Волфганг Холбайн, Хайке Холбайн
Вълшебна луна (20)

Двадесета глава

Хладна длан докосна челото на Ким и го събуди. Намираше се в меко легло. Топлият слънчев светлик го погъделичка по лицето и някъде отдалеч долетя музика.

Беше умрял. Помнеше черните стрели и още чуваше противното стържене, докато пробиваха бронята му.

— Е, как се чувстваш? — чу познат глас.

Ким зяпна невярващо притеснената физиономия над него.

— Привин!

— Самият той, друже — кимна степният принц.

— Ама как…? — Ким седна и отметна одеялото. Беше само по една превръзка около слабините, а по кожата му нямаше рани, нито дори драскотини.

— Привин. Ти… ти си жив!

— Не само той — каза някой от другата страна на леглото. — Аз също!

Ким се извъртя.

— Адо! — извика той. — И ти ли? А Келхим…

— Да — каза Адо. — А също и Горг и Рангариг.

— Значи… всички сте живи! Убедихте ледените гиганти да ви помогнат?

Привин се ухили кисело.

— Не, грижиха се за нас, докато се оправим. Намериха и Горг и дракона, които бродеха тежко ранени из планините, но ни изпратиха само до границите на техните владения. Останалата част от пътя изминахме на гърба на Рангариг.

Ким напълно се обърка. Изправи се и отиде до прозореца с омекнали колене. Златната слънчева светлина къпеше кристалните стени на Горивин, а долу в двора се движеха хора.

— Ама как…? — не успя да довърши Ким. — Не разби…

— Не би и могъл — рече Адо. — Никой не успя. Бораас предвиди унищожението, ала не разбра последствията.

Ким вече абсолютно нищо не проумяваше.

— Не схващам — призна си. — Защо сте тук? Защо Горивин не е в развалини? Видях как стените му падат…

Привин го прекъсна с леко махване.

— Объркването ти е напълно естествено, Ким. Но някой друг ще ти обясни какво се е случило. Облечи се, когато се почувстваш по-укрепнал.

По-укрепнал? От доста време не се бе чувствал тъй свеж и отпочинал. Погледна към черната си броня, отказа се от мисълта и навлече простата сива роба, просната на стола до леглото. Някак знаеше, че вече няма да има нужда от доспехите си.

Привин и Адо търпеливо изчакаха Ким да се облече. Тогава тримата закрачиха по кристалните коридори, следвайки познатия път до тронната зала. Навсякъде срещаха усмихнати лица — мъже, жени, деца, феи, елфи и други магически създания. Нямаше и помен от зловещата битка, която доскоро бе бушувала из крепостта. Горивин и обитателите му, изглежда, въобще не знаеха за каквато и да било атака от черната армия.

Ким бе толкова любопитен, че почти не можеше да търпи повече, но се удържа. Най-накрая стигнаха до тронната зала.

— Приготви се за изненада — каза тайнствено Привин. Ким го изгледа въпросително. Накрая посегна към дръжката и отвори вратата.

Голямата маса в центъра на стаята бе невредима, а около нея бяха подредени най-различни столове според размерите и формите на седящите.

— Темистокъл! — изкрещя Ким. — Езерни кралю! Харкван!

Всички бяха там. Темистокъл, Кралят на степите, бащата на Адо — вече не тъжен старец, а величествен крал с лъскава корона, Бробинг и семейството му, семейство Так, Горг и Келхим и много, много други. Всички от приключението му бяха събрани около дългата маса и всички бяха здрави и усмихнати.

Привин окуражи Ким с леко побутване.

— Седни, Ким — каза приятелски Темистокъл. Посочи към един празен стол начело на масата и момчето се подчини. Щеше да се пръсне от любопитство.

— Всички сте живи! — извика той, преливащ от щастие.

— Да, Ким, жив съм. Горивин е възстановен до предишната си слава, никой обитател на Вълшебна Луна не е наранен — каза Темистокъл, — а Кралят на Дъгите живее в крепостта си от другата страна на времето и пространството.

— Помислихме си, че би било най-добре да те събудят Привин и Адо, за да свикнеш по-лесно с първоначалния шок — каза Горг с намигване.

— Но как е възможно? — попита Ким, останал без сили. — Видях със собствените си очи как…

Темистокъл вдигна ръка.

— Нищо от онова, което си преживял, не е лъжа — отвърна той спокойно. — Всичко се случи, както трябваше да се случи, и все пак завърши така, сякаш никога не е имало Бораас.

— Аха — промърмори Ким с толкова объркан тон, че Темистокъл едва се удържа да не прихне.

— Самият Бораас ти даде обяснението за това, което стана — продължи с усмивка вълшебникът. — Помниш ли какво ти каза за едновременното съществуване на доброто и злото?

— Всеки човек носи добро и зло у себе си — кимна момчето.

— Да. Но има и нещо още по-важно, което Бораас явно не е разбирал. Светлината и Мракът не могат да съществуват един без друг. Ако унищожиш едното, винаги умира и другото. В жаждата си за власт и надмощие Бораас забрави, че в края на краищата е само част от мен, както Черния лорд е само част от теб. Ако се бе задоволил само с това да ни контролира, щеше да победи. Но той искаше да ни унищожи напълно. Когато успя, унищожи и себе си.

— Искаш да кажеш, че вече не е жив? — попита предпазливо Ким.

Темистокъл го изгледа изпитателно.

— Напротив. Но аз и той отново станахме едно цяло в мига, когато ме унищожи. Така както Черния лорд стана част от теб, когато ти беше убит. И двамата продължават да съществуват у нас. Днес сме живи поради тази причина. Никога не прави грешката да го забравиш.

— А Моргон? — попита момчето. — Царството на Сенките?

— Съществуването им се прекрати, когато Горивин се срути. Така както армиите на Моргон бяха мрачно огледало на обитателите на Вълшебна Луна. Това беше грешката на Бораас. Той забрави, че огледалният образ може да съществува само докато съществува истинският. Накрая унищожи сам себе си. В битка доброто може да бъде победено от злото, но Бораас забрави, че в края на краищата насилието винаги се обръща срещу себе си.

— Значи всичко е както си беше преди? — попита Ким невярващо.

— Да. Царството на Сенките отново е земя, където хората могат да са щастливи. Моргон вече не съществува, черната армия я няма. Но нека цялата битка не ти се струва ненужна. Само чрез пълното поражение можехме да победим накрая.

Ким дълго обмисля думите на вълшебника. Вярно, бяха победили, но трябваше да останат нащрек, защото пълната победа на едната страна над другата беше невъзможна.

— А Ребека? — попита той.

Темистокъл се изправи и отиде до вратата. Когато я отвори, отвън стоеше малко момиченце с руси плитчици. Лицето й вече не изглеждаше посърнало и розовееше, а в очите й играеше немирно пламъче.

— Ребека! — викна Ким щастливо. Скочи толкова бързо, че прекатури стола. Щом дотича до сестричката си, я вдигна и я понесе на ръце.

— Свободна си! Свободна си и си добре!

Темистокъл стоеше до тях и се усмихваше, чакайки да се успокоят. След това се изкашля учтиво.

Ким се взе в ръце.

— Вече всичко наистина е наред.

— Остава само едно — каза сериозно Темистокъл.

— Какво?

Темистокъл хвана Ким и Ребека за ръцете. Героите около масата се изправиха и вълшебникът премина покрай тях по пътя си към трона.

— Принадлежи на теб — каза простичко. — Ти си спасителят на Вълшебна Луна и това кресло ти принадлежи.

— Не — тръсна шокиран глава Ким. — Не го искам.

— Но тронът наистина е твой — усмихна се Темистокъл. — Без теб злото би победило и Вълшебна Луна би понесла стотици години тирания.

Момчето не искаше да помръдне.

— Просто направих това, което всеки друг би сторил. Това не ми принадлежи.

— Както желаеш, Ким. Но когато пожелаеш, можеш да седнеш на трона и цялата Вълшебна Луна ще бъде на твоите заповеди.

* * *

Мина време. Дните се скъсяваха, а нощите ставаха все по-студени. Една сутрин първият сняг украси кристалните бойници на приказния замък. Ким и Ребека бях доволни и въпреки че не бяха сядали на трона на Вълшебна Луна, всички се отнасяха към тях като към благородници. Прекосиха цялата земя, посетиха семейство Так, фермата на семейство Бробинг и владенията на Краля на езерото. Често и Кайвалон, който бе възстановен до прежната си красота, ги посрещаше като скъпи гости.

Постепенно забравиха за ужасяващите си изпитания. Когато напролет снегът се стопи, спомените за Бораас и Моргон се стопиха с него. А щом цветята цъфнаха, братът и сестрата потеглиха на голяма обиколка из Вълшебна Луна. Златните криле на Рангариг ги отнасяха къде ли не и те се наслаждаваха на чудо след чудо.

След края на пътешествието си Ким и Ребека се озоваха сами в тронната зала на Горивин. Внезапно, без да са го обсъждали предварително, двамата отидоха до дървения трон на Вълшебна Луна. Каменните стълбове от двете му страни сияеха и когато седнаха един до друг на широката седалка, ги обгърна пронизващо ярка светлина. В същия миг ги налегна непреодолима умора и те потънаха в сън, прегърнати.

* * *

— Ким! Събуди се! — Някой го разтърсваше леко, но настоятелно. — Ким, събуди се! Трябва да тръгваме! Бързо!

Момчето вдигна очи към лицето на майка си. Стаята беше тъмна, като се изключи тясната ивица жълта светлина, процеждаща се през коридора. Стрелките на будилника до леглото му сочеха четири и половина. Ким разтърка сънено очи, изправи се и промърмори:

— Какво става? Къде е Темистокъл? Как се озовах тук?

— Сънувал си, моето момче — успокои го мама. — Хайде, обличай се. Трябва да отидем в болницата!

— В болницата? — попита Ким, объркан. Сънливо отдръпна завивките и спусна крака от леглото. Чу как тате говори по телефона на долния етаж. Изправи се и посегна към дрехите си.

— Побързай — каза мама на излизане. — Трябва да тръгнем веднага. Ще ти обясня всичко по пътя.

Ким започна да се облича. Мислите му бяха разбъркани като пъзел и му беше трудно да се концентрира върху проста задача като закопчаването на ризата му.

Само преди мигове седеше на трона на Вълшебна Луна, а сега се намираше в спалнята си и родителите му нямаха търпение да тръгнат нанякъде… и то посреднощ.

Взе пуловера си от стола и щракна лампата. Стаята му си беше същата. Недовършеното му домашно си стоеше на бюрото му, сякаш бе минала само една нощ. Книгата, която четеше, още лежеше отворена на пода.

Ким изключи светлината, поклати глава и слезе по стълбите. Тате още говореше по телефона, но вече носеше анорака си. Косата му стърчеше навсякъде. Не бе имал време да се обръсне. Малко приличаше на стария Так.

Баща му затвори, когато видя Ким на стълбите. Мама излезе от кухнята, приглади косата си и се насочи към вратата.

— Обадиха се от болницата — каза тя. — Трябва да видим сестра ти. Побързай.

— Ама защо ще ходим в болницата? Ребека е добре!

Умореното лице на майка му внезапно грейна.

— Да — рече тя щастливо. — Това е чудо.

— Чудо? — измърмори Ким. — Ако знаехте през какво трябваше да минем…

Ала нито мама, нито тате обърнаха някакво внимание на забележката.

Докато караха през заспалия град към магистралата, улиците изглеждаха като изметени. Срещнаха само една кола в отсрещното платно и когато няколко минути по-късно преминаха по Южния мост, дори реката под тях, изглежда, спеше. Ким се чудеше дали да им разкаже за приключенията си из Вълшебна Луна, но родителите му едва ли биха го изслушали сега. Пък и не биха му повярвали. Поне докато и Ребека не им разкажеше.

Тате сви по улица „Морен“ и гумите изсвириха.

Болницата ги чакаше отпред, огромна и тъмна. Въпреки ранния час някои от прозорците още светеха. Тате спря точно пред входа, излезе и поговори известно време с досадния нощен пазач зад стъклото. Най-сетне мъжът кимна и баща му се върна в колата. Червено-бялата бариера се вдигна и те се упътиха към хирургическото отделение. Трябваше да изчакат известно време пред заключената врата, докато сестрата им отключи.

— Господин Ларсен? — попита тя.

Тате кимна.

— Да. Ние… аз…

— Доктор Шрайбер ми каза, че ще дойдете — каза усмихнато. — Моля, последвайте ме. Но тихо — пациентите ни още спят.

Последваха сестрата през просторното, слабо осветено фоайе. Твърдите дървени пейки до стените изглеждаха самотно. Когато наближиха педиатрията, за един кратък миг Ким погледна отраженията им в стъклените врати и се сети за залите на Горивин. Сестрата отвори и им даде знак да я последват, долепяйки пръст към устните си.

Д-р Шрайбер ги чакаше в края на дългия бледожълт коридор. Явно бе щастлив да ги види. Въпреки че изглеждаше уморен и имаше тъмни кръгове под очите, сякаш бе стоял буден цяла нощ, изразът на облекчение, изписан на лицето му, не можеше да се сбърка. Тихо се ръкува с майката и бащата, поразроши косата на Ким и отвори вратата към стаята на Ребека.

Мама извика, втурна се към леглото и прегърна силно момиченцето си. Внезапно се разплака неудържимо. Този път обаче сълзите й бяха от щастие, че вижда дъщеря си будна — тя стоеше седнала в леглото, макар и малко бледа и объркана.

— Това е… — Тате преглътна и се опита отново да проговори, но думите го задавиха. И в неговите очи лъщяха сълзи.

— Същинско чудо — кимна д-р Шрайбер. — Всъщност като лекар не би трябвало да използвам тази дума, но няма значение. Когато сестрата от нощната смяна ми се обади преди час, аз…

И той не можа да продължи, когато емоцията надделя. Тате безмълвно се пресегна, стисна ръката му и прегърна дребничкия лекар, сякаш бе скъп член на семейството.

Ким се приближи до голямото бяло легло. Първо погледна към лъскавите хромирани приспособления на стената. Вече не мигаха и не бръмчаха. После отмести взор към сестра си.

Нито Ким, нито Ребека казаха каквото и да било — нито сега, нито по-късно — за споделеното приключение. Но когато момчето колебливо се пресегна и вдигна прокъсаното еднооко, едноухо мече от одеялото и погледна сестра си в очите, разбра, че не е сънувал. Вълшебна Луна съществуваше… някъде.

Нека възрастните вярват в медицинското си чудо. Той и Ребека знаеха по-добре. Но тази тайна щеше да е тяхна. Може би някой ден щяха да се върнат във Вълшебна Луна.

Ким внимателно положи Келхим обратно на леглото и прегърна силно Беки. После застана до прозореца и се загледа в пробуждащия се град. Зазоряваше се.