се отклонява леко вдясно. Веднага дръпна лоста в обратната посока и върна „Пепелянка“-та в правилния курс. Лекото привличане обаче продължи. Ким успяваше да му се противопоставя, включвайки двигателите, но когато пуснеше лоста за управление, невидимата сила го дърпаше с равномерно увеличаваща се мощ.

Шумът от двигателите растеше успоредно с енергията, която изтребителят трябваше да използва, за да се противопостави на мистериозната енергия. „Пепелянка“-та бе мощна машина, но не можеше да устои на тази необикновена сила. Ако продължаваше да се дърпа, Ким можеше да постави себе си и кораба в опасност, а възможността да се разбие върху смъртоносното било не го привличаше.

Той пусна лоста, облегна се назад и проследи как „Пепелянка“-та се спуска по единия склон на планината. Двигателите забоботиха по-силно. Нещо се удари в кабината и остави грозна драскотина по прозрачното стъкло. „Пепелянка“-та пикира цели няколко минути. После се върна във водоравно положение и уби скоростта си. Отдолу изникна камениста равнина на големи кафеникави петна, последвана от неподвижен океан и нова планинска верига. „Пепелянка“-та се издигна над голите върхове в елегантна дъга и започна спускането си в една долина.

Двигателите спряха. За миг Ким остана да седи парализиран в креслото си. Не само двигателите, но и светлините, алармите и кислородната система — всъщност всички прибори на борда, всеки превключвател и всяка електрическа верига — бяха изключени!

Космическият кораб се спусна надолу в долината като огромно копие, носен от собствената си инерция. После се разтърси и падна като камък. Светът се превърна в ярък калейдоскоп от танцуващи цветове и форми. Ким грабна контролния лост и рязко го дръпна към себе си, докато бързо настройваше руля и подемниците. БУМ! Чуха се звуци от разбиване и пропукване, като че се трошеше метал, докато клапите на крилата се съпротивляваха на прииждащия въздух.

„Пепелянка“-та е преди всичко космически кораб. Аеродинамичната му форма и невероятната мощ на двигателите му позволява и да маневрира в атмосферата. Но косите на всеки астронавт биха се изправили от идеята да използва „Пепелянка“-та като планер.

Но Ким не беше кой да е пилот. Във фантазиите си той беше най-добрият. През тренировъчните сесии (във фантазиите си) той изумяваше инструкторите си. През въображаемите дълги, самотни години в космоса неговото оцеляване и това на другарите му зависеше единствено от уменията му да контролира кораба си мъничко по-добре, отколкото враговете му — своите. Това го бе превърнало в най-добрия пилот на „Пепелянка“, който флотилията Звезден боец бе виждала някога.

Сега, в последните мигове, докато вятърът виеше около него и земята приближаваше с главоломна скорост, Ким надскочи себе си и се хвърли в непознатото. Отчаяно работеше с всички уреди. Главоломното спускане на „Пепелянка“-та се трансформира в неконтролируемо въртене. Превъртя се във въздуха, приближавайки се опасно до скалната стена. Момчето овладя въртящата се машина, ала в момента, когато хвърли поглед към разпенените облаци, нещо удари здраво „Пепелянка“-та, чиито сглобки изстенаха, и го приближи още повече към скалата.

Ким започна да се поти. Ръцете му трепереха, а сърцето му биеше толкова силно, че почти заглушаваше воя на бурята. Внимателно, сантиметър по сантиметър, той завъртя контролния лост. Намираше се на по-малко от миля над земята. Безмилостните планини се приближаваха все повече, а машината се спускаше все по-рязко, вибрираше, тресеше се и за един кратък ужасяващ момент се изключи. После островърхият нос започна бавно да се издига.

Ким се поотпусна, макар и за кратко. Опасността още не бе приключила, но имаше малък шанс. Както при всички планински вериги, и тук имаше силни, движещи се нагоре въздушни течения, които преминаваха над скалите. Беше стар планеристки трик да се възползваш от тези течения и Ким се вкопчи във възможността. Разбира се, корабът бе тежък, но оставаха само броени секунди до фаталния сблъсък, тъй че нямаше време за премисляне.

Корабът криволичеше, плъзгаше се надолу-нагоре като камък по вода, след което възстанови баланса си и мина по скалната стена, губейки скорост и височина. Ким настройваше приборите с чувствителността на музикант-виртуоз. Контролният лост в ръцете му започна да вибрира. Той вдигна кораба още веднъж, накара го да се отдалечи от скалата в широка арка и превърна траекторията в равномерно, плавно спускане.

Земята се устреми към него. Черната панделка на реката профуча отдолу и Ким видя как голите върхари протягат алчни нокти към него. Нещо пак издраска корпуса, „Пепелянка“-та отново се вдигна и след това се преобърна. Едното крило се отчупи. Някъде нещо експлодира, последвано от трошене на стъкло, пламъци и разкъсващ се метал.

* * *

Ким се събуди от мириса на горяща трева. Гърлото и гърбът му агонизираха. Внимателно докосна с ръка врата си и със стон я отдръпна. По пръстите му имаше кръв.

— Лежете неподвижно, млади господарю — каза дълбок глас зад него.

Ким се стресна. Опита да обърне глава, но по раменете и врата му мигновено премина изгаряща болка и го обездвижи. Чу приближаващи стъпки и едно лъскаво тъмно лице се надвеси над него.

— Болката силна ли е, млади господарю?

Ким бавно поклати глава. Искаше да отговори, но единственият звук, който се чу, бе някакъв грак. Припукващият огън от другата страна на полянката къпеше смуглото лице в ярки отблясъци.

Ким потрепери. Надвисналият черен гигант го изпълваше със страх.

Скърцайки със зъби, той понечи да се надигне на лакти, но черната фигура го бутна внимателно обратно.

— Не трябва да се движите, млади господарю. Ранен сте.

Ръка в черна ръкавица се прилепи до врата му. Момчето почувства нещо остро и парещо, но то бързо отмина, заменено от хладна, успокояваща отмала.

Ким огледа спасителя си. В мрака мъжът бе не повече от масивна сянка на фона на звездното небе. Потрепващата светлина на огъня го правеше още по-неясен и плашещ.

Момчето внезапно осъзна, че непознатият носи черна метална маска, част от островръх метален шлем. Всъщност мъжът бе покрит от глава до пети с катраненочерен лъскав метал. Беше рицар — огромен черен рицар.

— Кой си ти? — попита Ким. Спомни си предупреждението на Темистокъл, че Вълшебна Луна е магическа земя, пълна с чудеса, но и с опасности. Черният рицар коленичи и за известно време тихо наблюдава Ким през тесните процепи за очите на маската си.

— Карт — каза накрая. — Името ми е Карт, млади господарю. Но не бива да говорите. Това ще ви умори твърде бързо.

Ким се намръщи. Да, чувстваше се ужасно, но не му харесваше да го третират като малко дете. Избута ръката на Карт и се поизправи, но му се зави свят и веднага се отпусна обратно.

Изчерви се и едва се насили да не изругае.

— Казах да не се напрягате, млади господарю — укори го загрижено рицарят. — Още сте твърде слаб. Не се тревожете. Ние сме с вас.

Ким примигна. Внезапно на ръба на зрението му затанцуваха яркоцветни кръгове.

— Как така „ние“? — попита той. — Кой още е тук? И как се озовах на това място?

— Толкова много въпроси — поклати глава Карт. — Имах предвид себе си и моите хора. Дойдохме да ви приветстваме с добре дошъл.

Момчето щеше да се изсмее, ако не се чувстваше толкова зле.

— Знам. Закъсняхме много — каза рицарят, като че бе прочел мислите на момчето. — Видяхме как се разби корабът ви, но не можехме да направим нищо.

— Зле ли е повреден?

Карт обърна глава по посока на припукващите пламъци.

— Вижте сам.

Наведе се, сложи ръце под мишниците на Ким и леко го надигна в седнало положение.

„Пепелянка“-та беше на около петдесет метра, в края на широка обгорена бразда. Изтребителят бе изорал земята, помитайки храсталака, и накрая се бе забил в дънера на огромен дъб. Тесният корпус бе изкривен и разцепен. Дърветата горяха. От смачканата пилотска кабина се кълбеше черен дим. Високи черни фигури се суетяха насам-натам в опити да овладеят пожара.

Ким затвори очи с безмълвна въздишка. „Пепелянка“-та никога вече нямаше да полети.

— Имахте късмет в бедата си, млади господарю — каза Карт. — Били сте изхвърлен от кораба при катастрофата.

— А, да, страшен късмет — промърмори Ким. — Почти съм си счупил врата.

Погледна със съжаление към разнебитената „Пепелянка“, тръсна глава и се опита да се изправи до седнало положение. В крайна сметка успя.

— Яздили сте към мен, значи?

— Да — кимна Карт. — Негово Височество ни изпрати да ви покажем пътя.

— Негово Височество? — Ким погледна въпросително огромния рицар. — Искаш да кажеш Темистокъл?

Карт се поколеба. Отстъпи крачка назад и вдигна рязко глава.

— Аз и бойците ми ще ви заведем без опасности до Моргон.

— Моргон?

— Замъкът на господаря ни — отвърна черният рицар. — Очакват ви. Всички приготовления за посрещането ви са готови.

— Първоначалното посрещане ми стига — контрира го Ким с безнадеждна усмивка. Още веднъж се опита да стане и падна назад с вик на болка.

— Лежете мирно, млади господарю — предупреди Карт. — Не бива да ходите.

— Добре де, добре — изпуфтя Ким, останал без дъх. — Схванах. — Разтриваше глезена си, стиснал зъби. — И спри да ми викаш „млади господарю“ — добави. — Името ми е Ким.

Карт наведе глава. На момчето му се стори, че в очите му за миг проблесна подигравка.

— Както наредиш, Ким.

Карт се обърна и извика нещо на някакъв гърлен език. След сигнала му двама рицари в черно дотичаха и вдигнаха Ким като играчка.

— Хей! — запротестира той. — Какво правите?

— Приготвили сме ви каруца. Не сте в състояние да яздите на седло. А и трябва да стигнем Моргон преди зазоряване.

Карт се обърна и малко сковано пристъпи към края на гората. На Ким му се струваше, че бронираният мъж се движи не като човек, а като робот.

Рицарите отнесоха Ким през поляната в гората. За дърветата бяха привързани поне десетина черни коня. От седлата им висяха оръжия и огромни триъгълни щитове. Животните пръхтяха неспокойно и мятаха глави, опитвайки се да ухапят ездачите. Един от мъжете удари най-близкия кон по носа с желязната си ръкавица.

Карт посочи дървената каруца зад конете.

— За нещастие не успяхме да намерим по-достойно превозно средство за вас — каза той. — Но това би трябвало да свърши работа, за да ви закара до Моргон. Не е далеч.

Двамата рицари настаниха внимателно Ким в каруцата, която бе покрита с възглавници. Момчето си намери сравнително удобно място, подпря глава с ръце и заразглежда обстановката около себе си.

Чувствата му бяха смесени — гората, рицарите, големите им, диви жребци, мракът — тези неща не му се нравеха. Бе тук само от няколко минути, но вече усещаше, че Вълшебна Луна е по-различна, много по-различна, отколкото я бе описал Темистокъл.

Премести поглед към черната гора. Макар и големи и силни, дърветата бяха странно деформирани и болнави на вид. Дънерите им се издигаха на десет-петнадесет метра и се разделяха в множество клони, които напомняха на Ким за свити пръсти. А сенките между тях изглеждаха неестествено празни. Като че ли цялата гора представляваше фалшив декор, издигнат пред непробиваема стена.

Полянката постепенно се изпълни с огромни, загърнати в черно фигури, запътили се към конете си. Ким преброи всичко на всичко шестнадесет. Имаше нещо странно у тези воини — движенията им сякаш бяха подчинени на някаква абсолютна икономичност. Отново му напомниха роботи и по гърба му плъзна студена тръпка.

— Изпий това — каза Карт. — Ще ти върне силите.

Черният рицар държеше купа с димяща безцветна течност.

— Какво е? — подозрително сбърчи нос Ким.

— Нещо, което ще ти помогне — отвърна мъжът. Направи недвусмислен жест към купата, очевидно очаквайки подчинение, и Ким чинно я доближи до устните си. В последния момент обаче се поколеба дали да отпие.

— Темистокъл каза ли как е сестра ми? — опита се да спечели малко време.

— Не зная за това. Заповедите ми са да те придружа до Моргон, това е всичко. Негово Височество те очаква. Той ще ти каже каквото трябва да знаеш. Хайде, изпий това.

Рязката смяна на тона дойде неочаквано за Ким. Той предпазливо отпи една глътка. Вкусът й бе приятен, пикантен, малко като пилешка супа, но по-одимена. Пи бавно, на малки-малки глътки.

— Благодаря — каза той. — Това не беше лошо.

Карт метна паницата зад себе си с безразличие.

— Ако най-сетне си готов, да потегляме — каза той. Гласът му бе изгубил всяка следа от дружелюбие и сега звучеше студено и саркастично.

Ким се втренчи в безизразния метален визьор на черния рицар и почувства напираща вълна от страх. Ръката му неволно се премести към колана, където трябваше да е бластерът му. Въздъхна с облекчение, когато напипа цевта. Не знаеше точно защо се чувства заплашен, но ако тези рицари си мислеха, че имат в ръцете си безпомощна жертва, чакаше ги голяма изненада.

Очите на Карт проследиха движенията на Ким. За миг рицарят се спря неподвижно. После направи крачка назад и обърна поглед към Ким, който почти очакваше да му наредят да предаде оръжието си. Черният рицар обаче се задоволи само с поглед, върна се при коня си и се качи на седлото.

Последва кратка команда и те тръгнаха. Конете оформяха две колони от двете страни на каруцата. Движеха се в тръс през гората и всеки път, когато каруцата минаваше през неравности — дупка, корен или клони — Ким подскачаше с нея, потискайки стон на болка. Накрая стигнаха до тясна мочурлива пътека.

Момчето беше в лапите на парализираща умора. В главата си чуваше жужене като от рояк пчели, а крайниците му сякаш бяха притиснати от скали. Мъгли покриваха пътя като сив, дълбок до глезените килим, а гората сякаш бе стиснала сенките с невидими пръсти. Объркан, Ким тръсна глава и потърка очи. Имаше чувството, че от слепоочията му струи треска, обхващаща цялото му тяло, а глухият барабанен тропот на конските копита ехтеше в ушите му.

Ким простена. Гърлото му бе напълно пресъхнало, сякаш бе нагълтал памук, но бе твърде изтощен, за да поиска вода от рицарите. Някъде изпищя птица и по гърба на момчето пробягаха ледени тръпки.

Погледът му се замъгли — дърветата, клоните, храсталаците и дори сенките между възлестите дънери се покриха с непроницаем воал. Гората оредя и отстъпи място на скалист, неприветлив пейзаж, обветрен от мощни пориви на вятъра. Каруцата, която все тъй скърцаше по пътя, се удари в нещо на земята. Един от черните рицари се обърна в седлото си и погледна Ким през тесните процепи на визьора си. Очите му бяха черни. Без зеници, без ириси — само два бездънни черни кладенеца.

Ким пропадна в трескав ступор, тормозен от студ и кошмари. Каруцата се движеше по неравната земя, изпъстрена с каменисти полета. Момчето имаше неясно впечатление, че пътуват през странен пейзаж от бълбукащи тресавища, голи пустини и ветровити скалисти склонове. След известно време въздухът осезаемо се разреди и застудя. Мъглата в краката на конете се превърна в безбрежен бял облак. Треската му не отмина до изгрева. Нощта постепенно отстъпи пред болнавата зора и мъглите сякаш с нежелание се отдръпнаха.

Карт дръпна юздите на коня си и изчака рицарите да го подминат.

— Пристигнахме. Замъкът Моргон.

Ким вдигна глава уморен и погледна натам, накъдето сочеше ръката на Карт. Конете се движеха по стръмна, лъкатушеща планинска пътека. Скалата изглеждаше гладка като стъкло и по развалините не растеше и стръкче трева. В края на пътеката стърчеше цитаделата, черна и заплашителна. В долината под тях настъпи утрото.

Пръстите на Ким се впиха в дървото. Замъкът бе огромен. Нямаше прозорци или балкони — само един гигантски портал във формата на полукръг с ръждясалите зъби на подвижна решетка отгоре и ред тесни отвори със заострени арки.

Моргон. Името звучеше зловещо. Ким затвори очи и опита да си припомни Темистокъл. Лицето на милия старец не подхождаше на мрачната крепост.

— Това е…

— Моргон — потвърди Карт. Нетърпението в гласа му не можеше да се сбърка. — Крепостта на Негово Височество.

— Но тя е толкова… всичко е много по-различно, отколкото си го представях.

Карт кимна.

— Разбира се. Все пак трябва да се защитаваме. Тепърва ти предстои да се запознаеш с красотите на земята ни. Но Моргон е различен. — Той се поколеба за миг, направи неясен жест с дясната си ръка и продължи: — За наша защита е. Нали разбираш? Последният ни бастион. Място, където сме в безопасност от враговете ни. Ако Моргон не съществуваше, щяхме да сме безпомощни.

Ким мълчеше. Думите на Карт звучаха логично. Темистокъл също бе споменал за злите сили, срещу които имаха нужда от закрила. Може би черният рицар бе прав. Може би Моргон беше данъкът, който Вълшебна Луна плащаше за безопасността си. Една бойна крепост нямаше как да е нещо красиво. Въпреки това безпокойството му растеше с приближаването на портата.

Опита да погледне отвъд арката на портала, но виждаше само черни сенки и размазани форми. Когато каруцата премина под решетките, Ким забеляза, че стените са дебели поне десет метра. Карт не преувеличаваше. Моргон наистина представляваше бастион. Не можеше да си представи сила, способна да преодолее тези стени.

Рицарите спряха, а с тях и каруцата. Карт скочи от седлото, направи няколко крачки към нея и протегна ръка към Ким.

— Ела. Негово Височество те очаква.

Карт отвори една малка, обкована с желязо врата и без да каже нищо, пристъпи встрани.

Зад вратата имаше тесен коридор, където горящите факли създаваха вълни от светлина и сенки. Карт постави ръка на рамото на Ким и го бутна вътре. Момчето се запрепъва по каменния под, блъсна се в стената и се завъртя вбесено. Черният рицар затвори вратата зад себе си, плъзна тежкото резе на мястото му и посочи надолу по коридора.

— Върви!

Ким се поколеба. С една стъпка рицарят се озова до него, приведен, за да не удари шлема си в ниския таван. Дори така той се извисяваше над момчето с почти метър.

Ръката на Ким се плъзна надолу към бластера.

Не, това бе неразумно. Вероятно поведението на Карт си имаше обяснение. Може би се бе случило нещо, което да го оправдае. Момчето реши да престане да се дърпа и тръгна надолу по каменния коридор.

Стигнаха до високо стълбище с тесни, изтъркани стъпала. Изкачиха ги, минаха през още една врата и се озоваха в огромна празна зала.

— Чакай тук — нареди Карт. — Ще уведомя Негово Височество за пристигането ти.

Преди Ким да успее да отговори, рицарят изчезна през една врата в отсрещната стена. Първоначалният страх на момчето се превърна в гняв. Темистокъл щеше да отговаря на някои наистина неприятни въпроси!

Той се втренчи възмутен във вратата. Известно време го изкушаваше идеята да наруши заповедта на Карт и да го последва, но се отказа. Нямаше как да знае дали Темистокъл въобще го чака зад тази врата, а и Ким нямаше желание да се лута из мрачните коридори на тази крепост, докато се изгуби.

Любопитството надделя и той заразглежда залата.

Нямаше много за гледане. Подът бе застлан с тъмни, подобни на огледала плочки. Ким ги усещаше като стъкло под ботушите си и виждаше разкривеното си отражение в тях.

Момчето бе шокирано от външния си вид. Униформата му на летец бе разкъсана, изцапана с пръст и кръв. Лицето му изглеждаше уморено и изпито и около врата му имаше кървава превръзка. Ким я докосна с ръка и се зачуди защо не усеща болка. Карт се бе погрижил за раната и бе му дал онази напитка, след което дойдоха кошмарите и треската. Раната обаче явно бе заздравявала.

Ким коленичи, разви превръзката и докосна кожата си. Усети тънък, едва осезаем белег отляво на врата си, стигащ почти до ухото му. Изправи се, хвърли марлята и мислено се извини на Карт. Една нощ на трескави кошмари бе малка цена за толкова бързо възстановяване.

Пронизителен звук на тромпет изпълни залата и Ким се обърна стреснато. Стените тук бяха от същия абсорбиращ светлината черен камък като външните стени на Моргон, но на едната имаше дълъг и тесен прозорец. Ким отиде там, облегна се на перваза и се взря в просторния вътрешен двор. Небето още бе облачно, но големият правоъгълник бе осветен от безброй мъждукащи факли и мангали. Отряд рицари тренираше и маршируваше под гърлени команди. Появиха се още рицари, после още и още, докато дворът загъмжа от едри бронирани фигури.

— Вече можеш да дойдеш.

Ким се извърна изненадан. Карт стоеше на няколко крачки от него, а погледът му се движеше между момчето и прозореца. Мислите му бяха непроницаеми.

— Негово Височество те очаква.

Ким подмина черния рицар и пристъпи през вратата. Следваха още един коридор, ново стълбище и накрая малка стая със стена, покрита изцяло с тежки черни кадифени завеси. Карт ги дръпна настрани и махна с ръка на момчето да влезе.

Пред погледа му се откри огромна зала. Високи, гладки и черни колони подпираха сводестия таван. Пред всяка от тях стоеше по един безмълвен, неподвижен черен рицар. По стените висяха тъмни гоблени и ужасяващи оръжия. Ким долавяше останалите подробности, но неясно. Като че бе хипнотизиран, а очите му бяха неустоимо привлечени от огромния черен трон в другия край на залата. До подиума водеше внушително стълбище. Ръбовете на стъпалата бяха разкривени. А най-отгоре…

Ким пристъпи към трона, след което спря, стисна юмруци и зяпна невярващо в брадатия старец, седнал на него. Лицето му беше това на Темистокъл — всичко съвпадаше, до най-малката бръчица.

И все пак не беше Темистокъл.

— Ти не си Темистокъл — каза Ким.

Секундите минаваха, докато старецът го гледаше безмълвно.

— Така е — изрече след известно време.

Момчето си пое дълбоко дъх. Сега всичко му стана ясно. Черните рицари. Студът, блатата, мъглите, мракът, тегнещ над тези земи и ужасяващата крепост — изведнъж всичко доби смисъл. В залата бе тихо. Ким никога не бе усещал подобна тишина през живота си.

Той събра целия си кураж, направи още една крачка напред и повтори:

— Ти не си Темистокъл. — След което, с цената на невероятни усилия, добави: — Ти си Бораас.