Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starborne, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

— Капитане? — казва Ноел. — Аз съм, Ноел.

Капитанът вдига стреснато поглед. Не я е очаквал. Късно следобед е, последният ден от петия месец на пътуването. Работи сам в контролната зала, зачел се е в една дебела купчина документи, донесена му от Зед Хеспър — нов комплект официални анализи на три или четири от фаворитите му за кацане, разработени в много по-големи подробности отпреди.

За пръв път капитанът поглежда сериозно на тези неща. Половината от едногодишния му капитански мандат е изтекъл и той се замисля за времето след това, когато ще се е върнал към основната си специалност — ксенобиологията. Не може да я упражнява на борда на „Вотан“. Необходима му е реална планета, за да действа. И преди е бил на чужди планети, не само на съседните на Земята, но и на голите, странни луни, обикалящи около газовите гиганти отвъд орбитата на Марс — Титан, Япет, Калисто, Ганимед, Йо. Секващото дъха вълнение да открие петънца живот на онези студени, негостоприемни, миниатюрни светове, извънземни микроорганизми, толкова елементарни, че чак не е за вярване — върховни моменти в живота му бяха те, — удивителното откритие сред наситената със сяра почва на Йо, а после и на Титан, когато бе коленичил и бе посочил сред снежните преспи от метан и амоняк миниатюрните, изумителни, тъмнооранжеви петънца на фона на искрящото бяло! Така че той със сигурност ще иска да е в първия екип, слязъл на планетата, където интуитивните му умения ще бъдат ценни в един свят, пълен с непознати и може би опасни форми на живот с непредсказуеми биохимически характеристики. Но като капитан би бил задължен да остане на борда на „Вотан“, докато други поемат рисковете вън.

Време е, следователно, да избере мястото на първото кацане и корабът да се отправи натам през оставащите месеци на тази първа година, докато той все още държи управлението. По този начин зарът ще бъде хвърлен. Ще може да предаде командването, когато стигнат целта, и сам да вземе участие в първата планетарна експедиция.

Ето я обаче Ноел, която влиза мълчаливо и някак неземно в стаята, където той работи. Днес му изглежда по-стара и не толкова красива както обикновено — уморена и изпита до степен на прозрачност. Изглежда необичайно ранима, сякаш един-единствен остър звук би могъл да я счупи.

— Получих отговор от Ивон — съобщава му тя. В гласа й има някаква плаха, предпазлива нотка, нетипична за нея. Капитанът се пита дали нещо ужасно не се е случило на Земята. Но какво ли пък би могло да се обърка в онзи летаргичен, спокоен свят?

Тя му подава малкия прозрачен информационен куб, върху който е архивирала последния си разговор със Земята. Докато Ивон й говори телепатично, Ноел повтаря на глас съобщението в един сензорен апарат и кубът запечатва информацията.

Капитанът поема куба в ръка и пита загрижено:

— Добре ли си, Ноел? Изглеждаш изтощена.

Тя свива едва забележимо рамене.

— Имаше малък проблем.

Той чака. Ноел изглежда среща известни затруднения да облече в думи мислите си.

— Какъв проблем, Ноел? — нарушава мълчанието капитанът.

— С връзката. Имах известни затруднения в приемането. Или по-скоро… имам предвид, че беше малко неясно. Беше… мъгляво.

— Мъгляво — повтаря капитанът. Гласът му е равен.

— Изкривено. Не много, но все пак… Нещо като статично електричество, което се наслагва върху сигнала.

— Статично електричество — казва той все така безучастно, печелейки време, опитвайки се да разбере, макар да не вижда как глупавото повтаряне на думите й би могло да му помогне. Но пък какво друго да направи? — Телепатично статично електричество — произнася, вперил поглед право в слепите й очи.

— Не се сещам за по-подходяща дума.

Телепатичният тон на Ивон, обяснява Ноел, винаги е чист, кристален, без никакво изкривяване. Никога преди не се е случвало такова нещо. Явно е притеснена. Уплашена, може би.

— Може да си уморена — нежно казва той. — Или пък тя.

Ноел се усмихва. Капитанът вече е свикнал с тази нейна усмивка — единственото й предназначение е да отблъсква неприятните неща. Но обикновено е отражение на вътрешна тревожност.

Той пъха кубчето в плейбека и гласът на Ноел прозвучава от говорителите. Не е обичайният й глас, а онзи другият, нов и непознат, изтънял, напрегнат и притеснен. Често спира, сякаш трудно намира думите, или пък моли Ивон да повтори нещо. Съобщението от родния свят, доколкото схваща капитанът, е обичайното многословно празнодумство, няма изненади. Но тази работа със статичното електричество го тревожи. Дали това не е началото на края, чуди се той, края на единствената им комуникационна връзка със Земята, първият знак за едно постоянно и необяснимо разпадане на сигнала, което неминуемо ще доведе до пълна изолация на кораба в мехур от мълчание?

И какво, ако е така? Какво, ако телепатичната връзка се разпадне, ако изгубят напълно контакта си със Земята? Комуникацията между Ивон и Ноел е нерелативистична; съобщенията им се предават моментално във вселена, където скоростта на светлината е ограничена до някакви си триста хиляди километра в секунда, а дори и този нерелативистичен, по-бърз от светлината кораб пресича топологичните гънки на извънпространството с ограничена, макар и огромна скорост. Без сестрите ще трябва да разчитат на радиотрансмисии, за да се свързват със Земята — при сегашното разстояние Земята би получила съобщението им след две десетилетия.

Капитанът се пита защо тази перспектива трябва да го тревожи толкова много. Корабът е самостоятелна единица. Не му трябват насоки от Земята, за да функционира нормално, нито пък пътниците имат някаква реална полза от всекидневната доза информация за събитията на родната планета, свят, който в края на краищата сами бяха избрали да напуснат. Така че защо да му пука, ако ги обгърне тишина? Защо това да има значение? Защо в такъв случай да не приеме факта, че вече не са по никакъв начин свързани със Земята, че са на път да се превърнат в различен вид, който се гмурка, по-бързо от светлината, към един нов живот сред звездите? Той не е сантиментален човек. На този кораб има много малко сантиментални хора. За него и за тях Земята е само вехт багаж — товар прашасала история, избледняващ спомен за древни крале и империи, отмрели религии, старомодни философии. Земята е миналото; Земята е просто археология; Земята на практика не съществува за тях. Ако връзката се прекъсне, защо да им пука?

Но на него все пак му пука. Връзката е важна.

Решава, че е така заради символичната роля, която това пътуване има за хората на Земята — защото пътешествениците са фокус на толкова много надежди и очаквания. Ако връзката се изгуби, евентуалният им успех в създаването на нова Земя около някоя далечна звезда ще бъде без значение за хората от родния свят.

Освен това комуникацията с родния свят е от значение и за онова, което самият той изпитва по време на пътуването, има отношение и към интензивната пулсираща сивота на извънпространството наоколо — онзи обмен на енергии, растящото усещане за всеобща обвързаност. Не е говорил с никого от другите за това, но е сигурен, че не е единственият, който го е почувствал. Както той, така без съмнение и други от спътниците му правят нови открития всеки ден, не астрономически, а… ами, духовни… и, казва си капитанът, колко жалко би било, ако нито едно от тези откровения не успее да стигне до онези, които останаха на Земята. Връзката трябва да остане отворена.

— Може би — изрича на глас — трябва да ви оставим с Ивон да си починете няколко дни.

* * *

Празненство — навършват се шест месеца от деня, в който „Вотан“ потегли към дълбокия космос от земната орбита. Целият екипаж на звездния кораб се е наблъскал в салона и коридора пред него. Изобилие от смях, наздравици, намигания, песни, въобще голяма веселба, макар че никой не е съвсем сигурен защо трябва да вдигат толкова шум по повод на тази половин година.

— Това е, защото още не сме се отдалечили достатъчно — изказва предположение Леон. — На практика единият ни крак още е на Земята. Затова и още броим времето по земния календар. И се вторачваме в тези дребни километрични камъни. Но това ще се промени.

— Вече се променя — отбелязва Чанг. — Кога за последен път си използвал нещо друго, освен корабния календар във всекидневната си работа?

— Не е важно кой календар използвам — казва Леон. Той е корабният лекар, нисък мъж с гърди като варел и глас като каменно свлачище. — Вярно е, че си служа с корабния календар. Но мисленето ни още е свързано и със земните дати. Те все още са важни за нас в известен смисъл. Подозирам, че всички ние несъзнателно се водим по някакъв двоен календар. И ще продължим да го правим, докато…

— Честита половин година! — изкрещява в този момент Пако. Широкото му лице е зачервено, тъмните му, хлътнали очи греят. — Шест месеца сме заврени в тази проклета тенекиена кутия и още си говорим! Това е чудо! Истинско чудо! — Държи по една чаша червено вино във всяка ръка. За тазвечерното тържество капитанът е разрешил да се извадят последните запаси вино, донесено от Земята. Отсега нататък ще си синтезират свое. Няма да е същото обаче — всички го знаят.

Пако може и да не е толкова пиян, колкото изглежда, но добре се преструва. Разблъсква тълпата и крещи: „Пийте! Пийте!“, налита връз високия, строен Маркъс, палеонтографа, като едва не го събаря, но се извинява Маркъс, а не Пако — просто Маркъс си е такъв. След малко Зиглинде минава покрай Пако и той й връчва втората си чаша вино. После я хваща под ръка. „Tanz mit mir, liebchen! — виква той. Старите езици все още са в обращение, повече или по-малко. — Научи ме де танцувам валс!“ Тя го поглежда кисело, но се предава. Празненство е, все пак. Двамата изглеждат глупаво — тя е с една глава по-висока от него и напълно лишена от грация, — но сигурно точно това си е наумил Пако, да изглежда глупаво. Завърта я из тълпата в тромаво подобие на валс, като я държи здраво на разстояние от себе си с едната ръка, а с другата размахва щастливо чашата си.

Капитанът, който е дошъл късно на веселбата и стои сам и незабележим в дъното на салона, където държат дъските за го, съзира Ноел в другия край на стаята. Тя също е сама. Бои се за нея, каквато е тънка и крехка, и сляпа, в тази стая с прогресивно напиващи се купонджии. Но ето че тя се усмихва. Майкъл и Джулия стоят близо до нея. Джулия й казва нещо и Ноел кимва. Явно я пита дали иска нещо за пиене, защото Майкъл се гмурва в тълпата и й донася чаша с някакво питие.

Купон, почти същият като онзи, който бяха организирали шест месеца по-рано на Земята, в навечерието на заминаването им. Едни и същи хора се бяха правили на клоуни, едни и същи се бяха държали срамежливо и настрана. По онова време се познаваха съвсем бегло въпреки едногодишното обучение — имената и професионалните умения, това беше кажи-речи всичко, което знаеха един за друг. Никаква близост, никакви приятелства. Но тогава го смятаха за нормално. Щяха да имат време, много време. Вече бяха започнали да се оформят двойки с наближаването на големия ден — Пако и Джулия, Хю и Джована, Майкъл и Инелда. На нито една от тези връзки не й бе писано да просъществува след първия месец на пътуването, но това също беше нормално. Екипажът се състоеше от двайсет и пет мъже и двайсет и пет жени, като се предполагаше, че те ще се съберат по двойки и ще се размножат на новата Земя, но по всяка вероятност едва половината от тях щяха да го направят, при това в най-добрия случай, а другите щяха да останат сами до края на дните си или щяха преминат през поредица от сложни и променящи се връзки, от които нямаше да се родят деца, както се случваше с повечето хора на Земята. В далечна перспектива това едва ли би имало значение. Но борда на кораба имаше предостатъчно замразени гамети, с които да населят новия свят. А и членовете на екипажа лесно можеха да прибавят и своите към генетичния материал, без да се обвързват с партньор и лично да създават деца.

Купоните не бяха по вкуса на капитана. Сдържан и склонен към усамотение по природа, повлиян и от студените години в Лофотенския манастир, той преминаваше през тези социални мероприятия по същия начин, по който се бе справил и със забележителната си и странна кариера на актьор — превъплъщаваше се за необходимото време в ролята на съвсем различен човек. Не беше проблем да демонстрира подходящата доза приповдигнато настроение. Така беше пил с другите на купона по случай отлитането. Така щеше да пие и тази вечер.

* * *

Купонът по случай отлитането, да. Наложило се бе да впрегне целия си актьорски талант тогава. Новоизбраният капитан за първата година, който обикаля из залата, потупва хората по гърбовете, шегува се. И чака вечерта да свърши.

А после денят на излитането. И тогава времето се точеше бавно. Голямото театрално събитие на века, режисирано с цел максимален психологически ефект върху онези, които оставаха. Целият свят наблюдава как петдесетимата избрани, нагиздени за събитието в искрящи, абсурдно великолепни церемониални роби, излизат от общежитията и тържествено тръгват към совалката като процесия от Омирови герои, качващи се на кораба, който ще ги отведе в Троя.

Колко омразна му беше онази помпозност, цялата организирана претенциозност! Но, разбира се, стартът на първата междузвездна експедиция в историята на човечеството не беше дребно събитие. Подходящата режисура беше задължителна. И ето ги тях, крачат гордо към гостоприемно отворения шлюз, капитанът начело, Ноел върви спокойно до него, а после Хю, Хайнц, Джована, Джулия, Зиглинде, Инелда, Елиът, Чанг, Рой и така нататък до Майкъл, Маркъс, Дейвид и Зена най-отзад, петдесетимата пътешественици, цялата им разнородна тайфа, ниските и високите, набитите и стройните, пратениците на хората от Земята в необятната вселена.

На борда на совалката. Оттам във „Вотан“, който ги чака на строителния док в ниска орбита. Поредният купон. Всякакви знаменитости, правителствени служители и други изтъкнати люде, дошли да се сбогуват. После промяна в настроението, тържественост — знаменитостите си тръгват. Петдесетимата са сами със своя кораб. Всеки в своята каюта за миг на… какво… молитва, медитация, размисъл върху неправдоподобието на всичко това… преди да започне обратното броене.

А после всички се събират в салона. Капитанът трябва да направи първото си официално обръщение:

— Благодаря на всички ви за съмнителната чест, която ми оказахте. Надявам се да не ви дам основания да съжалявате за избора си. Но ако това стане, не забравяйте, че една година трае само дванайсет месеца.

Слаб смях долита откъм сбралите се пътешественици. Хуморът никога не е бил сред силните му страни.

Още няколко думи, после пак дойде време да се приберат в каютите си. Заизнизваха се по двама и по трима, поспираха при илюминатора в големия коридор да погледнат за последно Земята — синя, огромна и пулсираща от живот в центъра на екрана. Встрани се виждаха Луната и Слънцето. Всичко, което хората, без да се замислят, приемат за вездесъщо и неизменно.

После внезапното откровение, че сега „Вотан“ е техният свят, че ги чака цяла вечност в собствената им компания.

Музика долита от корабната уредба. Бетовен, като че ли? Нещо титанично във всеки случай. Нещо избрано заради величественото си философско внушение. Което значи Бетовен.

— Готови за излитане — обявява капитанът на фона на музиката. — След десет секунди. Девет. Осем. — Познатата стара шарлатания, древното театралничене, вълнуващата драма на излитането. Целият свят ги гледаше, да. Спокойните, щастливи хора на Земята изпращаха последните си приключенци, величествен подвиг наистина, който да ги отърве от петдесет енергични и мислещи мъже и жени с надеждата, че те ще успеят някак да съживят жизнеността и духа на човешкия вид на някой храбър, нов и достатъчно отдалечен свят. — Шест. Пет. Четири.

Обратното броене е безсмислено, разбира се. Подготовката за излитането се извършва от скрити механизми в друга част на кораба. Но той знае каква роля се очаква да изиграе.

— Старт — изрича накрая.

Може и да е имало драматизъм в гласа му, но не и в действителното събитие. Никакво особено усещане не придружаваше пуска на звездната тяга, никакъв тласък или разтърсване, нищо, което да може да се почувства. Но Земята и Слънцето изчезнаха от екрана, заменени от зловеща, перлена празнота, когато „Вотан“ се гмурна шеметно в тунела, където материя не съществува, и пое на дългото си пътуване към незнайна цел.

* * *

Някой стои до него сега, тук, на празненството по случай шест месеца от началото на полета. Елизабет. Слага чаша с вино в ръката му.

— Последното вино, капитане. Не го пропускай. — Тя явно се е възползвала от своя дял, че и отгоре. — „Пий! Че не знаеш ти отде дошъл си, нито пък защо. Пий! Че не знаеш ти защо отиваш, нито пък къде.“ — Пак цитира нещо, сеща се той. Умът й е склад за стара поезия.

— Това от Шекспир ли е? — пита той.

— От Омар Хаям, „Рубаят“ — пояснява тя. — Познато ли ти е? „Ела и чашата си напълни, и в огъня на пролетта зимното си покаяние хвърли.“ — Съвсем се е замаяла. Отърква се в него, залитайки леко, тъкмо когато той вдига чаша към устните си, но капитанът не губи равновесие и не разлива нито капчица. — „Птицата на времето — виква тя, — има кратко време да лети — и виж! Разперила е тя криле.“

Елизабет залита и едва не се просва на пода. Капитанът бързо я подхваща за лакътя, издърпва я нагоре и изчаква да си възвърне равновесието. Тя притиска жадно тънкото си тяло към него; шепне някакви неща в ухото му, които нямат нищо общо с поезията, а са откровени цинизми, още по-стряскащи и даже смешни от устата на тази лишена от сексапил жена, която винаги му е приличала на книжен плъх. Трудно му е да разбере завалените й думи на силния фонов шум, но е съвсем ясно, че го кани в каютата си.

— Ела — подканва я, докато тя се извива пиянски около него, опитвайки се да го приклещи за целувка. Хваща я здраво, побутва я напред и си пробива път през стаята към Хайнц, който е зает да пресипва нечие забравено питие в собствената си чаша с пълната концентрация на алхимик, на път да превърне оловото в злато. — Мисля, че е попрекалила с виното — казва му капитанът и внимателно му прехвърля Елизабет.

Точно зад него е Ноел, мълчалива, сама, остров от ведрина сред хаоса. Капитанът се чуди дали в момента не разказва на сестра си за празненството.

Колкото и да е странно, тя изглежда знае, че някой идва към нея. Обръща се с лице към него.

— Как си? — пита я той. — Всичко наред ли е?

— Чудесно. Чудесно. Прекрасно тържество, нали, капитане?

— Страхотно — съгласява се той. Оглежда я безсрамно. Тя явно е преодоляла вчерашната си умора и пак е красива. Но красотата й, решава капитанът, е като красотата на съвършена мраморна статуя в някой музей с гръцки антики. Предизвиква възхищение, но не и желание да я прегърнеш. — Не е за вярване, че шест месеца минаха толкова бързо, нали? — подхвърля, понеже иска да каже нещо, а не се сеща за друго, по-оригинално.

Ноел не отвръща, само му се усмихва по онзи свой неангажиращ начин, сякаш вече е подновила разговора си със своята далечна сестра, който той най-вероятно е прекъснал. Тя е една вечна загадка за него. Капитанът изучава още миг прекрасното й, неразгадаемо лице, после се отдалечава, без да каже нищо повече. Тя все някак ще разбере, че той вече не стои до нея.

* * *

На следващия ден пак има проблем с връзката. Когато Ноел предава сутрешния доклад, Ивон се оплаква, че сигналът стига до нея неясен и със странични шумове. Но когато съобщава това на капитана, Ноел не изглежда толкова притеснена, колкото при първия случай на некачествена връзка. Явно е решила, че шумът е някакъв локален феномен, присъщ на този специфичен сектор от извънпространството — нещо като ефекта на слънчевите петна може би, — и ще изчезне от само себе си, щом се отдалечат достатъчно от източника на смущението.

Може и да е права. Капитанът не е толкова убеден в това. Но тя вероятно разбира тези неща по-добре от него. Във всеки случай, приятно му е пак да я види спокойна и бодра.

Какъв ли кураж се е изисквал от нея, за да се присъедини към експедицията!

Понякога се опитва да се постави на нейното място. Анализирай внимателно положението си, мисли си той, като си представиш, че си Ноел. На двайсет и шест си, жена, сляпа. Не си се омъжвала, нито си имала сериозна връзка. През целия ти живот единственият истински човешки контакт е бил този с близначката ти, която, също като теб, е сляпа и неомъжена. Умът й е широко отворен за твоя. Твоят — за нея. Ти и тя сте две половинки на една душа, неясно защо вложени в отделни тела. С нея, само и единствено с нея, се чувстваш цяла. А ето, че те молят да участваш в едно пътуване към звездите без нея — пътуване, което със сигурност ще те отдели от нея завинаги, поне във физически смисъл.

Казват ти, че ако напуснеш Земята със звездния кораб, повече никога няма да видиш сестра си. Няма и гаранция, че умовете ви ще могат да се свързват и след излитането.

Казват ти също, че присъствието ти е важно за успеха на пътуването, че без твоето участие ще са необходими десетилетия, а може би и столетия, докато новините от кораба стигнат до Земята, но ако заминеш — и ако връзката с Ивон може да се осъществява през междузвездните пространства, — „Вотан“ ще може да осъществява непосредствена комуникация с родния свят, без значение колко далеч в галактиката се намира.

Даваш си сметка, че и другите, които се решат да плават сред звездите на борда на „Вотан“, ще направят болезнени жертви. Разбираш, че всеки на кораба се разделя с любими същества — майки и бащи може би или братя и сестри, със сигурност приятели и любими. Всеки един от екипажа на „Вотан“ ще трябва да прекъсне завинаги връзките си със Земята. Но твоят случай е по-специален, нали, Ноел? За да бъдем по-точни — твоят случай е уникален. Твоята сестра е твоята втора половинка. Ти ще оставиш част от себе си на родния свят.

Как да постъпиш, Ноел?

Мисли. Мисли.

Мислиш. И, разбира се, се съгласяваш да тръгнеш. Има нужда от теб — как би могла да откажеш? Колкото до сестра ти, ти, естествено, вече не ще можеш да я докоснеш, да я прегърнеш, да извличаш пряка утеха от простичкия факт на нейното присъствие. От това ще се откажеш завинаги. Но дали това е чак толкова важно? Казват ти, че трябвало да разбереш, че повече никога няма да я „видиш“ отново, но това въобще не е вярно. „Виждането“ не е проблем. Ивон можеш да „видиш“ еднакво добре и от разстояние милион светлинни години, и от съседната стая. В това съмнение не може да има. Щом връзката помежду ви се осъществява на разстояние няколко континента — а това е установено, — то тя може да се осъществи и от единия край на вселената до другия. Ти си сигурна в това. Изпитваш отчаяна нужда да си сигурна в това.

Обсъждаш го с Ивон. Ивон ти казва онова, което си се надявала да чуеш.

„Върви, мила. Това е нещо, което трябва да се направи. И всичко ще бъде наред.“

Да. Да. Всичко ще бъде наред. За това са съгласни. И така Ноел, след мигновено колебание, им съобщава, че е съгласна да участва в експедицията.

Всъщност, няма как да е била сигурна, че ще се получи. Единственото важно нещо за нея, връзката със сестра й, е било под въпрос. Как е могла да се реши на този ужасен риск?

Но го беше направила. И се беше оказала права, досега. Досега. А какво става сега, чуди се капитанът. Връзката наистина ли се разпада? Какво ще стане с Ноел, пита се той, ако изгуби контакт със сестра си?