Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starborne, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Съвсем естествено, прекъсването на връзката със Земята е дало повод за множество дискусии.

Дали окончателно и необратимо сме изгубили връзка, все още не напълно ясно. Да, Ноел беше казала на срещата между капитана и делегацията, дошла да го уведоми за изборния резултат, че няма надежда връзката да се възстанови; но — както бе признала в частен разговор с капитана на следващия ден — била го казала само за да подсили аргументите на Хайнц в полза на поправката в устава. В действителност Ноел си няма представа дали контактът може да се поднови и чувства известна вина задето е оставила у другите впечатлението, че това е невъзможно.

— Направих го, защото исках всички да се съгласят на компромиса, до който бяхме на път да стигнем — признава тя, но само пред капитана. — Ако не можем да разговаряме със Земята, няма нужда да се тревожим какво биха си помислили за промяната на устава, нали така? Но все пак съществува възможност в един момент, рано или късно, връзката ми с Ивон да се върне. И преди сигналът е отслабвал, а после се е възстановявал.

Казва, че все още чувствала мисловното присъствие на Ивон някъде в себе си. Но вече от дни не успява да улови никакво словесно съдържание в онова, което й изпраща сестра й, и подозира — това е само догадка, но твърде вероятна според нея, — че нищо от онова, което самата тя изпраща към Земята, не достига до Ивон. Непрекъснато се опитва да отвори канала, но без успех. На практика, те са отрязани от Земята и по всяка вероятност така ще си останат.

Никой не смята, че проблемът е свързан с нещо толкова очевидно като разстоянието. Ноел винаги го е твърдяла убедено — сигнал, който не се повлиява през първите шестнайсет светлинни години на едно пътуване, не би следвало рязко да се влоши през следващите няколко светлинни минути. Би трябвало да има поне някакви признаци на отслабване, а такива не е имало, само появил се отникъде шум, шум, който смущава сигнала, а после напълно го прекъсна.

— Това ще да е някаква сила — предполага Рой, — която е стигнала дотук и е повлияла на връзката.

Сила? Каква сила?

Старото хрумване на Ноел, че смущението се дължи на някакъв физичен ефект, подобен на статичния шум, причиняван от слънчевите петна — че е продукт от лъчението на тази или онази гигантска звезда, към която са се приближавали по пътя си, — отново е поставено за разглеждане и в крайна сметка отново е отхвърлено. Както изтъкват Рой и Зиглинде, между реалното пространство и извънпространството няма енергиен обмен, нито каквато и да било вероятност за електромагнитно влияние. Това поне е било категорично доказано, дълго преди да се стигне до изпращането на хора в извънпространството. Вярно е, че уредите на Хеспър улавят от реалния континуум информация от неелектромагнитен вид, информация, която може да бъде превърната в разбираеми данни за реалната вселена; но нищо материално от реалния континуум не може да проникне тук. Извънпространственият тунел е непроницаема стена, която ги отделя от света на физичните явления. Те са извън вселената. На теория биха могли да минат, а може и да са го направили вече, право през ядрото на някоя звезда по пътя си, без това да се отрази както на звездата, така и на самите тях. Нищо, което притежава маса и заряд, не би могло да прескочи бариерата между вселената на реалните явления и празната какавида, която извънпространствената тяга на кораба е изтъкала около тях. Нито фотон не може да премине, нито дори хлъзгавото неутрино.

Но нещо все пак успява да се вмъкне и да създаде неприятности. Пътешествениците развълнувано обсъждат хипотези. Единствената сила, която може да пресече бариерата, заключава Рой, е мисълта. Мисълта е неосезаема, неизмерима, неограничена. Доказателство за това е лекотата, с която Ноел и Ивон са поддържали контакт в реално време през първите пет месеца на пътуването.

— Но нека предположим — казва Рой (от високопарния му тон е ясно, че това е просто хипотеза, която предлага за обсъждане, неподплатен мисловен експеримент), — че смущенията във връзката са причинени от някакви същества с мощни телепатични възможности, които живеят в пространството между звездите.

— Същества, които живеят между звездите — удивено повтаря Пако. Очевидно смята, че идеята на Рой е налудничава, но изпитва достатъчно голямо уважение към интелектуалната му мощ, за да възпре презрението си, поне докато математикът развие докрай хипотезата си.

— Да, между звездите — продължава Рой. — Или в звездите, или около тях. Защо не? Да предположим, че всяко от тези същества може да излъчва телепатични сигнали, точно като Ноел, но комуникационният им капацитет е много помощен от нейния. Когато тези сигнали се изпращат навън, като всеки от тях обхваща, да речем, сфера с радиус от много светлинни години, траекторията на „Вотан“ минава през тези сфери, а телепатичните импулси преминават бариерите на извънпространството със същата лекота като мислите на Ноел и Ивон. И именно тези чуждоземни телепатични излъчвания заглушават сигнала от Земята.

Сега вече Пако е готов да го засипе с възражения, но Хайнц е успял да вземе думата преди него и доразвива хипотезата на Рой от една по-различна гледна точка.

— Ами ако — допуска той — тези същества, за които говори Рой, живеят не в междузвездното пространство, а в самото извънпространство? Ако живеят тук, в тунела, да речем, и ние минаваме през владенията им по пътя си?

— В извънпространствения тунел няма друга материя, освен кораба, който пътува през него — с отровен тон изтъква Зиглинде. — В противен случай тяло, което се движи по-бързо от светлината като нас, би породило унищожителен резонанс, защото според конвенционалните физични закони масата ни е равна на безкрайност, а всяко тяло с безкрайна маса не оставя място за нищо друго в своята вселена.

— Това е така — отвръща Хайнц, невъзмутим както винаги. — Но ако не се лъжа, никой не е споменавал, че въпросните същества са материални обекти. Това, което аз си представям, са гигантски безтелесни създания, големи като астероиди, като планети може би, които изобщо нямат маса, нито са изградени от някаква материя, просто огромни струпвания на чиста ментална сила, които се носят свободно из тунела. Те са местните, извънпространствени форми на живот. Не са направени от нищо, което може да мине за материя. Природата им е абсолютно непозната за нас, понеже обитават този друг свят, който ние наричаме извънпространство, живеят тук така, както ангелите живеят в Рая.

— Ангели — изпръхтява Пако.

— Ангели, точно така! — виква Елизабет, сякаш е получила внезапно вдъхновение и плясва екзалтирано с ръце.

— Разбира се, нямам предвид буквално ангели — казва кисело Хайнц. Поглежда раздразнено към Елизабет. — Но нека приемем, че са там, каквото и да представляват тези непознати същества, тези странни, гигантски неща. И като минаваме през тях, те излъчват биопсихични полета, които прекъсват веригата Ивон-Ноел…

— Биопсихични полета — подигравателно повтаря Пако.

— Да, биопсихични полета, които неволно причиняват смущения — а може и да е нарочно, може би дори се хранят от телепатичната активност на сестрите, попиват я, пируват с енергийния поток, на който са се натъкнали…

— „И ето че с глас, и ето че с пламък без форма, ангели идват при нас и пият от вярата ни безпризорна“ — рецитира Елизабет.

— Какво? — пита Хю, както обикновено объркан от изказванията й.

— Пак цитира поезия — за пореден път му обяснява Хайнц. — Шекспир, струва ми се.

— Джон Дън — пояснява Елизабет. — Защо винаги решаваш, че е Шекспир?

— Шекспир е единственият поет, за който е чувал — подмята Пако.

— „Чуйте, ангели небесни, деца на светлината — продължава Елизабет. — Престоли, власти, господства, серафими, сили, чуйте декрета мой, който винаги ще бъде в сила.“

— Е, това със сигурност е от Шекспир — отбелязва Хайнц.

— Милтън — сладко го поправя Елизабет. Хайнц свива рамене. — От Шекспир е „Ангели и жреци на добротата бдят над нас“ — продължава тя. — Също „Добра да е нощта ти, мили принце, и нека ангели с криле приспивна песен ти изпеят!“

Елизабет е неизчерпаем резервоар. Способна е до безкрай да реди цитати за ангели и определено има желание да го направи, но нетипичният поетичен изблик на Хайнц, за който той почти моментално е започнал да съжалява, е разбунил присъстващите и никой не иска дай слуша рецитациите, защото всеки има по нещо да каже. Пако, което не учудва никого, се старае да погребе идеята под планина от мъжкарско презрение, а практичният Хю среща значителни затруднения да проумее самата идея за безплътни същества, да не говорим за ангели, Хайнц пък продължава да настоява, че е използвал ангелите като словесна метафора и нищо повече. Почти всички останали обаче смятат, че идеята му е страхотна, пък макар и малко неправдоподобна, а малцината, които я посрещат резервирано, са твърде смутени от общия ентусиазъм, за да се изкажат открито против нея. Пък и във всеки случай, терминът ангели изглежда удобно наименование на феномена, който причинява смущенията във връзката.

Почти всички са очаровани от идеята и искат да добавят свои последни щрихи към общата тема, разсъждавайки на глас дали ангелите са благоразположени или злонамерени, дали са свръхинтелигентни или изобщо нямат разум, безсмъртни или мимолетни и така нататък, и така нататък. Джована изказва предположението, че може именно те да са отговорни за злокобните усещания, които тя, Маркъс и Хю са изпитали на повърхността на Планета A. Защо не? Може би тези космически същества, тези „ангели“, не гледат с добро око на човешкото нашествие в междузвездното пространство и правят необходимото да ги спрат. Но Хю, практичен както винаги, предлага да почакат и да видят дали същото ще се случи и с колегите им, които ще кацнат на Планета B, преди да си правят прибързани заключения.

Къде биха могли да живеят космическите същества, също става предмет на дискусия, но по този въпрос никой няма ясна идея. Стигат до консенсусното становище, че дали ангелите живеят вътре в тунела, както е предположил Хайнц, или в някой сектор на истинското пространство, както си го представя Рой, е без значение за момента. От подробно обсъждане се нуждае самото понятие. И онзи следобед групата определено стига до съгласие, че смущенията във връзката между двете сестри по всяка вероятност са дело на незнаен вид чуждоземен разум, до чиито владения понякога се приближават. Тази идея влиза под кожата на всички, дори на Хю. Дори — колкото и да се мъчи да го скрие — на Пако.

Капитанът, който не е присъствал на дискусията, влиза в салона и застива изумен на прага, внезапно попаднал в центъра на урагана от приказки за ангели и биопсихични полета.

— Какви ангели? — пита той след малко. — Къде?

Опитват се да му обяснят, като двама или трима говорят едновременно. Хайнц си мълчи със скръстени ръце и самодоволен вид. Преодолял е първоначалното си раздразнение от вълнението, което случайният му избор на думи е предизвикал, и сега дори му допада идеята, че е разбунил духовете с една толкова безплътна теория. Циничният, земен Хайнц населява с ангели извънпространствения тунел! Не приема на сериозно собствената си идея, поне в частта й за ангелите, веднага разбира капитанът. Но следва ли която и да било част от тази безумна идея да се приема сериозно? След като ги е изслушал и е съумял да проумее част от умозаключенията, с които го засипват, капитанът изглежда смята така.

— Ангели — казва той със замислен и сериозен вид. — Е, защо пък не? Не е лошо като метафора. Определено си струва да се проучи.

Всички се обръщат и го зяпват. Манастирското му минало не е тайна за никого, както и склонността му към мистицизъм — годините в онзи чудат, усамотен манастир близо до Арктическия кръг, онази странна интерлюдия в живота му между дните на изследовател на юпитеровите и сатурновите луни и кандидатстването му за екипажа на „Вотан“. Той никога не говори за този период от живота си, а спътниците му определено не разбират защо му е трябвало да се оттегли от света на върха на голяма научна кариера и да влезе в манастир, точно както и не проумяват защо много по-рано, след получено научно образование, е предпочел да стане актьор. Той винаги е бил истинска загадка за тях, което е и една от причините да го оставят за свой капитан. Всички те обаче са съгласни по един въпрос — че капитанът е сериозен и изключително задълбочен човек — не като Пако, да речем, или като Хайнц — и щом той, истинският философ в групата им, намира нещо интригуващо в тази „ангелска“ хипотеза, то е твърде вероятно в нея наистина да има рационално зрънце.

Какво следва да направят сега обаче? Ако наистина се намират в компанията на непознати създания с изключителни възможности и от незнайно естество, възможно ли е да се намери някакъв начин за осъществяване на диалог с тях?

Инелда предлага Хеспър да настрои сканиращите си уреди така, че евентуално да локализира местонахождението им. Рой подхвърля идеята да започнат широкообхватна кампания по намирането им чрез конвенционални радиоизлъчвания, веднага щом напуснат извънпространствения тунел в близост до Планета B. Хю, в храбър опит да се потопи в духа на нещо, което е принципно чуждо на прагматичната му природа, изказва мнението, че трябва да насочат радиотрансмисии към тези същества, докато все още са вътре в извънпространството, защото ако ангелите живеят в тунела, може би са способни да улавят и електромагнитна енергия, а не само мисловни вълни.

После Хайнц казва:

— Може да опитаме още едно нещо. Без значение къде живеят тези същества, по всичко личи, че техните енергийни вълни, техните мисловни излъчвания, каквото и да е там, могат да проникват вътре в тунела, след като Ноелиният лъч се влияе от тях. Дотук добре. Би трябвало да можем да стигнем до тях по същия начин, чрез мисловни излъчвания. Ноел би могла да се опита да разговаря директно с тях. Да ги попита кои са, къде живеят, защо заглушават връзката й със Земята.

— Да! — виква някой — всъщност Елиът, а Мария и Жан-Клод възкликват същото със секунда закъснение. — Разбира се! Ноел трябва да опита! Ноел! Ноел!

Очите на всички се обръщат към Ноел.

Тя изглежда смутена, дори малко уплашена, но в някаква степен и склонна да бъде убедена. Казва тихо, със срамежлива усмивка:

— Преди не съм се опитвала да говоря с ангели, както знаете. Ако са ангели. Но ако всички искате да опитам…

— Да — намесва се капитанът, изричайки думата с тон, който хората на борда вече са свикнали да разчитат като „не“. — Със сигурност трябва да обмислим такъв един проект, но малко по-късно. Сега не е моментът за това. Близко сме до слънчевата система на Планета B. Първо трябва да се заемем с нея — а за разговорите с ангели можем да се тревожим и след това.