Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starborne, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Ето че започна и третият ми мандат като капитан. Май ще трябва да свикна с мисълта, че постът ще е мой, докато съм жив.

Изборите бяха мърлява работа, разбира се — безсрамно политическо пазарене от начало до край. Но сделката е сключена — те постигнаха своето, аз моето, и точка. Вече свикнах да бъда капитан. В което има голяма доза ирония, като се има предвид как винаги съм се стремял да се измъквам от всякакви обществени отговорности. Но предишните ми навици не бива да контролират чувството ми за предстоящото.

Корабът трябва да има капитан. Аз изглежда съм най-подходящият човек за поста. Колкото до мен, трябва просто да продължа да следвам курса, който избрах за себе си преди много години, път на изследовател, в едно или в друго. Колкото до Земята…

Да, колкото до Земята. Никога не бива да забравям от какво се нуждае Земята.

Бедната стара Земя! Всички древни неразбирателства са изчезнали, повечето болка също… и въпреки това нещо не е наред. Болестите и гладът са победени. Животът е почти вечен, ако го избереш такъв. Войната е нещо, за което четем в учебниците по история, нещо антропологично и далечно, странна отживелица, с която са се занимавали предците ни, като канибализма или кръвопускането. И въпреки това! Нещо не е наред! Връщам мислите си назад към всичко, което знам за човешката история, а аз знам много наистина — чумата, кръвопролитията, всички епизоди на изтезания заради самите изтезания, големите и малките престъпления, целия каталог на грехове, които Софокъл и Шекспир, и Стриндберг са разбирали толкова добре, — и се чудя защо не се радваме повече на постигнатото в наше време. Заключението, което се налага от само себе си, е, че ние сме неспокойна раса, която никога не е доволна от нищо, дори от пълното, блажено доволство. Винаги нещо липсва, дори в съвършенството. И именно съзнанието за това липсващо нещо е онова, което ни тласка все напред и напред, във вечно търсене.

Което всъщност е довело и до кръвопролитията и всичко останало — някакво усещане дори у примитивните ни прародители, че нещо трябва да се оправи, чрез каквито да били безумни методи, възможни за момента. Методите ни са ставали по-човечни и по-ефикасни с времето, с напредъка на… ами, на цивилизацията… но онази нужда, онази жажда все още ни яде отвътре. И сега ни е тласнала сред звездите, за да премерим силите си с непознати светове.

Или пък просто прехвърлям собствените си нужди, копнения и неудовлетвореност върху целия човешки род? Доволни ли са повечето от нас от живота си в тази великолепна модерна епоха, и дали това доволно мнозинство не съжалява горките неадаптирали се малцина, поели доброволно на това безумно пътешествие в мрака?

Не ми се вярва. Или поне не искам да го повярвам. И ние ще продължим напред, ние, петдесетимата, докато не открием каквото търсим. (Вече би трябвало да казвам „ние, четиридесет и деветимата“, но старата фраза се е запечатала толкова дълбоко!) И когато го намерим, в което съм сигурен, ще ми се да мисля, че поне за миг ще познаем покой.

Ще ми се връзката със Земята да не се беше прекъснала.

Тревожа се за Ноел. Тя изглежда добре въпреки отсъствието на контакта със сестра й, който я е поддържал в хармония през целия й живот. Но наистина ли е добре? Наистина ли?