Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starborne, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2018 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Робърт Силвърбърг

Заглавие: Първата вълна

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2004

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Бард“ ООД

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-554-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6735


На Дейв и Нанси Дерош

Скъпи другари, познахме и по-рано много неволи,

по-тежки — ах — преживяхте.

Но бог ще ни скоро избави.

Окуражете се пак, премахнете страха и тъгата.

Може би някога всичко това ще си спомняме с радост.

„Енеида“

Книга първа[1]

Днес, на шестнайсет светлинни години от Земята, в петия месец от началото на пътуването, скоростта на звездния кораб продължава да расте под копринената сила на извънпространственото ускорение. Три игри на го текат в салона на „Вотан“. Капитанът стои на входа към яркоосветената стая и лениво наблюдава играещите — Рой и Силвия, Леон и Чанг, Хайнц и Елиът.

От седмици екипажът е пощурял по го. Играчите — вече осемнайсет или двайсет от членовете на експедицията, което е повече от една трета от целия екипаж, са се пристрастили към древната японска игра, наподобяваща класически шах — седят с часове над дъските, обмислят стратегии, изобретяват варианти, хващат гладките черни и бели камъчета между показалеца и средния пръст и ги преместват върху дървените дъски със задължителния остър, изщракващ звук. Капитанът не играе, макар че на времето е бил запленен от играта до степен на вманиачаване, но това е било много отдавна, сякаш в друг живот. Сегашните му отговорности изискват толкова голяма част от енергията и вниманието му, че той не намира удоволствие в симулирани териториални завоевания. Но понякога идва тук да погледа, стои пет-десет минути, после се връща към задълженията си.

Най-добрият играч е Рой, математикът, едър, тежък мъж с меко, сънливо лице. Той седи, затворил очи, и търпеливо чака реда си. „Прочиствам се от нуждата да печеля“ — бе казал на капитана предния ден, в отговор на въпроса за какво мисли, докато чака реда си да премести следващата фигура. Прочистен или не, Рой все така печели почти всички игри, макар да дава на повечето си противници аванс от четири или пет камъчета.

На Силвия обаче дава само две в аванс. Тя е грациозна жена, с тънки кости и срамежлив нрав. Специалността й е генетичната хирургия. Силвия играе добре, макар и бавно. Сега тя е на ход и най-после премества едно камъче. При звука Рой отваря очи. Оглежда дъската за част от секундата, посочва и казва: „Атари“, което е традиционният начин да привлечеш вниманието на противника си към факта, че ходът застрашава няколко от собствените му камъчета. Силвия се засмива леко и връща хода си. След малко премества друго камъче. Рой кимва и взема едно бяло камъче, държи го близо минута, сякаш го претегля между двата си пръста, преди да го постави на нова позиция. Което никак не е типично за него — обикновено той мести фигурите си със стряскаща скорост. Може би е уморен тази сутрин. Или просто се опитва да бъде любезен.

На капитана му се иска да поговори със Силвия за експеримента с анаеробния генетичен грозд, но играта явно едва е започнала. Сигурно двамата с Рой ще играят поне още час. Все пак въпросите му могат да почакат. Никой не бърза на борда на „Вотан“. Имат много време за всичко — цял живот време може би, ако не открият обитаема планета. Да, цялата вселена е на тяхно разположение. Или пък няма нищо за намиране и стените на този кораб ще се окажат крайната граница на тяхната вселена, завинаги. Никой не знае, засега. Те са първите, дръзнали да стигнат толкова далеч. На този етап има само въпроси, но не и отговори. Единственото сравнително сигурно нещо е, че са се отправили на пътешествие, от което не се очаква да се върнат.

В салона цари тишина. После Хайнц, в другия край на стаята, шумно поставя камъче. В отговор Елиът се изсмива на висок глас. Чанг, пред съседната дъска, проточва врат да види какво става. Силвия и Рой дори не трепват, остават съсредоточени в позицията си. Капитанът плъзва поглед по дъската им, опитвайки се да предвиди следващия ход на жената. Зрението му е остро — дори от това разстояние лесно различава рисунъка на фигурите. Всъщност, всичко в капитана е остро. Той е човек на ясно очертаните граници, на острите ъгли, изумително съчетани в деликатна хармония.

Тихи стъпки се чуват зад него.

Капитанът се обръща. Ноел, отговорникът по комуникациите, идва към салона. Тя е тънка, сляпа жена, с дълга и блестяща синьо-черна коса и изящни черти. Сърцевидното й лице някак странно напомня на слабото, аскетично лице на капитана, макар тя да е тъмна, а той да е рус и с толкова светла кожа, че изглежда избелена. Както обикновено, Ноел се движи по коридорите без чужда помощ. Не й трябват сензори, даже и бастунче не й е нужно. Случва се да се спъне, но равновесието й винаги е безупречно, а усетът й за появата на евентуални препятствия по пътя й е зловещо точен. Стремежът на слепите хора към самостоятелност може би е някаква форма на арогантност. Но също така е и вид поезия на отчаянието.

Той я наблюдава мълчаливо.

— Добро утро, капитане — поздравява тя, когато стига до него.

Ноел никога не бърка в разпознаването. Твърди, че може да разпознае всички членове на експедицията по дребните характерни звуци, които издават — начина им на дишане, тембъра на кашлянето, шумоленето на дрехите им. Сред спътниците й съществува известен скептицизъм по този въпрос. Мнозина вярват, че Ноел просто чете мислите им; тя обаче настоятелно твърди, че има достъп единствено до мислите на сестра си Ивон, нейната еднояйчна близначка, останала на далечната Земя.

Капитанът се обръща към нея. Погледът му среща нейния — автоматично действие, навик. Нейните очи, тъмни, ясни и почти винаги отворени, се взират смущаващо през него. Съвсем като очите на всеки сляп човек, но нейните изглеждат някак странно пронизващи. Капитанът казва:

— След два часа ще съм подготвил доклад, който да предадеш.

— Готова съм, когато ти потрябвам. — Ноел се усмихва леко. Заслушва се за миг, завъртяла леко глава наляво, в тракането на камъчетата по дъските. — Три игри ли вървят? — пита тя. Гласът й е тих, но мелодичен и ясен, напълно отчетлив, така че всяка сричка се чува добре.

— Да.

Какъв изключителен слух трябва да има, щом само по звука от поставянето на камъчетата може да определи броя на дъските, върху които се играе.

— Странно е, че играта още не е започнала да им омръзва.

Го лесно се превръща в мания — казва капитанът.

— Сигурно. Колко е хубаво да можеш да се отдадеш така всецяло на една игра.

— Не знам. Игрите на го пилеят огромно количество ценно време.

— Време? — Ноел се засмива. Сребристият звук е като водопад от миниатюрни камбанки. — Какво друго да правиш с времето, освен да го пилееш? — Замълчава, после пита: — Играта трудна ли е?

— Правилата са доста елементарни всъщност. Прилагането им обаче е нещо друго. Според мен е по-сложна и по-елегантна игра от шаха.

Стъкленият й, празен поглед се плъзва по лицето му и внезапно очите им се срещат. Как го прави това?

— Мислиш ли, че ще е нужно много време да се науча да я играя? — пита тя.

— Ти?

— Защо не? Аз също се нуждая от развлечения, капитане.

— Дъската е разграфена на стотици квадратчета. Камъчетата могат да се поставят навсякъде. Фигурите, които се получават, когато играчите местят камъчетата си, са сложни и непрекъснато се променят. Човек, който не… може… да… вижда…

— Паметта е ми е много силна — прекъсва го Ноел. — Мога да си представя дъската и да нанасям мислено необходимите корекции в процеса на играта. Трябва само да ми казваш къде поставяш камъчетата си. И да водиш ръката ми, предполагам, когато правя ходовете си.

— Не вярвам да се получи, Ноел.

— Ще ме научиш ли все пак?

Бележки

[1] Публий Вергилий Марон. Буколики. Георгики. Енеида. Превод Георги Батаклиев. С., Народна култура, 1980, с. 132.