Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Петнадесета глава

Скалата не се издигаше много високо, но с леденото си покритие и тежката мъгла, стелеща се наоколо, опасността не бе за пренебрегване. Беше хлъзгаво и места за захващане се намираха трудно. Ким внимателно проверяваше дали краката му са стъпили здраво, преди да потърси къде да се хване с ръце. Мускулите му се схванаха и след десет минути вече бе останал без сили, а още не бе слязъл и на една трета.

Спря да си поеме дъх и погледна надолу. Горг и Привин вече бяха на дъното и го гледаха притеснени. Великанът сви длани пред устата си и извика нещо, но ревът на течението удави думите му.

Ким знаеше какво се опитва да му каже. Беше се отклонил доста наляво. Малко по-надясно маршрутът бе по-лесен, но Ким нямаше нито силата, нито куража да се върне обратно. Опипом намираше пътя, сантиметър по сантиметър, докато накрая бе достатъчно ниско, за да може протегнатите ръце на Горг да го хванат около кръста.

— Пусни се! — викна великанът.

Ким се подчини с въздишка на облекчение. Горг го издърпа от стената като играчка и го остави внимателно на земята.

— Всичко наред ли е? — попита едва чуто исполинът. Момчето кимна и последва примера на другите двама, обръщайки очи нагоре.

Следваха пътя на Изгубената река вече два дни — или поне достатъчно дълго, за да спят два пъти. Пътешествието бе предизвикателно.

— Хей! — подвикна Горг към Ким. — Как изглежда?

Разчорленият едноок мечок се показа над ръба на скалата и изрева нещо непонятно в отговор, но смисълът му беше очевиден: дори и да не бе ранен, пак не можеше да се спусне. Просто не бе пригоден за това.

Още по-лошо — раната се бе инфектирала и болката почти не се търпеше. Дори ходенето по равна земя бе непоносимо за Келхим. Въпреки че стрелата не бе отровна, тя действаше като инструмент на Моргон срещу лечебната сила на Вълшебна Луна — предотвратяваше зарастването.

Горг стисна юмруци от гняв.

— Само ако имахме въже — възнегодува той. — Нещо, което да използваме, за да го свалим. — Той се загледа обезсърчено в буйния водопад.

— Махайте се от пътя! — викна Келхим отгоре. — Скачам!

Великанът завъртя пръст до слепоочието си.

— Изкукуригал си! — отвърна му. — Ще строшиш всички глупави кокали в дебелото си туловище!

— Ще ти строша само черепа, ако не се махнеш! — разбесня се Келхим. — Направи място! Само някакви си десет метра!

Горг още се двоумеше. Но, така или иначе, Келхим нямаше друг избор. Дори да се добереше обратно до Бездната на душите, нямаше как да мине през чудовището. Още повече, че рунтавият им приятел бе твърде слаб за такова пътешествие.

Той се доближи внимателно, подуши въздуха и вдигна лапа в негласна команда. Горг въздъхна и отстъпи. Зад тях водата гърмеше в мрачните глъбини и се удряше със страхотна сила в основата на водопада. Твърдата скала под краката им трепереше.

Не скокът тревожеше Горг. Келхим несъмнено бе скачал от по-големи височини. Но ето къде бе опасната част — площадката им бе не повече от метър и половина широка и имаше хлъзгав наклон. Имайки предвид раната на мечока, шансът да се приземи безопасно никак не бе голям.

Келхим смело пристъпи напред и се хвърли. За част от секундата остана неподвижен във въздуха. След това се сви в огромна рунтава топка и се удари в земята със страшна сила и рев на болка. Сетне продължи да се търкаля към рова, отчаяно търсейки захват. За един ужасен миг изглеждаше, че ще се плъзне към ръба. Горг скочи към мечока, сграбчи го за врата и с големи усилия го издърпа.

Келхим се свлече със скимтене на земята. Раната на рамото му се отвори наново и обагри козината му с тъмна кръв. Горг коленичи до приятеля си и нежно докосна лапата му. Тримата помогнаха на рунтавия си другар да се изправи.

— Да си починем — предложи Горг. — Не може да ходи в това състояние. В никакъв случай.

Келхим тръсна гневно глава:

— Ако легна сега, никога няма да стана — твърдо каза той. — Трябва да продължим. Писна ми от подземни тунели. Вече почти не си спомням как изглежда откритото небе.

Момчето изпита дълбоко съчувствие към мечока. Келхим се мъчеше да прикрие колко ужасно се чувства.

Ким потрепера. Постоянната влага и студът се промъкваха под дрехите му и се процеждаха дори под кожата и в костите. Дори най-силният огън не би го отърсил от това усещане. Площадката водеше право надолу и завършваше в трапецовидна скала, която им осигури естествено стълбище. Ким хвърли боязлив поглед отвъд ръба. Зави му се свят. Виждаше чак до дъното. Водопадът се изливаше в черно, почти кръгло езеро. Момчето побутна с лакът Горг и посочи надолу. Великанът кимна отсечено, погледна към мечока с очевидно притеснение и поведе останалите.

Напредваха по-бързо от очакваното. Повърхността на земята бе толкова грапава, че ходеха спокойно по нея. При все това мина повече от час, преди да спрат на брега на подземното езеро. Странно, но шумът тук долу не бе толкова оглушителен, колкото докато слизаха. Каменната шахта, по която вървяха досега, сигурно усилваше звука.

Ким разгледа вълнистата повърхност. Езерото бе много по-голямо от това, в което живееше Татцелуърм. Изходният тунел бе над сто метра широк и много по-дълбок. Момчето приклекна и внимателно топна пръст във водата. Беше по-топла, отколкото очакваше, и нямаше и следа от бързите, буйни течения, които разкъсваха Изгубената река по-нагоре. Ким примижа в опит да проследи курса на реката. По време на пътуването си през Бездната на душите често ги придружаваше странно, необяснимо зелено сияние. Тук обаче светлината бе много по-слаба, отколкото на върха на водопада. Всичко на повече от три метра разстояние едва се различаваше.

— Сега какво? — попита Привин.

Горг сви неуверено рамене:

— Не знам. Никой, стигнал толкова далеч, не се е връщал.

Ким се съмняваше. Ако наистина бе така, никой нямаше да знае какво идва след Изгубената река и разказите за Ледената пустош, Замъка на края на света и всички дебнещи опасности не биха достигнали Горивин. Обаче не каза нищо.

Обиколиха още веднъж езерото, за да се уверят, че не са избрали погрешен път, след като вече бяха толкова близо до целта си. Тогава, един по един, влязоха в ниския тунел, по който течеше водата.

Сводестият таван бе гладък. Ким почти усещаше тоновете скала над тях. Въпреки че бе достатъчно широко, за да вървят един до друг, момчето се чувстваше клаустрофобично, като че стените и таванът се затваряха неумолимо около него и спираха дъха му.

Пътят постепенно се стесни и от реката започнаха да се подават скали, разделящи водата, около които се вихреха мънички водовъртежи.

— Не може да е далеч — изръмжа Келхим. — Не остава много.

Горг кимна в съгласие и рече:

— Трябва още веднъж да спрем за почивка.

— Толкова близо до целта?

— Да, точно заради това. Уморени сме и никой не знае на какво може да се натъкнем от другата страна на планините. Би било най-добре да пристигнем, след като сме си отпочинали.

Никой не възрази. Едва стояха прави. При сегашните обстоятелства наистина би било по-добре да са възстановени и напълно нащрек. Можеше да им се наложи да бягат или дори да се бият. Легнаха да спят един до друг. Ревът на водата бе силен дори тук, но въпреки шума и лепнещия студ почти веднага заспаха.

На Ким му се стори, че е дремнал само пет минути, когато някой го разтърси и веднага притисна устата му с длан, за да не говори.

Момчето приседна объркано и се озова лице в лице с Привин. Степният принц отдръпна ръка и сложи пръст на устните си.

— Какво става? — прошепна Ким. Принцът посочи с палец през рамо.

— Някой идва — просъска. — Изглежда сме били следени.

— Черни ездачи?

Привин сви рамене и прошепна:

— Горг отиде да провери. Но по-добре да сме подготвени. Може да се наложи бързо да изчезнем.

Ким веднага се изправи, препаса меча си и закрепи щита на лявата си ръка. Поколеба се за миг, после извади острието от ножницата и го подаде на Привин.

— Какво да правя с това?

— Да се защитаваш. Нямаш оръжие.

— Не ми трябва — отвърна степният принц, клатейки усмихнато глава.

— Знам — каза Ким. — Видях как се биеш в Бездната, но…

Привин го прекъсна с нетърпелив жест.

— Не ме разбра. Ние не използваме оръжия. Никой от нас.

— Искаш да кажеш…

— Искам да кажа, че никой степен ездач не би сложил оръжие в ръката си — обяви Привин. — Научили сме се да се браним без тях. Презираме смъртоносните оръжия и тези, които ги използват.

— Но щитът дойде от твоите хора!

— Смъртоносните оръжия и щитовете са две различни неща, нали? — отвърна Привин. — Ще поговорим за това по-късно. Мисля, че чувам нещо.

Те излязоха от сянката на скалата и неспокойно се вгледаха в пътя. Горг пристигна при тях с не съвсем тихи стъпки.

— Къде е Келхим? — попита Ким шепнешком.

Привин безмълвно посочи зад него. Един от черните силуети до пътя изглеждаше твърде рошав, за да е камък. Момчето кимна. Ако войниците на барон Карт ги бяха последвали тук, щяха да останат доста изненадани.

С няколко стъпки Горг стигна до него. Върху дясното му рамо висеше отпуснато, безжизнено тяло. На лицето на гиганта бе изписано гузно изражение.

— Бробинг! — възкликна Привин.

Великанът положи внимателно фермера и се отдръпна половин крачка. Ким се наведе, докосна врата на мъжа и въздъхна облекчено. Имаше голяма цицина на главата си, но дишаше и когато принцът наплиска лицето му с шепа вода, той отвори очи и изстена.

— Какво си му направил, Горг?

— Аз… такова… съжалявам — заекна той, въртейки смутено палци. — Той се промъкваше към мен и, и в тая тъмница… Едвам го докоснах, честно. Аз…

— Добре. Няма нищо. Вече се свестява.

Бробинг докосна главата си и потрепери. Привин се наведе над него.

— Защо, да го вземат мътните, си ни последвал? — попита укорително. — Горг насмалко да ти строши черепа, взимайки те за черен конник.

Фермерът отново простена. Седна бавно и се хвана за главата.

— Трябва да… бягате. Дойдох да ви предупредя.

— Да ни предупредиш? За какво?

— Черните ездачи. След вас са.

— Забелязахме — проръмжа Келхим, който се домъкна от скривалището си, клатейки глава. — Бяха влезли в Бездната преди нас и ни чакаха в засада. Развалихме им плановете.

— Не това имам предвид, Келхим. След като си заминахте, започнах… започнахме да търсим място за подслон… за идната седмица. Не бяхме стигнали далеч, когато чух подозрителен звук и казах на семейството си да се скрие. Тогава последвах шума. Цяла армия от черни конници.

— Колко точно? — попита великанът.

— Не знам. Може би петстотин, а може би повече. Бяха се запътили към Бездната…

— Петстотин! — възкликна обезпокоен Горг.

— Значи онези в Бездната са били авангардът — отбеляза сдържано Келхим.

— Да, вероятно — рече фермерът. — Както и да е, след това отидох при семейството си да обсъдим ситуацията. Съгласихме се да ви предупредя. Отведох ги до безопасно място в планините и се върнах.

— Но как мина покрай Карт? — попита Привин. — И Татцелуърм?

— Не преминах — призна Бробинг. — Поне не веднага. Извадих късмет, че не попаднах в лапите на барона. В клисурата цареше голям смут — сякаш бе имало битка. Черните конници бяха претърпели тежки загуби, но все още не можех да се промъкна. Така че потърсих скривалище и изчаках, докато дойде главната сила. Когато подновиха похода си, ги последвах на безопасно разстояние. Надявах се на възможност да се провра незабелязано.

— Какво стана после? — поиска да узнае Горг.

— Ездачите достигнаха Изгубеното езеро — продължи Бробинг. — И тогава атакуваха Татцелуърм.

— Ти сериозно ли?

— Да — каза Бробинг. — Битката бе ужасяваща. Черните ездачи бяха докарали гигантски катапулти. Мятаха огромни камъни и стрели по чудовището. Всичко обаче бе безполезно. Тогава Татцелуърм отвърна на атаката.

— Видя ли някаква следа от Рангариг? — попита тихо Ким.

— Не, никаква. Съжалявам — изгледа го тъжно Бробинг.

— Какво стана после? — продължи Горг.

— Битката продължи повече от час. Много черни ездачи загинаха. Но накрая Татцелуърм бе победен. Убиха го и останките от армията продължиха. Направиха си лагер на бреговете на Изгубеното езеро. Изчаках да се смрачи и се промъкнах с плуване.

— Поел си голям риск.

— Не толкова, колкото изглежда — махна пренебрежително Бробинг. — Мислеха се за толкова неуязвими, че стражите спяха. Тъй де, кой би ги нападнал там? Минах незабелязано и последвах реката. И ето ме тук.

— Да, ето те — изсумтя Горг. — На какво разстояние са от нас?

— Само на няколко часа — отвърна Бробинг. — Загубих се в пещерата и после трудно намерих пътя — добави за оправдание.

— Ние пък също се чувствахме в безопасност и пропиляхме ценно време — изръмжа Горг. — Трябва да потегляме веднага!

С присвити очи се обърна натам, откъдето идваше течението, като че очакваше преследвачите да се появят всеки миг.

— Много смело от твоя страна да ни предупредиш — каза Ким. — Благодарим ти. Вероятно в момента ни спасяваш живота.

— Вие го рискувахте, за да спасите семейството ми — напомни му Бробинг със стеснителна усмивка. Изправи се, отиде до брега и потопи ръка в леденостудената река.

След като утоли жаждата си и се върна при тях, Привин попита:

— Тези, които ни преследват — колко са останали?

— Претърпяха тежки загуби. Но въпреки това със сигурност са повече от сто.

— Какво чакаме? — разпери ръце Горг. — Да вървим. Колкото по-скоро се измъкнем от тия пещери, толкова по-добре.

Тръгнаха. Келхим, който разполагаше с най-остри сетива, вървеше най-отзад. Мисълта за преследвачите им ги пришпорваше. Реката постепенно се стесни и течението се ускори. Още веднъж трябваше да си проправят път по стръмна рампа, осеяна с отломки, подир която се озоваха в огромна като катедрала пещера. На другия й край блещукаше малко сиво петънце… дневна светлина.

Ким въздъхна облекчено. За да стигнат дотам, навярно трябваше да вървят три часа. След всичко, през което бяха преминали обаче, това му се струваше абсурдно лесно. Спряха и изчакаха Келхим, който по свое желание бе изостанал, за да наглежда за черни ездачи.

— Успяхме! — каза Привин. — Не вярвах, че пак ще видя небето или слънцето.

Ким си мислеше същото. Очите на Горг грейнаха, когато видя светлината за пръв път от дни — истинска светлина, а не болнавия сиво-зеленикав оттенък на стените и свода.

Известно време постояха безмълвни в основата на скалистия склон, потънали в размисъл.

Накрая Горг изгуби търпение.

— Отивам да видя как е Келхим — каза. — Тоя безнадежден дръвник ще вземе да им се набута в ръцете. — Разбира се, резките му думи бяха само начин да скрие притеснението си.

Великанът бе изминал само няколко метра, когато мечокът се появи над него, хъхрейки и носейки се като хала по склона сред лавина от прах и камъни.

— Идват — изрева Келхим. — Черните конници идват!

Горг се дръпна и едва избегна налитащия мечок и каменната лавина.

— Викни по-силно — озъби му се той, — и няма да им се наложи да ни търсят.

— Бягайте! — извика Келхим. — Почти са тук.

— Чакай малко — прекъсна го великанът, поставяйки сопата си на рамо. — Как така „почти тук“? Колко са?

— „Почти тук“ значи „почти тук“ — изпухтя мечокът. — Ще цъфнат тук след няколко минути. Мисля, че ме видяха.

— Колко са?

— Не ги преброих, но във всеки случай са повече, отколкото можем да надвием. А и конете им дават предимство.

— Докарали са коне със себе си? — попита невярващо Ким.

— Да. Не ме питай как. И аз не мога да го проумея. Трябва да са ги смъкнали с въжета или нещо такова. Сега да вървим.

С тези думи той се обърна към изхода и закуцука колкото се може по-бързо по бреговете пред останалите.

За Ким и приятелите му бе мъчително трудно да следват курса на подземната река. Колко ли по-трудно трябва да е било за черните ездачи — с конете, обоза и бойното им снаряжение? Но нима не бе изпитал от първа ръка жестокото отношение на Карт към хората му?

Яростен вик се издигна над рева на водата. Момчето се обърна и внезапно бе обзето от страх. Висока фигура, облечена изцяло в черно, се бе появила на горния край на склона, а зад нея се движеха други сенчести силуети.

Ким машинално залегна, когато към тях се понесе буря от черни стрели. Но вече бяха извън обхвата им. Стрелите изтракаха безопасно на земята или изчезнаха под водата.

Появи се рицар на кон, а после още един и още един, докато цялата пещера не се изпълни с коне. След кратка команда първият рицар поведе внимателно жребеца си по склона. Животното изцвили и отметна глава, но ездачът му безмилостно го насили да се движи. Последва го втори и тогава, сякаш самата тъмнина бе оживяла, цялата армия пое напред — над сто рицари, както бе казал Бробинг. Един от конете се спъна и смаза ездача си. Надолу с грохот се понесе лавина от камъни, която затрупа няколко конника, убивайки тях и конете им. Напредъкът на черната армия обаче се забави само с няколко секунди.

— По-бързо! — викна Горг. С едно-единствено плавно движение той грабна принца като играчка и го сложи на гърба на Келхим. Мечокът изръмжа, когато Привин докосна раненото му рамо, но ускори крачка и се затича напред. Горг вдигна изтощения Бробинг и го метна на рамо, а после вдигна и Ким като чувал с картофи. Сетне се втурна напред и скоро настигна Келхим.

Залп черни стрели отново просъска във въздуха, забележимо по-близо до пътешествениците от предишния път.

Първите рицари стигнаха до дъното и веднага се заеха с преследването. Конете не напредваха твърде бързо заради цепнатините, халтавите скали и назъбените издатини. Въпреки това Горг ускори темпото, препъвайки се и дишайки тежко.

— Ким!

Момчето вдигна рязко глава. Този глас. Не принадлежеше на никой от придружителите му, но веднага го позна!

— Ким! Великане! Дръпнете се от реката!

Горг реагира инстинктивно. Без да забавя ход, той смени посоката и прескочи една скална бариера, висока почти два метра, приземявайки се до мечока.

— Долу!

Отново се подчиниха инстинктивно. Изведнъж из пещерата проехтя оглушителен тътен и реката затрепери. Течението спря за миг, след което водите се надигнаха сякаш под огромен натиск. Последва приглушена експлозия. Разпенените води се изстреляха на петнадесет-двадесет метра височина, заляха брега и отново се вдигнаха. Сиви вълни, обкичени с пяна, се разляха по бреговете, опръскаха каменните стени и се стекоха покрай краката на препускащите коне. Конниците не обърнаха внимание на опасността. Невъзмутими, те пришпорваха животните все напред, дори когато втора, по-мощна вълна последва първата и водата закипя.

— Там! — възкликна Горг. — Вижте!

Погледите им последваха вдигнатата му ръка. В средата на реката водата се завихряше с шеметна бързина. Образува се фуния, която се вгъваше все по-навътре, докато половината река не се превърна в могъщ водовъртеж. Ужасен вой прониза ушите им.

Ким притисна глава с ръце. Лицето му бе изкривено от болка. Видя наближаващите ездачи през насълзените си очи.

Тази малка групичка — може би десет-дванадесет от тях — се бе откъснала от главния отряд и фигурите им едва се разпознаваха през пръските от бурната река.

Цялата река изригна извън коритото си със страшна експлозия. Пещерата се разтресе. От тавана се посипаха камъни и огромна лъщяща стена от вода се понесе към брега и ездачите. Мъжете се опитаха да обърнат конете си и да избягат, но беше твърде късно. Вълната се стовари върху брега и ги погълна, преди да се разбие в стената.

Ким сведе глава, сви се на кълбо и изчака, докато пороят подмине укритието им. Скалата пое по-голямата част от силата на удара, ала въпреки това на Ким му се стори, че хиляда чука се стовариха върху бронята му. Кашляйки и борейки се за въздух, той стана и затърси другите с поглед. И те бяха разтърсени като него, но не и сериозно ранени.

— Какво… какво беше това? — попита Привин.

Наместо да отговори, Ким безмълвно посочи надолу към реката.

Пред тях, между укритието им и изхода на пещерата, стърчеше тънка скална издатина. Бледата слънчева светлина очертаваше две малки фигурки в бяло.

— Кой са тези?

— Адо! — отвърна му Ким. — Адо и баща му, Владетелят на езерцето.

— Познаваш ли ги?

— Да. Срещнах ги… много отдавна. Но и аз като теб съм изненадан, че са тук. — Ким искаше да добави нещо, но чу гласа на Адо.

— Бягайте! В опасност сте! Махайте се от пещерата! Ще ви последваме!

Без миг колебание пътешествениците изскочиха от нишата и се затичаха. Ким се озърна бързо наоколо като преследвано животно. Реката бе погълнала отряда черни рицари, но той и приятелите му още бяха в опасност. Новопристигналите врагове в основата на рампата се подреждаха в плътна атакуваща формация.

— Наляво! — викна Адо. — Далеч от реката!

Петимата другари се подчиниха.

Още веднъж реката закипя и в центъра й се оформи свистящ водовъртеж, който се завихряше все по-бързо и по-бързо. Ким се спъна в една скала и падна по лице. Изправи се и се обърна назад към преследвачите. Явно бяха усетили непосредствената опасност, понеже бяха спрели настъплението си. Изглеждаха неуверени и Ким се надяваше да отстъпят. Но тогава на върха на склона се появи гигант в лъскава черна броня. Ужасени, воините запристъпваха напред. Изглежда дори угрозата от сигурна смърт не можеше да ги накара да се опълчат на барон Карт.

Ким и приятелите му продължиха, тичайки на зигзаг към изхода. Междувременно зад тях бедствието отново сполетя черните ездачи. Пещерата прокънтя от отчаяните викове на мъже и коне сред тътена на вълните. Сноп светкавици се врязаха около издатината, където стоеше Владетелят на езерцето. Въздухът внезапно придоби остър металически мирис като след мощно електрическо изпразване. Ред сини пламъчета се спусна с фантастична скорост по повърхността на водата към ездачите.

— Бягайте! — извика им Адо. — Бягайте, ако ви е мил животът!

Синът на Владетеля на езерцето ловко се метна във водата. Той се изстреля към брега, хвърли се на сухата земя с разперени ръце и се втурна към Ким и великана.

— Побързай! — извика. — Тате не може да ги задържи още дълго, без да призове Духовете на езерото!

Ким нямаше представа какво значи това, но бе готов да повярва на Адо. Продължиха да бягат, препъвайки се в скали и прескачайки остри като бръснач издатини, и накрая стигнаха до изхода. Пред тях се ширна голяма долина.

Ким искаше да види какво се случва с Езерния крал, но Адо го откъсна от изхода и го издърпа зад купчина скали. Момчето успя само да го мерне за миг — крехък силует на тесния връх на скалата, гордо възправен там въпреки прегърбената си стойка, запращащ сини пламъци в глъбините на пещерата. Нещо величествено, кипящо и страховито се излъчваше от водите.

Земята започна да се тресе. Приглушена гръмотевица се разби в скалите. Планината изплю стена от пенеста вода, завличайки мъже, коне и каменисти отломки със себе си, след което се разля в широка дъга по бреговете.

Дълго след като потопът се бе оттекъл, ушите на Ким продължаваха да пищят. Той предпазливо се изправи и се обърна към изхода на пещерата. Реката се успокои. Увенчани с бяло вълнички набраздяваха повърхността, а от време на време течението влачеше безформени черни фигури. Най-лошото изглежда бе отминало.

Ким се завъртя към Адо, който гледаше безстрастно към водата.

— Благодаря ти — каза простичко. Никакви думи обаче не можеха да изразят благодарността му.

Усмивката на Адо бе непроницаема.

— Няма нужда да ми благодариш — рече тихо, без да сваля очи от водата. — Отдавна ми се искаше да го направя.

Другите се събраха. Белокосото момче погледна великана със смесица от страх и възхищение. После насочи вниманието си към мечока и накрая към Ким.

— Драконът не е ли вече с вас? — попита.

Горг вдигна вежди удивен.

— Знаеш за Рангариг?

— Беше ни казано за него — кимна Адо.

Ким му разказа за случилото се с натежало сърце. Щом приключи, на свой ред засипа Адо с въпроси:

— Как се озова тук? Как ни намери? И какво, за бога, те накара да ни последваш?

— Едно по едно, Ким — вдигна ръце Адо. — Дълга история. Нека първо си поема дъх.

— Да. Разбира се — кимна момчето. — Всички имаме нужда от почивка — додаде.

Но Горг нямаше намерение да им даде почивка. Той се загледа в изхода на пещерата и поклати глава.

— По-надолу по течението ще е по-безопасно — каза тихо. — Ще повървим още два или три часа. Не искам да сме толкова близо до пещерата.

Съгласиха се да поспрат, колкото да си поемат дъх, и после да побързат по-нататък. Ким прие с въздишка, макар и да не можеше да си представи как някой би могъл да оцелее след отприщения от Владетеля на езерцето хаос.

— Как мина през Планините на Сянката? — поинтересува се отново.

— По-лесно, отколкото очаквах — отвърна Адо. — След като изчезна, черните ездачи ни посетиха лично. Бораас някак трябва да е узнал, че си бил с нас. Три дни след като си замина, той се появи лично — заедно с барон Карт.

— Направиха ли ви нещо? — попита Ким притеснен.

— Не — поклати глава Адо. — Говориха с тате много дълго. Не знам какво са му казали, но след като си заминаха, тате потъна в дълбок размисъл. Два дни нито спа, нито говори. Просто стоеше там през цялото време и мислеше. — Белокосото момче въздъхна и се облегна на една скала, обгърнало коленете си с ръце. Кожата по ръцете му бе настръхнала.

— И тогава — продължи Адо след известно време — баща ми каза, че трябва да заминем. Мисля, че Бораас и барон Карт са го заплашили или са поискали нещо, което не е можел да изпълни. Тръгнахме още същата вечер.

— През планините?

— Не — усмихна се белокосото момче. — Дойдохме до Вълшебна Луна по път, подобен на твоя. Началото на Изгубената река не е там, където си мислите. Намира се в Царството на Сенките. Тече под земята, преди да мине под планините. Трябваше да плуваме цял ден и цяла нощ, за да се доберем до другата страна.

— Значи баща ти е знаел за този път през цялото време? — запита изненадан Ким.

— Да. Но ако си мислиш, че нарочно те е пратил в неизвестното, се лъжеш. Нашият маршрут бе невъзможен за теб. Освен ако, разбира се, нямаш умението да плуваш под вода с часове, без да си поемаш дъх — добави иронично.

— Не, разбира се — засрамено смънка Ким. За момент наистина бе изпитал нещо като гняв или раздразнение. — Продължавай. Какво се случи после?

— Пристигнахме в Кайвалон и…

— Кайвалон? — прекъсна го Привин. — Видял си Кайвалон?

— Познаваш ли града? — изгледа го изненадано Адо.

— Това е домът ми. Баща ми беше господар на Кайвалон, преди да дойдат черните ездачи.

— Значи ти трябва да си Привин.

Степният принц кимна нетърпеливо.

— Да, но това няма значение сега. Как изглеждаше Кайвалон?

— Съжалявам, принц Привин — рече Адо след кратко колебание, — но Степната крепост е изгорена почти до основи. Нищо от предишното й великолепие не е останало. Черните конници са издигнали лагера си сред останките.

Привин преглътна. Въпреки че сам бе видял морето от пламъци, истината го разтърси дълбоко. Опита се да скрие емоциите си, но не твърде успешно.

— А после? — попита Горг.

— Плувахме до Горивин. Не бе лесно да достигнем замъка. Хората на Бораас пъплеха навсякъде.

— Започнала ли е вече офанзивата?

— Не, но се опасявам, че ще започне всеки момент. Горивин е обкръжен. Черната армия е направила кордон около замъка. Никой не може да влезе и никой не може да излезе. Навярно сте се измъкнали в последния момент.

— Но как влязохте?

— Преплувахме езерото право под лодките им.

— И тогава?

— Няма много за разказване. Срещнахме се с Темистокъл, който ни сподели всичко, включително вашето заминаване и плановете ви. И тъй, решихме да ви последваме. Не беше трудно. Изгубената река ни доведе до вас.

— И точно навреме — отбеляза Келхим. — Малко по-късно и ние също щяхме да сме изгубени.

Адо кимна. Сега не бе време за фалшива скромност. Внезапно се изправи и посочи на запад.

— Да вървим. Нямаме време за губене.

— Трябва да изчакаме баща ти! — възрази Ким.

Никой не отвърна. Трябваше му известно време да разбере, че няма смисъл да чакат. Езерният крал нямаше да се върне. Никога, никога вече.