Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starborne, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Капитанът си тръгва от салона и се отправя по главния транзитен коридор към асансьора, който ще го свали до по-ниските нива, където е щабът на отдела по планетарно сканиране, ръководен от Зед Хеспър. Той се отбива там поне веднъж на ден, ако не за друго, поне да позяпа променящите се модели на симулирани звезди и планети, които се появяват и изчезват върху огромния галактически екран на Хеспър. Моделите са абстрактни и капитанът не разбира почти нищо от астрономическия им смисъл — няма как да се получи директен изглед на нормалната вселена от вътрешността на извънпространствения тунел и Хеспър работи изцяло с аналози и еквиваленти, — но дори и така, капитанът намира известна, макар и неясна утеха в мисълта, че хората, чийто живот е затворен в неподатливите граници на този малък кораб, на шестнайсет светлинни години от родния свят, все пак не са съвсем сами в космоса.

Шестнайсет светлинни години от дома.

Трудно е да се проумее, дори за човек като него, преминал сериозно обучение по необходимите дисциплини и трениран в самообладание. Той усеща силата на тази представа, но не и истинското й значение. Може да си каже: „Вече сме на шестнайсет километра от дома“, и лесно да си представи разстоянието. „Вече сме на хиляда и шестстотин километра от дома“ — малко по-трудно, да, но все пак може да го проумее. А „Вече сме на шестнайсет милиона километра от дома“? Това число вече подлага на изпитание способността му да го проумее — бездна, огромна бездна, ужасна, празна, тъмна бездна с гигантски размери, — но му се струва, че е в състояние по някакъв начин да обхване с разума си дори и такова огромно разстояние.

Шестнайсет светлинни години обаче?

Как да си обясни това?

Някъде, току отвъд тунела от извънпространство, през който корабът пътува в момента, лежи блестящо войнство от ярки звезди, пустош от слънца, обгърнала ги отвсякъде, и той знае, че посребрилата му руса брада ще е побеляла напълно, преди светлината на тези звезди да заблещука върху нощното небе на далечната Земя. А в същото време са минали само няколко месеца от началото на експедицията. Истинско чудо е, мисли си той, че сме стигнали толкова далеч така бързо.

Само че има едно още по-голямо чудо. Час след времето за обяд той ще помоли Ноел да прати съобщение до Земята, включващо доклад за свършеното през деня, и той знае, че ще получи потвърждение от Контролния център в Бразилия преди да е станало време за вечеря. Засега това му се струва по-голямо чудо.

 

Излиза от асансьора и се озовава в грижливо организирания хаос на долната палуба. Претъпкани коридорчета се изнизват в разни посоки пред него. Той избира третото отляво и тръгва назад към кърмата, като се привежда леко, за да не засрещне чело в някоя от множеството тръби, които се кръстосват под тавана.

В представите на капитана космическият кораб понякога изглежда строен, тънък, грациозен — лъскав сребърен куршум, врязал се през вселената със скорост, която понастоящем надвишава един милион километра в секунда. Знае обаче, че действителността далеч не е такава. Корабът всъщност изобщо не прилича на куршум. Него не го движат нютоновите сили на действие и противодействие, нито формата му е обтекаема в ни най-малка степен. Очертанията му са ъгловати и тромави, грозновато несиметрични, по-скоро прилича на огромен контейнер, по-разкривен и чуждоземен по форма дори от обикновените космически съдове, със сложна мрежа от надпалубни съоръжения от екстензорни роботи, антени, наблюдателни рамена и други допълнителни устройства, които изглеждат така, сякаш са монтирани както дойде, без всякаква система.

Въпреки това, заради невероятната скорост на „Вотан“ и гладкия му ход — корабът ги носи без никакво триене през огромния празен плащ на извънпространството със скорост, четири пъти по-голяма от тази на светлината, и продължава да се ускорява — капитанът упорито държи на представата си за него като за строен, тънък и грациозен красавец. В тази представа има нещо правилно, което е по-силно от обикновения буквален смисъл. Капитанът знае, че се заблуждава, но е неспособен да прогони този обтекаем образ от ума си, макар да познава отлично истинската форма на кораба отвън и отвътре. Ако не друго, то рутинните му разходки из подобната на лабиринт вътрешност на кораба го сблъскват всекидневно с истината, която е в постоянно и безкрайно противоречие с красивата представа, която си е създал.

Сложните долни нива на кораба представляват особено предизвикателство. Тесните коридори, приютяващи множество товарни куполи, рециклиращи намотки и всякакви други тръби, се кръстосват на всеки няколко метра с неочакваната, лунатична сложност на топологичен пъзел. Но капитанът е свикнал да се движи сред тях, а и по принцип е човек с изключителна грациозност на движенията, прецизен и придирчив към всяка своя стъпка. Външната му, видима уравновесеност отразява силната му склонност към аскетизъм, който е неразделна част от характера му. Теснотията на тези коридори не го притеснява — за него тя е без истинско значение и всъщност изобщо не е пречка.

С лека стъпка той избира пътя си сред жужащи тръбопроводи и се прехвърля през дълга поредица малки издутини в пода. Това са товарните възли. В добре защитени камери под това ниво се намира безценният товар на тяхното пътешествие — медицински машини, костни банки, информационни мехури, газообразни чипове, животински култивирани плаки, екскаваторни арки, почвени проби, комплекти за генна замяна, матрични заготовки, въглеводородни конвертори, климатични възли и други тераформиращи устройства, изкуствен интелект, молекулярни репликатори, шаблони за тежки машини и останалият инвентар от техния светостроителен склад. Под всичко това, в най-долното ниво, се намира зиготната банка, с десет хиляди оплодени яйцеклетки, сгушили се в криокапсулите си, както и достатъчно допълнителна сперма и неоплодени яйцеклетки, които да осигурят значително генетично разнообразие за идните поколения на колонията.

Стига до разклонение, където коридорът внезапно се разширява и свива вляво към малката стая на Хеспър. Залива го ярка, цветна светлина — синя, зелена и шеметно, нажежено червена. Разни неща примигват и просвяткват с комично настървение. Екранът на Хеспър е центърът на вселената, към който всичко тече — от всяко ъгълче на небесната твърд се изливат пороища данни и незнайно как всичко бива уловено и превърнато в образ. Но единствен Хеспър може да го разбере. А може би и той не го разбира, понякога си мисли капитанът.

Въздухът в стаята на Хеспър е топъл и застоял, гъст и влажен като в джунгла. Хеспър обича топлината и винаги държи влажността на максимум. Той е дребен чернокож мъж, с тънки, постоянно стиснати устни и неочаквано ъгловат, крив като клюн нос. Родом е от някакъв остров отвъд Индия. Слънцето трябва да е много силно там. Бледоликият капитан си мисли, че сигурно ще изгори до кокал само за минута, ако някога се озове на този негов остров. Дали и сега Хеспър не търси подобно място, сканирайки настървено вселената, място със също толкова свирепо слънце?

— Виж, капитане — веднага проговаря Хеспър. — Четири нови възможности!

Почуква по екрана — тук, тук, тук и тук. Хеспър е вечният оптимист. Ако питат него, вселената гъмжи от обитаеми светове.

— Значи колко стават? Петдесет? Сто?

— Шейсет и един, в сфера с диаметър от сто и трийсет светлинни години. Възможни слънца, вероятни планетарни конфигурации. — Гласът на Хеспър е лек, висок и всичко, което казва, звучи като песен. — Разбира се, още не съм готов да препоръчам за проверка някое от тях.

Капитанът кимва.

— Разбира се.

— Но скоро и това ще стане, капитане! Скоро и това ще стане, обещавам ти!

Капитанът удостоява Хеспър с механична усмивка. Съвсем скоро, знае той, Хеспър наистина ще открие една-две планети, които си струва да се огледат — всички на борда са превърнали убеждението, че все някъде трябва да съществува такъв свят, в нещо като религия, — но той разбира, че преждевременният ентусиазъм на Хеспър си е точно това — ентусиазъм. Хеспър е умен човек с хипотеза. Всъщност няма значение — пътуването едва е започнало, като си помислиш. Капитанът не очаква Хеспър да го посрещне с новината за ранно откритие, още не. Просто иска да позяпа екрана.

Хеспър му е казвал неведнъж какво би трябвало да означават ярките завихряния и завъртулки на екрана. Поредица от критерии за обитаеми светове. Първо, суровите астрономически данни. Мястото на всяко слънце в основната последователност, признаците за наличие на планетарни тела на конструктивни позиции. Средно орбитално разстояние, насложено върху светлинния интензитет. А после спектроскопското изследване. Данни за наличие на атмосфера. Следва химичният й състав — подходящ или не? А после анализ на биосферата — условия за липса на термодинамично равновесие, показателни за евентуалното наличие на влагоотделяне и дишане — температурният обхват, вероятните най-високи и най-ниски стойности…

Корабът разполага със събиращи информация устройства, които улавят сигнали от дълбините на неразбираемата бездна. Цяло войнство сензорни рецептори с мистериозната способност да проникват през извънпространствения тунел към тъмната действителност отвъд и да събират неуморно информация, информация, която не идва от истинското пространство, но по някакъв начин представлява използваем неин еквивалент и която след това се обработва до тези яркоцветни образи на екрана. Над тях кръжи този дребен човек, преценява ги, отхвърля ги, обмисля ги и неуморно търси новата райска градина, целта на тяхната мисия.

Хеспър иска да обсъдят най-новите му открития. Капитанът го слуша с половин ухо. В момента единственото му желание е да се поотпусне, а точно това му осигурява екранът. Абстрактният рисунък, толкова ярък и жизнерадостен. Дивите спирали от цветове, които се завихрят и просвяткват като полудели комети. Има ли някакво истинско значение в тях? Само Хеспър знае. Той е изобретил тази събираща информация система, той е единственият, наистина единственият, който може да разчете и осмисли тайнствените данни, препратени от корабните сензори. Когато му дойде времето, капитанът ще се вслуша внимателно в данните на дребния човек. Но времето още не е дошло.

Капитанът стои и наблюдава известно време, без да влага мисъл, като малко дете, което изпитва невинна наслада от цветовете и шарките и им се възхищава заради самите тях. А удоволствия той си позволява малко — това е безобидно и успокояващо. Звезди танцуват по екрана в диви хора. Той си представя, че различава стоманеносивата Вега, смарагдовия Денеб и златния Арктур, но знае, че няма начин да е прав. Моделите, които съзира, не са на съзвездията, които е гледал толкова често в леденото небе на Норвегия, по време на дългите нощни бдения. Онова, което Хеспър наблюдава тук, не е самото небе, нито дори точен негов еквивалент, а само извънпространствен корелат на небето, карта на енергийни източници в истинския космос, преработени в напълно чуждите параметри на извънпространственото измерение. Няма значение; нека тези привидни звезди бъдат които си искат, нека бъдат Маркаб или Процион, или Ригел, или Бетелгейзе, или други, които въобще нямат имена — нека бъдат, ако питат него, най-обикновени въображаеми точици светлина. Той иска само едно — да погледа танца им.

Поглъща с благодарност светлинното представление, докато очите му не започват да смъдят и движението не започва да уморява мозъка му. После благодари сериозно на Хеспър и си тръгва.

* * *

Каютата на Ноел е спретната, аскетична и оскъдно мебелирана — няма картини, няма светлинни скулптури, нищо, което да доставя наслада от визуално естество, само няколко малки бронзови статуетки, една гладка овална плоча от зелен камък и няколко предмета, които очевидно са били избрани заради богатата им текстура — парче грапав плат, опънато на рамка, броня на морски таралеж и колекция ръбести парчета варовик. Всичко е на мястото си. Помага ли й някой да поддържа жилището си в такъв идеален ред? Тя се движи спокойно из малката стая, без да се блъска в мебелите, премества някой предмет със сантиметър или два, вдига друг и го претегля в ръка, преди да го върне на предишното му място. Изключителната увереност в движенията й се струва удивителна на капитана, който седи търпеливо и я чака.

Красотата й също го удивлява. Външният й вид е безупречен, правата й тъмна коса е опъната силно назад над челото, прихваната с красива шнола от слонова кост. Кожата й е с наситен средиземноморско-африкански оттенък, гладка и блестяща, сякаш сгрявана от някакъв вътрешен плам. Устните й са плътни, а носът — тесен и прав. Облечена е с мека, широка черна роба със сребриста бродерия по кантовете. Тялото й е привлекателно — случвало се е да я види в банята и знае, че гърдите й са закръглени, а ханшът й е чудесно заоблен. Костната й структура е тънка и изящна, но и много женствена, по класически начин. И въпреки това, поне доколкото на него му е известно, тя не е в интимни отношения с никого на кораба. Защото е сляпа ли? Може би хората не са свикнали да възприемат слепите като потенциални сексуални партньори. Макар че защо, всъщност? Може би защото повечето хора не биха искали да се възползват сексуално от сляп партньор, решава той и моментално възпира сам по-нататъшните си мисли, стреснат от посоката, която са поели, чудейки се защо въобще му е хрумнало да размишлява за сексуалните отношения между възрастни като за „възползване“. Е, от друга страна, може би съчувствието заради недъга й възпира еротичните чувства — съжалението лесно се превръща в покровителство, а то убива страстта. Отхвърля и тази теория като повърхностна и малко вероятна. Възможно ли е хората да я избягват просто от страх, че може да прочете най-съкровените им мисли? Ноел многократно беше подчертавала, че има достъп единствено до ума на сестра си и до ничий друг. Пък и ако нямаш какво да криеш, защо ще се плашиш от телепатичните й способности? Не, трябва да е нещо друго и сега му се струва, че най-после го е открил — просто Ноел е толкова уравновесена, толкова спокойна, до такава степен потънала в слепотата си, в мисловната си сила и в особеното общуване с далечната си сестра, че никой не смее да проникне през барикадите от кристал, които защитават вътрешното й аз. Тя е недостижима, защото изглежда недостижима — странното душевно съвършенство я изолира, точно както изключителната физическа красота понякога държи хората на разстояние. Тя не събужда желание, защото не прилича на другите хора. Тя блести. Тя е безупречна машина, неразделна част от кораба.

Капитанът разгъва текста, който е приготвил, докладът, който трябва да бъде изпратен днес на Земята.

— Не че имаме да им съобщим нещо ново — казвай той, — но въпреки това следва да пратим всекидневното комюнике, предполагам.

— Обратното би било жестоко. Ние сме толкова важни за тях.

Още с първата й дума цялото грижливо отработено спокойствие на капитана се изпарява без следа и той усеща някаква раздразнителност у себе си, дори войнственост и загуба на душевно равновесие. Това го смущава. Изглежда нещо в мекотата и уязвимостта на сладкия й нежен глас незнайно защо го е подразнило. Завладява го някакво стаено напрежение. Дори гняв. Враждебност. Няма представа защо. Неспособен е да обясни тази своя реакция.

— За това не съм много сигурен — подхвърля с грубост, която го изненадва. — Не мисля, че въобще сме важни.

Това е глупаво и той го знае. Думите му са в противоречие със собствените му убеждения.

Ноел също изглежда учудена.

— О, напротив, важни сме, много сме важни за тях. Ивон казва, че с нетърпение чакат съобщенията ни и веднага ги излъчват по всички канали, по целия свят и до Луната също. Новините от нас са ужасно важни за тях.

По тази точка той не може да се съгласи.

— Като куриоз, нищо повече. Един вид последна мода. Безстрашни изследователи, впуснали се сред незнайната пустош на междузвездното извънпространство. Всяко чудо за три дни. — Собственият му глас прозвучава чуждо и дрезгаво в ушите му, речта му е накъсана, с необичаен ритъм, думите идват на изблици. Колкото до самите думи, така груби и саркастични, те също го удивляват. Никога не е говорил по този начин за Земята и нейното отношение към космическия кораб. Подобни мисли дори не са му хрумвали преди. И въпреки това и сякаш напук на себе си той продължава безразсъдно в същата странна посока. — Това и само това сме ние за тях, не мислиш ли? Просто една новост, зрелищно приключение, развлечение за убиване на времето?

— Сериозно ли говориш? Звучи толкова цинично.

Той свива рамене. Незнайно как тази грозна идея му е влязла под кожата, колкото и противоречиви да са аргументите му дори в собствените му уши. Вижда какъв ефект имат думите му върху нея — озадачеността се превръща в недоумение, — но усеща, че вече е стигнал твърде далеч, за да се върне назад.

— След шест месеца вече ще им е писнало до смърт и от нас, и от комюникетата ни. А може и по-скоро. Ще престанат да ни обръщат внимание. След година ще са ни забравили.

Тя изглежда сащисана. Ноздрите й потрепват разтревожено. Обикновено лицето й е маска на спокойствието. Сега не е.

— В много особено настроение си днес, капитане!

— Така ли? Е, може и да си права.

— Не мисля, че си циник по природа. Няма нищо цинично в теб, точно обратното. А ето че днес… говориш такива… такива… — Поколебава се и млъква.

— Такива неприемливи неща?

— Да.

— Може пък просто да съм реалист. Опитвам се да бъда такъв. Реалист, точно така. Реалист същото ли е като циник?

— Защо смяташ, че трябва да си слагаш някакъв етикет?

— Това е важна част от реализма.

— Ти не знаеш какво е реализъм. Ти не знаеш какъв си, капитане.

Нейната контраатака, ако е такава, го удивлява не по-малко от собственото му избухване. Това е една нова Ноел — развълнувана, настървена. Само за секунди разговорът излиза от контрол — твърде зареден с емоции, твърде личен. Тя никога не му е говорила така преди. Същото важи и за него. Той казва неща, в които не вярва; тя изрича неща, които далеч прехвърлят границите на обичайната й кротка резервираност. Сякаш въздухът е наситен с някакво зловредно електричество, статично поле, което влияе на нормалното им поведение, като прави и двамата необичайно напрегнати и агресивни.

Капитанът усеща наченки на паника. Ако наруши деликатния баланс на съзнанието й, дали това няма да попречи на връзката с далечната Ивон?

И въпреки това желанието да кръстосат още веднъж саби надделява.

— А ти знаеш ли какъв съм?

— Ти си човек, който търси себе си. Точно затова си пожелал да тръгнеш на това далечно пътуване.

Той клати отривисто глава, макар да съзнава колко безсмислен е подобен невербален език със събеседник като Ноел.

— О, не, не, не. Твърде елементарно, Ноел. Твърде лесно.

— Казват, че някога си бил известен актьор. Не е ли така? А след това си се занимавал с биология и си направил голямо откритие на една от луните на Юпитер. Или беше на Сатурн? После си станал монах на някакъв пустинен остров. А сега си капитан на първия космически кораб. Аз поне не откривам никаква последователност в заниманията ти. Кой си ти, капитане? Знаеш ли?

— Знам, разбира се. — Но не си прави труда да обоснове този отговор. Думите й са неразбираеми за него. Самият той ясно съзира логиката в необичайната си кариера, за него е очевидно как всяко нещо неизбежно е водело към следващото. Би могъл да й го обясни, но нещо го възпира, гордост може би. Не смята да се извинява за живота си. Което го лишава от единствения смислен аргумент, с който да продължи престрелката. Може само да обърне собственото й оръжие срещу нея.

— Ами ти? — пита той, все така ядосано. — Можеш ли да отговориш на такъв въпрос?

— Мисля, че мога.

— Ами кажи тогава. Същите неща, които ме попита мен. Покажи ми как се прави, става ли? Ти защо пожела да дойдеш тук, Ноел? Какво търсиш ти? Хайде. Кажи ми! Кажи ми!

Тя спуска клепачи над невиждащите си очи и не казва нищо. Тялото й не помръдва, пръстите й са здраво преплетени, устните — стиснати, диша неравномерно. Обръща глава от едната на другата страна няколко пъти, прави го много бавно, като ранено животно, което се опитва да се отърси от болката.

Капитанът не казва нищо — най-сетне е изчерпал запаса си от първокурснически простотии и се страхува, че с казаното дотук вече е нанесъл ужасни щети. Той знае защо е тук Ноел и тя е наясно, че той знае. И как би могъл да не знае? Тя е жизненоважна за мисията, участието й в нея е не толкова въпрос на избор, колкото неизбежното приемане на наложен покров, свързан с пожертването на единственото ценно нещо в живота й. Самият факт, че я е попитал, е достоен за презрение.

Гърлото му е сухо, сърцето му препуска. Цялото му поведение от последните няколко минути го озадачава. Сякаш е бил обладан от зъл дух, точно така. Обсебен. Прави опит да се свърже отново с личността, която смята за своя, и след миг му се струва, че е успял да постигне някаква степен на контакт с човека, за когото се смята.

Може ли да ограничи щетите, чуди се той.

Възможно най-спокойно той нарушава напрегнатото мълчание и изрича:

— Всичко това бяха празни приказки. Надявам се, че ще ми простиш за нещата, които наприказвах.

Тя остава мълчалива. Капитанът съзира едва доловимо кимване.

— Съжалявам, че те разстроих, Ноел. Нямах такова намерение, когато дойдох тук.

— Знам.

— Да си тръгвам ли?

— Трябва да пратя доклада, нали?

— Дали ще можеш сега?

— Не съм сигурна. Но искам да опитам. Почакай малко, става ли?

— Както кажеш.

Тя изглежда полага усилия да се успокои. Очите й още са затворени, но сякаш се движат по-бавно под клепачите. Неразгадаеми бръчици се появяват и чезнат върху широкото й чело. Капитанът се сеща за упражненията по медитация, които беше усвоил на острова, под яркото арктическо небе на Лофотен. Сигурно и тя прави нещо подобно сега, решава той. Седи тихо, наблюдава я, чака.

Най-накрая тя поглежда към него, или поне в неговата посока, и след миг на мълчание проговаря със спокоен тон, който прилича на онзи, който използва обикновено:

— Как, според теб, ни възприемат у дома? Като обикновени човешки същества с необикновена задача или като свръхчовеци, поели на епично пътешествие?

— Няма нужда да продължаваме с тази тема, Ноел, не мислиш ли? И без това нищо смислено няма да излезе от подобен разговор.

— Нека просто сложим точка с този последен въпрос. Кажи ми какво мислиш. Как ни възприемат те?

— На този етап, подозирам, че ни смятат за свръхчовеци, поели на епично пътешествие.

— Да. А по-нататък, според теб, ще започнат да ни възприемат като по-обикновени — хора като самите тях?

Той отправя поглед навътре, към най-съкровените си убеждения. Откритото го изненадва, но въпреки това го споделя с нея, макар то по-скоро да подкрепя мрачните, неочаквано груби думи, които неволно е изрекъл по-рано.

— По-нататък — казва той — ние ще спрем да значим каквото и да било за тях. Ще ни забравят. За тях е важно общочовешкото усилие да се организира тази експедиция. Сега, когато тя е факт, всичко, което следва оттук нататък, за тях е низходящото движение след кулминацията. Ние ще продължим да си живеем живота, каквото и да ни поднесе той, а те ще продължат да си живеят техния — приятен, плитък и безвкусен както винаги — и ще пътуваме по различни и все по-раздалечаващи се пътища до края на времето.

— Наистина ли вярваш в това?

— Да. Боя се, че точно в това вярвам.

— Колко тъжно. Какъв невзрачен финал предвиждаш за великото ни приключение. — Нотка на ирония се промъква в тона й. Станала е много спокойна, сигурно му се присмива наум. Но поне вече няма опасност отново да я разстрои. Възвърнала е самообладанието си. — Само още един въпрос. Самият ти, капитане? Как се възприемаш — като обикновен човек или като супергерой?

— Като нещо средно. Доста повече от обикновен, но определено не и полубог.

— Мисля, че си прав.

— А ти?

— Аз се смятам за съвсем обикновена — меко отвръща тя. — Освен в две отношения. Знаеш кои са те.

— Едното е твоята… — Поколебава се, обзет от моментно смущение и нежелание да назове с думи недъга й. После се втурва с главата напред. — Твоята слепота. А другото, разбира се, е телепатичната връзка със сестра ти.

— Така е. — Усмихва се. Сияйно. Дълга пауза. После казва: — Мисля, че си поговорихме достатъчно по въпроса. Чака ни работа. Хайде да изпратим този доклад.

Бързината, с която е възвърнала самообладанието си, нарушава неговото равновесие.

— Готова си да го изпратиш? Успяла си да се свържеш с Ивон?

— Да. Тя чака.

— Добре, тогава. — Той е изтръпнал, кух. Тя го е надвила, направо го е стъпкала в прахта в този техен необясним двубой. Пръстите му леко треперят, когато разгръща бележките си. Започва да чете бавно: — Ден 117. Скорост… Предполагаемо местоположение…

* * *

Ноел подремва след всяко предаване. Те я изтощават ужасно. Започна да оклюмва още преди да е стигнал до края на днешното съобщение. Сега, когато излиза в коридора, капитанът знае, че ще е заспала още преди да е затворил вратата. Той си тръгва намръщен, обезпокоен от онзи странен изблик на напрежение между тях и от връхлетелия го мистериозен пристъп на брутален „реализъм“, от който се отърсва почти веднага — сега, когато вече не е в компанията на Ноел.

Защо, чуди се той, беше казал, че Земята ще се отегчи от пътешествениците? И че пътуването им не ще има никакви важни последствия за родната планета? Избълвал бе куп глупости. Експедицията беше изкупление за Земята, най-интересното нещо, случило се там през последните двеста години, последната надежда на една задрямала, инертна цивилизация, която се задушава в собственото си спокойствие. Мисията им е важна за човечеството, много е важна и той няма никакви основания да се съмнява в това. По време на стоте години подготовка за това първо междузвездно пътуване общественото вълнение не беше отслабнало и за миг, дори напротив — случвало се бе да пришпорва самите пътешественици, когато безкрайното еднообразие на тренировките и обучението им бе на крачка да ги отегчи. И това вълнение все още го има. Пътуването, макар и бедно откъм събития досега, хипнотизира милионите, които останаха там, у дома. То е като наркотик за тях, като мощен антидепресант, който ги измъква от дългата летаргия. Те са пратеници, пътешественици с мисия, а по-късно, когато открият новата Земя, ще бъдат делегирани колонисти. Човечеството ще се ползва от облагите от откритието им в продължение на хилядолетия. Откъде тогава се взе тазсутрешният изблик на безпричинен песимизъм? Нищо не подкрепя становището, което той така импулсивно беше прегърнал. Досега съобщенията от Земята, предадени от Ивон на Ноел, гъмжаха от въпроси, любопитството на родния свят бе неудържимо от самото начало. Кажете ни, кажете ни, кажете ни!

И понеже съзнават колко важно е начинанието им, пътешествениците всячески се стараят да задоволят това любопитство. Но има толкова малко за казване, ако не броим трансцендентното, онова, което е извън пределите на опита, което познанието не може да назове, а съзнанието да обеме. Само че как можеш да го изразиш с думи?

Как можеш да го опишеш…

Той спира до илюминатора в главния транзитен коридор — правоъгълен прозорец, дълъг десетина метра, който гледа право към заобикалящата ги среда извън кораба. Тук не действа нито едно от информационните аналогови устройства на Хеспър — вижда се действителното пространство, сред което се движи „Вотан“. А то е бездната на бездните. Перленосивата съвършена празнота на извънпространството, плътна и вездесъща, притиска отвсякъде корпуса на „Вотан“. По време на подготвителния период, членовете на експедицията бяха многократно предупреждавани да не разчитат на никаква външна информация, докато прекосяват галактиката, защото ще се движат през бездна с безкрайна дължина, тунел, където няма никаква материя и най-вероятно не ще има гледки, които да ги развличат, нито гроздове на далечни съзвездия, нито блещукащи звезди, нито заблудени метеори, нито дори миниатюрна искрица от два сблъскали се атома, само все същото вечно еднообразие, великата празнота между световете, стена, която ги огражда от всички страни. Бяха ги учили как да се справят с това — да се вглеждат в себе си, да не очакват сетивни наслади от вселената, която лежи извън кораба, да направят кораба своя вселена. И все пак, и все пак, каква заблуда се бяха оказали тези предупреждения! Извънпространството не беше стена, а прозорец. Невъзможно беше за онези на Земята да разберат какви откровения се крият в тази привидна пустота.

Главата му пулсира от сблъсъка с Ноел и капитанът прави опит да възстанови разклатеното си самообладание, потапяйки се в своето най-голямо удоволствие. Един поглед през илюминатора разкрива единственото място, където характерното се превръща в трансцендентно — капитанът за пореден път вижда безкрайните вибриращи вълни от енергия, които се плискат през сивотата, вън, където континуумът е сплескан и изкривен от извънпространственото поле, благодарение на което корабът се плъзга с такава измамна лекота и скорост през огромното разстояние от светлинни години. Онова, което се простира извън кораба, не е нито гола стена, нито празен тунел. Това място между световете е шеметно изобилие от взаимодействащи си енергийни полета, които свързват всичко с всичко останало. То е музика, но тази музика е и светлина; то е светлина, която е и музика, а хората на борда са разумни частици, здраво впримчени в тази огромна, всепоглъщаща вибрация, в тази блестяща радостна песен — вселената. Когато се взира в това поле от светлина, за капитана е пределно ясно, че той и спътниците му ведро напредват към центъра на всички неща, че са се оставили охотно в ръцете на космически сили, които далеч надвишават способността на хората да ги контролират и разберат.

Той притиска длани към хладното стъкло. Приближава и лицето си.

„Какво виждам, какво чувствам, какво изживявам?“

Мигновено откровение, както всеки път. Гледката на тази трептяща бездна може и да плаши — зашеметяващо, насилствено напомняне, че са вън от вселената, отделени от всичко, което е познато и „истинско“, че се носят из това празно място, където законите на времето и пространството не действат. Но капитанът не намира нищо плашещо в това. Нито някой друг от пътешествениците. То е — почти, почти! — отдавна търсеното усещане за единение. Бариерите остават, но въпреки това усетът му за време и пространство е променен, има го и засилващото се предчувствие за нараснали възможности за среща със страховитото нещо, което дебне в празнотата между спиците на космоса, нещо величествено и могъщо. Той знае, че това нещо е част от него и че самият той е част от нещото. Когато стои пред илюминатора, често му се приисква да отвори големия люк на кораба и да се гмурне във вечността. Но не още, не още. Още не е готов да заплува в пространството между световете. Бариерите остават. Пътуването едва е започнало.

Как би могъл да разкаже за всичко това на онези, които останаха у дома? Как да им го разкаже така, че да разберат?

Не с думи. С думи — никога.

„Нека дойдат тук и сами видят!“

Усмихва се. Потръпва доволно. Новоизлюпените му съмнения са си отишли до едно, толкова бързо, колкото се бяха появили. Звездолетът лети напред през безкрайната странна нощ. Увереност се надига в него като прилив. Пътуването им може да завърши единствено с успех, каквото и да става.

Обръща гръб на илюминатора, изчерпан, изпълнен с екстаз.

* * *

Ноел беше първият избран член на екипажа, ако въобще можеше да се каже, че е избирана. За нея това никога не е било въпрос на избор. Нито за нея, нито за сестра й. Целият проект почиваше върху тяхното съгласие да участват в него — ако не бяха такива, каквито бяха, експедицията навярно пак би се осъществила, но щеше да е съвсем различна. А може би и въобще нямаше да се състои. Самото съществуване на Ноел и Ивон беше предпоставка за цялото начинание. Те бяха в центъра на всичко, а съгласието им — обикновена формалност. А след като веднъж се реши, че Ноел, а не Ивон ще потегли с кораба, проверката на пригодността й беше чиста проба прах в очите.

От онези, които наистина бяха пожелали доброволно да се включат в екипажа, Хайнц пръв беше одобрен от управителния съвет, Пако — втори, Силвия — трета, после Брус, Хю, Чанг, Джулия. Капитанът беше един от последните, които преминаха успешно тестовете. Последна от всички, технически погледнато, беше Ноел, но тя, разбира се, вече беше част от проекта, толкова колкото и самият кораб и по същите причини.

За всички тях, освен за Ноел, тестовете бяха еднакви — прости, жестоки, унизителни, нечестни. Най-общо казано, членовете на екипажа са били избрани още преди на някои от тях да им хрумне, че биха искали да участват. Светът беше станал много малък. Способностите на всеки човек се знаеха. Вече никой не беше особено известен, но и никой не беше анонимен.

Известни формалности все пак бяха спазени. Съществуваше възможност тайната предварителна селекция да е допуснала някоя и друга грешка, а грешките бяха нежелателни. Хиляда и сто кандидати бяха призовани да попълнят петдесетте места на борда на кораба. Кандидатите бяха от всички точки на света — съзнателно безпристрастна и представителна географска извадка. Много от старите нации, които някога са били толкова отчетливо и шумно самодоволни, все още упорито съществуваха, по-скоро като сантиментална идея, отколкото като суверенни държави, но все още не бяха останали окончателно в миналото и в този смисъл беше добра идея да им се замажат очите. По тази причина всяка от бившите суверенни нации или исторически значими народности се включи с неколцина свои бивши граждани в дългия списък. Така че сред кандидатите фигурираха представители на повечето или пък на всички — кой всъщност би могъл да каже, старите разграничения толкова често са били маловажни и съмнителни — расови, етнически и религиозни групи, доколкото тези групи все още съществуваха и се възприемаха като важни в малкото и интимно общество, родило се от бурните, хаотични общества на индустриалната и постиндустриалните епохи. В космическия свят вече не беше от голямо значение, че един човек може да мисли за себе си като за финландец, друг да се смята за турчин или за германец, или за британец, хаваец или швед, а вече не беше и лесно да поставиш повечето хора в старите расови рамки, които някога са имали такава страховита роля, стопили се бяха и безбройните религиозни различия. Но имаше и такива, за които — навярно по причини от философско естество или по сантиментални причини, или заради някаква естетика, или поради неясно усещане за историческа връзка, или от любов към анахронизмите, или просто от едната заядливост — все още беше важно да заявят: „Аз съм уелсец“ или „Аз съм от Римската католическа църква“, или „Във вените ми тече кръвта на норманската аристокрация“. Такива хора бяха смятани за чудати и ексцентрици, но пък ги имаше много, дори и сега. Светът беше изминал дълъг път, да, и въпреки това древните белези, останали от големите институции и различията на бившите цивилизации, все още изникваха навсякъде като фосили, които побеляват и съхнат на слънцето. Вече не представляваха проблем, да, но все още не са престанали да съществуват. А навярно и никога не ще престанат. Така че дългият списък с кандидати за „Вотан“ се оказа една прецизна представителна извадка. Окончателната група също щеше да бъде такава, доколкото това се окажеше осъществимо. Формалностите наистина бяха спазени.

Изпитващите бяха петима, всичките изтъкнати и достопочтени граждани, които седяха около една маса на най-горния етаж на висока сграда в Цюрих, чиито огромни прозорци по цялата дължина на стените предлагаха чудесен изглед чак до Португалия. Кандидатът заставаше пред тях и те му задаваха разни въпроси от лично естество, чиито отговори са им предварително известни, въпроси за техническите му умения, физическото здраве, психическата стабилност и охотата му да се сбогува със света и да прекара от една до пет години, или дори повече, в близко съжителство с четиридесет и девет непознати, и от начина, по който го слушаха, ставаше ясно, че изобщо не чуваха нито дума. След това го караха да говори за недостатъците си. Ако се поколебаеше, те сами му изброяваха няколко такива, като понякога списъкът бе доста дълъг, и го молеха да коментира най-големите си провали, пет по свой избор. Целият разпит продължаваше в повечето случаи най-много двайсет минути. После съобщаваха, че кандидатът е отхвърлен. Всеки, явил се пред съвета на изпитващите, получаваше този отговор, изречен спокойно, директно, без следа от неудобство или извинение: „Съжаляваме, отпадате от списъка.“ Целта беше да видят как ще реагира човек. Това беше истинският тест — всичко преди него беше само маневриране и преструвка.

Одобрени бяха онези, които бяха отхвърлили отхвърлянето. Някои го направиха по един начин, други — по друг. Точки се даваха за арогантност, стига да е била разумна и аргументирана. Човекът, който след това щеше да получи поста капитан за първата година от пътуването, бе казал просто: „Не говорите сериозно. Аз очевидно съм достатъчно квалифициран. Не ме правете на луд, моля.“ Хайнц, който бе швейцарец и освен това бе син на един от изпитващите, беше избрал подобен подход, уведомявайки ги, че светът ще понесе една от най-големите си загуби, ако не променят решението си, но че той имал достатъчно високо мнение за човешката раса, за да вярва, че ще го преосмислят. Наблегнал, че е участник в конструирането на още недовършения „Вотан“ и че знае повече за кораба от всеки друг. Наистина ли смятали, че ще им го построи и после ще си остане на Земята? Хю, който наистина с гордост се нарича уелсец, също бе реагирал с хладната и твърда увереност, че изпитващите правят голяма грешка. Той бил конструктор на планетарното оборудване, с чиято помощ хората от „Вотан“ щели да проучват новите светове — редно ли било да му отнемат възможността да управлява собственото си оборудване и ако е така, кой щял да го модифицира на място, за да посрещне неочакваните предизвикателства? И така нататък.

Повечето от жените кандидатки бяха склонни да обуздават раздразнението си чрез доза тъга или съжаление, отчасти заради себе си, но главно — същата конструктивна арогантност, само че зле прикрита! — заради самото начинание. Силвия обяснила, че знае повече за тектогенетичната микрохирургия от всеки друг жив човек и как биха могли да се адаптират идните поколения от звездни колонисти към някои проблемни аспекти на новата околна среда без нейните специални умения? Джована също отбелязала, че ще е много жалко експедицията да бъде лишена от уникалните й способности — основната й специалност беше метаболитната химия и имаше нещо магическо в усета й за връзката между молекулярните структури и хранителната среда. Зиглинде пък, която беше помогнала да се разработят някой от фундаменталните математически теореми на извънпространственото пътуване, заявила кратко и ясно, че мястото й е на борда на този кораб и че не приема опита да я отхвърлят. И така нататък.

Онова, което изпитващите бяха търсили — и намерили във всички онези, на които се бяха спрели още преди началото на събеседванията, — бе изявата на оправдано самочувствие, обуздавано от философски реализъм. Всеки, който изпаднеше в ярост, гняв или плачеше и се молеше, щеше да бъде отхвърлен без обяснения. Само че никой не го направи, нито един от предначертаните петдесет.

В края на целия този процес дошъл редът на Ноел да се яви пред изпитната комисия и те изнесли и пред нея малкото си представление. Поговорили си известно време, после изрекли ритуалната присъда: „Съжаляваме, отпадате от списъка“, при което тя помълчала доста дълго, сякаш се опитвала да проумее неразбираемите думи, които току-що изрекли, а накрая казала по своя си деликатен начин:

— Тогава може би ще предпочетете сестра ми да замине вместо мен.

Това бил перфектният отговор и те й го казали. Сестра й, съобщили те, била реагирала по абсолютно същия начин в същия момент на собственото си събеседване.

— Значи нито една от нас няма да замине? — объркано попитала Ноел.

— Това беше само тест на реакцията ви — обяснили й те.

— А — казала тя. — Виждам. — И се засмяла — изкискала се всъщност, както правеше почти винаги, случеше ли се да използва този специален за нея глагол, и те, макар да не знаели на какво точно се смее, се засмели с нея въпреки това.

Ноел поискала да узнае, в самия край на събеседването, как са решили коя сестра ще замине и коя ще остане.

Хвърляхме ези-тура, гласял отговорът.

Тя така и не разбрала дали това е истина.

* * *

Ноел лежи, потънала в неспокойни сънища. Намира се на някакъв кораб, архаичен тримачтов платноход сред вълните на ледено море. И го вижда, наистина го вижда. Остри ледени висулки блещукат по такелажа, после някоя се откъсва под напора на свирепия вятър и се разбива с тих звън в палубата. Палубата е покрита с хлъзгав, бляскав слой от тънък, твърд лед, който затруднява придвижването. Огромни, ерозирали айсберги се клатушкат бясно в сивата вода, надигат се, блъскат се във вълните, потъват. Ако някой от тях удари корпуса, корабът ще потъне. Досега са имали късмет, но сега ги дебне една по-невидима заплаха. Морето замръзва. Съсирва се, сгъстява се, превръща се в злобна течност, която се плиска в плътни, мазни вълни. Широки лъскави късове подскачат по вълните — приижда нов лед, сблъсква се, стърже, после се прекатурва — ледените късове са във война, нащърбват се един друг по краищата, но някои от тях подписват спогодби и се съюзяват, оформяйки едно огромно, неумолимо ледено поле. Когато морето замръзне изцяло, корабът ще бъде смазан. А то вече замръзва. Корабът с мъка се движи напред. Платната се издуват безпомощно, изпъвайки напразно въжетата си. Вятърът превръща такелажа в лира, покритите с лед въжета звънтят и пеят. Корпусът скърца като старец в безмилостната хватка на леда. Дъските поддават. Краят е близо. Ще загинат до един. Ще загинат до един. Ноел излиза от каютата си, качва се на палубата, сграбчва парапета, залита, моли се, чуди се кога ли юмрукът на вятъра ще разцепи замръзналата тъкан на платната. Нищо не може да ги спаси. Но ето че… Да! Да! Нещо проблясва в небето! Ивон, Ивон! Тя идва. Носи се като богиня в черното, обсипано със звезди небе. Ледът се отдръпва. Въздухът се смирява. Корабът е свободен. И продължава необезпокояван по пътя си напред, към уханните тропици, към земите на подправките и перлите.

* * *

— Според някои светът щял да загине в огън — казва Елизабет. В салона онези, които не играят го, са подхванали апокалиптични теми. — Според други — в лед.

— Цитираш ли нещо? — пита я Хю.

— Естествено, че цитира — намесва се Хайнц. — Знаеш, че Елизабет винаги цитира нещо. — Покрай другите неща, дългокраката и сламеноруса Елизабет е и официалният бард и хроникьор на „Вотан“. Всички на борда така или иначе трябва да са и „нещо покрай другите неща“ — многобройните умения са част от правилата. Но ако Елизабет е луда по нещо, това е поезията. — Сигурно е от Шекспир — предполага Хайнц.

— Не е толкова старо — възразява Джована, вдигайки поглед от игралната си дъска. — Само отпреди четири или петстотин години най-много. От някой американец.

— Фрост — пояснява Елизабет. — Робърт Фрост.

— Това някакъв вид лед ли е? — пита някой.

— Име е — обажда се друг.

— „От туй що знам аз за страстта“ — подхваща Елизабет и от тона й става ясно, че отново цитира, — „от двете огъня избирам.“

В този момент капитанът влиза в салона, Пако поглежда към него и казва, както винаги гръмогласно и без задръжки:

— Ами ти, капитане? Според теб как ще свърши светът? Вече обсъдихме избухването на слънцето в свръхнова, разгледахме ентропичната гореща вълна, дискутирахме и повишаването на морското равнище, докато всичко живо се издави. Не пропуснахме чумата, сушата и вулканите. Сега ти кажи.

— Фимбулзимата — отвръща капитанът. — Рагнарок[1]. — Варварските, полузабравени думи се изплъзват от устата му кажи-речи по своя воля. Северните ветрове на детството му разравят заспали спомени. Той вижда мразовитите пейзажи на родния север да блестят, сякаш в огън, въпреки свидливата зимна светлина.

— Гибелта на боговете, да — потвърждава Елизабет и го дарява с разтапяща усмивка на неприкрита любов, която капитанът, потънал в полярни спомени, не вижда.

Лица се обръщат към него. Искат да чуят нещо повече. Капитанът посяга надълбоко към знанието на предците и подема:

— Ще дойде време, когато слънцето ще почернее. Не ще излъчва светлина, нито топлина, а зимата ще дойде три пъти подред без лято помежду. Това е фимбулзимата, великата зима, която предвещава края на света. Навсякъде в мрака се водят войни, брат убива брата от алчност, баща ляга с дъщеря си, сестра с брат си, светът се превръща в бардак.

Елизабет кима. Тя също знае тези древни скандинавски легенди. Измърморва под нос, като се поклаща ритмично напред и назад:

— „Ера на брадва, ера на меч, щитове ще се ломят. Ера на вятър, ера на вълк, натам върви светът.“

— Да — продължава капитанът и потръпва, в плен на могъщите древни образи. — Огромен вълк ще погълне слънцето, а друг — луната. Звездите ще изчезнат от небето. Дърветата ще бъдат изтръгнати от корен, планините ще се сринат и всички връзки и окови ще бъдат разкъсани и отхвърлени. Морето ще излезе от бреговете си, а змията на Мидгард[2] ще се събуди, ще изпълзи на земята и ще опръска всичкия въздух и всичката вода с отровата си, а вълкът Фенрир ще се освободи и ще тръгне към нас със зейнала паст, долната му челюст ще захапе Земята, а горната — небето. Страх цари навсякъде. Защото това е денят, когато боговете ще срещнат ориста си.

Млъква, разигравайки наум последната титанична битка — Тор убива змията Йормунганд, но сам умира от отровата й, вълкът изяжда Один, но синът му Видар разкъсва гърлото на звяра, а великанът Сурт излиза от Муспелхайм и засипва земята с огън, който изгаря целия свят. Но тези неща капитанът не ги казва на глас. Усеща, че достатъчно дълго е стоял в светлината на прожекторите. И някакъв арктически мрак е започнал да сковава духа му. Ледът, тъмнината, гладните вълци, издигащи се над обхванатия от пламъци свят. А земята на неговите предци, викингите, е толкова далеч, носи се сред празнотата на нощта, върти се безкрай около оста си някъде далеч зад него — точица, песъчинка. Нищо. Всичко.

След миг Елизабет подхваща легендата:

— „Воня на дим се носи и бушува червенеещ пламък. Огънят облизва самото небе.“ — Умът й е като претъпкан склад за поезия. Но дори и тя не успява да си спомни следващия стих.

— И после? — пита Пако; Разперва ръце навън и нагоре, с вдигнати длани. Пако е дребен, стегнат мъж с изключителна физическа сила и лично излъчване и всеки негов жест винаги е по-изразителен от необходимото, просто защото раменете му изглеждат два пъти по-широки, отколкото е нормално за човек с неговия ръст. — Това ли е? Краят? Всички са мъртви и повече няма нищо? Завесата се спуска, друго действие не се предвижда, оглеждаме се и виждаме, че театърът е празен?

— После идва изкуплението — отнесено казва капитанът. — Прераждането. Новият свят се въздига от пепелищата на стария.

Не е сигурен. Някои подробности от историите на баба му са избледнели след всичките тези години. Но така трябва да е — прераждане. Така е във всички митове, без значение от кои земи идват — светът бива унищожен, така че да се появи наново, чист и необременен. Иначе в историите не би имало смисъл. Какъв би бил смисълът, ако след Гибелта на боговете има само безкрайна празна нощ? По този начин целият живот би бил сведен до жизнения опит на всеки смъртен — всеки един от нас се ражда в плът и живее, добре или зле според случая, а после умира, сбогом и толкоз, всичко свършва. Но това е така само в индивидуалните случаи. Нов живот се ражда дори в мига, когато ние се разделяме с нашия — вечен цикъл на прераждане и завръщане. Ние стигаме до края си, да, но светът на смъртните продължава да живее и смъртта винаги е последвана от още живот. Това би трябвало да важи и за планетите. Рано или късно те може и да умрат, но от мъртвата коруба на стария свят се раждат нови светове и така всичко продължава, свят без край, винаги идва нова зора след мрака, в който е угаснал вчерашният ден. Никога не трябва да има абсолютен и финален край, никога. Никога.

— Между другото — бодро се намесва Хайнц, а Хайнц винаги е бодър, — за нас светът вече е свършил. Защото никога няма да го видим отново. За нас той вече се превръща в мит. А и без това умираше, още преди да го напуснем, нали така? И сега, по отношение на нас, той е мъртъв и ние сме неговото прераждане. Ние, както и всичките яйцеклетки и сперматозоиди във фризерите долу.

— Ако — вдига пръст Пако. — Не забравяй голямото ако.

Хайнц се засмива.

— Няма ако. Небето е пълно със светове и ние все ще намерим няколко. Трябва ни само един подходящ и толкова.

* * *

Всъщност Хайнц е прав, съгласяват се всички, светът, който бяха оставили, на практика вече беше мъртъв — човешкият свят, тоест, въпреки че няколко стотици милиона човешки същества все още шаваха по повърхността му. Беше преминал успешно през всички конвулсии на двайсетия и двайсет и първия век, хилядите остри кризи от демографско, националистическо и екологично естество, и беше навлязъл в епоха толкова стабилна и щастлива, че изглеждаше неразличима от смъртта, защото онова, което е спряло да расте и да се променя, вече не носи най-важните характеристики на живота. Понастоящем Земята беше дом на бавно, но сигурно намаляващо население от здрави, богати, предпазливи, напълно цивилизовани хора, водещи лесен живот в едно удобно общество, поддържано от безброй автоматиризирани устройства. Всичките им проблеми бяха разрешени, освен най-големият, а именно, че решенията се бяха превърнали в проблеми и че във всяко едно отношение тенденциите бяха поели по низходяща крива, която водеше към неминуема смърт. Това никой не го беше очаквал — че краят на борбата и стремежите на практика ще означава край на живота. Но така се оказа. Последната слаба искрица на човешката виталност беше тук, на борда на „Вотан“, и с всяка секунда навлизаше все по-навътре и по-навътре сред заливите на галактиката.

Каква ирония. Космически кикот. Светът, освободил се най-после от войни и по-дребни конфликти, от неравенства, болести и глад, се носеше в спирала надолу по един на пръв поглед неотменим курс. По коктейлите хората се застояваха на приказка и обсъждаха спокойно края на човешката раса, който щял да настъпи след пет или шест века, идея, която никой не си правеше труда да оспори и която беше повод повечето хора да спрат и да поразмишляват върху съдбата на човечеството за… е, за цели десет или петнайсет минути.

Експлозивният демографски растеж от началото на индустриалната ера беше овладян толкова успешно, че на практика вече почти не се раждаха деца. Макар средната продължителност на човешкия живот напоследък да надвишаваше едно столетие, на Земята нямаше и един район, където населението да не намалява, защото раждането на деца беше станало нещо толкова необичайно, че раждаемостта не успяваше да компенсира смъртността. Светът се беше превърнал в огромно приятно предградие, населявано от заможни, застарели, бездетни хора.

Всички съзнаваха проблема, разбира се, само че всеки чакаше някой друг да направи нещо по въпроса. Спокойните, зрели, доволни от живота си и емоционално стабилни техни съвременници като правило проявяваха твърде слаб интерес към идеята сами да раждат и отглеждат деца, а по-ранните експерименти децата да се създават по изкуствен начин и да се отглеждат колективно, се бяха провалили в една или друга степен.

Макар никой да не го казваше на глас, човешката раса изглежда се опитваше да направи едно-единствено нещо и това бе любезно да се остави да измре. Повечето хора смятаха това за много тъжно. Но какво биха могли да направят по въпроса, ако въобще можеше да се направи нещо?

„Вотан“ беше един отговор на този въпрос. Породи се движение — и то беше най-интересното нещо, случило се на Земята през последните двеста години — да бъде основана втора Земя на някоя далечна планета. Няколко десетки от най-добрите и най-умните представители на по-младото поколение — мъже и жени в третото и четвъртото си десетилетие — да заминат на борда на междузвезден кораб, за да открият и населят свят около друга звезда. Надеждата бе, че сред предизвикателствата на един неопитомен примитивен свят колонистите и техните родени сред звездите деца ще си върнат хъса и енергията, които някога са били основните характеристики на човешката раса, и така ще се стигне до възраждане на човешкия дух — който те, може би, след петстотин или хиляда години биха могли да присадят обратно на майката Земя.

Може би.

Превръщането на теорията в реалност изискваше доста усилия, но все още се намираха достатъчно хора, които с желание да се хванат на работа. Космическият кораб трябваше да се проектира, построи и изпробва. И трите неща бяха направени. Екипаж от достатъчно безстрашни хора с приключенски дух трябваше да бъде подбран. И това бе сторено. После дойде ред на отпътуването. И ето че вече бяха на път. Трябваше да бъде открит обитаем свят. Сканиращите уреди работеха с пълна пара.

А после, ако някой що-годе подходящ свят наистина се появеше, там трябваше да бъде основана колония, която да се самоподдържа, без значение колко враждебна можеше да се окаже средата…

Да. Голямото ако.

* * *

— Обеща да ме научиш да играя — казва Ноел и се цупи. Пак са в салона на кораба, един от двата центъра на социален живот тук, на борда на „Вотан“. Другият е банята. Играе се на четири дъски, играчите са обичайните — Елиът и Силвия, Рой и Пако, Дейвид и Хайнц, Майкъл и Брус.

Капитанът е очарован от нацупената физиономия на Ноел — така прилича на малко момиченце, толкова е мило, толкова човешко и толкова необичайно за нея. През последните няколко дни двамата са преодолели известното напрежение, породило се така внезапно помежду им, и отново работят добре заедно. Той й изчита съобщенията, тя ги предава на Земята, а от другия край на телепатичната връзка долитат отговорите, обичайните бодри възгласи, новини, политика, спорт, времето, най-интересното от сферата на изкуството и науката, специални поздрави за този или онзи член на експедицията, общи най-добри пожелания — всичкото леко, плитко, приятно, точно каквото биха изпратили благоразположените, скучни хора от Земята на своите побягнали синове и дъщери. И така ще продължава, смята капитанът, докато е налице контактът между Ноел и Ивон. Разбира се, някой ден сестрите вече няма да са на разположение и контактът в реално време между Земята и нейната колония сред звездите ще се прекъсне, но това не е проблем, който изисква вниманието му днес, нито всъщност въобще.

— Научи ме, капитане — настоява отново тя. — Наистина искам да знам как се играе тази игра. Сигурна съм, че мога да се науча. Имай вяра в мен.

— Добре — съгласява се той. Играта може да се окаже ценна за нея, приятен начин да запълва свободното си време, да си отпусне душата. Тя води толкова уединен живот, по-затворен, отколкото другите на кораба, движи се в пълна самота сред целомъдреното си съществуване, единственият й близък човек е на шестнайсет светлинни години и се отдалечава с всеки изминал миг.

Повежда я към игралните дъски. Ноел потръпва само за миг, когато ръката му я докосва над лакътя, после се отпуска с цената на видимо усилие и го оставя да я води през стаята.

— Това е дъска за го — казва капитанът. Хваща ръката й и нежно я притиска към дъската, плъзва я по ширина, после по дължина, така че да придобие някаква представа за размерите и текстурата й. — Има деветнайсет хоризонтални и деветнайсет вертикални линии. Камъчетата се поставят в пресечните точки на тези линии, а не в квадратчетата, които оформят. — Показва й схемата на пресичащите се линии като плъзва върховете на пръстите й по тях. Те са нанесени с плътно мастило и тя явно усеща релефа им върху гладката дъска, защото когато пуска ръката й, тя бавно придвижва пръсти по линиите сама, при това без видимо усилие.

— Тези девет точки се наричат звезди — продължава той. — Те служат като ориентири. — Допира пръстите й до всяка от деветте звезди поред. Те също изпъкват само с тънкия слой зелено мастило, но тя изглежда ги усеща съвсем ясно, все едно са релефни. Всичките й сетива сигурно са необичайно изострени, като компенсация за това, че едното липсва напълно. — В тази посока линиите са обозначени с числа, от едно до деветнайсет, а в другата — с букви, от A до T, като се пропуска I. Така разполагаме с координати, които ни позволяват да обозначим позициите на дъската. Това е B10, това е D18, това е J4, ясно е, нали?

Той слага върха на показалеца й върху всеки от координатите, които изрежда. Тя откликва с усмивка и кимване. Въпреки това капитанът не е оптимист. Как би могла тя да играе върху дъската само по памет? Невъзможно. Но Ноел изглежда уверена в себе си, докато прокарва пръсти по ръбовете на дъската и си мърмори тихичко:

— A, B, C, D…

Другите игри са замрели. Всички в салона ги наблюдават. Той насочва ръката й към двете кутийки с камъчета, черните от полиран гранит и белите от седеф, и й показва традиционния начин да вземеш камъчето между два от пръстите си и да го поставиш с щракване върху дъската. Кожата на ръката й е хладна и много гладка. Самата ръка е тясна и тънка, почти чуплива на вид, но не трепва.

— По-добрият играч използва белите камъчета — казва капитанът. — Черните винаги играят първи. Играчите се редуват, като поставят само по едно камъче на всеки ход, на някоя от незаетите пресечни точки. Поставените камъчета не се местят повече, освен ако не бъдат пленени, в който случай веднага се махат от дъската.

— А целта на играта каква е? — пита тя.

— Да контролираш колкото се може по-голяма част от игралното поле с колкото се може по-малко камъчета. Строиш стени. Опитваш се да обградиш камъчетата на противника, докато той се опитва да огради твоите. Точките се смятат според броя незаети пресечки вътре в стените ти, плюс броя на пленниците, които си взел.

Тя се взира с нетрепващ поглед в негова посока, демонстрирайки напрегнато и дори прекалено внимание, което е още по-трогателно заради своята безполезност. Капитанът методично й обяснява игралната техника — поставянето на камъчетата, завземането на територия, пленяването на противниковите пулове. Илюстрира казаното, като разиграва различни ситуации на дъската, изричайки на глас местоположението на всяко камъче, което поставя.

— Черните държат P12, Q12, R12, S12, T12, запомни ли? — Кимване. — А също и P11, P10, P9, Q8, R8, S8, T8. Ясно? — Още едно кимване. — Белите държат…

По някакъв начин тя успява да визуализира позициите, повтаря ги след него и задава въпроси, които показват, че вижда ясно дъската в мислите си.

Капитанът се чуди защо ли е толкова изненадан. Чувал е за слепи шахматисти, при това добри — те явно са способни да запомнят позициите на фигурите върху дъската и да актуализират вътрешната си представа при всеки следващ ход. Ноел сигурно има същата хипертрофирала памет. Но играта на го не е като играта на шах. В началото на всяка шахматна партия играчът, който я открива, има по-малко от две дузини възможни ходове. При го съществуват триста шестдесет и един възможни хода за първото поставено камъче. Една игра на го може да се развие по повече начини, отколкото атоми има във вселената. Шахматната дъска има само шестдесет и четири квадратчета, върху които се придвижват намаляващ брой фигури, като броят на вариантите за всеки играч намалява с времето, докато от първоначалните трийсет и две фигури останат само няколко. Броят на камъчетата при го също намалява с напредъка на играта, но тяхната липса усложнява позиционната надпревара за територия върху дъската, вместо да я опростява.

Дори и така, Ноел изглежда схваща основното. След двайсетина минути вече е разбрала основните стратегии. И няма съмнение, че е способна да следи безпогрешно движението върху дъската. Докато й обяснява различни маневри, капитанът на няколко пъти й дава грешни координати — първия път случайно, защото цифрите и буквите всъщност не са отпечатани върху дъската, а и той отдавна не е играл, така че се случва да допуска грешки — а после още на два пъти нарочно, за да я изпита. Всеки път тя го поправя, като казва тихичко:

— №13? Не е ли на №12?

След известно време Ноел заявява:

— Мисля, че вече всичко ми е ясно. Какво ще кажеш да изиграем една игра?

* * *

По-късно същия ден в банята Пако, Хайнц и Елизабет обсъждат предполагаемия сексуален живот на капитана. Това е една от любимите им теми. В голямата си част сексът, който се прави на борда на кораба, а той никак не е малко, се демонстрира съвсем открито, в преносен, а понякога и в съвсем буквален смисъл. Тези хора са продукт на една високо цивилизована, а може би и прекалено цивилизована епоха. Има много малко табута за тях. Но капитанът, за разлика от всички останали на борда, педантично пази личния си живот далеч от очите на своите спътници.

— Той въобще не прави секс, нито иска да прави — настоява Пако. — Бил е монах преди експедицията, както знаете. Член е на онази шантава колония от медитиращи мистици близо до Северния полюс, някъде край бреговете на Скандинавия. И досега си е такъв по душа — монах. Целият е от лед, до мозъка на костите си. Личи си и по лицето му — слабо и строго, с тънки устни и малка брадичка, която непрекъснато подрязва. Но най-вече очите. Ужасни сини очи. Като синия лед на глетчер са. Те показват какъв е отвътре.

— Грешиш — възразява Елизабет. — Лед отвън, огън отвътре.

— А ти си от онези, които предпочитат огъня — поднася я Пако. — Не мисли, че не слушам, когато почнеш да ни декламираш някоя поема.

Елизабет се изчервява чак до малките си гърди и му се изплезва.

— Май си влюбена в него — казва Пако. — Признай си, Лизи.

Вместо да отговори, тя насочва подвижния душ към него и го облива с пенлива струя гореща вода. Пако, повече развеселен, отколкото раздразнен, пръхти и надава рев като ядосан морж, после се оттласква нагоре с мощен плясък на лактите, хвърля се към нея, хваща я през кръста, дръпва я надолу в басейна и потапя главата й под водата. Елизабет се мята в хватката му, размахва тънките си ръце, после започва да рита трескаво с дългите си стройни крака във въздуха, когато Пако я обръща със смях надолу с главата. Хайнц, който е висок и слаб, с вечно усмихнато, закачливо лице и хлъзгаво, на практика неокосмено тяло, се плъзва напред и с едно движение потапя Пако под водата заедно с Елизабет, и за няколко мига и тримата пляскат хаотично в объркана плетеница от размахани крайници — бледата, тънка севернячка Елизабет, набития, мургав латиноамериканец Пако и блестящия, красив тевтонец Хайнц. После изскачат едновременно на повърхността, като едва си поемат дъх от смях.

Пако, Хайнц и Елизабет са неразделно трио през последните месец и половина. Привличането помежду им тече във всички възможни посоки, макар и не с еднаква сила. Елизабет има силни чувства и към двамата мъже, Хайнц харесва Елизабет, но е страстно влюбен в Пако, Пако изпитва силно влечение към Елизабет по силата на привличането между противоположности, но — донякъде за своя собствена изненада — е безнадеждно запленен от естествената самоувереност и всеядната сексуалност на Хайнц. Досега отношенията им демонстрират забележителна тристранна стабилност, но, разбира се, никой не очаква това да продължи вечно. Пътуването едва е започнало, все пак. Двойки и тройки ще се оформят, разпадат и прегрупират в нови конфигурации отново и отново, и отново, точно както е модерно на Земята, но навярно с по-голяма динамика, предвид ограничения избор при едно население, което за момента наброява едва петдесет души, при това в една напълно затворена среда, от която няма измъкване. Досега нито една от връзките, създали се на борда на „Вотан“, не е продължила повече от седем седмици. Тяхната е на път да подобри местния рекорд.

След боричкането във водата тримата седят един срещу друг на ръба на басейна и продължават да се смеят — единият избухва в смях, другите се заразяват от него и така всеки по реда си. Бледото, тъничко тяло на Елизабет е порозовяло от подводната лудория — плътта й сияе, малките й гърди се надигат. Пако плъзва собственически поглед по снагата й, а Хайнц оглежда умилително и двамата, сякаш се чуди дали да не ги обгърне с дългите си ръце и пак да ги бутне обратно в басейна.

Въздухът в малкото, ярко осветено помещение е топъл и влажен. Пищна, изобилна струя топла вода се излива от декоративния кран в облицованата с плочки стена. Никой не се притеснява за воден недостиг на борда на „Вотан“ — всяка капчица, включително урина, пот и влагата от дъха им, се улавя педантично, пречиства се, аерира се, охлажда се и се рециклира до последната молекула. Банята е римска по стил, ако не и по размери — помещението е компактно, но елегантно, има горещ басейн, друг с хладка вода и трети със студена, за всеки вкус. До десет души могат да използват банята едновременно, макар на практика да се осигурява известно уединение за онези, които поддържат сериозна връзка. В съседство с банята има три малки стаи с легла в тях. Голяма част от еротичната активност на кораба се развихря там.

Елизабет казва сериозно, когато тримата най-после се успокояват:

— Не твърдя, че не ме привлича. И не само физически, макар определено да е красив мъж. Има нещо в него обаче онзи негов тайнствен, сложен, непрозрачен ум…

— Ум на мистик — прекъсва я с неприкрито презрение Пако. — Ум на монах, да.

— Бил е монах — отвръща Елизабет, — но се е занимавал и с много други неща. Не можеш да го поставиш еднозначно в която и да било категория. А и не мисля, че е толкова аскетичен, колкото ти го изкарваш. Манастирът в Лофотен не се слави с обети за безбрачие.

— О, не е аскет — намесва се Хайнц. — Това мога да ви го гарантирам лично.

Елизабет и Пако се обръщат едновременно към него.

— Ти? — възкликват в един глас.

Хайнц се засмива лениво.

— О, не, не е каквото си мислите. Той не е мой тип. Прекалено интровертен е, прекалено затворен. Но усещам страстта в него. Не е нужно да легнеш с него, за да я усетиш. Тя просто е там. В големи количества. Струи от него като слънчева светлина.

— Видя ли — обръща се Елизабет към Пако. — Отвън може и да е от лед, но в него гори огън.

— Освен това — продължава Хайнц — съм сигурен, че спи с някого.

— С кого? — бързо пита Елизабет.

Хайнц пак се засмива лениво.

— Знам, колкото и ти, тоест нямам и представа. Не съм го шпионирал. Казвам само, че се движи из този кораб като котка и че познава всяко скришно ъгълче в него по-добре и от човека, който го е проектирал, а съм сигурен, че мъж с вътрешна сила като неговата, с жизненост като неговата все трябва да си изразходва някъде енергията, в някоя част на кораба, за която ние дори не подозираме, че става за тази работа, и с партньор, който може да пази тайна. Това е.

— Дано си прав — казва Елизабет и насилва една широка похотлива усмивка на лицето си, която никак не пасва на аскетичните й, интелигентни, ъгловати черти. — А когато й се насити, която и да е тя, аз с радост ще се кандидатирам за нейна заместничка в тайните му игрички.

— Той не те иска — охлажда ентусиазма й Пако.

Елизабет махва презрително с ръка на очевидното му пренебрежение към сексуалните й фантазии.

— О, не виждам как можеш да си сигурен в това.

— Да, ама съм — отвръща Пако. — Съвсем очевидно е. Ти непрекъснато му изпращаш сигнали — всички го виждат, гледаш го като зажадняло за обич дете, — а той какво ти изпраща в отговор? Нищо. Нищо. Не искам да те обидя, Лиз. Сама знаеш, че много мъже те намират за привлекателна. Просто той не е един от тях. — Елизабет го гледа с широко отворени очи и болката е видна във втренчения й, немигащ поглед. Но Пако не спира. — Няма… — какъв беше терминът — няма химия между теб и твоя капитан. Или пък той дяволски добре умее да прикрива чувствата си, но ако толкова го бива в превъплъщенията, щеше да пожъне повече успех като актьор, а както знаем, тази му кариера е свършила без време. Не, той просто не се интересува от теб, любима. Сигурно не си негов тип, какъвто и там тип да харесва. Точно както той не от типа, който Хайнц харесва. Тези неща нямат обяснение, както знаеш.

Хайнц казва тъжно:

— Мисля, че Пако е прав. Но не по причините, които изтъква.

— Така ли?

— Може да си, а може и да не си негов тип. Кой да знае? Вече казах, че според мен той си има партньор за креватна гимнастика, и ако знаехме кой е той или тя, щяхме да придобием някаква представа какъв е неговият тип. Но тук става въпрос за друг проблем, който е много по-сложен от избора му на креватно другарче. Той спи с някого, да, много е вероятно, но дори и така чувствата му са насочени на друго място, а това е нещо твърде сложно, с което не би могла да се справиш. Капитанът е влюбен, не разбираш ли? Не ти говоря за секс, а за любов. При това любов, която не може да бъде консумирана.

— Ами да, очевидно е. Той е влюбен в себе си — вметва Пако.

— Такава гадна свиня си — негодува Елизабет. После поглежда към Хайнц. — За какво говориш? В кого мислиш, че е влюбен?

— В единствения недосегаем човек на този кораб. Човекът, който се носи през живота ни като същество от друга сфера на съществуване. Виждам какво се изписва на лицето му винаги когато се окаже на по-малко от двайсет метра от нея. Сляпото момиче, нея иска той. Ноел. Само че го е страх да направи каквото и да било по въпроса и това го измъчва жестоко. За Бога, нима не разбирате?

Бележки

[1] В скандинавската митология е гибелта на боговете и целия свят, която настъпва след битката на боговете и чудовищата. Предвестник на Рагнарок е смъртта на бог Балдр, последвана от тригодишна зима. — Б.Ред.

[2] Обитаемата от човека част на света според скандинавските Еди. Земята е обкръжена от океан, в който плува змията на Мидгард Йормунганд. Защитник на Мидгард от змията е бог Тор. — Б.Ред.