Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Деветнадесета глава

Гъст димен облак бе надвиснал над Горивин и кристалните стени на крепостта трепереха от грохота на битката, от сблъсъка на стомана и виковете на ранените. Широката площ на езерото се бе превърнала в бойно поле, където стотици малки, повратливи лодки се опитваха напразно да отблъснат настъплението на огромните черни бойни кораби. Езерото сякаш кипеше, а там, където не бе размътено от горящи развалини и потъващи кораби, червенееше от кръв. Самият Горивин гореше на няколко места и първият от трите защитни вала вече бе срутен под напора на черната армия. Кулите бяха паднали, а стъклените стени се бяха натрошили под омазаните в сажди руини.

Вторият вал също се намираше в опасност. Защитниците му удържаха прииждащата вълна нападатели, но полуостровчето зад него гъмжеше от черни воини. Гигантски катапулти мятаха канари и остри стъкла — останките на първата, вече рухнала защитна стена — срещу укрепленията и портите. Стрелите на храбрите воини на Горивин винаги намираха целта си, но пролуките в редиците на неприятеля бързо се запълваха.

Високо над огромната бронзова порта, разделяща нападателите от последния защитен вал на Горивин, една слаба фигура, обгърната от бяла, сияйна аура, отблъскваше горящите стрели и копия. Темистокъл.

Звук от пропукване проехтя над врявата от битката и до портата се появи назъбен процеп. Див възторжен рев избухна сред нападателите. Като по команда стотици черни рицари се втурнаха напред, мъчейки се да си пробият път в крепостта.

По команда на Темистокъл от бойниците заваляха стрели и покосиха повече от половината черни конници. Другарите им обаче продължиха невъзмутимо щурма. Още конници напредваха през телата на падналите и натискаха през процепа. Тетивите на Горивинските стрелци иззвънтяха още веднъж, но нямаше значение колко врагове щяха да повалят — резервите на Бораас бяха неизчерпаеми. Защитниците също понасяха тежки загуби, но когато бял стрелец биваше смъртно ранен, след него оставяше празнина, която не можеше да се запълни.

— В атака! — нареди Темистокъл. Гръмовният му глас се разнесе навсякъде из замъка. Пламналата му в бяло фигура се виждаше отвсякъде в Горивин.

Вратите на огромната бронзова врата се отвориха и степните ездачи на Кайвалон се спуснаха в галоп към врага под нов залп от стрели.

При сблъсъка на двете армии земята се разтърси. Без оръжия и защитени единствено от триъгълните си щитове, степните ездачи се врязаха в редиците на неприятелите. Прашните облаци скриха всичко и направиха невъзможно да се различи приятел от враг. Воините на Моргон далеч ги превъзхождаха по брой, но степните ездачи бяха майстори на бойните изкуства. След няколко минути стената от черни ездачи се огъна, престрои се и накрая се разтури напълно. За всеки убит степен ездач на земята се търкаляха десет мъртви рицари от Моргон.

Битката достигна застой. Подобно на гигантски тромав звяр, черната армия припълзяваше назад, поемаше си дъх и отново се хвърляше към кристалните стени.

Внезапно черните облаци се разделиха. Тънък звън изпълни въздуха. Широка блестяща дъга проряза небето и се изля в центъра на бойното поле.

За няколко секунди всички застинаха изумени. Хиляди лица се обърнаха към страховитото зрелище и тишината се разчупи от ужасените крясъци на черните ездачи.

Поведени от малка фигура в черно, армия от воини със златни брони препускаха по дъгата и се спускаха стремително от небето. Когато достигнаха земята, златните рицари атакуваха черната армия право в сърцето. Неуморими, те галопираха към крепостта, надавайки гръмовен боен вик:

— Спасете Горивин!

Сред черните конници припламна паника. За пръв път от пет дни редиците се разколебаха. Когато златните рицари под водачеството на Ким достигнаха пробива в първата стена, разпокъсаната група тъмни воини се пръсна в бягство.

Тежките бронзови врати се отвориха и отрядът на Ким се изсипа в павирания със стъкло двор. Поздравиха ги бурни възгласи. Стотици мъже и жени се изсипаха в двора и започнаха да помагат на ездачите да слязат от седлата си, предлагайки им храна и вода. Ким също бе повлечен от ликуващата вълна. Въпреки буйните си протести бе вдигнат от седлото си и понесен през двора в триумфален парад. Момчето ги остави да го разнасят, докато ентусиазмът на горивинците не се поизчерпа и те не го оставиха обратно на земята.

— Къде е Темистокъл? — попита.

Някой посочи към укреплението зад него. Ким се обърна и видя как белият магьосник търчи надолу по стълбите и си пробива път през тълпата.

— Ким! — извика той щастливо. — Ти си жив!

— Да. И както виждаш, не дойдох сам! — Момчето посочи златните рицари. — Доведох помощ и избавление за Горивин!

— Ти си жив! — повтори Темистокъл, сякаш не бе чул думите на Ким. — Не можеш да си представиш колко се притеснихме, когато изчезна. — Къде са другите? Горг, Келхим, драконът, Привин?

Триумфалното настроение на Ким бързо се изпари, заменено от силна тъга.

— Горг и Рангариг са мъртви — каза тихо. — Пожертваха се, за да спасят останалите от нас. Всички други останаха при Пазителите на Световете.

— Пазителите на Световете! — възкликна Темистокъл. — Бил си там? Значи Замъкът на края на света наистина съществува?

— Пътувах отвъд края на света.

— Ви… видял си Краля на Дъгите?

— Да, както и други неща — момчето се поколеба, но след това обобщи накратко преживяванията си. Когато приключи, в двора цареше безмълвно удивление.

— Значи е вярно — отрони вълшебникът. — Навярно не всичко е загубено. Навярно Горивин все още може да бъде спасен.

— Той ще бъде спасен — убедено заяви Ким. — Воините, които съм довел, са само авангарда. Кралят на Дъгите ми обеща, че ще дойде и самият той. Знам, че ще удържи на думата си.

Темистокъл се усмихна. Това бе тъжна, половинчата усмивка, която Ким не разбра. Тя го накара да потрепери.

— Ела — каза старецът. Хвана момчето за ръка, поведе го към крепостта и безмълвно му посочи тесните стъклени стъпала, водещи към бойниците. Ким последва вълшебника по тях.

— Виж — рече Темистокъл.

Равнината, която се ширеше под крепостта докъдето стигаше окото, гъмжеше от черни бойци. Подкрепленията бавно и непрестанно прииждаха отвъд източния хоризонт. Десетки хиляди воини маршируваха към тях.

— Така продължава вече дни. Това, което виждаш, е само част от армията на Бораас. Редиците на воините му са неизброими. Мъжете с теб може да са най-големите герои, родени от Вълшебна Луна, но дори всеки от тях да се равняваше на хиляда черни рицари, пак не бихме имали шанс.

Ким се вгледа във вълшебника, извън себе си от гняв.

— Не разбра ли какво ти казах? — извика той. Кралят на Дъгите идва. Той ще направи армията на Бораас на пух и прах!

— Наистина ли го вярваш? — попита го Темистокъл.

— Разбира се!

— Ще ми се да си прав.

— Но той ще дойде! — настояваше Ким. — Обеща ми!

— Безполезно е да възлагаш всичките си надежди на една мечта, Ким — поклати глава старецът. — Никаква сила на света не може да спре Бораас да превземе Горивин. Направил си каквото можеш, но всичко свърши.

— Не можеш да се откажеш сега! — изкрещя момчето. — Особено сега!

— Съгласен съм — чу се глас зад тях.

Темистокъл се извъртя изненадано. Пред него стоеше слабоват момък с проста кафява наметка.

— Малкият ни герой е прав, Темистокле. Твърде бързо се предаваш. Битката още не е загубена.

Вълшебникът погледна слисано странника.

— Кой си ти? Откъде се взе?

— Кой съм аз не е от значение, лорд Горивин. Някои ме наричат Краля на Дъгите, други използват по-различни имена. Но аз съм този, когото търсихте.

— И… си дошъл да ни помогнеш?

— На него. Дошъл съм да помогна на него — посочи той към Ким. Погледна към черната армия, към разбитата стена и въздъхна. — Наистина сте в голяма беда — промълви.

Темистокъл кимна.

— Ако падне вторият вал, няма да имаме достатъчно мъже, за да защитим третия.

Кралят на Дъгите се умисли. Внезапно се поизправи и посочи с глава към двора отдолу.

— Да вървим.

Слязоха от стената. Тълпата в двора се раздели.

— Отворете портата — заповяда Кралят на Дъгите.

Двама мъже задействаха механизъм, който накара тежащите няколко тона бронзови порти да се отворят без звук. Воините, които по-рано избягаха от златните рицари, стояха далеч зад собствените си линии. Кралят на Дъгите, Темистокъл и Ким прекосиха бойното поле, осеяно с мъртви воини и парчета стъкло, и се изкачиха по назъбените остатъци от външната стена. Черната армия пред тях приличаше на вълна, готова да залее цяла Вълшебна Луна.

Ким стисна юмруци, така че никой да не види как треперят ръцете му. Не беше страхлив, но тази гледка бе повече, отколкото можеше да понесе. Най-близките редици на врага се намираха на не повече от десет метра от тях. Момчето усещаше изпълнените им с омраза погледи и можеше да подуши потта им.

— Мъже от Моргон! — извика Кралят на Дъгите. Гласът му проехтя мощно из равнината, тъй че дори най-отдалеченият воин можеше да чуе всяка дума. — Вашият водач ви е излъгал, като ви е казал, че Горивин може да бъде покорен. Ако продължите битката, ви чака безсмислена смърт.

Той направи кратка пауза, за да попият думите му, и продължи:

— Оставете оръжията си и ви гарантирам безопасност!

Една-единствена черна стрела профуча към него и се заби в стъклото пред краката му.

— Предайте се! — извика Кралят на Дъгите. — Силите на злото не могат да победят!

Цели ята тънки черни стрели се посипаха върху него, но избухнаха в пламъци и се пръснаха във всички цветове на дъгата.

Надавайки чудовищен рев, черната армия се хвърли напред. На Ким му се прииска да избяга, но Темистокъл го държеше здраво на мястото му.

Кралят на Дъгите изпъна ръце и ги вдигна към небесата. Многоцветни лъчи се стрелнаха от върховете на пръстите му. Една дъга, по-голяма и великолепна от всичко, което Ким някога бе виждал, се разстели по синевата и от средата й заваляха златисти мълнии, една след друга, поваляйки стотици черни ездачи от седлата им.

Настъплението на черната армия губеше устрем. Завеса от светлина се спусна от небето и проряза дълбока бразда от зашеметени тела, дълга десетки метри. Когато мълниите удряха ездачите, бронята им проблясваше, губеше наситеночерния си цвят и се превръщаше в нормален метал. Един от черните рицари загуби шлема си точно пред Ким и момчето видя изражение на пълно объркване на лицето на мъжа, сякаш паметта му бе напълно изтрита. Тогава момчето разбра, че светкавиците на Краля на Дъгите не убиваха, а просто разваляха заклинанието на Бораас.

В небето танцуваха огнени кълба. Бойните викове отдавна бяха заменени от отчаяни молби и армията спря напълно.

Небето продължаваше да гори във всякакви цветове, но внезапно започнаха да се появяват малки черни точици — като черни дупки в чадър от светлина. С всяка паднала мълния, с всеки рицар, свален от седлото, черните дупки растяха и всеки черен воин караше дъгата да губи по малко от силата си.

Скоро черните точки започнаха да се сливат в големи, грозни белези и цветовете все повече избледняваха. След известно време дъгата започна да се разпада на разпокъсани нишки светлина. Мълниите вече притежаваха твърде малко от прежната си яркост и покосяваха само по неколцина ездачи.

Стрелите, насочени към стената, все още се изпаряваха, преди да достигнат целта си, но се приближаваха все повече и повече.

— Темистокле! — изкрещя ужасено Ким. — Виж!

Старецът забеляза опасността.

— Връщай се! — извика. — Бързо!

Момчето се колебаеше, разкъсвано между нуждата да се оттегли на безопасно място и желанието да помогне на Краля на Дъгите.

Ярките светкавици все така се спускаха от небето, но зловещото потъмняване на дъгата се ускоряваше.

Над черната армия се събра мрак, кипящ облак от осезаема тъма, който поглъщаше всяка светлина. В центъра му се открои гигантско изпито лице.

— Бораас! — пое си дъх Темистокъл.

Ужасяващ смях разтърси стените на Горивин.

— Времето ви изтече! — заяви Бораас. — Плановете ми се развиха по-добре, отколкото имах смелостта да се надявам. Нека благодаря на всички ви. Най-вече на теб, Ким. Без теб никога не бих достигнал целта си.

Момчето потисна отчаяния си вик. Беше твърде страшно, за да е истина.

Още веднъж от небето проблесна ярка светкавица. Тя премина през лицето на Бораас и удари земята без резултат. Ким погледна към Краля на Дъгите и видя как слабоватият момък се олюлява от невероятните усилия. Стрелите вече почти го достигаха.

— Ти направи така, че да унищожа най-големия си враг, Ким — продължи Бораас с изпълнен с презрение глас. — В проклетия си замък от цветове и светлина той е неуязвим. Дори моите сили не са достатъчно големи, за да си пробия път през безкрайността. Но ти го подмами тук, където е слаб и уязвим. Благодаря ти, Ким. Ти се оказа най-добрият ми съюзник!

Отвратителният кух смях проехтя още веднъж. В следващия момент от небето се спусна черна мълния, която напълно изличи дъгата и обгърна Краля на Дъгите в черен облак. Прозвуча експлозия, последвана от прилив на изключително ярки цветове.

Защитата на Краля на Дъгите се разпадна. Той извика и се отпусна безжизнен на земята.

Сред черните воини прозвучаха бурни възгласи на триумф. Разбитите им редици се престроиха и цялата масивна армия поднови настъплението към Горивин.

— Върни се! — извика Темистокъл на Ким. — Бягай!

Двамата се изкачиха по руините на стената и затичаха към бронзовите порти. Земята под краката им трепереше от преследващите ги стотици черни конници.

— Бързо! — прикани го старецът.

От стените на Горивин заваля огън. Двамата бегълци едва влязоха в двора, когато големите порти започнаха да се затварят. Бронзовите врати се строшиха под напора на черните маси. Ездачите на Бораас си пробиха път в двора с дрезгави крясъци, размахвайки оръжия. Последва свиреп сблъсък. Мъжете на Горивин се защитаваха храбро, но от отворените порти се изсипваха все повече и повече врагове.

Мечът на Ким се плъзна от ножницата, издрънча в острието на един нападател и с добре насочено движение го събори от седлото. Но тогава се появиха втори, трети, четвърти противник и момчето трябваше да продължи отстъплението. То сечеше и се въртеше насред мелето, оглеждайки се за коня си. Намери Приятелчето, качи се на седлото, избута един черен ездач от пътя си и се завъртя.

— Герои! Степни ездачи! — извиси Ким глас над врявата от битката. — При мен! Съберете се при мен! — Той вдигна меч към портата на третата стена и се спусна натам. Рицарите му оформиха широк полукръг около него.

— Отворете вратата!

Портата се отвори и момчето подреди рицарите си в редици. Полукръгът се превърна в клин, който се заби в редиците на черните рицари с взривяваща сила. Тогава един двоен ред от рицари оформи тесен коридор, който водеше през двора към третата стена. Черните воини засилиха свирепите си атаки, когато осъзнаха плана на Ким, ала коридорът издържа и човек след човек достигаха до безопасността на третата стена.

Момчето се биеше във външния ред. Бронята му отнесе много удари, но той все така не се даваше и не обръщаше внимание на болката и страха, движен единствено от желанието да види спасени колкото се може повече от хората на Вълшебна Луна. Другарите му се биеха със същото желание — златните герои до невъоръжените степни ездачи и зелените копиеносци на севера. Когато някой паднеше, този до него се захващаше с удвоен кураж да отблъсне неприятелите. Накрая потокът бежанци намаля и Ким даде заповед за отстъпление. Двойният ред се затвори и се сви до кръг от мечове и копия.

Само неколцина достигнаха третата стена. Когато портите се затвориха зад тях, Ким падна изтощен от седлото. Осъзна, че много от воините му са заплатили за спасителната операция с живота си. Достигнал края на силите си, той сведе глава и затвори отчаяно очи. Когато внимателната длан на Темистокъл легна на рамото му, момчето беше на границата на сълзите.

— Загубихме — прошепна Ким. — Победиха ни, Темистокле. Всичко свърши.

Вълшебникът се наведе над него.

— Не е твоя вината, Ким — каза тихо. — Никой не би могъл да си представи истинските дълбини на злото у Бораас. Ако някой трябва да се вини, това съм аз. Аз те призовах. Аз не успях да опазя сестра ти.

— Какво става сега? — попита момчето. — Ще можем ли да удържим?

— Не — поклати тъжно глава старецът. — Твърде малко сме.

Ким вдигна поглед към бойниците. По стените бяха останали само шепа воини, които чакаха с опънати лъкове последния, съкрушителен удар. Всеки от тях бе ранен и на ръба на силите си.

— Трябва да се предадем — пророни Ким. — Може би Бораас ще пощади живота им, ако се предадем доброволно.

— Вече опитах, момчето ми — отвърна Темистокъл. — Преди да се върнеш, изпратих пратеници на Бораас и му предложих да преговаряме за споразумение, за да може Горивин да се предаде без бой.

Ким потисна яростта си от това, че Темистокъл се е съмнявал в завръщането му.

— И?

— Бораас ми отвърна, че при никакви условия няма да приеме подарък, който вече му принадлежи. Не очаквай пощада от него.

От бойниците се разнесе пронизителният звук от множество гласове.

— Идват! Черния лорд идва!

Темистокъл пребледня като платно. Само споменаването на това име сякаш го плашеше повече от гледката на цялата черна армия.

Страховит удар разтърси портата, облак стрели профуча над върха на стената и обсипа двора.

— Бягайте! — нареди Темистокъл. — Напуснете стените! Спасявайте се!

Заповедта всъщност не бе нужна. Приближаването на Черния лорд, изглежда, напълно бе съкрушило бойния дух на защитниците. Напуснаха позициите си в паника и се завтекоха към двора или затърсиха скривалища в кулите. Ким и Темистокъл, придружени от шепа оцелели рицари, се сляха с отстъпващите към главното здание на кристалната крепост. Още веднъж ужасяващият удар на стенобитната машина разтърси портата, а по бойниците се появиха първите черни фигури. Тук-таме избухваха ръкопашни схватки, но отпорът на Горивин вече не съществуваше и няколкото, които все още се държаха, бързо бяха прегазени от нападателите.

Портата поддаде точно когато Темистокъл, Ким и златните рицари достигнаха горната част на външното стълбище. Двете бронзови крила се огънаха навътре и накрая рухнаха на двора със страшен трясък. Паяжина от пукнатини се оформи в стъклените плочки на паважа. Черните конници наводниха двора, поведени от Бораас и Черния лорд.

Ким се вцепени. Зяпаше двамата си врагове, без да може да оформи ясна мисъл. Черния лорд! За трети път виждаше мистериозния лидер на моргонската армия.

Една стрела порази степния ездач до Ким и го събори на земята.

— Назад! — отново заповяда Темистокъл. Избягаха в сградата и запречиха входната врата. За миг всичко утихна.

— Сега накъде? — попита момчето.

— Тронната зала — отговори Темистокъл, вече поел надолу по коридора. Вратата зад тях потрепери под поредица мощни удари. Ким избърса меча си и събра мъжете около себе си. Бе решен да се бие до последен дъх.

— Не, Ким — спокойно, но твърдо каза Темистокъл. — Битката приключи. — Той се обърна към десетината смели герои, които бяха издържали досега. — Бягайте, докато още има време. Горивин е голям, може би ще успеете да намерите скривалище или изход от крепостта. Ще приема Бораас сам.

Мъжете се колебаеха.

— Вървете — окуражи ги Ким. — Темистокъл е прав.

Един след друг воините оставиха оръжията си и избягаха. Останаха само Ким и вълшебникът.

— А ти? — попита го старецът. — Няма ли и ти да се спасяваш?

— Къде? Бораас няма да се успокои, докато не ме намери. Ще изравни Горивин със земята, а ако успея да се измъкна, няма да се поколебае да опустоши цяла Вълшебна Луна. Оставам с теб.

— Ела тогава — кимна Темистокъл, сякаш не бе очаквал нищо друго.

Спокойно, като че не бяха в опасност, двамата изкачиха стълбите и влязоха в тронната зала. Беше празна. Масата я нямаше и за един кратък миг Ким се наслади на илюзията за спокойствие. Тогава отдолу долетяха звуците на метални ботуши по стълбите и тълпа черни рицари се изсипа в залата.

Темистокъл пристъпи към тях с вдигнати ръце.

— Спрете! Никой да не осквернява Свещената Зала на Горивин!

Тези думи изглежда направиха впечатление на рицарите. Въпреки че не се върнаха обратно, те спряха от двете страни на вратата, чакайки с извадени оръжия.

Бораас се появи на прага. До него, дребен и измамно безобиден, стоеше Черния лорд.

Видът му накара Ким да простене.

Бораас огледа внимателно Темистокъл и момчето и се изсмя.

— Братко — обяви саркастично, — най-накрая се срещаме отново. Колко дълго чаках този момент!

Темистокъл не продума. Бораас като че ли и не очакваше отговор.

— Дълъг беше пътят към крайната ми цел.

— Какво искаш? — спокойно го запита Темистокъл. — Победи ме. Трябва ли и да злорадстваш?

— Братко — поклати глава Бораас, — нищо не би могло да е по-далеч от мислите ми. Но позволи ми да се насладя на победата си. Още повече, че ти си този, който я направи възможна. Още не е съвършена…

— Ако ти липсва моята смърт — каза Темистокъл, — тогава ме убий. Но бързо.

— Твоята смърт? Че защо ми е тя, братко? Носим една и съща кръв, не забравяй.

— Какво искаш тогава?

— Теб — отвърна сурово Бораас. — Твоята вярност. Ще се закълнеш да стоиш до мен, да се подчиняваш на заповедите ми и да управляваш тази земя според желанията ми. Твърде голяма е, за да я управлява само един. Стани мой наместник и ще възнаградя и двама ви — продължи той, сочейки Ким — с живота ви.

Темистокъл се засмя горчиво.

— Трябва да си полудял, за да мислиш, че ще се съглася на такива условия.

— Нямам нужда от светкавичен отговор. Можете да ми гостувате, докато желаете, и да решите по-късно.

— Да ти гостуваме? — присмя се Темистокъл. — В тъмниците ти, нали?

— Вероятно би било по-добре да живеете там, отколкото да умрете тук — кимна невъзмутимо Бораас.

— Не съм съгласен. Нямам нужда от героични драматични пози, но предпочитам смърт с чест, отколкото живот в твоите затвори.

Лицето на Бораас се изкриви от едва сдържан гняв.

— Това ли е последната ти дума?

Вместо да отвърне, Темистокъл остави жезъла си на земята, прекоси стаята със спокойни, отмерени крачки и взе един сребърен меч от стената.

— Както желаеш — промърмори Бораас. Махна небрежно на черните рицари да отстъпят и кимна на Черния лорд. Дребният воин извади меча си.

— Няма да водиш собствената си битка? — попита Темистокъл.

— Че защо? Знам, че си много по-добър от мен. Да не си очаквал да съм доблестен?

Темистокъл поклати глава в безсилен гняв.

— Не, братко, никога не бих си го помислил за теб.

Черния лорд започна да обикаля в кръг около Темистокъл. Вълшебникът гледаше спокойно противника си. Залата се изпълни с напрежение.

Черния лорд започна пръв, спускайки се напред с яростен вик. Острието му се стрелна и профуча към главата на вълшебника с фантастично бързо движение, но издрънча в сребърния меч. Силата на удара отхвърли и двамата назад. Ким гледаше като хипнотизиран. Никога не бе виждал противници като тези двама. Мушкания и ответни удари се сменяха толкова бързо, че окото не можеше да ги следва — единствено дъгите на ударите им се различаваха във въздуха. Темистокъл се отдръпна назад, замахна към краката на Черния лорд и след това с невероятна за възрастта си ловкост се претърколи през масата. Миг по-късно ударът на Черния лорд я разполови, ала Темистокъл вече стоеше на крака и от мечовете им се разлетяха искри, когато се срещнаха отново.

Вълшебникът замахна странично, изби меча от ръката на Черния лорд и острието се стовари жестоко върху шлема му. Тайнственият съюзник на Бораас загуби равновесие и падна по гръб. Шлемът му падна от главата му и се изтърколи на земята.

Ким изкрещя от ужас, щом зърна лицето на Черния лорд. То беше неговото собствено!

Черния лорд бе той самият! Като светкавица, споменът за бягството му от Моргон прелетя пред очите му — тъмницата, боят на крепостните стени, който не трябваше да спечели, слабостта пред огледалото със златна рамка… Най-сетне разбра предупреждението на Карт — то не беше обикновено огледало! Черния лорд беше неговото огледално отражение, същността на всичко лошо у него, въплъщението на всички себични помисли, които бе имал през живота си.

В този миг Темистокъл явно също осъзна истината, защото мечът му замръзна във въздуха и очите му се разшириха. Краткото му колебание му коства живота. Черния лорд подскочи, грабна меча си и го заби в гърдите на Темистокъл — чак до дръжката.

* * *

В продължение на няколко минути Ким клечеше до Темистокъл, втренчен в неподвижния труп. Нещо у него сякаш също бе загинало заедно с вълшебника. Едва сега Ким осъзна колко много означаваше за него този добър, внимателен и мъдър старец.

— Хайде, Ким — каза след известно време Бораас. — Сега осъзнаваш ли колко е безсмислено да се съпротивляваш? Не можеш да се пребориш със себе си. Никой не може.

Момчето се опита да отговори, но имаше чувството, че някой бе зашил гърлото му. Погледна лицето на Черния лорд — собственото си лице — и видя там само омраза, коравосърдечие, егоизъм и злоба. Нима той, Ким Ларсен, беше този човек?

— Това си ти — прочете мислите му Бораас. — Всеки има добро и зло у себе си. Едното не може да съществува без другото. Само малцина избират коя част да ги контролира. Темистокъл би трябвало да знае кой е Черния лорд, защото същата съдба споходи и него навремето.

— Значи си…

— Не бяхме точно братя. Преди много време бяхме една личност, като теб и Черния лорд. Един поглед в магическото огледало ни направи двама — Добър и Зъл.

Ким простена. На емоционално ниво разбираше думите на заклинателя. Интелектът му обаче отказваше да приеме чутото за възможно.

— Предложението, което отправих към Темистокъл, важи и за теб — продължи Бораас. — Присъедини се към мен и обещавам да освободя сестра ти. — Той посочи към трона със заповеден жест. — Това може да принадлежи на теб. Предлагам ти абсолютна власт над Вълшебна Луна.

— Не говориш сериозно — каза немощно Ким. — Бих те пропъдил при първа възможност.

— О, не, Ким — усмихна се Бораас. — Дадеш ли ми веднъж думата си, ще ми принадлежиш завинаги. Имам си начини да предотвратя предателството.

Дълго време Ким не продума. Накрая извади решително меча си и погледна Черния лорд. В очите му пламтеше безмълвно предизвикателство.

Преди да започнат дуела си обаче, Бораас вдигна ръка. Залп черни стрели проби бронята на Ким, а една от тях прониза сърцето му. Ким Ларсен умря.