Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starborne, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

И така, проектът за осъществяване на контакт с ангелите отново е на дневен ред, по инициатива на самата Ноел, след като е бил замразен покрай събитията около Планета B. Надеждата да си върнат контакта със Земята вдъхновява всички им; отчаянието, погълнало мнозина след завръщането на Хю и капитана от Планета B, започва да се разсейва.

Проектът е на дневен ред, да, но все още никакви реални стъпки не са предприети. Дните си минават — сега са на път към Планета C, на сто и петнайсет светлинни години от Земята и в съвсем различен район на галактиката от онзи, който наскоро са посетили — и всички са приели, че Ноел се подготвя да се свърже по някакъв телепатичен начин с извънземните същества, които предполагаемо са прекъснали контакта със сестра й. Но двамината, които са най-пряко свързани с проекта — капитанът, който трябва да даде заповед на Ноел да опита, и самата Ноел, — са всеки посвоему обезпокоени от начинанието, с което Ноел публично се е нагърбила. Така че всеки посвоему е отлагал по-нататъшните стъпки.

Ноел никога не се е опитвала да отвори ума си за друг човек, освен сестра си и мисълта за това я притеснява. Изглеждай почти като изневяра. Но пък, от друга страна, това би могло дай върне контакта с Ивон, който е бил най-ценното нещо в живота й. Ето защо Ноел не се е отказала да опита, макар да не знае как точно ще стане това, кога и дали ще успее. И чака капитанът да се разпореди.

Капитанът не бърза обаче, продължава да отлага негласно, още от момента, когато въпросът е повдигнат за пръв път, защото го е страх Ноел да не пострада по някакъв начин при опита.

Той е получил класическо образование. Легендата за Семела не му излиза от ума.

— Коя е била тя? — пита го Ноел, когато той изрича на глас част от притесненията си.

— Семела била дъщеря на древен гръцки цар — казвай той. Намират се във физкултурния салон на кораба, седят на ръба на дългия, тесен басейн, след като са преплували по няколко дължини, и краката им висят, потопени до глезените във водата. — Зевс я взел за своя любовница. — Ноел се е обърнала към него и изглежда го слуша внимателно, макар че лицето й е напълно безизразно. — Знаеш кой е Зевс, нали? Шефът на древногръцките богове, господарят на вселената.

— Да. Да.

— И голям женкар. Зевс бил влюбен до уши в красивата млада Семела и тя му родила дете, което по-късно станало бог Дионис. Хера обаче, жената на Зевс, която неведнъж трябвало да изтърпява подобни изпълнения по време на брака си, този път решила да предприеме нещо. Приела човешки вид, отишла при Семела и я попитала дали знае с кого всъщност спи. „Да — казала гордо Семела, — той е Зевс, бащата на боговете.“ „А виждала ли си го някога в цялото му великолепие?“ — попитала Хера. „Не — отвърнала Семела, — никога, той винаги идва при мен в човешка форма.“ „Ами тогава — казала подлата Хера — би трябвало да го помолиш да ти се разкрие в пълния си блясък. Това е нещо, което си заслужава да се види!“

— Мисля, че я знам тази история — казва Ноел.

Въпреки това капитанът продължава да разказва:

— Следващия път, когато Зевс дошъл при нея, Семела му казала: „Никога не идваш при мен в истинския си вид.“ А Зевс отвърнал: „Не, не, ти не би понесла тази гледка.“ Но Семела настояла. Припомнила му, че преди време й бил обещал да изпълни всяко нейно желание. Да не й отказва нищо. Зевс бил в капан. Не можел да престъпи обещанието си, макар да знаел какво ще се случи. И така, неохотно, той изпълнил желанието на Семела. Чула се оглушителна гръмотевица и Зевс се появил пред нея в каляската си, обгърнат от ярка, разноцветна светлина. Никое човешко същество не можело да погледне Зевс в истинския му вид и да оцелее. Семела загинала от горещината, която се излъчвала от бога. Изгоряла и се превърнала в пепел и така Хера успяла да си отмъсти.

Ноел се е отдръпнала в себе си по време на втората част от историята. Свила се е и на капитана му се струва, че дори трепери леко.

— Но все пак е имало и нещо добро, нали? — пита тя. — Бог Дионис. Синът на Семела. Него пламъците не го погълнали, нали?

— Да. Той оцелял. Зевс го пощадил, грабнал го, докато Семела умирала, отнесъл го далеч и го крил от гнева на Хера, докато пораснал.

— Ето, виждаш ли. Това е поуката. Чудодейното раждане на бог Дионис.

Определено трепери. Доста силно при това. Все още са голи и мокри от водата, но във физкултурния салон е доста топло, както винаги.

— Поуката е, че Семела надскочила себе си и умряла — казва капитанът. — Дионис е второстепенна фигура в легендата. Поуката е, че обикновените смъртни не могат да имат неограничен контакт с боговете.

— Раждането на нов бог не може да бъде второстепенна част от каквото и да било — възразява Ноел. На капитана му се струва, че чува зъбите й да тракат.

— Добре ли си, Ноел?

— Само ми е малко студено.

— Тук не е студено.

— Но на мен ми е. Може би трябва да идем в банята.

— Да. Да. Ще покиснеш малко в горещия басейн и веднага ще се почувстваш по-добре.

Банята е от другата страна на коридора. Двамата събират хавлиите си и захвърлените си дрехи и отиват отсреща. В банята няма други.

— Защо ми разказа онази история? — пита го Ноел.

— И сама знаеш отговора, нали?

— Да. Да, знам го.

— Не ми излиза от ума какво може да се случи, когато се опиташ да…

— Това са съвсем различни неща. Аз не съм Семела. И ангелите не са Зевс.

— Откъде знаеш какви са?

— Не знам — отвръща тя. — Откъде бих могла да знам? Но просто не смятам, че… убедена съм, че аз… че те… че когато… — Вече направо се тресе. Стоят край горещия басейн. Обичайната процедура е да се потопиш за миг в студения басейн, после в горещия и едва след това да се настаниш в басейна с топлата вода или дори да се върнеш в студения. Но вместо да влезе в който и да било от тях, Ноел стои разтреперана край горещия и не мърда. После изведнъж се обръща и се притиска към гърдите му.

Той я прегръща силно и започва нежно да гали гърба й, опитва се да я успокои, да я утеши и да прогони страха, който я е обзел. Всичкото това много по мъжки и по бащински, а после, само след миг, вече съвсем не е по бащински, защото капитанът също трепери и двамата дълго стоят прегърнати на ръба на басейна.

После тя се отдръпва от него и прави няколко крачки назад. Усмихва се и очите й, тези тайнствени слепи очи, които въпреки слепотата си могат да бъдат толкова изразителни, греят със странна, палава светлинка. Тя протяга ръка към него.

Капитанът е удивен как тялото й, което е виждал толкова пъти в банята и във физкултурния салон, сега изведнъж му се струва непознато — различно, променено. Същите пълни, кръгли гърди, да, същият плосък корем, същият дълбоко вдлъбнат пъп. Но всичко е напълно различно. Вътрешна светлина се излъчва от нея. Тя блести, грее. Привлича го неудържимо. Капитанът се пита как е могъл и за миг да я сметне за непривлекателна — защо никога не я е възприемал като сексуален обект. Сега определено му се струва такава.

— Ела — прошепва тя и дръпва ръката му, после го повежда сръчно и без колебание по облицования с плочки под към една от малките любовни стаички в съседство с банята.

Двамата се отпускат заедно на твърдото тясно легло. Вече му е повече от ясно, че именно това е искал още от началото на пътуването, че се е ограждал с множество възражения, колебания и самоналожени забрани, точно защото през цялото време я е желаел толкова силно, че го е било страх.

Покрива устните й, шията й, затворените й очи с целувки. Тя се притиска към него, шепне, движи се. В последния момент, когато все още може да обърне курс назад, той се сеща за онази странна мисъл, хрумнала му преди повече от година, че може всъщност да е девствена и че дори е възможно телепатичните й способности по някакъв начин да зависят от запазването на тази девственост и да изчезнат завинаги при първия допир с настоятелното тяло на някой мъж.

Не. Не. Това е идиотизъм. Тя не е излязла от някоя фантастична легенда. Телепатията й не е магическа сила, която да изгуби, ако престъпи обета си за непорочност.

А и във всеки случай вече не съществува възможност да обърне назад, вече не, нито Ноел изглежда склонна да му го позволи. Краката й се разтварят и той влиза в нея бързо, дори грубо, Ноел отхвърля глава назад и от гърлото й се отронва вик на екстаз, а не на болка, и почти в същия този миг той свършва. Абсолютно неспособен е да го предотврати. Изригва със сила, каквато не помни от осемнайсетгодишен. И я чува да просъсква накъсано от удоволствие, усеща я да се надига конвулсивно под него.

Чуди се, в първия объркан и почти засрамен миг след това, дали и Ивон не е усетила удоволствието им, някъде много далеч. Дали и тя не е свършила с тях.

Лежат неподвижно. Мълчат. Той е леко замаян от случилото се; също и облекчен, дълбоко облекчен, задето дългото полусъзнателно ухажване е свършило, че най-накрая са приключили с всички игрички на привличане и отблъскване, които са разигравали от началото на пътуването, и най-после са си позволили да се сблъскат в сливането — сливане на противоположности, може би, — което така или иначе им е било писано. Той е доволен, доволен и щастлив, и малко учуден, а също и малко уплашен.

И ето че много скоро усеща нов прилив на сили, върнали се неочаквано и почти невъзможно бързо, и двамата започват да се движат отново, този път по-бавно, по-спокойно. Сякаш за онези първи секунди са преминали през първоначалната фаза на задъхана, немислеща лудост и вече се превръщат в опитни любовници.

Когато този път свършват, тя му се усмихва широко и казва:

— Чаках и чаках. Вече мислех, че никога няма да го направиш.

— Боях се.

— От мен?

— Да не повредя по някакъв начин способностите ти.

— Какво?

— Сякаш магията щеше да си отиде, ако ти… ако аз… ако двамата с теб…

— Глупчо. Чел си твърде много стари легенди.

— Може и така да е.

— Да. Според мен определено е така.