Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starborne, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

— Хрумна ми нещо смешно — казва Зиглинде и всички вдигат глави, защото на Зиглинде рядко й хрумват смешни неща. Не че има нещо хумористично в необичайно високия, тънък, напрегнат тон, с който говори сега. Но нещо я яде от половин час насам и сега изведнъж се излива. — Ами ако натиснем копчето и корабът откаже да напусне извънпространството? — пита тя. — Ами ако се окаже, че просто няма как да стигнем до тази Планета A или което и да било друго място в реалната вселена? Какво ще правим тогава? Имаме ли някакъв резервен план?

Това е първата работна сбирка на групата, която планира промяната в курса. Събрали са се в контролната зала. Бордният компютър генерира интелигентни съобщения, които текат по светлите екрани, вградени в извитата стена, меки светлинни пулсации в аметистово, кехлибарено и нефритено. Зиглинде, Рой, Хайнц, Пако, Джулия и капитанът разговарят от цели два часа и вече се чувстват уморени и леко оглупели.

— Ако това стане, тогава ще си намерим някоя хубава извънпространствена планета някъде и ще се заселим там — отговаря Пако. — Това ни е резервният план.

Рой му хвърля яден поглед.

— Това, дето го казваш, е абсурдно и направо тъпо. Няма такова нещо като извънпространствени планети. Тяхното съществуване е логически невъзм…

Хайнц, както винаги усмихнат, но и с отсянка на овладяно раздразнение, се обръща към Зиглинде:

— Защо въобще задаваш такива въпроси? Събрали сме се да обсъдим проучвателна мисия в истинското пространство. Измисляш някакви въображаеми дяволи. Звездната тяга е създадена така, че да сработва безотказно. Няма да се провали.

— Ами ако се провали? — настоява Зиглинде.

— Хайнц е прав — уморено се обажда капитанът. — Няма да се провали. Просто няма и толкова. Можеш да разчиташ на това.

— На нищо не разчитам — казва Зиглинде, изричайки го с гърлен, превзето театрален глас. Може би наистина се опитва да бъде забавна. Но в очите й има странен блясък. Изглежда така, сякаш е обладана от някаква мощна, непокорна енергия, която отказва да отстъпи. — Всичко може да се случи. Работим със свръхмощни физически сили и все още имаме относително малък опит с оборудването. Процесите, с които си имаме работа, са статистически нестабилни. Разбирате ли за какво ви говоря? Всеки скок, който предприемаме, си е чиста проба хазарт. Разбира се, шансовете са на наша страна. Но при всеки скок съществува възможност да възникне случайно събитие, всеки път, когато звездната тяга преминава от единия режим в другия. Има го в уравненията — случайният фактор, фаталната вероятност. Колкото по-често скачаме, толкова по-често се излагаме на тази малка, но реална вероятност. И при някой от скоковете може да преминем от едно извънпространство в друго, вместо да се върнем в реалното пространство или да ни се случи нещо още по-лошо. Възможно е.

— Не е много вероятно обаче — възразява Хайнц. — Шансът е на наша страна, както сама каза.

— Не е много вероятно, да, но е възможно, напълно възможно, а определено си струва да помислим за нещо, което е възможно, особено когато тази възможност може да бъде фатална за начинанието ни. Ти си инженер, Хайнц, работиш с конкретни неща, с абсолютни фактори за това кое работи и кое не работи. Аз съм математик. Ние сме по-поетични от вас, разбираш ли? Аз боравя с аксиоми и доказателства, но също така зная, че зад аксиомите лежат само допускания, а зад допусканията лежи… хаос!

— Разчитай на вярата си тогава, щом не можеш да разчиташ на собствените си уравнения — казва капитанът. — Всички ние направихме скок в тъмното, присъединявайки се към тази експедиция. Ако не вярваш, че звездната тяга работи добре, значи е трябвало да си останеш у дома.

— Казвам само, че съществува известна вероятност да не проработи.

— И следователно?…

— И следователно, както вече казах, колкото повече скокове правим, толкова по-голяма става вероятността един от тях да се окаже неуспешен. В този смисъл твърдя, че следва да се ограничим само до скокове, които са крайно необходими. С което искам да кажа, че не бива да опитваме скок в нормалната вселена, без да сме абсолютно сигурни, че избраният свят ще е място, където бихме искали да се заселим, защото рискът при преминаването от една реалност в друга е толкова голям, че е редно да го правим само тогава, когато има голяма вероятност рискът да се окаже оправдан.

Пако се намесва с нехарактерно притихнал и замислен тон:

— Има нещо вярно в това, между другото. Вероятността една планета с размерите на Земята да има подобни на нейните условия за живот са… какви? Едно на сто? Така че като нищо можем да се окажем в ситуацията да правим скок след скок, десет, сто, петстотин, хиляда, ако не ни излезе късметът още при първия. Което умножава многократно скоковия риск, ако правилно съм разбрал Зиглинде. Ако съществува реална възможност звездната тяга да не сработи, трябва предварително да сме дяволски сигурни, че мястото, към което сме се отправили, е…

Джулия, която всъщност отговаря за управлението на извънпространствената тяга, казва с раздразнение:

— Това е глупав разговор, а ние не сме глупави хора, или така поне се предполага. Защо въобще обсъждаме това? Гласувахме да огледаме Планета A и точно това ще направим, защото имаме основания да смятаме, че тя е от онази планети, които сме дошли да намерим тук, доколкото можем да преценим, без да сме се приближили и да сме я огледали както трябва, и толкоз по въпроса. Хайнц е прав. Зиглинде ни плаши с въображаеми призраци. Когато направим следващия скок, звездната тяга ще се държи точно така, както се очаква от нея и ние всички го знаем. А дори и да има някакъв минимален математически риск, надвиснал над всеки следващ скок, вече се съгласихме, че Планета A е място, което си заслужава риска. Нашата задача е да начертаем маршрута до Планета A, а не да обсъждаме хипотетични сценарии от нечий кошмар.

— Да, не сме глупави — съгласява се Хайнц. — Но сме неспокойни. Живеем на тясно и мислим твърде много. И когато се замисляме твърде дълго, в един момент започваме да си мислим глупости. Да спрем дотук, Зиглинде. Никога няма да си намерим нов дом, ако прекомерният страх от тези вероятностни проблеми ни попречи да предприемем и една проучвателна мисия. Знаела си всичко това, когато потеглихме. Защо чака досега да го кажеш? Ако някой друг беше отворил дума за подобни възражения в последната минута, докато ти се опитваш да приключиш с непосредствените си задачи, досега да си му отрязала главата. — Той се обръща към капитана. — Отхвърли питането й като процедурен въпрос, става ли? И да приключваме.

— Какво ще кажеш, Зиглинде? — взема думата капитанът. — Може ли да прекратим дискусията по този въпрос? Моля те.

Едрата жена вдига рамене. Обладалата я маниакална идея е изчезнала толкова внезапно, колкото се е появила. Тя е разбунила духовете и вече е готова да отстъпи. Изглежда уморена и примирена с поражението и за облекчение на капитана явно е готова да приключи с това също като останалите. Повдигнатият въпрос е тревожен, но, както бе посочил Хайнц, не му е сега времето да го обсъждат. И с почти безизразен глас Зиглинде отстъпва:

— Както кажеш, капитане. Както кажеш.

* * *

Досега корабът, поради липса на някаква конкретна дестинация, се бе движил по една практически произволна траектория през извънпространствения тунел, като просто се беше отдалечавал от Земята, вместо да се приближава към някоя конкретна звезда. Курсът му, доколкото можеше да се говори за такъв, беше избран така, че да го отведе в един от районите с по-нагъсто разположени звездни купове в непосредствено съседство до земното слънце, но замисълът на хората, планирали пътуването, беше в един момент пътешествениците да променят зададения курс и да насочат кораба към звезда, избрана от тях въз основа на информацията, събрана междувременно.

Сега този момент беше настъпил. „Вотан“ трябваше да свърне по курс през извънпространството към звездата, около която обикаля Хеспъровата Планета A, и когато се приближи достатъчно до нея, да се откъсне от извънпространствения тунел и да се върне в айнщайновия континуум, така че огледът на Планета A да се извърши чрез обичайните методи за наблюдение — орбитална обиколка със спускане на сонди, директно визуално наблюдение, а после може би и същинско кацане на повърхността й, ако огледът отблизо е дал насърчаващи резултати.

Извънпространственото пътуване по същността си е нелинеен феномен. Ако решиш да пропътуваш разстоянието между два града на Земята, които са на три хиляди километра един от друг — да речем, Лос Анджелис и Монреал, — нормално би било да изминеш три хиляди километра, нито повече, нито по-малко, и времето, необходимо за тази цел, ще е функция от средното време, необходимо за изминаването на един километър, умножено по три хиляди. Няма преки пътища, няма изключения от правилото, според което човек трябва да измине три хиляди километра, за да се придвижи от една точка до друга, които са отдалечени на въпросните три хиляди километра. В извънпространството не е така. Линейните мерки, приложими в класическия континуум, там са изпразнени от съдържание. Пространствените отношения между различни точки във вселената, установени посредством конвенционалните способи за измерване, са безсмислени в извънпространството. Извънпространството представлява вселена от преки пътища, всъщност преки пътища и нищо друго. В това специфично пространство, сплескано, извито, сгънато и прегънато безброй пъти, логиката на линейното пътуване е безпредметна, а парадоксите изобилстват. Измеренията се сриват и променят; безкрайната вселена е безкрайно съседна на самата себе си, всички нормални понятия като близо и далече, тук и там, към и от следва да бъдат изхвърлени от речника. В извънпространството може да стигнеш по-бързо до звезда, която е отдалечена на петстотин светлинни години, отколкото до най-близката ти съседка. Възможно е да не съществува — или натам поне сочат теоретичните постановки — ясно и последователно изчислимо отношение между отстоянията в реалния свят и времето, необходимо да се измине това отстояние в извънпространството.

Има обаче приближения и еквиваленти. С помощта на съответните компютърни програми човек може да планира серия от трансформации, които ще го отведат през извънпространството по псевдогеодезични линии, съответстващи на същински вектори в реалното пространство, към предварително избраната цел. Това поне доказват основните уравнения на извънпространственото пътуване, а кратките експериментални полети на „Колумб“ и „Ултима Туле“ потвърдиха валидността на тези уравнения.

След като пропътува по-малко от една светлинна година за единадесет земни дни, „Колумб“ успешно премина в айнщайновото пространство, измери точно разстоянието си от началната точка и след като се върна без проблеми в извънпространствения тунел, измина обратното разстояние до дома за същия период от време. „Ултима Туле“ пое в съвсем различна посока и само след девет дни се озова на малко повече от една светлинна година от Земята. Той също премина успешно в двете посоки между пространствата и пое без затруднения към Земята. Въпреки внезапния скептицизъм на Зиглинде, капитанът предпочита да вярва, че съществуват всички предпоставки „Вотан“ също толкова безпроблемно да промени курса си в извънпространството, за да се насочи към айнщайновите координати на звездата, която са решили да посетят, и след това да напусне тунела, за да прецени обитаемостта на набелязаната планета. Той разбира аргумента й, че съществува някакъв риск при всеки скок и че колкото повече скокове се извършват, толкова по-често ще се излагат на опасност. Но те трябва да открият свят, където биха могли да живеят, а за тази цел е неизбежно да се поемат известни рискове. Зиглинде просто се самонавива. Капитанът не съжалява, че е отхвърлил възражението й срещу планирания скок.

Капитанът, по силата на поста си, ръководи екипа, който ще изчисли и осъществи тази маневра. Но той не е специалист по тези въпроси и истинската работа ще се извърши от петима други членове на екипажа. Рой и Зиглинде ще работят по математическите аспекти. Пако е главният навигатор. Джулия програмира и управлява звездната тяга, Хайнц, корабният конструктор, е основният координатор на групата, който познава специалностите на другите четирима — той ще бъде връзката, главният комуникатор, истинският капитан на начинанието.

Първата сбирка на групата е по-скоро опознавателна, отколкото работна. Хеспър също идва. Той им показва къде, по законите на нормалното пространство, се намира звездата на Планета A, според поредицата от корелации, които е извършил. След като той си тръгва, следват подробни консултации със звездни карти и навигационния дневник на кораба. Ще има още много такива консултации, преди да направят скока. В крайна сметка, истинската работа по преминаването ще бъде извършена от мощния компютър на звездната тяга, но колкото и интелигентен да е той, неговата интелигентност не надвишава тази на създателите му. Способността му да компенсира погрешни инструкции е ограничена. Те трябва много точно да решат какво искат да направят, преди да прехвърлят отговорността на корабния компютър. Или поне толкова точно, колкото им е по силите. А после да се молят. Но на кого? И с каква надежда, че молитвите им ще бъдат чути?

* * *

Избухването на Зиглинде е знак за капитана, че сбирката е продължила твърде дълго. Задържа ги само още няколко минути, колкото да обобщи свършеното през деня и да гласуват, така че да впише единодушието им в корабния дневник. После ги разпуска.

Зиглинде си тръгва първа, няма и секунда след като е обявен краят на сбирката, излиза от стаята, без да каже и дума, с неустрашимата стъпка на валкирия. Лошо са й избрали името, мисли си капитанът, трябвало е да я кръстят Брунхилде, а не Зиглинде. Пако и Рой си тръгват заедно, хващат се под ръка на път към салона за милионната им игра на го. Джулия пристъпва бавно след тях.

Само Хайнц остава с капитана. Стои пред него, като се полюлява леко на пети.

— Това не те ли тревожи? — пита след малко той.

Капитанът вдига поглед.

— Кое?

— Хипотезата на Зиглинде. За двигателна повреда.

— Не. Ни най-малко. Трябва ли?

Хайнц се усмихва странно, сякаш разтягането на устните крие истинската му усмивка.

— Този двигател ще ни отнесе от единия край на галактиката до другия, хиляда пъти ще ни пренася между двете пространства без никакъв проблем. Това ти го гарантирам.

Погледите им се срещат за миг. Капитанът се вглежда изпитателно в очите на другия мъж. Винаги е трудно да се каже дали Хайнц е откровен. Очите му са сини като на капитана, но много по-игриви и със съвсем различен нюанс на синьото — меко небесносиньо, съвсем различно от пронизващо леденосините ириси на капитана. И двамата са със светла северняшка коса, но и там има разлика. Косата на Хайнц е гъста, на вълни и с цвят на старо злато, а тази на капитана е остра, права и почти сребриста, не от възрастта, а просто от липса на пигмент. Те някак странно си приличат и в същото време са различни и в други отношения. Капитанът не смята Хайнц за свой приятел в нито един смисъл на понятието — ако можеше да си позволи да има приятели, което открай време представляваше трудност за него, Хайнц най-вероятно не би бил един от тях. Но все пак съществува известна доза уважение и доверие помежду им.

След кратко мълчание капитанът казва:

— Има ли нещо друго, което искаш да ми кажеш?

— По-скоро да те попитам.

— Питай, тогава.

— Чудех се дали няма някакъв проблем, свързан с Ноел.

Капитанът полага сериозни усилия да запази изражението си непроменено.

— Проблем? Какъв проблем?

— Напоследък ми се струва под необичайно голям стрес.

— Тя е сложен човек в сложна ситуация.

— Което важи за всички ни — спокойно отвръща Хайнц. — И все пак през последните дни ми се струва някак променена. Винаги е излъчвала ведрост — святост, ако ми позволиш да използвам тази дума. Вече не я долавям. Промяната се яви, струва ми се, долу-горе по времето, когато започна да играе го с нас. Лицето й е изопнато през цялото време. Движенията й са крайно напрегнати. Играе с някаква странна концентрация, от която ме побиват тръпки. И непрекъснато печели.

— А на теб ти е неприятно, че побеждава?

— Неприятно ми е, че тя държи толкова много на това. Рой също печелеше постоянно, но това беше просто защото е много добър играч и няма как да не победи. Ноел играе го, сякаш животът й зависи от това.

— Може би наистина зависи — казва капитанът.

Сянка на раздразнение се мярва в израза на Хайнц при поредното изплъзване на капитана от отговор. Да повтаря думите на събеседника си, е характерен речеви подход за него — сякаш се включва на автоматичен режим, един вид подсъзнателно обмисляне — и повечето хора са свикнали с това. Досега и Хайнц не е давал знак, че се дразни.

Той казва:

— Имам предвид, капитане, че според мен тя е на крачка от някакъв срив, и реших, че е важно да ти обърна внимание на това.

— Благодаря ти.

— Ноел е подложена на по-голям стрес и е по-крехка от всички нас. Не ми се иска да пострада.

— Нито на мен, Хайнц. Уверявам те.

Следва неудобно мълчание. Най-накрая Хайнц го нарушава:

— Ако е възможно да се разбере какво я притеснява и да й се предложи каквато там утеха би била от полза…

— Оценявам загрижеността ти — с каменно изражение го прекъсва капитанът. — Моля те да ми повярваш, когато казвам, че за мен Ноел е един от най-важните членове на експедицията и че правя всичко по силите си да поддържам спокойствието й.

— Всичко?

— Всичко — изрича капитанът по начин, който несъмнено показва, че разговорът е приключен.

* * *

Ноел сънува, че слепотата е вдигната от очите й. Обгражда я внезапна светлина, феноменални бели каскади от трептящо сияние и тя отваря очи, сяда в леглото, оглежда се с почуда и страхопочитание и си казва — това е маса, това е стол, ето така изглеждат статуетките ми, такава е черупката на морския ми таралеж. Изумена е от красотата на всичко в стаята си. Става и тръгва напред, отначало се препъва и протяга слепешката ръце, после като по магия възвръща равновесието си, учи се как да ходи по този нов начин, да преценява местоположението на нещата не по ехото и въздушните потоци, а чрез простичкото чудо да използва очите си. Залива я информация. Тръгва из стаята си, взема разни неща, гали ги, сравнява усещането за формите с действителния им вид, свързва познатия от докосване облик на предметите с новата информация, получена чрез възстановеното й като по чудо допълнително сетиво. После излиза от каютата си и тръгва по коридорите на кораба, откривайки лицата на своите спътници. Интуитивно разпознава всеки един. Ти си Рой, ти си Силвия, ти си Хайнц, ти си капитанът. Колкото и да е изненадващо, те в голяма степен изглеждат точно така, както си ги е представяла — Рой е пълен и румен, Силвия е крехка, капитанът е слаб и напрегнат, Хайнц е красив и непрекъснато се усмихва и така нататък, и така нататък, Елиът и Маркъс, и Чанг, и Джулия, и Хеспър, и Джована, и останалите, всички отговарят на очакванията й. Всички са красиви. Отива при прозореца, за който всички говорят, онзи, през който се вижда извънпространството, и плъзва поглед по сивотата, за която е чувала толкова много. Да, да, гледката през илюминатора е точно такава, каквато я описват — цял космос от чудеса, вълшебство от сложни пулсиращи тонове, слой върху слой пламенни вибрации, плискащи се навън към ръба на безграничната вселена. Нищо и всичко за гледане. Цял час стои тя пред плътните изблици на трептящи енергии, отдава им се и ги попива, и после, после, когато върховният миг на просветление, към който се е приближавала през този един час, я връхлита, тя осъзнава, че нещо не е наред. Ивон не е с нея. Ноел протяга ума си и не открива Ивон. Още веднъж. Не. Няма контакт. Не я открива. Незнайно как е разменила особената си дарба за нищожната способност да вижда.

Ивон? Ивон?

Нищо. Къде е Ивон?

Ивон не е с нея. Това е само сън, казва си Ноел, и тя скоро ще се събуди. Но не може да се събуди. Крещи ужасено. После най-сетне усеща Ивон. „Няма нищо — шепне Ивон през безмерната пропаст от пространство и време. — Тук съм, мила, тук съм, тук съм, точно както винаги съм била и ще бъда“ — достига я тихият глас на Ивон, издигнал се от дълбокия водовъртеж на невидими слънца. Да. Всичко е наред. Ноел отново усеща познатата близост. Ивон е там, до нея. Ноел прегръща разтреперана сестра си. Поглежда я. Вижда я за пръв път.

„Мога да виждам, Ивон! Мога да виждам!“

Ноел се сеща, че в първоначалния възторг от неочакваното проглеждане съвсем е забравила да погледне себе се, докато е тичала насам-натам, за да види всичко и всички. Просто не се е сетила. Огледалата никога не са били част от нейния свят. Но сега поглежда Ивон, което, разбира се, е все едно да погледне себе си — Ивон е красива, косата й е тъмна, лъскава и като от коприна, лицето й е гладко и издължено, чертите й са изящни, очите й — слепите й очи! — са живи и искрящи. Ноел казва на Ивон колко е красива, а Ивон се усмихва и кима, после двете се разсмиват и се прегръщат здраво, сетне се разплакват от щастие и обич, от едната радост, че са заедно, а после Ноел се събужда и, разбира се, светът около нея е тъмен както винаги.

* * *

Хайнц си тръгва най-после. Най-после.

Съществуват упражнения, които капитанът е усвоил в Лофотен, духовни умения, създадени така, че да възстановяват и поддържат спокойствието. Той се възползва от тях сега, диша бавно и дълбоко, изпълнява предписанията стъпка по стъпка. А после още веднъж.

Разговорът с Хайнц му се е сторил безкраен и дълбоко смущаващ и е оставил у него утайка на силно раздразнение, дотолкова, доколкото неговата фундаментално контролирана и уравновесена природа би позволила. Какво си мисли Хайнц, че капитанът не е забелязал тревожното състояние на Ноел, ли? Или че не му пука? Което значи, че Хайнц не знае нищо за появилите се наскоро проблеми в комуникацията между двете сестри. Не му е и работа да знае. Но капитанът е наясно; капитанът съзнава наличието на проблем; капитанът не се нуждае от помощта на Хайнц, за да разбере, че важен член на експедицията преживява тежък момент. А и във всеки случай, какво според Хайнц би могъл да направи капитанът по въпроса? Има ли нещо наум и ако е така, защо не го е изрекъл на глас? Онази негова ужасна, хитра усмивчица, която сякаш ти нашепва, че Хайнц премълчава нещо, което би ти било много полезно, стига той да си направи труда да те посвети в тайната. Не е трудно да решиш, че зад тази усмивка се крие по-малко, отколкото изглежда. Но дали е така?

Капитанът се пита дали всички на борда, един по един, няма да преминат през някаква влудяваща трансформация към по-лошо. Ето че Ноел губи способността да се свързва със сестра си; безцеремонната и откровена до болка Зиглинде обезпокоително се втурва да оспорва валидността на теоремите, в чието извеждане сама е участвала; а сега лекомисленият и егоцентричен Хайнц изведнъж решава, че е необходимо да разяснява на капитана собствените му отговорности. Какво ще последва? Какво ще последва, чуди се той.

Внезапният изблик на похвална услужливост от страна на Хайнц дразни капитана най-вече защото го е забавил за един терапевтичен сеанс, от който има силна нужда. Джулия го чака на тайното им място за срещи в едно тъмно ъгълче на товарната палуба.

Джулия и капитанът са любовници. Любовници са от третата седмица на пътуването, след като тя се отърси от кратката си и неудовлетворителна забежка с Пако. Досега, поне доколкото на него му е известно, никой освен тях двамата не подозира за отношенията им и той предпочита това да си остане така. Сред хората на „Вотан“ капитанът си е спечелил име на аскет, на човек, който спазва сурова монашеска дисциплина, и, с право или не, той е стигнал до заключението, че това засилва авторитета му.

Истината е, че капитанът изпитва физическо желание не по-рядко от всеки друг на борда и редовно прави необходимото по въпроса, като всеки здравомислещ човек. Но го прави тайно. Доставя му удоволствие и лека насмешка мисълта, че е съумял да запази в тайна личния си живот въпреки условията на кораба, който е като същински аквариум за златни рибки. Понякога му се струва, че извършва грях от гордост, като оставя другите да го мислят за по-голям аскет, отколкото е. Най-малкото, в действията му има нещо лицемерно, дава си сметка той. Само че още в началото на пътуването е избрал тази линия на потайно поведение и сега му се струва твърде късно да го променя. Нито пък иска да го променя, всъщност.

Така че тръгва за пореден път по коридора към асансьора, спуска се до долните нива, движи се с обичайната си котешка грация през препятствията от струпани как да е вещи и оборудване, после притиска длан към идентификационната платка, която дава достъп до най-дълбоките товарни отсеци, и прекрачва през отворилия се люк в тайния свят на най-ценния товар, който корабът носи през галактиката — банката с генетичен материал.

Малцина имат достъп до този участък. Чанг има — той се грижи за колекцията от оплодени и неоплодени репродуктивни клетки, — също и Силвия, другият им специалист по генетика. Но още много време ще мине, преди раждането на деца на борда на кораба да дойде на дневен ред, така че нито един от двамата няма причина да слиза често тук. Майкъл, чиято основна задача е поддръжката на всички вътрешни механични функции на кораба, също може да идва в тази част на „Вотан“ без специално разрешение от капитана. И още двама или трима. Но през повечето време неродените, а и в по-голямата си част още незаченати бъдещи колонисти на все още неоткритата нова Земя спят спокойно в стазата на замразените си клетки, необезпокоявани от обитателите на горните нива.

Джулия не е сред малцината, упълномощени да слизат тук. Нейната задача е да се грижи за функционирането на звездната тяга, а нито един от механизмите на този сложен двигател не се намира в съседство с генната банка. Капитанът е включил отпечатъка от дланта й към списъка на имащите достъп до тази част на кораба по изцяло лични причини. Предоставил й е възможността да влиза през този люк, защото почти никой друг я няма, което прави мястото идеално за тайните им срещи. Вероятността някой да ги свари тук е много малка. А дори и да ги сварят, кого ли го е грижа, че капитанът нелегално е разрешил на любовницата си да идва тук с него? Подозира, че дребната му простъпка би се приела просто като окуражителен знак, че все пак и той е човек.

Мястото е тъмно, осветено само от автоматичните фотоклетки по тавана, които оживяват, когато ги наближи, и отново угасват, когато се отдалечи на няколко крачки. Вляво и вдясно са шкафовете, в които се съхраняват зародишните клетки. Според предварителния план на пътуването, през първата година не се предвиждат раждания на борда на кораба. После, ако бъде сметнато за необходимо в зависимост от местоположението им и наличието на потенциалните светове-колонии, които ще открият, ако въобще открият такива, ражданията ще бъдат разрешени на двойки от състава на екипажа, които имат интерес към отглеждането на деца. Корабът може да поеме още максимум петдесет пасажери, които да се родят по пътя. След като тази бройка бъде достигната, ражданията ще бъдат прекратени, докато не бъде създадена колония. Дотогава запасът от яйцеклетки и сперматозоиди следва да остане недокоснат в охладителите. Някакви си двайсет и пет двойки, без значение колко пъти се прегрупират партньорите, не биха могли да осигурят необходимото генетично разнообразие за заселването на цял нов свят. Но хилядите яйцеклетки и милиардите сперматозоиди на склад щяха да са на разположение, появеше ли се веднъж колонията.

Една-единствена слаба светлинна осветява любовното гнездо на капитана — осигурителна капсула с форма на яйце, голяма точно колкото двама души с нормален ръст да се прегърнат, разделя един от секторите с хладилни шкафове от прилежащите му устройства, следящи жизнените показатели. Капитанът надниква в яйцето — Джулия е там, опънала се е небрежно с ръце зад тила и кръстосани глезени. Дрехите й са сгънати в коридорчето отвън — в малката осигурителна капсула няма място за разсъбличане.

— Проблем ли имаше? — пита тя.

— Хайнц — казва капитанът, докато се измъква бързо от туниката и панталоните си. — Решил беше, че има нещо, за което следва да ме уведоми, и остана след сбирката да ми го каже. Надълго и нашироко.

— Нещо сериозно ли?

— Нещо, което и бездруго знаех — отвръща той.

Вече е гол. Тя го вика с ръка и капитанът пропълзява до нея. Джулия изсъсква от удоволствие, когато той се притиска до хладното й, атлетично тяло. Има фигура на спринтьор — с плосък корем, стегнат задник и нито грам излишна плът. Бедрата й са дълги и стройни, ръцете — изваяни и силни, с леко изпъкнали като въжета вени по дължина. Плува по един час всеки ден в малкия басейн на физкултурния салон. От време на време капитанът отива да поплува с нея и макар тялото му да е атлетично като нейното, заякнало след годините на редовни физически натоварвания в Лофотен, той неизменно се задъхва след петдесетина дължини, докато Джулия продължава да плува, без за миг да наруши ритъма си точно един час, а след това излиза от водата свежа, сякаш някой друг е подложил тялото си на огромното натоварване.

Сношенията им също приличат на атлетически упражнения — безстрастни гмурвания в страстта, премерено и контролирано изразходване на еротична енергия, неусложнено от чувства. Джулия лесно се възбужда, но бавно стига до кулминацията и двамата са си създали ритуал от прегръдки, които постепенно преминават в бавен, еднообразен, полюшващ ритъм, който продължава сякаш безкрайно, все едно преплуват дължини на басейна. Сношенията им наподобяват приятна среща за раздумка, която постепенно преминава през серия от почти недоловими промени в темпото, всяка маркираща поредния етап в приближаването на Джулия към върха, после настъпва моментът, когато капитанът долавя познатите финални сигнали, изпращани му от тялото й — тихи накъсани стонове, капчици пот по раменете, — при което се пришпорва напред към последните трескави тласъци, като следи във всеки един миг нейните послания, и най-накрая, във върховния момент, сам се отърсва от железния си самоконтрол.

Капитанът знае, че онова, което правят двамата с Джулия, няма нищо общо с любовта, знае също, че дори сексът заради самия секс може да бъде значително по-удовлетворяващ. Но всичко това му е безразлично. Любовта не е маловажна за него, но не държи да я открие точно сега, а макар физическото удовлетворение, което намира в прегръдките на Джулия, да не се вмества в някакви там стандарти за теоретично съвършенство, отлично изпълнява друга функция — да го поддържа във форма, да се грижи за душевното му равновесие, така че да върши административните си задължения добре, а само това е от значение в момента.

Дошъл е редът на познатите му забързани стонове. Пръстите му регистрират първия изблик на предоргазмена пот по горната част на гърба й.

Само че този път се случва нещо любопитно. Обикновено, когато двамата с Джулия правят секс и са стигнали до този етап на събитието, той винаги се срива в някакво подобно на транс състояние, което не му позволява да говори и дори да мисли. Мозъкът му е завладян от онази особена, трептяща празнота, която се е научил да постига през годините в Лофотенския манастир — същата празнота, която вижда, когато погледне през илюминатора към вибриращото нищо на извънпространствения тунел около кораба. Стигне ли веднъж до тази точка, всичките му мисловни процеси биват временно прекратени, освен елементарните, които отговарят за механиката на самия любовен акт.

Днес обаче нещата са различни. Днес, когато достига до точката на празнота и подхваща трескавата езда към споделената кулминация, образът на Ноел внезапно изниква в главата му.

Вижда лицето й да трепти пред него, сякаш увиснало във въздуха — тъмните й, ясни, слепи очи, изящния нос, малката уста и нежно издължената брадичка. Има чувството, че тя е тук, в капсулата заедно с тях, носи се недалеч от носа му, гледа ги, гледа ги с някакво сериозно, детинско любопитство. Това видение го изхвърля рязко от транса му. В този най-неподходящ момент го залива порой от странни и противоречиви емоции — срам и страст, вина и радост. Усеща как кожата му пламва смутено при това притеснително нахлуване във финала на сексуалния акт и е сигурен, че внезапното му смущение трябва да е повече от очевидно за партньорката му. Но дори и да е забелязала нещо необичайно, Джулия с нищо не го показва, продължава да се движи ритмично под него, със затворени очи, устните — изтеглени назад в застинала като гримаса усмивка, хълбоците й посрещат ентусиазирано равномерно нарастващите ритмични удари, които я приближават към целта й.

* * *

Вече са приключили, с предварителната подготовка и са готови да променят траекторията на звездния кораб така, че да ги заведе при Хеспъровата Планета A.

Останалото е в ръцете на математиката. Конвенционалната навигация е принципно невъзможна за звездния кораб, който се движи през пространство, където не важат теориите нито на Айнщайн, нито на Евклид. Корабът, колкото реален и материален да се вижда на реалните и материалните му пътници, на този етап не е нищо повече от поток от вероятности, хайзенбергова единица в най-добрия случай, и изобщо не е „реален“, доколкото не се подчинява на нютоновите закони за действието и противодействието или на някой друг от класическите принципи на небесната механика. Промяната в курса му трябва да се извърши посредством еквиваленти и локационни заместители, а не чрез прилагане на действителен термодинамичен тласък в даден пространствен вектор. Нужна им е по-скоро промяна в знаците на група уравнения, отколкото промяна в посоката на ускорение чрез прилагане на физическа енергия.

Така че основната работа се пада на Рой и Зиглинде, които, вземайки предвид информацията на Хеспър и изчисленията на Пако за предполагаемата позиция на „Вотан“ в айнщайновото пространство, трябва да изчислят съответните извънпространствени еквиваленти. След това Пако превръща техните резултати в навигационни координати, които трябва да преместят кораба от „тук“ до „там“, и ги предава на Джулия, а тя — съвместно с Хайнц — задава необходимите промени в компютъра на звездната тяга. От своя страна компютърът изработва симулация на плана за полета, която онагледява необходимия курс и вероятните последици от осъществяването му. Последната дума принадлежи на капитана, който носи окончателната отговорност за успеха на тези маневри. Той преглежда симулацията и дава одобрението си, след което управляващият тягата компютър привежда промените в действие.

Всичко това, с изключение на последното, е направено.

Капитанът не си приписва никакви експертни познания по извънпространствени пътувания. Уменията му са в други сфери. Така че по-скоро по силата на вярата, отколкото чрез друг интелектуален процес, той си позволява да обяви, след като Джулия и Хайнц са му показали симулационните диаграми:

— Е, склонен съм да ги одобря, щом вие ги одобрявате.

Какво друго би могъл да каже? Съгласието му, както добре съзнава, си е чиста формалност. Скокът трябва да бъде направен — това вече е решено. И не му остава друго, освен да приеме, че Джулия и Хайнц са си свършили работата добре. Както и всички останали преди тях. Тези калкулации той не ги разбира и знае, че всъщност няма право на мнение. На този етап на операцията може само да каже „да“. Ако по този начин дава съгласието си за нещо, което ще доведе до катастрофа, ами, така да е — Джулия, Хайнц, Пако, Рой и Зиглинде ще пострадат от катастрофата заедно с всички останали, включително и самият той. Не е по силите му да направи на свой ред изчисленията и да внесе корекции в предложените от Джулия и Хайнц числа.

— Когато направим промените в курса — казва той, — ще разберем ли, че нещо се случва, и ако е така, какво да очакваме?

— Нищо няма да усетим — обяснява му Джулия. — Нищо, което да доловим със сетивата си, във всеки случай. Не мисли за предстоящото като за ефекта при ускорение. Нито като за някакво друго познато ти физично явление, което си в състояние да проумееш.

— А ти ще можеш ли да го проумееш? — пита той.

— Не в смисъла, в който ти задаваш въпроса — отговаря му Джулия. — Аз няма да го проумея, нито ти, може би дори Зиглинде и Рой няма да успеят. Не се налага да го проумяваме. Трябва само да проработи.

— И ще проработи.

— Да. Да.

Ами, добре тогава, да проработи. Капитанът праща да повикат Ноел.

— Време е да уведомим Земята за промяната в курса — казва й той. — Ще пренасочим кораба към звездата на Планета A малко по-късно днес. Първата ни наблюдателна планетарна мисия започва.

Ноел кимва сериозно.

— Хората у дома ще бъдат много развълнувани от такава вест, сигурна съм. — Казва го по възможно най-безизразния начин, сякаш чете текст, който вижда за пръв път, и четенето не й се удава особено.

Последните му няколко срещи с Ноел са трудни за него. Онази странна история, когато лицето й беше изникнало пред очите му в най-неподходящия момент на съвкуплението му с Джулия, все още не му излизаше от ума, когато за пръв път след това се срещна лице в лице с истинската Ноел, и тя изглежда бе успяла да долови следи от неудобството му — по телесната му миризма, може би, по някаква нотка в гласа му, — защото веднага бе казала: „Нещо не е наред ли, капитане?“ Което той се бе постарал да отрече убедително. Но тя знаеше. Знаеше. Никога не пропускаше нюансите. Понякога беше трудно да отхвърлиш съмнението, че наистина може да прочете мислите на всеки, а не само на сестра си. Едва ли, всъщност. Най-вероятно просто слухът и обонянието й са изключително развити, за да компенсират липсващото сетиво, както често се случва при слепите хора. Въпреки това съмнението оставаше. Неприятно му беше, че го допуска дори, но му беше трудно да го отхвърли напълно. А мисълта, че за нея умът му е като отворена книга, му беше омразна, нетърпимо бе, че Ноел може да прочете там всичките му внимателно потиснати и погребани страхове, егоизъм, лицемерие и, да, срамна похот — изложени на показ, развяващи се като знамена на вятъра.

Напрежението между тях не се беше разсеяло и през следващите дни. Незнайно защо се чувстваше неудобно да остава насаме с нея, а тя пък се притесняваше от неговото смущение, това пък тревожеше него и така двамата се завъртяха в порочен кръг, прехвърляйки си топката, и чувствата им се отразяваха едни в други като образ, уловен между две огледала. Само че никой от тях не бе изрекъл и дума по въпроса.

— Смяташ ли, че ще можеш да предадеш съобщението сега? — пита капитанът.

— Мога да опитам, да — отвръща Ноел с известно колебание.

Смущенията се влошават с всеки изминал ден. Нито Ноел, нито Ивон могат да обяснят какво става. По липса на по-добро обяснение Ноел се е вкопчила в аналогията със слънчевите петна, макар да не е убедена в правотата й. Сестрите все още успяват да установят контакт по два пъти на ден, но това изисква все по-голямо усилие, защото почти всяко изречение трябва да се повтаря по два или три пъти, а цели параграфи въобще не успяват да преминат. Ноел изглежда уморена, дори измъчена. Единственото нещо, което малко я освежава или поне отклонява вниманието й от проблема, са игрите на го. Станала е истински майстор, победи дори шампиона Рой с две камъчета разлика. Макар все още да губи от време на време, играта й неизменно се отличава с изключителна оригиналност по своя замисъл и замах. Когато не играе, обикновено е вглъбена в себе си, точно както в момента — стои пред капитана в кабинета му, главата й е наведена, раменете — прегърбени, ръцете са отпуснати вяло, а слепите й очи вече не се опитват да срещнат неговите. Във всяко отношение се е отдалечила от заобикалящия я свят много повече, отколкото е била до началото на комуникационната криза.

Тази задълбочаваща се самота сигурно е ужасна за нея. Капитанът често копнее да й даде някакъв вид утеха, която да замести все по-изтъняващата връзка със сестра й — да я вземе в ръцете си, да я притисне до себе си, така че Ноел да усети простичката радост от съпричастието на друго човешко същество. Но не се осмелява. Бои се да не я обиди или да я уплаши, може би. Бои се и от друго — от собствените си чувства, напиращи, макар и все още в зародиш. Няма представа докъде могат да стигнат нещата, отпусне ли им веднъж юздите, затова го е страх дори да започне.

Класическата красота на Ноел вече не му се струва толкова мраморна. Започнал е, от онзи път, когато образът й се беше натрапил на интимността му с Джулия, да признава пред себе си наличието на нещо толкова просто като физическо желание към Ноел. Защо иначе би се появила в мислите му в онзи момент, ако някакви скрити чувства, чувства, до които самият той не е имал достъп досега, не са започвали да си проправят път към повърхността?

Но той се държи на разстояние. Не смее да я докосне. Не смее.

— Кажи им — продължава той, — че пътуването през извънпространството ще отнеме приблизително четири и половина корабни месеца, след което…

— Почакай. Много бързо говориш.

— Извинявай.

Тя сякаш трепери. Някаква част от ума й, знае той, е свързана с жена, която е на практика нейно идентично копие и понастоящем се намира на двайсетина светлинни години разстояние, макар да изглежда, че вниманието й насочено към него. Кой е по-реален за нея — еднояйчната й близначка на Земята или странният, раздразнителен, притеснен мъж, който стои на метър и половина от нея в тази каюта на борда на звездния кораб?

— Пътуването през извънпространството — повтаря той и чака.

— Да.

— Ще отнеме приблизително четири и половина корабни месеца…

— Да. Дотук добре.

— След което „Вотан“ ще е достигнал околността на…

— Чакай. Моля те.

Едва забележима вълна на нещо не много различно от болка преминава по лицето й. Това я наранява, тази неяснота, усилието да поддържа отслабващата връзка с Ивон. Капитанът свива юмруци до болка. Чака. Чака.

— Продължавай — казва Ноел. — Сега.

— Ще е достигнал околността на звездата от тип G, която…

— Чакай. Съжалявам. Днес е зле.

Той чака.

Най-после успяват да изпратят съобщението до край. Ноел сякаш всеки миг ще се разплаче. Дишането й е накъсано. Смуглата й, сияйна кожа е станала някак призрачно бледа. Но само след миг успява да се усмихне.

— Ивон казва, че веднага ще съобщи новината на всички. Казва, че звучи чудесно. Пожелава ни целия късмет на света. Не. На вселената.

* * *

И наистина, при следващото предаване Ноел научава от Ивон, че новината за проучвателната мисия на Планета A е породила огромно вълнение навсякъде по Земята. Реакцията на новината е надхвърлила всички очаквания, довела е до един вид повсеместно опиянение, трескава всеобща възбуда, каквато спокойните обитатели на Земята не са изпитвали от векове. Все едно пътешествениците са съобщили не за обикновена проучвателна мисия, а че на практика са открили обитаема нова Земя. Ивон казва, че настоявали за още подробности — описание на климата, топографията и всякакви географски детайли на новата планета, предположения за вероятната й флора и фауна.

Капитанът е доволен, че новината от „Вотан“ оказва благотворен психологически ефект върху гражданите на родния свят. Но също така знае, че трябва да изясни реалната ситуация, при това бързо, преди нереалистичните очаквания да се загнездят толкова дълбоко в общественото съзнание, та хората трудно да се справят с възможното, дори твърде вероятно разочарование, което ги чака.

— Кажи им — инструктира той Ноел, — че е твърде рано да подготвят фойерверките. Че това най-вероятно е едва първият от много светове, които ще проучим, преди да открием такъв, на който можем да се заселим.

Нужен й е повече от час да прати това толкова кратко съобщение. Комуникационните проблеми изглежда се усложняват непрекъснато.

* * *

Хю крепи гладкото си черно камъче за го на върха на широкия си месест пръст, поклаща го сериозно няколко пъти, сякаш се опитва да прецени тежестта на мъничкия полиран диск и казва, без връзка с която и да било от темите, които са дискутирали от сутринта в салона:

— Чудя се дали е решил кои от нас ще се спуснат на самата планета?

— Е, той ще е един от тях, това поне е сигурно — отвръща Леон. Играе с Хю и никак не му върви, така че чака със зле прикрито нетърпение хода на противника си. — Нали това му е специалността — планетарните проучвания?

Хю изсумтява и поставя с величествен жест камъчето си, което изтраква върху дъската с многозначителен, дори войнствен звук. Едва отскоро се е предал на манията да се играе го, която вече е обхванала почти всички на борда. На практика всички, освен Хеспър, Зиглинде и още двамина, неизменно прекарват по три-четири часа на ден в салон за игри.

Остават само две седмици преди „Вотан“ да достигне по план извънпространствената околност на слънчевата система, в която Планета A играе централна роля, след което трябва да скочи в реалното пространство и да се заеме с истинската проучвателна работа. След две седмици много въпроси най-сетне ще намерят своите отговори, сред които не най-маловажни са дали корабът е пътувал в правилната посока през извънпространството и дали въобще ще успее да се върне в реалния космос. С приближаването на многоочакваната дата, напрежението на борда достига нови висоти.

— Докато трае мандатът му на капитан, не му е позволено да напуска кораба по каквито и да било причини, освен ако не сме достигнали окончателната си цел — обажда се Чанг от другия край на салона. — Пише го в устава на пътуването.

— Годината му почти е изтекла — подхвърля Леон. — Сдаде ли веднъж поста си, ще има пълното право да участва в проучвателната мисия. Бас ловя, че едно от последните му действия като капитан ще е да включи името си в списъка на групата по кацането.

— Защо смяташ, че ще се откаже от поста си, когато годината му изтече? — пита Пако. — Ами ако се кандидатира за втори мандат? Ако питате мен, ще победи. То и кой ли друг би искал такава гадна служба, между другото? А и в правилата няма нищо, което да забранява капитанът да се кандидатира отново, след като му изтече годината.

— Мислиш ли, че е достатъчно жаден за власт, за да се кандидатира за втори мандат? — намесва се Джулия.

— Никой нормален човек не би искал втори мандат — обяснява й Пако. — Че даже и пръв. Но защо непременно трябва да приемаме за дадено, че той е с ума си? Или който и да било от нас? Кой нормален човек би се съгласил да поеме на това пътешествие?

Хайнц, който играе със Силвия в другия край на салона, казва спокойно:

— Според мен, и през ум не му минава да се кандидатира за още един мандат. Мисля, че определено би предпочел да участва в групата по кацането, а както каза Чанг, един втори мандат би му попречил да го направи. Така че намерението му е да сдаде поста. Въпросът е кого ще изберем на негово място?

Думите му ги стряскат не на шега, сякаш някой е стоварил юмрук по дъските пред тях. Изненадана тишина се възцарява за дълго в салона. Дали спокойният им досега разговор не се превръща в неофициален конгрес за издигане на кандидатури? И ако е така, защо никой не се изказва?

— Какво ще кажеш да изберем теб, Хайнц? — най-накрая проговаря Чанг.

— Не говори глупости. На мен не може да се разчита. Поне не така, както хората трябва да разчитат на един капитан.

— Добре де, кого би предложил тогава?

— Никого не предлагам. Просто повдигнах въпроса. — Хайнц ги оглежда по ред. — Ами ти, Силвия? Една година като капитан… защо не? Нямаш други спешни отговорности на този етап на пътуването. Или ти, Пако? Казваш, че работата е гадна, но ще си като глътка свеж въздух за екипажа след настоящия ни капитан — врява и безумство от начало до край в противовес на хладната му северняшка резервираност. А защо не и Зиглинде, всъщност? Подозирам, че и сама би издигнала кандидатурата си, ако й подшушнем, че има и най-малкия изглед за успех. — На това всички се засмиват. Зиглинде не е особено популярна сред спътниците си. — Или ти, Хю — казва Хайнц, като се ухилва широко и посочва тромавия, румен уелсец. — От теб би излязъл дяволски добър капитан.

— Не. За нищо на света. Ако приема поста, ще се сблъскам със същия проблем — няма да имам право да участвам в проучвателната мисия на повърхността — напомня им Хю. — А и цялата тази дискусия започна от моя въпрос за състава на екипа по кацането, ако въобще се стигне дотам. Аз, разбира се, възнамерявам да бъда част от него. Така че очевидно не съществува и най-малкият шанс да се оставя да ме предложите за капитан.

— Тогава кого да изберем? — пита някой.

И отново тишина. Общоприемлива кандидатура няма и те всички го знаят. За тези единадесет месеца всички са свикнали с капитанстването на титуляря — той изглежда съвсем подходящ за ролята, тя пък от своя страна добре се вписва в неговата странна, неспокойна напрегнатост. Мнозина бяха изричали на глас надеждата, че той просто ще остане на поста, което би им спестило усилията да избират нов капитан и да измислят достатъчно работа за бившия, така че да е безопасно зает. По тази причина обсъжданията за наближаващия край на мандата му възникват рядко и на големи интервали, а когато все пак се повдигнат, както сега, биват приключени набързо.

Хю казва:

— А сега, ако може да се върнем на въпроса за състава на екипа по кацането…

— Изиграй си камъчето, Хю — изръмжава Леон.

Хю взима със замах един от свободните си пулове и го плясва върху дъската почти без да я поглежда, в резултат на което пленява малка група от камъчетата на Леон, които от известно време явно са били оставени без защита. Леон ахва изненадано. Хю продължава мисълта си, обръщайки се към другите:

— Изследователският екип трябва да се състои, според мен, от трима души, нито повече, нито по-малко. Естествено, не можем да пратим долу само един човек, а двама навярно ще са твърде малко, за да се справят с евентуалните рискове. От друга страна, не бива да излагаме на риск излишно голям процент от екипажа заради което и да било кацане. Трима изглежда са най-подходящият брой.

— Доста си мислил по това, нали? — кисело вметва Леон.

Хю не му обръща внимание.

— Идеалната изследователска група, по мое виждане, следва да включва един биолог, един планетограф и, разбира се, човек, който да пилотира и да се занимава с евентуалните проблеми по поддръжката на превозното средство, с което ще се придвижва екипът. Капитанът е нашият експерт по извънземна биология, така че е очевидният избор, макар че бихме могли да пратим Джована или дори Елизабет, ако по някаква причина капитанът не може или не иска да отиде. Колкото до планетографа…

— Според мен жени не бива да участват в групата — твърдо казва Пако.

Това неочаквано изказване до такава степен няма връзка с думите на Хю, че той млъква и устата му се отваря и затваря няколко пъти като на риба. Всички обръщат погледи към Пако. Той се усмихва толкова доволно, сякаш току-що е доказал съществуването на четвърти закон на термодинамиката.

В салона има четири жени — Джулия, Инелда, Джована и Силвия. Джулия, Инелда и Джована изглеждат прекалено изумени, за да отговорят. Така че най-накрая проговаря Силвия:

— Браво бе, Пако! Каква прекрасна средновековна идея! Смелите, храбрите рицари тръгват напред, за да проверят дали няма дракони, а дамите си стоят на топло в замъка. Така ли?

Самодоволната усмивка на Пако поувяхва и той я поглежда кисело.

— Въобще нямах предвид това — промърморва той.

— Нямаше, значи?

— Да, нямах. Чисто и просто е въпрос на генетично разнообразие. — В стаята е станало много тихо. Пако се привежда напред и започва да изброява на пръсти аргументите си: — Помислете. На борда имаме двайсет и пет живи утроби, най-грубо казано. Двайсет и пет ходещи банки за яйцеклетки, двайсет и пет потенциални носителки на зародиши. С други думи, сред нас само вие, двайсет и петте жени, можете да дадете старт на следващото поколение, което да засели новата Земя. Както знаете, сперма има повече от достатъчно. Един мъж може да оплоди цяла армия жени, ако е необходимо. Потенциалните майки са малко и едва ли бихме искали да станат още по-малко. Всяка жена на борда представлява незаменими четири процента от всички жени, които ще заведем на новия свят. Всяка от вас е неповторим басейн от генетична информация, ако искате. И инкубатор, който да храни зародиши. Вероятността да загубим дори една от вас при рискована проучвателна мисия е твърде голям риск. Както са казвали древните — quod erat demonstrandum, или „онова, което трябваше да се докаже“.

Инелда, Джулия и Джована заговарят едновременно. Но само лекият, ясен глас на Силвия надвиква врявата:

— Ти си идиот, Пако. Една жива утроба повече или по-малко, както чудесно се изрази ти, един инкубатор за зародиши въобще няма да повлияе статистически в дългосрочен план. Шепата мъже и жени на борда на този кораб няма да бъдат съществен фактор за населяването на новата Земя и ти го знаеш. От истинско значение са генетичните банки долу и извънматочните генетични устройства. Имаме варели готови за оплождане яйцеклетки, складирани на сигурно място. Както и много сперма, благодаря ти. Оттам ще дойде генетичното разнообразие на новата Земя, не от нас. Естествено, че не бихме искали да загубим който и да е член на експедицията, но да се твърди, че жените на борда са толкова свещени и незаменими носителки на живот, та е неразумно да бъдат излагани на риск, е глупаво, Пако, направо си е чист идиотизъм!

— Значи ще се пишеш доброволец за първото кацане, така ли? — пита я Пако.

— Някой да е питал за доброволци? Бих отишла, ако ме помолят. Разбира се, че бих отишла. Но ти, който се тревожиш толкова много за безценното ни генетично наследство и незаменимите ни инкубатори за износване на зародиши, би могъл за разнообразие да се замислиш доколко е логично да се изложи на риск единият от двамата души на борда, които знаят как се работи с генната ни банка.

— От думите ти се подразбира, че не си склонна да се включиш в екипа — весело заключава Пако. Вече за всички е ясно — по светлинките в очите му и по кривнатата на една страна усмивка, — че просто я предизвиква заради единия майтап.

Силвия е дребна и доста плаха жена, така че ситуацията е необичайна за нея. Стресът, на който я подлага, вече започва да си личи.

— Казах, че бих отишла, ако ме помолят! Но би било идиотско да ме молят. Ти иди, Пако. Теб те бива само за навигатор и донор на сперма. Сам каза, че имаме достатъчно сперма, така че ще минем и без твоята, ако загинеш. А ако планетата се окаже подходяща за заселване, и без това повече няма да ни трябва навигатор.

Джулия и Джована й ръкопляскат. След миг към тях се присъединяват Хайнц и Дейвид. Дори Пако се ухилва.

Хю, който може да бъде изключително търпелив човек, е чакал с изключително търпение. Сега казва упорито, сякаш разменените между Пако и Силвия реплики въобще не са били изречени:

— Да продължа тогава. Екипът по кацането трябва да бъде съставен от трима души. Капитанът е биологът. Маркъс или Инелда ще се заемат с планетографския анализ, предполагам. И, естествено, аз ще управлявам превозното средство, с което ще се придвижваме, и ще имам грижата да го поправя, в случай че изникне проблем. Какво ще кажете?

— По-важно е какво ще каже капитанът — отвръща Хайнц. — Но твоят списък на мен ми звучи добре. Защо още сега не идеш в кабинета му по-надолу по коридора и не го уведомиш, че вече си съставил екипа вместо него?

— Точно това смятам да направя — кима Хю. — Само да си довърша играта.

Поставя следващото си камъче. Леон оглежда тъжно дъската и прави контраход в територията на Хю, но Хю го отблъсква с три бързи маневри и камъчетата на Леон се оказват обградени от море в черно. Хайнц и Пако идват да погледат. Леон е един от най-опитните играчи на борда, а Хю още минава за новак, само че този път го размазва със замаха и самочувствието на експерт. Вече играе с безпощадната бързина на страховития Рой, играта му е на невероятно ниво, почти като тази на Ноел, която в последно време е всепризната за неоспорим корабен шампион. Леон изглежда объркан. Прибързва с ходовете си, а Хю всеки път отвръща с някакъв смазващ нов удар. Още две ограждания изникват на дъската — черни камъчета, задушаващи белите. Леон ги гледа известно време, после поклаща глава.

— Предавам се — казва той. — Безнадеждно е.

— Вярно — съгласява се Хю. Протяга ръка на Леон. — Добра игра, докторе. Благодаря ти.

— Пак заповядай — отвръща Леон не особено сърдечно.

— А сега моля да ме извините — казва Хю. — Отивам да говоря с капитана.

Той става. Висок и едър мъж е, с вечно омачкани и зле подбрани дрехи, който ходи с тежката, но сигурна, поклащаща се походка на човек, свикнал да крачи по палубата на водоплаващ съд. На минаване през стаята той спира да потупа насърчително Пако по гърба, сякаш изразява възхищение от шутовщината му. После пък праща въздушна целувка на Силвия. След което тръгва по коридора към контролната зала, където обикновено може да бъде намерен капитанът.

Хю и капитанът са стари приятели, доколкото въобще може да се каже, че някой е приятел на капитана. Единствено те двамата сред екипажа са работили заедно и преди да бъдат избрани за пътешествието.

За разлика от капитана, който бе предпочел да си разнообразява живота, като си сменя диаметрално кариерата на всеки десетина години, Хю се беше посветил изцяло, още от най-ранна младост, на планетарните проучвания. Той е роден изследовател. Получил е в наследство някакъв скитнически ген, който е запалил ненаситно любопитство у него, съвсем нетипично за времето, в което се е родил — Хю винаги се е стремил да се движи в посока навън, винаги навън, да скита из просторите на вселената, да види всичко, което може да се види. Най-напред луните и планетите в съседство до Земята, разбира се. Но винаги е имал твърдото намерение да участва в първата междузвездна експедиция, която вече се планираше още преди той да се роди, така че посвети живота си да проектира, строи и изпробва оборудване за проучване на непозната околна среда. Хю е потомък, както обича да се хвали, на принц Мадок от Уелс, който през дванадесети век се отправил с двеста свои верни последователи на запад през Атлантическия океан и стигнал до непозната земя, където видял много странни неща. После се върнал в Уелс, събрал кандидат-колонисти, заминал пак за онази земя от другата страна на Атлантика и основал колония от богобоязливи уелсци в Новия свят и се заел да покръства ацтеки и други неверници в християнската вяра.

Дали е било така? Разбира се, че е било, твърди Хю. Данни за пътешествието на Мадок можели да се намерят в хрониките на Карадок от Ланкарфан, „История на Камбрия, сега наречена Уелс“, а кой бил той да нарича учения Карадок лъжец? Широко известно било, с готовност казваше Хю, било неоспорим факт, че някои ацтекски думи звучат почти идентично на съответните думи на уелски, както и че индианците на север чак до Големите равнини говорели на чист уелски език, когато по-късните европейски колонизатори пристигнали там. А вярно ли е, че кръвта на Мадок наистина тече във вените на Хю Морган? Кой би могъл да докаже обратното! Няма нито един уелсец, който да не може да проследи родословието си, по един или друг начин, до великите крале от стари времена, а Мадок е бил един от най-великите крале — в това съмнение нямало.

И така, този весел, румен потомък на Мадок беше напуснал зелената и мирна Земя, за да прекоси в сребърен куршум изгаряните от слънцето равнини на Меркурий, обикалял беше сухата пустош на Марс, рискувал беше дори с разяждащата атмосфера на Венера. Той сам беше проектирал и конструирал екипировката, която го предпазваше, херметизираните и бронирани всъдеходи, юнашките космически скафандри. Когато приключи с Венера, дойде ред на луните на външните планети. Навън, винаги навън — и именно на юпитеровия Ганимед пътят му се пресече с този на човека, който един ден щеше да стане първият капитан на „Вотан“.

Бяха чували един за друг, разбира се. В онези късни дни земното население беше толкова малобройно, а броят на хората с по-особена душевна настройка като тяхната така нищожен, че едва ли би било възможно да не са чували един за друг. Но дори и малък свят като Земята е достатъчно голям, така че двама мъже със скитнически дух да се движат свободно, без да се сблъскат, особено ако периодично прескачат до някоя от съседните планети.

Човекът, който един ден щеше да стане първият капитан на „Вотан“, търсеше живот. Не собствения си живот — него вече беше намерил и знаеше съвсем точно къде се намира центърът му. А живот извън себе си, живот далечен, животът на другите светове. На Меркурий живот нямаше — слънцето го беше стерилизирало през безумно продължителните дни между дългите периоди на ужасна нощ. Скритият релеф на Венера трудно можеше да се проучи подробно, макар да имаше надежда, че някакви организми, любители на изгарящи температури, може да са се развили в атмосфера от въглероден диоксид. А на Марс — суровия, червен, прашен Марс — микрофосили на четири милиона години говореха за древни бактерии и протозои, но нямаше данни да са оставили някакви живи потомци на този негостоприемен свят.

Луните на Юпитер и Сатурн обаче — Йо, Калисто, Япет, Титан, Ганимед…

— Отивам на Ганимед да търся микроби — беше казал човекът, който щеше да стане първият капитан, пет минути след като се беше запознал с Хю. — Конструирай ми шейна и костюм с протонна защита. И ела с мен.

Двамата бяха много различни. Хю — жизнерадостен, открит и приказлив — с изненада откри, че този затворен, резервиран и въобще несимпатичен човек му допада. Може да е било привличане на противоположности. Те бяха като огледални образи един на друг. И въпреки това искаха едно и също нещо.

Хю беше озадачен от странната комбинация на вятърничавост и задълбоченост в природата на скандинавеца — любопитният епизод с театралната кариера, прекъснала за години научната му дейност например, беше неразбираем за Хю, както и странните средновековни копнежи към някакво трансцендентално съвършенство, които изразяваше понякога и които също се струваха пълна глупост на Хю. Но въпреки всичко това те бързо откриха, че си допадат. И двамата бяха безстрашни, жадни, твърдо решени да търсят неща, които лежат отвъд спокойствието на опитомената цивилизация, в която се бяха родили.

Така че отидоха на Ганимед заедно.

Ганимед е най-голямата от луните на Юпитер, огромна ледена топка, надупчена с кратери след милиони години обстрел откъм космоса, набраздена от изблиците на мощни вътрешни сили. Някога там е имало атмосфера, която сега лежи в замръзнали купове амоняк и метан. Двамата мъже обикаляха заедно в добре защитената шейна на Хю под зловещо бледата слънчева светлина над полета от калнокафяв лед под огромното око на Юпитер. Огромната планета, която неуморно излъчваше в космоса първична енергия, ги засипваше гневно с протони, но магнитните полета на скафандрите им отразяваха убийствените частици. Можеше ли нещо да живее, да издържа, да се размножава под такива бомбардировки? На теория — може би да. Те обаче не откриха живот на Ганимед, нито на голямата Калисто в съседство. Даже и микроби не откриха. Нищо.

Но вулканичната Йо беше друго нещо. Океан от стопена сяра със замръзнала повърхност; лед от серен диоксид, полепнал като бял скреж по силикатния пейзаж; гейзери, плюещи огнени струи несвързана сяра на петдесет километра височина, които после падаха надолу под формата на сернист сняг, пастелножълт и оранжев със сини оттенъци; и вулкани навсякъде, неизменно активни, които изстрелват към небето гъсти облаци от отломки със серен диоксид като основен компонент, а те се връщат на повърхността като дъжд от гюлета. Тук, на нощната страна на този гол, активен терен, под черно небе, блещукащо бледо със смъртоносните електрически изливи от огромната, безмилостна магнитосфера на Юпитер, двамата изследователи взеха проби от първия извънземен живот, откриван дотогава — жизнени едноклетъчни организми, чийто строеж се приближаваше най-много до този на бактериите, любители на сярата, ярки алени петънца на фона на жълтия лед, които се разрастват бавно и щастливо по лицето на страховито малкия свят, който те владееха еднолично и абсолютно.

Хю затанцува лудешки и ентусиазирано около тези мънички цветни петна, размахваше високо ръце и крещеше някакви безсмислени тромави срички, които според него бяха на уелски. Спътникът му остана неподвижен, като го наблюдаваше с любопитство.

— Хайде бе, проклет да си — извика Хю. — Танцувай! Танцувай! Да отпразнуваме живота, проклет да си! — После го хвана за ръката и го дръпна след себе си, повеждайки го в неохотен, залитащ танц в чест на великото им откритие.

А после дойде ред на Титан, студения сатурнов Титан, достатъчно голям да задържи атмосферата си, място, където метанова суграшица се сипеше постоянно от мъгливото, водородо-цианидно небе. И тук късметът беше на тяхна страна. По мрачните брегове на въглеводородни езера, под дебел слой слабо блещукащ лименонежълт смог, те се взираха в оранжеви пръски на фона на сив леден щит от амоняк и метан. Тези също бяха живи същества. Осъществяваха се някакви биологически процеси — анаболизъм, катаболизъм, храносмилане, дишане, размножаване, каквото ти душа пожелае. Живи същества, макар и различни от онези на Йо и коренно различни от всичко, което можеше да се срещне на Земята.

Тези два вида живи петънца и досега са единствените форми на извънземен живот, които човечеството е намерило, и двамата души, които са ги открили, сега седят един срещу друг в контролната зала на „Вотан“.

— Говорихме кои ще бъдат включени в екипа по кацането — казва Хю.

— Не е взето решение за екипа по кацането — безизразно отвръща капитанът.

— Можем поне да обсъждаме състава му.

— Можете да правите поне това. Но засега нямаме никаква гаранция, че въобще ще се стигне до кацане на повърхността.

— Ако се стигне — не се предава Хю. — Хайде да приемем поне това, става ли, братле?

— Добре. Та, ако кацнем, какво?

— Ако кацнем — подема Хю, — според мен групата трябва да е от трима души, биолог, планетограф и…

Капитанът го прекъсва:

— Да разбирам ли, че предлагаш кандидатурата си за моя пост, Хю?

Хю клати озадачено глава.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Определянето на групата по кацането е мой прерогатив. А ето че ти вече си решил какъв брой ще е най-подходящ, а без съмнение можеш да назовеш поименно и хората, които ще участват. Това е работа на капитана. Добре, щом искаш да бъдеш капитан, Хю, можеш да бъдеш капитан. Ще свикаме общо събрание на екипажа и аз ще те предложа за свой наследник, а после ти ще можеш да избереш когото пожелаеш за групата по кацането на Планета A. В случай че сметнеш кацането за желателно, разбира се.

Хю все още клати глава.

— Не, не, не ме разбра… не се опитвам да… не искам… не бих искал…

— Да бъдеш капитан?

— В никакъв случай. Ни най-малко. И двамата знаем, че капитанът не може да участва в екипа по кацането. Слушай бе, човек, за Бога, не се опитвам да ти узурпирам капитанските прерогативи и съвсем сериозно ти казвам, че не искам да заема мястото ти като капитан за следващата година. Дойдох просто да си поговорим за евентуалния състав на екипа по кацането и…

— Добре — произнася капитанът, толкова спокойно, сякаш обсъждат дали не наближава време за обяд. — Кажи ми тогава кои според теб трябва да слязат на повърхността на планетата.

Хю, смутен и почервенял, казва:

— Ами, ти и аз, естествено. Аз, за да управлявам бъгито, ти — за да проучиш биологическата ситуация. Както и Маркъс или Инелда за общия планетарен анализ. Така екипът е достатъчно голям да свърши работата, но не толкова, че да излагаме на риск неоправдано голям процент от екипажа.

Капитанът кимва. Но не казва нищо. Седи си мълчаливо, неразгадаем както винаги. Може би обмисля как е най-добре да отговори на казаното от Хю; може би просто си седи там, изпразнил мислите си, както се полага на един дзен монах, и чака Хю да се изнерви от мълчанието. И Хю наистина започва да нервничи. Хю смята, че познава този човек по-добре от всички останали на борда, и това сигурно е вярно. Но дори и така, той пак не го познава достатъчно добре. Осъзнава, че е преминал някаква непозволена граница, макар да не знае каква е тя.

След дълго мълчание, капитанът проговаря:

— Ти, аз и Маркъс. Или Инелда. Добре. Изброените със сигурност са достатъчно квалифицирани за целта. А кой ще стане следващият капитан? И това ли си измислил?

— Виж, пет пари не давам кой е капитан! Мен ме интересува екипът по кацането! Двамата с теб, братле, както беше на Йо, на Калисто, на Титан!…

— Да. Двамата с теб. И Маркъс или Инелда. За това се разбрахме. Има логика в такъв подбор. Но освен това ще ни трябва и нов капитан. — Усмихва се, но на Хю тази усмивка не му се струва по-топла от пейзажите на Калисто или Ганимед. — Според мен, изборът трябва да се проведе незабавно. А, после, след като бъде избран следващият капитан, аз ще определя състава на екипа по кацането като последния си акт на поста и той ще включва имената, които ти предложи. Наистина искаш да отидеш, нали, Хю?

— Стига си ме правил на глупак, ако обичаш. Разбира се, че искам!

— Тогава ми намери нов капитан — казва капитанът.