Робърт Силвърбърг
Първата вълна (2)

Все още се чудя на факта, че сме тук, на борда на този кораб, че поехме на това пътешествие, че привеждаме в действие съдбата, която вселената ни е избрала. Колко ли пъти започвам по този начин записките си в дневника, всъщност? Пет? Десет? Все се връщам към този деликатен въпрос, разчепквам го, разнищвам го и се удивлявам, че това се случва и че се случва на нас. Не специално на мен — каква полза би имало от цялата ми подготовка на острова, ако все още се смятам за център на собствения си свят, като някакво дете, — а на нас, това по-голямо цяло, тази група от отделни, различни и специално подбрани хора, които са се сбрали по своя воля, дори с радост, за да поемат на това интересно приключение.

Колко странно е всичко това, и до днес! Да пътуваш през безкрайна нощ към незнайна цел, към някакъв девствен свят, който чака да го намерим. Човешката история не познава друго такова нещо. Но сега явно е подходящият момент да се случи. Наша съдба е, на нас петдесетимата, че сме се родили, когато трябва, че живеем точно в този миг от времето, в настоящата епоха, когато стана възможно да се пътува сред звездите, и ето ни тук, поели на това пътешествие, търсим една нова Земя за човечеството. Някой трябваше да се заеме с тази задача и ние направихме крачка пред строя, за да бъдем избрани — Леон и Пако, и Хю, и Силвия, и Ноел, и аз, и всички други на борда на този кораб.

В умовете на всички онези милиарди хора, които са живели на Земята преди нашето време и които са поглеждали напред към нас, мечтаейки си каква ли ще е нашата епоха, ние сме изглеждали богоподобните бляскави жители на едно почти невъобразимо бъдеще, чийто живот е низ от чудеса. За нас няма невъзможни неща, или поне те така са си представяли. Но за онези, които още не са родени и не ще бъдат родени още векове, ние сме нищожни, пълзящи в калта примитиви, почти неразличими от косматите ни предци. Че сме постигнали и толкова, предвид жалките ни ограничения, за тях е очарователна и объркваща загадка.

За нас си обаче, ние сме си ние, хора с известни умения и известни ограничения — нито богове, нито диваци. Не би било редно да се възприемаме като богове, които седят на върха на мирозданието, защото знаем колко невярно е това. В същото време никой от нас не се възприема и като жалко примитивно същество, като нещастен тромав предтеча на великото бъдеще. За нас съществува единствено и само настоящето. Ние сме просто хората на мига, които живеят единствения си живот, правят всичко по силите си, или поне се опитват, пътуват от някъде за някъде на борда на този не особено уютен кораб със скорост, многократно по-висока от тази на светлината, и се надяват, когато се случи да се замислим за нещо толкова рисковано като надеждата, че това наше пътуване ще прати нов лъч светлина в океана от мрак и тайнственост на човешкото съществуване.