Серия
Вълшебна луна (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Märchenmond, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Седемнадесета глава

Бяха седмина. Шест високи, мрачни фигури в блестяща черна броня носеха лъкове и стрели, предвождани от барон Карт — въоръжен с голям черен боздуган. Ниско приведени над шиите на конете си, на двеста-триста метра от тях, черните конници неумолимо напредваха.

Ким стисна меча си по-здраво. Черното острие вибрираше в ръцете му. Отне му известно време да осъзнае, че той е този, който трепери. Зад него Привин се готвеше за битка със затворени очи и странно отпуснато тяло. А зад него Келхим бавно се изправи на задните си крака с протегнати напред лапи.

Ким наблюдаваше приближаващите ездачи, завладян от някакъв вътрешен покой.

Във всеки друг момент той и другарите му лесно можеха да се справят с тях. Все пак, рицарите бяха едва седмина и само Келхим тежеше колкото четирима от тях. Вече бе виждал как се бият Бробинг и Привин и познаваше умението им. Но този път шансовете не бяха на тяхна страна. Келхим бе тежко ранен, Адо нямаше оръжие и владееше съвсем малко магия, Привин бе изтощен, а Бробинг трепереше. Пък и на този открит терен рицарите имаха голямо преимущество пред тях.

Групата ездачи се раздели. Трима завиха наляво и трима — надясно. Барон Карт продължи право напред, насочвайки жребеца си директно към Ким. Ято черни стрели изпищяха във въздуха. Ким скочи пред Адо, закривайки го с щита си, и се олюля от удара. С крайчеца на окото си видя Привин да се навежда и в същия миг със смразяващ кръвта крясък барон Карт вдигна оръжието си. Осеяната с шипове топка на края на веригата започна смъртоносната си въртележка…

Но така и не нанесе удара.

Внезапно небето пожълтя. Светлината проблесна за миг и помътня до слабо сияние. Изведнъж се появи мъгла и студът сякаш се усили.

— СПРЕТЕ!

Гласът прокънтя през главите и телата им, през леда и въздуха. Заповедта бе толкова властна, че Ким неволно изтърва меча си. Двама-трима черни ездачи се изсипаха от седлата си и дори барон Карт едвам запази равновесие на коня си. За секунди дисциплинираната атакуваща формация на черните рицари се превърна в хаос.

Ким се извъртя. Изведнъж мъглата се раздели на две и от нея изникна огромен силует — гигантски бял рицар, който се озова между бойците.

Ким наблюдаваше непознатия със смесица от страх и възхищение. Конят и ездачът му бяха със същия млечнобял цвят като леда. Мъжът бе облечен в плътни кожи и носеше кожени ботуши до средата на бедрото, поръбени с козина. Жребецът му също бе защитен от страховития студ с одеяло от бяла вълна. Рицарят изглеждаше величествено. Не толкова заради размерите си, колкото заради присъствието си. Аура на непоклатимо превъзходство се излъчваше от него като невидимо силово поле.

Черните ездачи възстановиха формацията си. Барон Карт възвърна контрола върху коня си, а падналите ездачи бързо се качиха на собствените си жребци и се подредиха зад водача си.

— Махай се от пътя — изръмжа Карт с глас, студен като лед.

Белият рицар поклати глава.

— Не. Няма да има повече битки, Карт. Не и тук.

Баронът гневно обърна глава и изкрещя кратка заповед. Двама от рицарите му се завъртяха, извадиха оръжията си и препуснаха към белия великан.

Той ги изчака спокойно да се приближат, и вдигна ръка. В същия миг ужасени викове разкъсаха въздуха и двамата ездачи паднаха заедно с конете си като ударени от гръм. Останаха да лежат неподвижно на земята и след броени секунди телата им се покриха с лед.

— Предупредих те, Карт — рече леденият гигант. — Удръж хората си или същото ще сполети и теб. — После обърна глава към Келхим и останалите, преценявайки ги безмълвно. Накрая погледна към Ким.

— Чакахме те, Ким Ларсен. Теб и приятелите ти. Закъсняваш.

— Ти зна… знаеш името ми? — Ким бе шокиран.

По лицето на исполина пробяга усмивка.

— Разбира се — отвърна той. — Знам защо си тук и как си дошъл. Нищо, което се случва във владенията ни, не остава скрито за нас.

— Но з-з-защо… — оплете се Ким. — Кой… кой си ти?

— Мисля, че хората на Вълшебна Луна ни наричат Пазителите на Световете.

— Пазителите на Световете? Какво значи това?

— Ще узнаеш. Хайде, ела. — Той обърна коня си, махна с ръка и бавно ги поведе. Стената от мъгла се раздели и там, където преди имаше само пуста, празна земя, пред изумените им погледи се откри великолепна крепост от лед и сняг. Искрящи ледени мостове свързваха невъобразимо високите кули, а в леда над широко отворената порта бе издълбан символът за безкрайност.

Келхим си пое рязко дъх от изненада.

— Замъкът на края на света! — изграчи той.

Белият рицар спря жребеца си и изчака, докато мечокът и момчето го настигнат.

— Двамата ще водите — каза им той. — Очакват ви.

Ким се поколеба. Карт и останалите четирима рицари не бяха помръднали от мястото си, но можеше да почувства как изпълненият с омраза взор на барона е прикован в гърба му.

— Всичко е наред — обяви рицарят. — Тук сте в безопасност. Замъкът на края на света е място на мир. Вървете.

Отправиха се към портата, докато баронът и рицарите му останаха зад тях, сливайки се постепенно с мъглата. Ким се чувстваше невероятно малък и нищожен, докато минаваха през масивния портал в Края на Света. Внезапното спасение им се струваше като чудо. В същото време си спомняше какво бе казал Пазителят на Световете: „Нищо, което се случва във владенията ни, не остава скрито от нас.“

Значеше ли това, че са били защитени през цялото време и Рангариг, Езерният крал и Горг се бяха жертвали без причина? Или на Пазителя просто му бяха безразлични премеждията, през които бяха минали, докато стигнат до Ледената пустош?

Влязоха в обширен вътрешен двор, покрит с лед. Ким чу приглушен звук. Когато се обърна, видя как гигантската порта се затваря. Навсякъде около тях лъщяха кули и стени чак до небето — гладки, симетрични и безупречни повърхности без врати и прозорци. Крепостта напомняше малко на Горивин, само че Горивин бе съграден от стъкло, а това тук — от лед и сняг. Вместо блещукащ калейдоскоп от цветове, тук имаше само студена, стерилна белота. Докато архитектурата на Горивин се характеризираше с елегантни линии и пространства, изпълнени със светлина, тук преобладаващите характеристики бяха покой и величествени размери. И беше тихо. Неестествено тихо.

Една от гладките стени се отвори и някакъв мъж пристъпи в двора. Съдейки по външния му вид, човек можеше да го определи като близнак на белия рицар. И все пак силата и спокойствието, които излъчваше, не можеха да се сравнят с тези на близнака му.

— Добре дошли на Края на Света, в Замъка на ръба на Времето — приветства ги непознатият. На Ким името му се струваше твърде драматично, но си замълча и кимна тържествено. Гигантът изчака мълчаливо, сякаш очакваше отговор, но накрая сви рамене и ги покани с жест.

— Последвайте ме. Ще ви заведа до покоите ви, където ще похапнете и ще излекувате раните си.

Ала колкото и да беше изкусително предложението, нито един от петимата не отвърна на поканата.

— Няма от какво да се страхувате — каза с усмивка леденият великан. — Намирате се в най-безопасното място на света.

— Не това е проблемът — отвърна Привин. — Просто не можем да губим време. Нашето…

— Пътят ви свършва тук — прекъсна го приятелски, но неумолимо великанът.

— Какво искате да кажете? — попита обезпокоено Ким.

— Тук свършва пътят ви, защото тук свършват всички пътища. Никоя пътека, път или улица не продължават след Замъка на края на света.

— Но… от другата страна все трябва да има нещо — изпелтечи момчето.

— Само Празнотата. Светът ви свършва тук — поклати тежко глава гигантът.

— Нашия свят? — попита Привин. — Какво искате да кажете с това?

— Има повече от един свят, принце на степите — отвърна търпеливо непознатият. — Съществуват безброй светове, също както съществуват безброй хора с безброй мисли. Всеки един от вас носи у себе си повече светове, отколкото планети има във Вселената. Всички те обаче имат нещо общо. Свършват тук.

— Но тогава след „тук“ трябва да има нещо — настояваше Привин.

— Има — рече колебливо събеседникът му, — но то не е за създания като вас. Сега елате. Ще имаме много време да обсъдим това по-късно.

Той отстъпи встрани. Появиха се втори, трети, четвърти и накрая пети леден гигант, така че всеки от другарите, макар и неохотно, си имаше придружител до вътрешността на замъка. Коридорите бяха толкова високи, че таванът им не се виждаше.

Придружителят на Ким му посочи една врата, която също се бе появила изневиделица от наглед съвършено гладкия лед.

— Стаята ти, Ким.

Идеята да бъде разделен от останалите не му допадаше особено, ала осъзна, че е безсмислено да се противопоставя. Въпреки добронамереността си гигантите явно очакваха безпрекословно подчинение. Ето защо въздъхна примирено и последва придружителя си в стаята. Зад него вратата отново се сля със стената, без да остави и следа за съществуването си.

Ким се огледа втрещен. Въпреки че нямаше прозорци или врати, стаята бе ярко осветена. Удобно, широко легло заемаше едната страна на стаята. Пред него стояха маса и стол с висока облегалка. Масата бе отрупана с пълни с плодове фруктиери и подноси с месо и хляб. До храната димеше чаша с гореща напитка. Всичко в стаята бе направено от лед, дори мебелите и подносите, но тя все пак бе топла.

— Сега ще те оставя — обяви придружителят му. — Утоли глада и жаждата си и си почини добре. По-късно ще се върна да се погрижа за раните ти.

Момчето тъкмо щеше да възрази, когато леденият гигант излезе, минавайки през стената. Останал без думи, Ким зяпа известно време стаята, след което сви рамене, обърна се и колебливо приближи масата. Разкъсваше се между желанието да яде и най-сетне да спи в топло, меко легло. В крайна сметка гладът победи. Момчето се настани внимателно на крехкия на вид стол и посегна към чиния с вкусно ухаещо печено. Въпреки че опари пръстите си с месото, леденият поднос не се топеше. Ким обаче отдавна бе престанал да си блъска главата над всички невероятни неща, които виждаше във Вълшебна Луна.

Когато се нахрани, той се изправи, протегна се уморено и се довлече до леглото. Както можеше да се очаква, рамката му бе от лед, а завивките изглеждаха направени от сняг — толкова меки бяха. Той легна, зави се и заспа за секунди.

Този път кошмарите не го измъчваха. Когато се събуди, се чувстваше напълно освежен. Някой бе посетил стаята, докато бе спал, понеже масата бе разчистена и угощението от вечерта бе заменено от щедри порции проста, но питателна закуска, а до леглото имаше купа за миене, пълна с топла вода. Ким яде, изми се и изчака да види какво ще се случи после. Търпението му скоро бе възнаградено. Стената безшумно се раздели и мъжът, който се грижеше за него, влезе.

— И тъй, Ким — каза благо великанът, — надяваме се, че си останал доволен от условията…

— Да, много. Отдавна не съм се чувствал толкова добре. Благодаря ви за всичко.

Леденият гигант кимна.

— Сигурно си бил много уморен.

— Да, но сега отново се чувствам чудесно. Дълго ли спах?

— Две нощи и един ден — отвърна събеседникът му.

— Две нощи?

— Беше изтощен, Ким. Позволихме на тялото ти да навакса с почивката.

— Две нощи? — повтори момчето. — Изгубил съм две нощи и ден?

— Не са изгубени, Ким. Не се страхувай. Не само светът ти, но и времето свършва тук. Когато напуснете Края на Света, няма да е изминал нито час. Сега ела. Трябва да си поговорим. — Той излезе в коридора и му посочи да го последва.

— Ами другите? — попита разстроено момчето. — Привин, Адо и Бробинг? Как е Келхим?

— Още спят — отвърна леденият исполин, докато крачеха надолу по коридора. — Раната на мечката беше сериозна. Ще мине време, преди да си възвърне силата. Но ще оцелее, не се тревожи. — След кратка пауза добави: — Бяхте поели голям риск.

Слязоха по дълго, извито стълбище, минаха по още един висок и тесен коридор и накрая се озоваха пред врата, върху която бе изсечен символът за безкрайност.

— Влез.

Вратата безшумно се отвори и Ким се озова в зала с голям сводест покрив. Покрай стените се издигаха лъскави колони от синьо-бял лед. Над залата тегнеше почти тягостна атмосфера и когато момчето приближи масата в средата, за един кратък миг си помисли, че е вкусило от безкрайността. Потрепери.

— Пристъпи по-близо, Ким — каза средният от тримата Стражи, които седяха на полукръглата маса. — Спа. Нахрани се. Сега е време да говорим.

Момчето преглътна.

— Ти и приятелите ти рискувахте много, за да дойдете тук — продължи Пазителят. — Мнозина са опитвали, ала само неколцина са успявали да стигнат до Края на Света.

— Но аз не се опитвах да стигна до Края на Света — изтъкна Ким неуверено. — Исках да отида…

Пазителят го прекъсна с нетърпящ възражение жест.

— Знаем каква беше целта ти. Но сега трябва да осъзнаеш, че пътешествието ти свършва тук. Никой не е успявал да извърви пътя до Краля на Дъгите. Никой не се е връщал оттам.

— Той съществува ли? — попита Ким.

— Да, съществува — Пазителят на Световете се усмихна. — Ала на никой човек не е позволено да го зърне.

— Но аз трябва да го видя! — възкликна момчето. — Само той може да спаси Вълшебна Луна от унищожение!

— Това със сигурност би било по силите му, Ким. Но дори да ги разрешим да тръгнеш, никога няма да достигнеш целта си. Мостът на Вечността е бил създаден от същества, които за теб са като хората за мравките. Дори ние не проумяваме силата им. Никой човек не може да оцелее в опасностите, които дебнат там.

— Нека аз се тревожа за това — отвърна рязко Ким. — Нека поне опитам… тъй че Рангариг, бащата на Адо, Горг и всички останали да не са загинали напразно. Ако… ако не успея — добави в отчаянието си, — Вълшебна Луна ще загине. Моля ви, пуснете ме!

— Не си ли се питал защо си тук? — попита вместо отговор Пазителят на Световете. — Ние не сме тук само за да пазим хората да не паднат от ръба на света. Тук сме, за да защитаваме вечността.

— От мен?

— От всеки, който иска да проникне в нея. Отидеш ли, това ще е гибелта ти.

— Но не можете просто… — запъна се Ким. — Искам да кажа, трябва да… Вълшебна Луна ще загине, ако…

— Ако не й помогнеш, малко геройче? — попита язвително Пазителят. — Мислиш ли, че можеш да постигнеш повече от Темистокъл, повече от всички могъщи магове на Вълшебна Луна, повече от армиите, които Бораас хвърля срещу вас на бойното поле? Наистина ли мислиш така?

Ким внимателно обмисли отговора си, усещайки, че едно смотолевено „да“ или „не“ не би било достатъчно. Имаше чувството, че Пазителят на Световете може да надзърне право в сърцето му.

— Да — заяви с цялата убеденост, на която бе способен. Просто знаеше, че съдбата на този голям, прекрасен и чуден свят е в ръцете на едно уязвимо хлапе.

Пазителят на Световете кимна.

— Ако го направиш по своя собствена воля, можеш да тръгваш — каза той. — Но знай следното: щом напуснеш Замъка на края на света, ще изгубиш нашата закрила. И други преди теб са се осмелявали да скочат в Празнотата. Големи мъже, Ким. Велики, смели герои. Но никой от тях не се е върнал.

— Знам — промълви момчето. — Но съм длъжен да го сторя. — Внезапно се сети за нещо. — А защо вие не ни помогнете?

— Защо да го правим?

— Може би Бораас няма да се задоволи само със завладяването на Вълшебна Луна — дръзко заяви Ким. — Може би силата му се простира по-далеч, отколкото си мислите. Успя да напусне Царството на Сенките с помощта на Черния лорд и си проправи път през Планините на Сянката. И като нищо може да…

— Знаем как да се защитаваме, ако се стигне дотам — прекъсна го Пазителят. — Но нямаме властта да решаваме съдбите на другите. Не се намесваме във вашите проблеми. Ние сме само нишки в тъканта на времето и пространството и отговаряме пред по-могъщи създания от нас.

Тонът на мъжа се промени.

— Изпитай съвестта си още веднъж — рече. — Ако това е неотклонното ти решение, вратите в Края на Света ще се отворят за теб. За теб, Ким. Само за теб. Придружителите ти ще трябва да останат. Мостът на вечността приема само по един пътник.

Ким щеше да отговори, но Пазителят вдигна ръка.

— Още едно нещо, геройче. Дойде тук като преследван. Нашият неутралитет обаче ни забранява всякаква намеса. Заради това твоят преследвач също ще намери път към Празнотата. И… само победителят ще премине моста.

Значи трябваше да се изправи срещу барон Карт сам.

Пазителят на Световете, като че за да потвърди мислите на Ким, които сякаш четеше, продължи:

— Хората на Карт ще останат, както и твоите. Е? Още ли си готов да тръгнеш?

Момчето кимна безмълвно.

За известно време не се случи нищо. Сетне внезапно очертанията започнаха да се замъгляват. Когато Ким отново можеше да вижда ясно, вече се намираше насред широка, плоска равнина. Носеше черната си броня и щита си. Пред него безкрайно високо се издигаше безформена сива стена. Крепостта и снежните земи бяха изчезнали.

Момчето потръпна и бавно се завъртя, описвайки пълен кръг. И от двете му страни се простираше безбрежна сива равнина, преградена от масивната стена, която разделяше Края на Света от Празнотата.

Ким стоеше и се взираше в безкрайната чернота зад равнината. Това не беше кадифеният, звезден мрак на вселената, който бе очаквал, нито пък празният космос между планетите. Беше това, което бе казал Пазителят на Световете — празнота.

Абсолютно нищо.

Ким изстена. Крайниците му се разтрепериха и неописуема празнота сякаш заби ноктите си в душата му. При все това момчето не можеше да отклони поглед.

Човешките създания са способни да разсъждават върху празнотата, но бездната, където не съществува дори празнота, се намира отвъд възможностите на човешкото въображение. Идеята за нищото е толкова абстрактна, че самият му вид, реалното му присъствие — колкото и парадоксално да звучи — може да доведе до лудост.

Ким внезапно разбра какво имаше предвид Пазителят на Световете. Нямаше нито капани, нито чудовища, нито врагове, спотайващи се покрай пътя. Самото нищо бе капан — смъртоносна паяжина, която оплиташе ума и духа. Лабиринт, където мислите се изгубват безнадеждно.

Призовавайки цялата си воля, момчето успя да откъсне взор. Отърси се. Капчици пот покриваха лицето му.

Приглушен шум го накара да вдигне поглед. В гладката повърхност на Стената на Света се отвори една порта и през нея премина едра, покрита с черна броня фигура.

За миг Ким обмисли възможността за бягство, но нямаше къде да избяга в Празнотата. Той извади меча си от ножницата, стисна здраво щита си и закрачи към барон Карт.

* * *

С меч и щит в ръка, със свалено черно забрало пред лицето, Ким спокойно очакваше атаката на противника си. Карт бе спрял на няколко крачки от него. Боздуганът му се люлееше напред-назад като махало, а тъмните очи зад процепите на шлема измерваха момчето.

— Отне ми много време — рече накрая Карт. За пръв път черният барон не говореше подигравателно или снизходително, а в гласа му се долавяше уважение. — Много дълго време. Никой преди не ме е разигравал толкова дълго.

— И никой преди не ме е преследвал толкова упорито — отвърна предизвикателно Ким. — Какво ще правим? Ще говорим или ще се бием?

В очите на Карт проблесна веселост.

— Спокойно, геройче. Имаме време. Много време. Само един от нас ще оцелее след този бой, не го забравяй. Съвсем скоро смъртта ще получи своето.

Момчето изгледа подозрително барона. Не беше ли намислил нещо? Карт обаче поклати глава.

— Не ме обиждай, Ким. Бия се стръвно и ако се надяваш на милост, ще те разочаровам. Но винаги съм честен.

Ким се отдръпна рязко.

— Да не би да… ми четеш мислите? — попита той.

— От самото начало, Ким — кимна баронът.

— Но… но как?

Карт се изсмя. Металният шлем изкриви звука в кухо, ламаринено дрънчене.

— Питаш се как си успял да избягаш? Добър въпрос. Тъй и тъй нещата ще се решат всеки момент, затова ще ти кажа. Ако си склонен да чуеш истината, разбира се.

— Давай — каза момчето, контролирайки гласа си с голямо усилие.

— Няма да ти хареса, геройче.

— Давай, говори!

Карт сви рамене.

— Всичко бе решено предварително, Ким — спокойно обясни той. — От началото. Всяка твоя стъпка беше според плана.

— Но…

— Ти си този, който ни позволи да нападнем Вълшебна Луна — продължи безжалостно баронът. — Бягството ти беше необходимо, както и присъствието ти сред армията на Моргон.

— Но нима… нима сте знаели, че съм сред вас?

Карт отново се засмя подигравателно.

— Така го планирахме. Армията ни можеше да мине през Планините на Сянката, само ако и ти бе там. Само ти можеше да отвориш вратите към Вълшебна Луна.

Ким изстена. Бе обзет от ледена ярост и безпомощно отчаяние. Ако това беше истина, тогава той, Ким Ларсен, бе отговорен за всяко ужасно нещо, което се беше случило. Смъртта на приятелите му, унищожаването на Кайвалон, всяка капка пропиляна кръв бяха по негова вина. Злото го бе използвало като инструмент и сега злобно му показваше грешките му като в огледало. Единствено Ким бе виновен за страданието във Вълшебна Луна.

Осъзнавайки това, момчето имаше чувството, че пропада в бездънна яма. Карт обаче не спираше.

— Пленихме сестра ти с единствената цел да те примамим при нас. Знаехме, че Темистокъл ще се обърне към теб в отчаянието си и че ти ще дойдеш. Отдавна бяхме решили да унищожим Вълшебна Луна, но Планините на Сянката препречваха пътя ни. Те можеха да бъдат преодолени само от някой от твоя свят и когато сестра ти намери скрит проход и се озова в Царството на Сенките, видяхме шанса си. Ти с твоя страх и гняв — единствено ти можеше да придружиш войниците ни до Вълшебна Луна. И само ти би могъл да ни дадеш най-могъщото оръжие — Черния лорд.

— Спри! — извика Ким. — Стига.

Карт се подсмихна.

— Не можеш да понесеш истината, а, геройче? Не дойде ли тук, за да я откриеш? Да потърсиш среща с Краля на Дъгите? Е, пътят към истината е пълен с опасности. Откажи се!

— Да се откажа? — извика Ким. — След всичко, което ми разказа?

— Да. Откажи се и ще те пощадя. Предложението на Бораас още важи. Ела при нас и ще получиш богатство и власт вместо смърт и унищожение. Помисли си добре, Ким. Това е последният ти шанс.

— Никога! — тръсна глава момчето.

— Както щеш. Твоят живот отива на вятъра.

— Научил съм се да се защитавам, Карт.

— Наясно съм с това — и повярвай ми, последното нещо, което бих направил, е да те подценя.

— Тогава се бий!

Мечът на Ким се стрелна напред, насочен към нагръдника на Карт, но пропусна — баронът отбягна удара със светкавична бързина. Момчето се обърна и бързо вдигна високо щита си. Боздуганът на рицаря се извиси в зловеща дъга от черна стомана и шипове и се стовари с вцепеняваща сила върху щита на момчето. Ким се олюля назад и се приведе, за да избегне следващия удар. Не усещаше лявата си ръка, а рамото му пламтеше от агонизираща болка. С огромни усилия успя да нанесе ответен удар, парира и изблъска Карт назад.

Баронът кимна одобрително.

— Добре се биеш, но имаш още да учиш!

Боздуганът отново се спусна надолу и щитът блокира удара в последния момент. Ким извика от болка и в същото време отвърна на атаката. Карт залитна назад и даде на противника си време да си поеме дъх.

Ким изстена. Цялата му лява страна гореше. Дълги зигзагообразни цепнатини набраздяваха щита му. Още няколко такива удара и боят щеше да приключи. С последни сили Ким вдигна оръжието си, престори се, че ще замахне хоризонтално, и в последния момент насочи острието нагоре. Карт хлъцна от изненада и се опита да парира удара с дръжката на боздугана. Мечът на Ким се плъзна по накрайника, удари ръкавицата на Карт и изби страховитото оръжие от ръката му.

Момчето отскочи назад, дишайки тежко, и посочи към боздугана.

— Вдигни го — успя да каже.

Очите на Карт се разшириха.

— Вдигни го — повтори Ким. — Няма да се бия с невъоръжен човек.

Баронът се наведе да вземе оръжието си.

— Доблестта ти ще ти струва живота. Няма да получиш втори подобен шанс! — С тези думи завъртя боздугана над главата си, наведе се напред и атакува с яростен рев.

Момчето отскочи встрани, отбягвайки стоманената топка, и удари Карт в краката.

Острието отскочи от наколенника, но ударът наруши баланса на рицаря. Той залитна, размахвайки ръце, и падна по очи. Ким извика победоносно и вдигна меча високо над главата си.

Бърз като змия, в същия миг баронът се превъртя по гръб, парира удара с боздугана си и изрита момчето в гърдите с цялата си мощ. Покритият му със стомана крак се заби с трясък в бронята на съперника му, запращайки го цял метър назад. Ким не можеше да си поеме дъх. Ужасна болка изгаряше тялото му, а пред очите му се спусна кървавочервена пелена. С размътен взор видя как Карт скача на крака и пристъпва към него. Момчето инстинктивно се сниши зад щита си и същевременно вдигна меча си, докато боздуганът се спускаше стремително надолу.

Стоманената топка се плъзна по острието. Чудовищният удар изби меча на Ким от ръката му и го запрати на колене. Смехът на Карт бе пълен със злоба.

— Е, геройче — рече той. Гласът му трепереше от усилие. — Съжаляваш ли сега, че ми даде втори шанс?

Ким стоеше безмълвен. Мечът му лежеше на земята на почти два метра от него. Все едно беше на Луната.

— Вземи си меча — каза баронът. — Даде ми шанс. Сега и аз ти давам.

Момчето се поколеба.

— Не ми ли вярваш? — Карт го изгледа мрачно. — Вземи си меча. Аз нямам проблем да убия невъоръжен противник.

Ким запристъпя заднешком към оръжието си. Очите на рицаря следяха внимателно всяко негово движение.

— Вдигни го! — изрева Карт.

Момчето си пое дълбоко дъх, наведе се и посегна към острието. В същия миг баронът се хвърли напред и замахна с унищожителна мощ. Ким се хвърли настрани. Пръстите му се свиха около дръжката. Боздуганът се стовари върху щита му, разцепвайки го с оглушителен пукот. Бе притиснат до земята. Заслепен, той се завъртя по гръб, вдигна инстинктивно меча и зачака последния смъртоносен удар.

Но той така и не дойде. Оръжието в ръцете на Ким потрепери и барон Карт се олюля назад с хриптящ звук в гърлото си. Боздуганът му тупна тежко на земята.

Рицарят се препъна, падна на колене и се сви напред.

Ким се взираше недоумяващо във върха на меча си. Бе покрит с кръв. Карт трябва да се бе нанизал на острието. Момчето бавно свали оръжието си, изправи се и отиде до падналия воин. Черният барон още бе жив, но земята под него аленееше от кръв.

Когато Ким клекна до Карт и погледна очите му, разбра, че той ще умре.

— Добра битка… геройче — успя да процеди рицарят. — Може би… не трябваше да ти давам… този втори шанс все пак. — Изсмя се с горчивина. — Може пък… така да е справедливо…

— Справедливо?

— Да. Може това да е наказание за… за злодействата ми… Или може би трябваше да спечелиш… за да загубиш.

Момчето не схващаше.

— Чуй ме, Ким — прошепна Карт с отслабващ глас. — Ние сме на различни страни. И тъй да е, все още храня уважение към куража и дързостта. Затова ще ти дам един съвет. Този път ще съм честен.

Той замлъкна изтощен. Когато продължи, всяка дума му костваше невероятни усилия.

— Пътят пред теб… е труден. Дори аз… не бих имал смелостта да… поема по него. Бъди подозрителен… към всичко, което срещнеш. Което изглежда безобидно… може да крие смъртоносна опасност.

Искаше да каже и още, но гласът му го предаде. Дишането му се забави. След това вече бе мъртъв.

Ким остана дълго време до него. Искаше му се да изпитва триумф или поне задоволство, но колкото и да се взираше в себе си, можеше единствено да скърби. И да мрази… себе си.

Бе убил човек. Това, че жертвата му бе враг, донесъл неописуемо страдание на този свят и обитателите му, не променяше факта, че в собственото си съзнание Ким се смяташе за убиец.

Изправи се, свали строшения щит от ръката си и се наведе да вземе меча. Пръстите му докоснаха дръжката и той се вцепени. За миг не виждаше нищо друго, освен черното, покрито с кръв острие.

Отдръпна ръка. Никога вече нямаше да убива.

Обърна се, стигна до ръба и спря на половин стъпка от Празнотата. Появи се мост, точно както бе казал Пазителят на Световете. Широк мост с висока арка, във всички цветове на дъгата, който се губи в безкрая.

Ким стъпи на моста, пое си дълбоко дъх и закрачи напред в Празнотата.