— Според корабния устав капитанът за всяка година може да бъде избран и с просто мнозинство — казва капитанът. — В случай че кандидатите са повече от двама, печели получилият най-много гласове, стига те да са трийсет и три процента от екипажа. Давам думата за предложения по кандидатурите.

Както винаги, когато целият екипаж е свикан на общо събрание, и сега петдесетимата са се събрали в големия централен коридор на най-горната палуба и заобикалят в отворено наполовина ветрило мястото, където стои капитанът. Гърбът му е опрян в преградната стена в задния край на коридора. Там може да застане така, че да е с лице към всички. Очите му се плъзгат ту насам, ту натам, от Леон към Елиът, към Хю, от Джована към Силвия, към Наташа, от Дейвид към Маркъс, към Зена, към Хайнц.

Никой не казва нищо.

Чанг и Рой, Ноел и Елизабет, Пако, Хеспър, Маркъс, Брус, Жан-Клод, Едмънд, Алтея, Лейла, Иможен, Чарлз. Капитанът поглежда в едната посока, после в другата. Вижда само безизразни лица.

— Капитанският пост се овакантява след пет дни — съобщава той, макар че този факт едва ли е новина за тях. — Давам думата за предложения. Моля, кандидатури за капитанския пост през следващата година.

Океан от смутени лица. Мръщения, коси погледи. Тишина. Тишина.

Най-накрая Пако се обажда:

— Предлагам Леон.

— Правя си отвод — казва Леон, още преди Пако да си е довършил изречението. — Не мога да бъда едновременно корабен лекар и капитан.

— Защо да не можеш? — пита капитанът. — Отговорностите на единия пост няма да пречат на другия.

— Да — възразява намусено Леон, — ама на мен ще пречат. Не искам поста. Правя си отвод.

— Добре. Други предложения?

Очите му отново плъзват търсещо през множеството. Инелда, Зиглинде, Джулия, Джована. Майкъл. Селест. Чанг и Елизабет, Хеспър и Маркъс, Пако и Хайнц. Иможен. Зена.

Някой. Който и да е.

Елизабет слага край на друго проточило се мълчание:

— Предлагам теб за втори мандат.

Капитанът затваря очи само за миг.

— Предпочитам да не оставам на поста за втори мандат — тихо казва той.

— Никой не е по-квалифициран за поста от теб.

— Това със сигурност не е така. Със сигурност. Правя си отвод. — Пак се оглежда, този път почти отчаяно. Никой не казва нищо. Минава му невероятната мисъл, че колегите му са се наговорили, че са решили чрез ината си да го принудят да продължи капитанстването си поради липса на други кандидатури. Няма да им позволи да му сторят това. Няма.

— Е, в такъв случай — подхваща, — аз сам ще назова няколко имена. Нищо в устава не ми забранява да го направя, нали?

Това е неочаквано. Следва размяна на стреснати погледи. Всички изглеждат притеснени. Всичките до един, освен може би Ноел, показват видими признаци на страх да не би и тяхното име да е сред назованите.

— Хайнц — казва капитанът. — Предлагам кандидатурата на Хайнц.

Небрежно както винаги, Хайнц се противопоставя:

— О, капитане, знаеш, че това е кофти идея.

— Това отвод ли е?

Хайнц свива рамене.

— Не. Не, нека кандидатурата остане. Какво пък, защо не? Но всеки, който гласува за мен, е луд.

— Има ли други предложения за кандидатури? — пита капитанът. — Ако не постъпят такива, ще закрия процедурата по номинирането. — Оглежда ги изпитателно. Не могат да изберат Хайнц и те със сигурност знаят това — капитанът го е предложил просто за да раздвижи нещата. Ами ако никой не му се притече на помощ сега? Би ли могъл с лека ръка да позволи Хайнц да заеме капитанския пост?

Помощта идва от неочаквана посока. Самият Хайнц, с хитра усмивка:

— Номинирам Джулия.

Безочието му кара мнозина да ахнат. Но всъщност нещо точно такова може да се очаква от Хайнц, мисли си капитанът. Поглежда към Джулия. Хайнц я е сварил неподготвена. Красивото й лице поруменява внезапно.

— Приемаш ли? — пита я той.

Колкото и да е смутена, тя се поколебава само за миг.

— Приемам, да.

Капитанът усеща прилив на облекчение и нещо, което много прилича на любов, заради стореното от нея.

— Благодаря ти — изрича, като се старае да запази деловия си тон. — Има ли други кандидатури. Или предложение за закриване на процедурата по номинирането?

Пако се обажда, решен да създава проблеми докрай:

— Предлагам Хю.

— Отвод — отсича Хю. После добавя бързо: — Предлагам Пако.

— Копеле — мило проронва Пако и почти всички се засмиват. Не и капитанът обаче, който усеща, че процедурата бързо се изражда във фарс и това никак не му харесва. Плъзва поглед по лицата пред себе си, опитвайки се да сложи край на смеха, който все още се предава нервно из групата. Погледът му се спира на Ноел. Тя единствена е спокойна. Както обикновено стои сама, изражението й — ведро и пасивно, сякаш присъства на това събрание само телом, а умът й е на някоя далечна планета. Може и да е. Като нищо може да се е свързала с Ивон и да предава „на живо“ информация за избора.

— Искаш ли кандидатурата ти да остане? — капитанът пита Пако.

— Ми да. Може даже да гласувам за себе си.

Капитанът потиска гнева си.

— Това означава, че имаме три кандидатури — обявява той с най-тържествения си, официален тон. Знае, че ако станат повече от три, ще е много трудно, а дори и невъзможно единият от кандидатите да получи изискваните от устава тридесет и три процента, равняващи се на седемнадесет гласа. — Предложение за закриване на процедурата, моля.

— Правя предложение за закриване — казва Елизабет.

— Подкрепям предложението — присъединява се Рой.

Ще гласуват, като уведомят корабния компютър за избора си. Докато ги гледа как се редят на опашки пред терминалите, капитанът прави бърза сметка наум. Според него повечето жени ще гласуват за Джулия, не просто от някаква женска солидарност, а защото нямат доверие на лекомисленото, непочтително поведение на Хайнц и не харесват грубоватите шегички на Пако, който не пропуска да се изяви при всеки важен въпрос, подложен на обсъждане. Сигурно и повечето от мъжете ще разсъждават по този начин. Следователно Джулия ще бъде новият капитан за следващата година. Това не е лошо решение, смята той. Тя е спокоен и решителен човек и определено е способна да се справи с работата. Хайнц, без да иска, му беше направил голяма услуга и капитанът можеше да му бъде единствено благодарен. Благодарен е и на Джулия, задето не си беше направила отвод, въпреки че и сега е достатъчно натоварена в двигателния отсек. Знае, че го прави заради него. Тя разбира, макар никога да не са говорили за това, колко държи той да се отърве от капитанстването и да слезе на повърхността на Планета A като един от участниците в изследователската мисия.

Гласуването отнема само няколко минути. Капитанът, който гласува последен, дава гласа си за Джулия.

— Така — казва той и поглежда към решетката, през която ще чуят гласа на корабния компютър. — Да чуем резултатите, моля.

И компютърът им съобщава, че Джулия е получила пет гласа, Хайнц е получил два, а Пако — един. Останалите четиридесет и двама са гласували въздържали се.

За миг капитанът губи ума и дума. Гласът му е потънал някъде. После лофотенското му обучение успява да поеме управлението и той изрича, почти спокойно:

— Изглежда нямаме необходимото съгласие.

— Какво ще правим сега? — пита Зена. — Пак ли ще гласуваме?

— Би било безполезно — капитанът произнася думите бавно и тежко. Взира се в лицата им, като отново се бори с гнева, който не е в правото си да покаже външно. — Позицията ви е повече от ясна. Никой от вас не желае поста.

— Искаме ти да го поемеш отново! — провиква се Елизабет.

— Да. Да. Това ми е ясно. Благодаря ви. Много ви благодаря.

Някои от тях изглеждат уплашени. Явно гневът му все пак си е проличал.

— Така да бъде — казва той. — Изборът се провали. Ще се подчиня на онова, което явно искате от мен. Ще остана на поста още една година.

* * *

В тайното им местенце на долната палуба Джулия се опитва да утеши разочарованието му от изборния резултат. Но лофотенските му умения вече са успели да го преведат през кризата и той постепенно се примирява с мисълта, че няма да стъпи на Планета A. Ще има и други светове след този, и някой ден той вече няма да е капитан и ще му бъде позволено да стъпи на тях и да ги изследва. Ако пък това е планетата, на която ще се заселят, той скоро ще я види. И в двата случая няма основателна причина да тъгува. Така че капитанът с радост приема утехата на гръдта й, на устните й, на бедрата й и на топлото местенце между тях. Но съчувствените й думи отхвърля нежно. Все пак й казва колко го е трогнало съгласието й да поеме капитанската щафета от него, така че той да участва в екипа по кацането. Не споменава обаче за онова толкова близко до любов чувство, връхлетяло го, когато бе приела кандидатурата й да остане. Вече беше осъзнал, че не е било наистина любов, а само топъл изблик на благодарност. Любовта и благодарността са различни неща — човек не се влюбва в отговор на получена услуга. Джулия му е мила — харесва я и я уважава, много. А онова, което двамата преживяват в тайната си ниша, определено му доставя голямо удоволствие. Но не мисли, че е влюбен в нея, и не иска да усложнява отношенията им с дискусии за илюзорни чувства.

Ноел, колкото и безразлична към всекидневието да изглежда, демонстрира изненадващ усет за значението на изборния резултат и последствията, които ще има той за него.

— Ужасно си разочарован, нали, задето няма да участваш в мисията по кацането? — казва тя, когато се срещат на следващата сутрин за редовната връзка със Земята.

— Разочарован — да. Но не чак ужасно разочарован. Много исках да отида. Но ще го преживея някак.

— Много ли ти е неприятно, че ще останеш капитан още един мандат?

— Само доколкото това не ми позволява да напусна кораба — отвръща той. — Самата работа не ми тежи. Приемам я като нещо, което трябва да свърша, и толкова.

Тя се обръща към него и отново го поглежда право в очите, по особения си начин, който някак зловещо отрича слепотата й.

— Ако някой от другите беше избран за капитан — казва тя, — тогава двамата с теб вече нямаше да се срещаме толкова често. Джулия, Пако или Хайнц щяха да ми диктуват рапортите, които да предавам на Земята.

Това го стряска. Въобще не се е замислял за тази страна на проблема.

— Радвам се, че не стана така. Ти би ми липсвал — продължава тя. — Много ми е приятно да бъда с теб.

Тихичките й думи завихрят буря в душата му. Съдържанието им е твърде простичко, твърде детинско, за да носи някакво по-дълбоко значение. В това той е сигурен или поне му се иска да е сигурен. Казала го е така, сякаш са другарчета и ще съжалява, ако бъде лишена от всекидневната им игра. Само че тя все пак не е дете, нали? Тя е жена, на двадесет и шест години, красива, интелигентна и тайнствена жена. „Много ми е приятно да бъда с теб.“ Да. Да. Простичката, откровена фраза раздвижва нещо в него, нещо смущаващо, бурно и обезпокоително, чиято сила е крайно непропорционална на невинността в думите й. Той се взира в гладкото й широко чело, сякаш там може да прочете какво става в главата й. Но тя е напълно непрозрачна за него, както винаги е била.

Ноел да изслушва докладите от Хайнц… Ноел и Пако…

Някакви връзки прещракват в трескавия ум на капитана и той изведнъж се пита дали Ноел поддържа някаква интимна връзка с човек от екипажа, или всекидневните й срещи с него са най-близкото общуване, което си позволява. Сексуална връзка, емоционална, каквато и да било. Повечето време тя прекарва в каютата си, поне доколкото на него му е известно, с изключение на часовете, когато играе го в салона, когато се храни, къпе или присъства на някакви официални сбирки и така нататък. На кораба не се е чуло нищо за евентуални нейни забежки, дори и най-невинни. Но това едва ли гарантира нещо. Според него, и за двама им с Джулия не се чува нищо на кораба. „Вотан“ е голям — най-големият космически кораб, строен някога, два пъти по-голям от другите — и е пълен с ниши, пролуки, скривалища. Всякакви неща могат да останат незабелязани. Ноел и Пако? Ноел и Хю? Ноел и Хеспър, за Бога, в стайчето на Хеспър долу, сред стрелкащите се цветни светлини, които тя никога не би могла да види?

Всички тези неканени мисли го изумяват. Внезапно се е изгубил във водовъртеж от глупости.

Ноел не поддържа връзка с никого, казва си той. Не че е твоя работа, така или иначе.

Ноел води абсолютно непорочен живот. Други вероятни алтернативи просто не съществуват. От време на време идва в банята — това всички го правят — и седи без стеснение гола във вдигащия пара басейн, но какво от това? Не флиртува. Не участва във веселяшките циничните закачки, мълчаливите смигания и откритите свалки в банята. Не е ходила в някоя от стаичките в съседство. На борда на кораба тя живее като монахиня. Винаги е живяла така. Дори е твърде вероятно да е още девствена, мисли си капитанът.

Девственица. Чуждо, средновековно понятие. Дори самата дума звучи някак старомодно. Без съмнение все някъде има такива същества — на около дванайсет-тринайсетгодишна възраст например. Но човек просто не се сеща за тях, както не се сеща и за еднорози например.

Каквото и друго да е Ноел, едно е сигурно — че е остров, заобиколен от непристъпен океан. Двете с далечната Ивон са свързани в ненарушим съюз, където никой друг не се допуска. Ако наистина е девствена, то може би девствеността й е задължително условие за проявата на телепатичната й сила. Недокосната, недокосваема. Така че никога не би… никога не е…

„Какво, за Бога, става тук?“

Пълна лудост. Главата му изведнъж е загъмжала от абсурдни пубертетски догадки, подозрения и теории. Държи се точно като поболял се от любов младеж, какъвто никога не е бил. Защо? Защо? Пита се какво точно означава Ноел за него. Определено въздейства силно на въображението му. Това значи ли, че е влюбен в нея? Най-меко казано, странно безразличната й красота му въздейства дълбоко. Иска ли да легне с нея? Ами, легни с нея, тогава, казва си той. Стига тя също да проявява интерес, разбира се. Стига да не е буквално монахинята, за каквато я смята.

Сега капитанът е благодарен за слепотата на Ноел, която й пречи да види как изглежда лицето му, докато всички тези мисли препускат през ума му.

Докато той се мъчи да възстанови равновесието си, тя пита:

— Нещо не е наред ли?

Усеща. Естествено. Не й е необходимо да вижда лицето му. Въоръжена е с множество вродени рецептори, които я захранват с постоянен поток от информация относно ритъма на дишането му, химическия състав на потта му и всички други дребни физиологически предателства за вътрешното му психическо състояние, които един достатъчно внимателен наблюдател би доловил дори без помощта на зрение. Естествено подсилените допълнителни сетива на слепите.

— Просто си мислех — отговаря той, вярно, макар и непълно, — че и на мен биха ми липсвали работните ни срещи. Много биха ми липсвали, ако трябва да бъда честен.

— Но сега няма да ни се наложи да си лишим от тях.

— Да. Няма.

Поема ръката й между своите и лекичко я стисва, само за миг. Необвързващ жест на добри чувства, нищо повече. После предлага да се хващат на работа.

— Статичните шумове пак се появиха — казва му тя.

— Така ли? Кога? — Доволен е от смяната на темата, но новата определено не е от най-добрите.

— Започна през нощта. Все едно було се спуска върху ума ми. Между мен и Ивон.

— Но все още можеш да я достигнеш?

— Не съм се опитвала. Предполагам, че ще мога. Но тъкмо си помислих, че всичко е наред, и ето че сега…

— През последните няколко месеца пътувахме в междузвездното пространство — изтъква той. — А сега пак се приближаваме към една от звездите.

— Когато бях на Земята — възразява Ноел, — от Слънцето ме деляха само деветдесет и три милиона мили, а не сме имали никакъв проблем с връзката, дори когато сме били на големи разстояния една от друга.

— Дори когато сте били на срещуположни точки от земната повърхност — уточнява той, — пак сте били съвсем близко, почти една до друга, в сравнение със сегашните разстояния.

— Все още мисля, че разстоянието няма нищо общо с това. Сигурно е нещо, свързано със звездите, но не знам какво може да е то. Звезди, които не са като нашето слънце, може би. Но всъщност не го разбирам и толкова. — Сега тя взима ръката му и я стиска доста по-силно, отколкото той бе стиснал нейната само преди минута. — Мразя нещо да застава между мен и Ивон. Страх ме е. По-ужасно нещо от това не мога да си представя.

* * *

Дошъл е моментът да излязат от извънпространството и да решат дали да опитат пробно кацане на света, който Зед Хеспър нарече Планета A. Дошъл е моментът да разберат дали „Вотан“ наистина може да прескача от едната вселена в другата по начин, който се поддава на контрол, а остане ли веднъж това изпитание зад гърба им, ще разберат дали информацията, предоставена им от уредите на Зед Хеспър — всичките онези невъзможно подробни данни за звезди, планети, атмосферен състав и полярни ледени шапки, — представлява верен доклад за реални компоненти от реалната вселена, или е просто комплект от имагинерни построения, чиято връзка с реалността е не по-силна от напевите и отварите на някой древен магьосник.

Джулия отговаря за първата част от работата — да изведе кораба от извънпространството. В по-голямата си част това означава да зададе на корабния компютър правилните параметри в правилната последователност, а после да даде последната команда — в присъствието на капитана, който да въведе вярната официална парола, — която задейства цялата поредица от заложени команди. А после да чакат дали резултатът ще отговаря на очакваното и до каква степен.

Така и правят, стъпка по стъпка. И се оказва, че маневрата е успешна.

Отначало изглежда така, сякаш нищо не се е случило. Не бяха усетили нищо доловимо при прехода в извънпространството след старта на полета, не усетиха нищо и сега, при излизането. Никакво усещане, че те обръщат с хастара навън (или с хастара навътре), никакви безумни крясъци по коридорите, никакви светлинни изригвания на ярки цветове от единия до другия край на видимия спектър или извън него.

Липсват каквито и да било признаци, че нещо се е променило на борда на „Вотан“. С едно изключение — внезапно, изумително, като по чудо пулсиращата сива празнота от преплитащи се енергийни полета, която всеки от тях е виждал в илюминатора през изминалата година, изведнъж е изчезнала и пред очите на пътешествениците се е ширнало черно като катран небе, шеметно златно слънце, не много по-различно от онова, под което са се родили, и планети, пръснати около него като разпилян наниз ярки мъниста. Една, две, три, четири, пет, шест планети, май са толкова.

Гледката е зашеметяваща, след като цяла година са виждали само величествената, но еднообразна вълниста тъкан на извънпространството, което е обвивало кораба като втора кожа. Сбралите се около големия илюминатор пътешественици избухват в радостни викове, ръкопляскания, лудешки смях, чуват се дори и няколко развълнувани подсмърчания.

Капитанът е на телефона и говори с Хеспър, който и в момента се е сврял в стаичката си долу.

— Какво ще кажеш, Хеспър? — пита капитанът. — Това ли е мястото?

— Това е мястото, заявява Хеспър. Съвсем точно са избрали пътя си през мътните океани на извънпространството — Пако трябва да получи поздравления — и сега се намират току в центъра на звездната система на неговата Планета A. Самата Планета A е четвъртата от шестте свята, обикалящи около слънцето от тип G2, напомня му Хеспър.

Само че не е толкова лесно да се посочи, поне по гледката през илюминатора, коя от шестте планети е четвъртата от слънцето. Ако положението на „Вотан“ спрямо слънчевата система беше оптимално наклонено точно на деветдесет градуса към равнината на еклиптиката й, тогава би било лесно да се определи редът на планетите според отстоянието им от звездата само като погледне човек екрана. Само че „Вотан“ не се намира в толкова удобна позиция. От мястото, където са се озовали на излизане от извънпространството, пътешествениците имат бръснещ, кос, полегат изглед към слънчевата система. И всеки от шестте свята пъхти по собствената си орбита, някои са в перихелий, други — в афелий, и от гледната точка на „Вотан“ планетите са разхвърляни безредно в небето.

Хеспър обаче знае коя от шестте е Планета A. Хеспър знае всякакви неща от този сорт. Казва на капитана коя е и той пренасочва фокуса на илюминатора към света, който се надяват да изследват.

Прилича на свят.

Прилича на техния свят. На света от мечтите им; на дома далеч от дома; на новата Земя, която са дошли да намерят, прекосявайки неизмерими разстояния.

Всички информационни аналози и еквиваленти на Хеспър се оказват попадения право в десетката. Истинско чудо е, че остроносият дребничък човек е успял да извлече такава информация от разбърканите извънпространствени данни, с които му се бе налагало да работи. Планета A изглежда точно такава, каквато той я беше предвидил — свят с размери приблизително като на Земята, с големи сини петна като океани и по-малки зелени и кафяви, като на растителност и пръст. На северния полюс се е ширнала неравномерна ледена шапка, на южния има по-малка и по-компактна нейна сестра. Нещо като тънки, перести облаци препуска през друго нещо, което прилича на атмосфера.

— Гърмете шампанското! — крещи Пако. — Стигнахме у дома!

Само че шампанско няма, защото малкото, което бяха донесли от Земята, го бяха изпили на купона по случай първата половин година от началото на пътуването, а новосинтезираната реколта още беше в процес на втора ферментация. Нито пък са „стигнали у дома“, колкото и да прилича на Земята това място, нито има някаква гаранция, че ще успеят да се заселят тук. Никаква гаранция. Капитанът няма как да не си помисли, че вероятността да открият подходяща планета още при първия опит е същата като четирима покерджии да получат карета при първо раздаване.

И все пак, всички ранни признаци са обещаващи. И капитанът не е нито изненадан, нито особено подразнен от шумния ентусиазъм на Пако. Пако е майстор на шумотевиците. Освен това, ако не друго, поне са успели да намерят пътя си дотук. Това определено е повод за празнуване, без значение дали планетата ще се окаже подходяща или не.

На Джулия й предстои още работа — да намали скоростта на космическия кораб така, че той без сътресения да се плъзне в орбита около Планета A. Понеже извънпространственото пътуване се извършва извън класическата нютонова концептуална рамка на законите за движение, „ускорението“, което звездната тяга е придала на „Вотан“ по време на пътуването, и „скоростта“, постигната по този начин, нямат никаква връзка с движението на кораба сега, когато той е напуснал тунела. „Вотан“ всъщност пътува със скоростта, с която се е движил в момента, когато е прескочил от реалната вселена в извънпространството при отдалечаването си от Земята. Тъй като по онова време се е намирал в орбита недалеч от повърхността на Земята, сега продължава да се движи с тогавашната си орбитална скорост. На практика космическият кораб все още е в орбита около Земята. Само че Земята не е тук.

Така че Джулия трябва да нанесе съответните корекции. „Вотан“ не е оборудван за продължителни пътувания в реалното пространство, но спирателният двигател е достатъчен за маневра като тази. Операцията е сравнително проста и Джулия лесно се справя с нея.

Междувременно Маркъс и Инелда, чиято основна специалност са планетарните проучвания, правят инструментален анализ на света, който се надяват да изследват. Няма смисъл да пускат сонда, камо ли да пращат пилотирана експедиция на повърхността, ако предположенията на Хеспър за атмосферния състав, гравитацията и другите важни характеристики са неверни.

Само че данните на Хеспър продължават да бъдат точни. Гравитацията е в разумни граници, че и отгоре — 0,93 от земната норма. Приемлива азотно-кислородна атмосфера, малко по-бедна на кислород и по-богата на азот от идеалния вариант, но вероятно може да се диша. Следи от въглероден диоксид, аргон, неон, хелий — нито един от тези елементи не повтаря едно към едно земните проценти, но в основата си се приближават достатъчно, за да не създават проблем. Няма следи от свободен водород в атмосферата — обратното би било лошо, защото свободният водород е знак за неприемливо ниски температури. Забележими и насърчителни следи от водни пари, не много, но достатъчно. Като цяло, планетата е сухо място, но сухо като Аризона, а не като Марс. Има и съвсем малко метан, точно както Хеспър беше предсказал, което значително увеличава вероятността на повърхността да се е зародил живот. Само вероятност все пак — метанът може просто да извира от дълбоки земни проломи например, — но има значителен шанс живи същества да растат, да се хранят, да храносмилат и отделят, и да умират и гният върху плодородната почва на Планета A, процеси, които до един са свързани с отделянето на метан.

Инелда и Маркъс представят насърчаващ доклад. Всички данни, отчетени от уредите им, сочат към заключението, че Планета A изглежда подходяща за колонизация. Вода има, макар и не колкото на Земята; има и въздух, който да минава за такъв; гравитацията е наред; поне в най-общи линии мястото изглежда е способно да поддържа живот, при това живот от типа на земния. От друга страна обаче, не е възможно да се засече наличието на по-висши форми на живот, които да обитават по право планетата. От позицията на „Вотан“ не се забелязват градове, нито пътища, нито строежи от какъвто и да било вид. Липсват радиосигнали или нещо друго в целия електромагнитен спектър. Няма изкуствени сателити в орбита. Всичко това е добре. Целта на пътешествениците не е да се натрапят на процъфтяваща извънземна цивилизация и да я завоюват, нито дори да си осигурят добро посрещане, като щедро раздават мъниста и огледалца на местните. В устава на пътуването изрично се казва, че „Вотан“ следва да се въздържа от кацане на светове, които са обитавани от очевидно интелигентни същества, като дефинирането на интелигентни е оставено на действащия капитан, но се казва повече от ясно, че каквато и да било намеса в делата на жива цивилизация следва да се избягва.

Предполага се, че има на разположение достатъчно обитаеми, но ненаселени светове, които са достъпни сравнително лесно, и това прави евентуална намеса не само морално неоправдана, но и ненужна. Това може да е така, а може и да не е, дават си сметка пътешествениците, но пък е добро работно предположение, въз основа на което да започнат галактическата си одисея. На борда има и такива, които вече неведнъж са изтъквали, че политиката може да търпи промени, ако обстоятелствата го наложат.

Капитанът, разбира се, се отнася с известно подозрение към окуражаващите данни, представени му от Маркъс и Инелда. По природа му е присъщо да смята, че би било прекалено голям късмет и че вероятността първата избрана планета така удобно да се окаже подходяща за колонизиране е твърде добра, за да е вярна. Освен, разбира се, ако всяка слънчева система в галактиката си има по една-две планети от земен тип — но ако е така, защо досега не са засечени никакви признаци на разумен живот в съседните на Земята райони от галактиката? Ако съществуват милиони или дори милиарди светове от земен тип, възможно ли е единствено Земята сред тях да е развила цивилизация?

Така че — е ли Земята, този зелен и приятен свят, единствената от милиард щастливки, и ако е вярно, как така те попаднаха на втора такава щастливка още при първия си опит?

Или планети от този вид има навсякъде и самата човешка раса е статистически невероятната аномалия? Капитанът няма представа. Може би по-късно ще се доберат до някакви отговори, мисли си той. Но бързината, с която са открили този очевидно обитаем, но явно ненаселен свят, определено го смущава.

Сега Хю поема нещата. Той е главният изследовател и негова задача е да подготви и изстреля сондата, която ще им достави материални проби от планетарната среда, която ги очаква.

„Вотан“ носи три сонди и разполага с технологичната възможност да сглоби други, ако нещо се случи с наличните. Но конструирането на заместници за оригиналните три сонди би означавало значителни разходи откъм материалите и енергията, с които разполага корабът, и Хю добре разбира, че трябва да направи всичко възможно сондите да бъдат прибрани безпроблемно на борда, след като си свършат работата. В продължение на три дни провежда симулирани кацания и чак тогава решава, че е готов да изстреля един от малките роботи.

Изстрелването минава като по учебник. Сондата се измъква гладко от корема на космическия кораб и поема по спирала надолу към целта си с абсолютна прецизност. После навлиза в орбита на приблизително двадесет хиляди километра от повърхността на Планета A и извършва подробно оптическо проучване, изпращайки на „Вотан“ видеоизображения, които на свой ред потвърждават убеждението, че долу няма по-висши форми на живот.

След като обикаля Планета A за цял един корабен ден — като прави няколко орбитални пренастройки за пълно визуално покритие на сушата, — сондата минава на режим за кацане и се спуска към просторната хълмиста савана в сърцето на най-големия и най-сух от четирите материка на Планета A. Там — водена от Хю, който седи пред дистанционното управление на борда на „Вотан“ — сондата преминава към сухоземен режим на придвижване и поема бавно по кръгов маршрут с радиус от сто километра, като събира по команда на Хю проби от атмосферата, почвата, водата, минералите, растителността и всичко друго интересно. След като е приключила с това, тя отново преминава на въздухоплавателен режим и се понася към другото полукълбо, където условията са горе-долу същите, макар и една идея по-малко сурови, и откъдето взема втори комплект проби. После Хю, доволен от постигнатото, въвежда командата, която ще върне сондата обратно на „Вотан“.

В продължение на девет работни дни екип от седмина членове на екипажа, облечени от глава до пети в космически скафандри като предпазна мярка, анализират товара на сондата в една от стерилните изолирани камери на лабораторното ниво. Капитанът, който си е възложил биологичното проучване, открива бактерии в пробите от почвата, различни видове протозои във водата и няколко здраво бронирани дребни инсектоподобни десетокраки същества в един от малките контейнери за проби. Гледа ги с благоговение и почит — те са първите многоклетъчни извънземни организми, откривани някога, макар да подозира и силно да се надява, че няма да са последните.

Биологичният анализ не разкрива нищо токсично в пробите от почвата и водата. Анализът на пробите от атмосферата показва, че има голяма вероятност въздухът на Планета A да е приемлив за бели дробове, развили се във въздушната среда на Земята. Бактериите, поставени в хранителна среда заедно с микроорганизми от земен произход, не влизат в никакво взаимодействие със съседите си, нито ги убиват, нито стават техни жертви. Това може да е, а може и да не е добър знак — тепърва ще се установява дали биохимията на Планета A е съвместима с тази на Земята, и безразличието на единия вид бактерии към другия би увеличило вероятността заселниците да не са в състояние да смилат и усвояват храната, която ще ги посрещне в този свят.

И други дребни, но съществени въпроси ще трябва да останат без отговор на този етап. Има ли там долу предавани по въздуха вируси, причиняващи незнайни нови болести? Няколко локални въздушни проби трудно биха доказали обратното. Ами ако има някакви смъртоносни аминокиселини в месото на тукашните еквиваленти на овцете и кравите, в случай че има такива животни? Или алкалоиди убийци в местните версии на ябълките и аспержите? Събраните от сондата проби не могат да отговорят на нито един от тези въпроси. Това са неща, които могат да бъдат установени само по трудния начин, когато му дойде времето, на принципа на пробата и грешката.

Хю заявява:

— Сега ни остава само да пратим долу пилотирана експедиция, капитане.

Капитанът и сам знае това. Въпреки всичко думите на Хю му идват като юмрук в слънчевия сплит. Надява се болката му да не е проличала. Вече е избрал екипа, който ще се спусне на повърхността, и той, разбира се, не участва в него. И със или без лофотенското обучение навярно винаги ще го спохождат мигове на черно съжаление заради задължението да остане на кораба.

— Единствено доброволци могат да участват в мисията, разбира се — казва капитанът. — Хю, да разбирам ли, че си доброволец за командир на екипа?

Хю се ухилва широко.

— Успя да ме убедиш, че трябва да си изпълня дълга, братле.

— Инелда? — пита капитанът. — А ти?

Инелда, стройна, властна, с очи като бадеми, е изненадана от молбата колкото и Хю. Всички на борда са получили в някаква степен подготовка в техниката по анализиране на извънземни терени — животът им като нищо може да зависи от бързината, с която реагират в непознати условия, — но познанията на Инелда в тази област не са просто част от подготовката й по оцеляване, а нейна научна специалност.

— И най-накрая — изрича капитанът — този път изборът му не е предизвестен и всички чакат напрегнато решението му, — искаме да разберем нещо за растителния и животинския свят долу. Биохимията му, най-вече. Дали ще можем да се възползваме от храната или поне от част от нея, или ще трябва да прибегнем до алтернативни хранителни източници посредством генетична манипулация на запасите, които носим от Земята. — Погледът му се спира на Джована. — Това е по твоята част, струва ми се — казва й той.

Общата реакция е по-скоро на изненада. Не защото е предложил на биохимика Джована да се включи в екипа — тя е не по-малко квалифицирана за трети участник от самия капитан, а може би и повече от него, — а защото е избрал две жени в групата. Вече всички са чули за малкото изказване на Пако по повод колко било неразумно да рискуват полезни утроби, като пращат жени на повърхността на планетата. А ето че капитанът изпраща не една, а цели две жени долу, което е осем процента от женската част на екипажа. Това някакъв вид директен удар по Пако ли е? Или капитанът всъщност е съгласен с доводите на Пако и това е гневният му начин да каже на всички, че са го принудили да прибегне към това последно средство — да прати долу Джована, след като са го лишили от възможността сам да участва в мисията?

Никой не знае и никой няма да попита, а капитанът явно няма да им обясни сам. Екипът ще включва Хю, Инелда и Джована и толкоз. Хю и Джована, всички си припомнят сега, са били любовници през първите дни на пътуването. Все още са добри приятели и несъмнено ще работят добре заедно. Изборът е посрещнат с всеобщо одобрение.

Мисията до повърхността на планетата е абсолютно необходима, разбира се. Досега всичко говори в полза на обитаемостта й, поне от това скромно разстояние, и вече е техен дълг да пратят някого там долу, който отблизо да проучи що за място е това. А онези, които изпратят долу, може и да не се върнат. Не може да се изключи вероятността някакви неприятни и дори фатални изненади да дебнат първите земни изследователи на този свят. Още по-малко може да се изключи вероятността нещо да се обърка при краткото спускане от орбита към повърхността. Малката роботизирана совалка, с която ще бъде извършена мисията, е конструирана с оглед максимално опростяване и сигурност на управлението и е тествана многократно. Но си е машина. А машините се развалят. Някои се развалят веднага, други след хиляди или стотици хиляди операции. Но повредите са въпрос на случайност и дори механизми, конструирани така, че да се повреждат едва веднъж на сто милиарда пъти, могат въпреки всичко да се провалят още при първото си използване.

Една повреда — експлозия в летателен режим, лошо кацане, проблеми при излитането — би означавала загуба на жива сила. А живата сила на „Вотан“ е твърде ценна, макар че точно сега някои членове на екипажа са по-заменими от други. Капитанът много е мислил върху това, преди да направи окончателния си избор. Вярно е, че на кораба има по няколко специалисти във всяка област, но определени хора са по-жизненоважни от други за непосредствените цели на пътуването и загубата им би била тежък удар за експедицията. Хю е един от тях — никой не би могъл да се справи по-добре от него с непредсказуемите изненади на един чуждопланетен терен, — но точно по тази причина той трябва да се включи в екипа по кацането. Разбира се, капитанът се надява той да се върне жив и здрав, защото със сигурност ще има и други подобни мисии, където Хю отново ще бъде необходим. Няма как да не го изпрати на тази обаче. Евентуалната загуба на Инелда или Джована би била сериозен удар, но на борда има и други, които биха се справили с работата им. Ако по някаква причина бяха отказали да участват в екипа, той би могъл да избира измежду десетина други, които да ги заместят. Някои обаче въобще не са попадали в списъка му. Онези, които не би рискувал при никакви обстоятелства на този етап от пътуването, са Хеспър, Пако, Джулия и Леон. Хеспър, защото само той може да им намира кандидат-планети, Пако да насочва кораба към тях, Джулия кара кораба да следва пътя, избран от Пако, а Леон се грижи за здравето на всички им, докато чакат пътят да ги заведе при новия им дом. Тъй като към настоящия момент изобщо не е сигурно, че Планета A ще се окаже приемлива, може би ще трябва да търсят други планети и да планират други галактически скокове. Без основните умения на тези четирима души, уменията на другите пътешественици може да не дотрябват никому — специалистите по генетичната банка, агрономите, строителните инженери и така нататък.

Има още един незаменим човек и това е Ноел. Капитанът смята за немислимо да прати Ноел на такова пътуване. „Ноел, ти си рядко и ценно цвете. Ти си Земното спасение, Ноел. Никога не бих те изложил на риск, никога. Никога.“

Сега капитанът я вика при себе си.

— Връзката добра ли е днес?

Напоследък смущенията ту се появяват, ту изчезват. Двамата не откриват никаква система в този феномен. Във всеки случай, изглежда няма никаква връзка с местоположението им в космоса или с разстоянието им до някоя определена звезда.

Днешният ден е от що-годе поносимите, съобщава му Ноел.

— Добре — казва той. — Уведоми ги тогава. Нека на Земята знаят, че сме на път да извършим първото си планетарно кацане. Кажи им да ни стискат палци. А защо не и да се помолят за нас. Могат да направят справка как се прави това в някоя от старите книги.

Ноел го гледа объркано.

— Да се помолят?

— Това означава да помолят за благоразположението на вселенските сили — обяснява той. — Няма значение. Просто им кажи, че пращаме трима души да проверят дали сме намерили място, където може да се живее.

* * *

За Хю това е звездният миг в кариерата му. Ще застане в центъра на сцената, под светлината на прожекторите и такъв ще го запомнят. На път е да се превърне в първия човек, стъпил на планета, обикаляща около друга звезда.

През последните три дни пренастройва за ръчно управление най-голямата от трите сонди на „Вотан“. За разлика от сондата, която вече е слизала на Планета A, и от другата, която е със същите размери, тази е достатъчно голяма да побере екипаж от трима или четирима души и е конструирана точно за такъв вид операции. Програмирана е за пътувания на кратко разстояние от кораба-майка, но Хю предпочита сам да пилотира полетите до повърхността на планетата и обратно. И сега, след три дни на програмиране, симулации и проверки, той е обявил малкия летателен съд за готов.

Настъпила е промяна в екипажа на мисията след обявяването на първоначалния състав. При една поразвихрила се лудория в банята, включваща Хайнц, Пако, Наташа и още двама-трима, Инелда се подхлъзнала на мокрите плочки — според собствените й думи някой я бил блъснал, като подло я плеснал по дупето — и сега глезенът й е лошо изкълчен. Леон казва, че след пет-шест дни ще може да се движи нормално, но в момента едва куцука, а Хю не иска да забавя експедицията, докато Инелда се оправи, капитанът е на същото мнение. Така че Маркъс, чиито планетографски познания в голяма степен се покриват с нейните, е избран да я замести. Инелда е бясна, че трябва да остане на борда, но капитанът остава глух за протестите й. Скоро тя ще разбере, че който и да я е блъснал в банята, й е направил огромна услуга, само че тези неща стават очевидни едва при свършен факт.

Навлечените с космически скафандри фигури на Хю, Джована и Маркъс оформят величествена и красива процесия, докато вървят през вътрешността на кораба към хангара, където домуват сондите. На практика всички членове на екипажа са дошли да ги изпратят, всички освен Ноел, която е изтощена след тазсутрешния разговор с далечната си сестра и се е прибрала да полегне в каютата си, и все още ядосаната Инелда, която се цупи в своята като някакъв мрачен Ахил. Хю върви начело и маха гордо на събралите се зяпачи, съвсем като издънка на великия уелски принц Мадок, за чийто потомък се смята. Несъмнено днес келтската му кръв кипи от вълнение. Какво е едно малко пътуване до Ганимед или дори до Венера в сравнение с това?

Тримата — Хю, Джована и Маркъс — се вмъкват в уютните кресла на борда на сондата. Люковете се затварят. Започва херметизация. Корабният шлюз за излитане се отваря, сондата се плъзва напред, отделя се от „Вотан“ и излиза в открития космос.

Миниатюрен тласък на ускорение — Хю лекичко е докоснал с пръст контролното табло — и сондата се откъсва от орбита, поемайки в широк вираж към повърхността. Съвсем скоро кафяво-синьо-зелената маса на планетата запълва изцяло илюминатора пред ускорителните кресла на тримата изследователи. Удивително е колко голяма изглежда планетата с приближаването им към нея. Макар да е малка, с размерите на Земята, тя се извисява като Юпитер пред тях. Една година в уединението на извънпространството им е дала усещането, че „Вотан“ е единственият обект във вселената. Но сега има още един.

Макар контролът да е в ръцете на Хю и той да може във всеки един момент да се намеси в управлението на сондата, истинската работа по изчисляването на приземяващата орбита се извършва от корабния компютър на „Вотан“. Така диктува здравият разум. Компютърът знае как се правят тези неща и времето, нужно за реакция, е хиляда пъти по-малко от това на който и да било човек, дори на Хю. Така че той само наблюдава, като от време на време кима одобрително с глава, докато операцията по кацането напредва. Приближават се към крайбрежието на най-влажния от четирите изгорени от слънцето, пустинни континента. Тук климатът изглежда най-умерен, по-мек, отколкото във вътрешността и, по всичко личи, благословен с малко по-високи нива на валежите. Хю е планирал да отскочат до самия бряг на океана и да проверят що за воден живот има на това място, ако въобще има такъв.

Земята, която се вижда на неколкостотин километра под тях, изглежда доста мърлява обаче — сухи, светлокафяви полета, изолирани петна от дребни, редки храсталаци, тук-там по някое ниско каменисто възвишение, но нищо интересно като геоложка формация. На изток се виждат заоблени хълмове. Планета A изглежда си няма истински планински терени. На Хю пейзажът му изглежда някак стар и уморен. Равнинен, ерозирал пейзаж, износен, сякаш е стоял бездейно тук в продължение на много дълго време.

Не е много обещаващо място, където да сложат началото на новата Земя, мисли си той. Но вече сме тук и ще видим каквото има да се види.

— Приземяване — съобщава той на капитана, който седи в контролната зала на „Вотан“, на двадесет хиляди километра над тях, докато сондата извършва перфектно автоматично кацане в сърцето на обширна плитка падина, може би кратер от някакъв древен космически сблъсък, вдлъбнала се като огромна купа посред просторно сухо плато.

* * *

Пейзажът, решава Хю, отблизо въобще не изглежда толкова вълшебно подобен на земния. Небето има лек зеленикав оттенък. Позицията на слънцето не е точно такава, каквато е очаквал, а с няколко градуса изместена встрани, точно колкото да се набива в очите. Единствените живи неща наоколо са малки туфи храсти с жълти връхчета, пръснати тук-там по склоновете на падината. Стволовете им са катраненочерни и усукани като тирбушон, с тънки разклонения под странен ъгъл, които също изглеждат напълно чуждоземни. Дори подредбата им изглежда странна — растат на дълги, елипсовидни пръстени, може би по стотина храста във всеки, и всеки пръстен е разположен на забележително еднакво разстояние спрямо съседите си. Сякаш е някакъв странен парк. Но това е пустиня в един очевидно ненаселен свят, а не нечий парк. Нещо във връзка с тази прецизна подредба го смущава.

Скалните форми наоколо — ръбати черни пирамидални кули, високи по петдесет-шестдесет метра — също оставят усещането за нещо нередно, някаква едва доловима фалшива нотка. Сякаш казват, съвсем дискретно, че са преминали през процеси на формиране и ерозия, които не са съвсем същите като тези на Земята.

Разбрали са се Хю да е първият, който ще излезе от апарата. Той е главният изследовател и капитан на малкия кораб и това шоу е негово, от начало до край. А и той няма търпение да го направи, да слезе по стълбата, да стъпи на тази чужда земя и да изрече първите думи на първия човек, озовал се на планета извън Слънчевата система. Но той е твърде опитен изследовател, за да се втурне прибързано навън, колкото и голямо да е нетърпението му. Преди това му предстои да се погрижи за някои досадни подробности. Определянето и записването на точните им координати, на външната температура, на геофизическите замервания, за да е сигурно, че сондата не е кацнала на някое нестабилно място и няма да се катурне, щом той излезе от нея и наруши моментното й равновесие, и така нататък, и така нататък. Всичко това отнема близо час.

Докато се занимава с тези неща, по някое време си дава сметка, че са го обзели странни усещания.

Безпокойство. Неразположение някакво. Тревога може би.

Тези усещания са нетипични за него. Хю е енергичен и темпераментен човек, комуто чувства като объркване, напрегнатост, безпокойство и тревожност са напълно чужди. Като цяло той е предпазлив и внимателен — полезни черти за човек, за когото е висше удоволствие да изследва непознати и опасни места, — но склонността към тревожност не е част от психическата му настройка.

А сега изпитва значителна тревога. Знае, че обзелото го усещане може да се нарече тревога, защото има някакъв странен възел в стомаха му и в гърлото му се е настанила буца, която му пречи да преглъща, а е чел, че това са симптоми на тревога, която е вид страх. Досега не е имал такива симптоми, поне доколкото си спомня, нито пък е изпитвал някакъв друг вид страх.

Колко странно, мисли си той. Това място е много по-приемливо от Венера, където най-поносимата температура е като в пещ и едно вдишване на въздуха би го убило за секунда, а там не е изпитвал и частица от това, което изпитва тук. Най-лошото, което бе могло да му се случи на Венера, бе да умре, и макар по онова време далеч да не бе готов да се прости с живота, Хю предварително си беше дал сметка какво рискува, отивайки там. Също като на Меркурий и Ганимед, на покритата с активни вулкани Йо и на всички други неприятни, но пленяващи въображението му големи и малки светове, където го бяха отвеждали пътуванията му. Така че откъде се бяха взели тези усещания за… за страх!… докато си седи тук, навлечен в космически скафандър в херметически запечатаната, удобна среда на този елегантно проектиран и здраво направен малък кораб?

Почти е време да излезе от сондата. Хю поглежда крадешком към Джована, седнала удобно в ускорителното кресло вдясно от него и към Маркъс от другата му страна. Виждат се само лицата им. Нито един от двамата не изглежда много щастлив. Маркъс се е навъсил, но пък той почти винаги се мръщи. В изражението на Джована също като че ли се прокрадва известно напрежение, но може да е от дълбоката концентрация — тя без съмнение размишлява върху експериментите, които е планирала да проведе тук.

Собствената му напрегнатост остава мистерия за Хю. Капчица пот ли се стича към върха на носа му? Да, да, май е точно това. И още една по челото му. Изглежда се поти обилно. Всъщност, започнал е да се чувства много зле.

Сигурно съм ял нещо развалено, казва си той. Стомахът му не се дразни лесно, но пък винаги има пръв път, нали?

— Е — казва той на Джована и Маркъс и на всички, които го слушат от борда на „Вотан“. — Дойде моментът да изляза навън и да обявя тази земя за владение на Хенри Тюдор.

Постарал се е гласът му да прозвучи бодро и ентусиазирано. Малката му шегичка не предизвиква смях у спътниците му. Това не му харесва. А и колко странно, мисли си той, че трябва да се старае да звучи ентусиазирано! Проверява за последно скафандъра си и се заема с поредицата от команди, които отварят люка.

— Когато изляза — дава последни напътствия той, — вие си оставате на местата и няма да мърдате, докато не ви кажа, ясно? Нека сме сигурни, че всичко е наред, преди и вие да излезете. Като ви дам сигнал, ти, Джована, излизаш първа. Ще видим как ще мине и после ще повикам и теб, Маркъс. Разбрахте ли?

Те потвърждават, че всичко им е напълно ясно.

Люкът е отворен. Хю изпълзява през него, застива за миг, после бавно и тържествено се спуска по стълбата, опитвайки се да си спомни няколкото стиха за якия Кортес, застанал мълчаливо на онзи връх в Дариен — който се чувствал като някакъв небесен наблюдател, нали така беше, когато нова планета доплува в полезрението му^[1]?

Левият му ботуш докосва повърхността на Планета A.

— Исусе Христе, мамка му! — извиква Хю, пронизително аналонично възклицание, което проехтява не само в слушалките на спътниците му, но и, уви, в историческите анали като първото записано изявление на първия човек, стъпил на планета извън Слънчевата система.

— Хю, добре ли си? — пита го Джована откъм сондата, чува и гласа на капитана, който задава същия въпрос по връзката с „Вотан“. Здравата трябва да ги е стреснал, мисли си Хю.

— Добре съм — отвръща той, като се опитва да звучи нормално. — Стъпих накриво, това е всичко.

Минава на няколко крачки встрани от сондата.

Лъже за глезена си, лъже и че се чувства добре. Всъщност, изобщо не се чувства добре.

Изцяло го е обзело чувството, че се е спуснал в зейналата паст на самата Преизподня.

Безпокойството, тревогата или каквото там беше изпитвал само преди няколко минути на борда на сондата е нищо в сравнение с това. Интензивността на дискомфорта се е повишила няколко пъти — повишила се е всъщност в мига, когато ботушът му е докоснал земята. Нещо като психически еквивалент на това да стъпиш върху нажежена до червено метална скара. И сега е преминал отвъд тревожността, потъвайки в някакъв вид страх, който, според теоретичните му познания, граничи с истинския ужас. Дори с паниката.

Всички тези чувства са съвсем нови за него. Откритието, че въобще е способен да изпитва страх, е почти толкова ужасяващо, колкото самият страх, който го връхлита в момента.

А си няма и най-малка представа от какво го е страх. Страхът просто е там, като физически факт, също като брадичката му или като капачката на лявото му коляно. Сякаш извира от пръстта, минава през стъпалата му, плъзга се нагоре по прасците, бедрата, слабините, корема.

„Какво по дяволите, какво по дяволите, какво по дяволите, какво по дяволите…“

Хю знае, че трябва да се вземе в ръце. Не иска другите да разберат какво става с него. Само секунди са минали, откакто е излязъл от сондата, и първоначалният му тревожен вик е единственият знак, който е дал досега, че нещо не е наред.

Сега силата, придобита през десетилетията на високи постижения и самообладание, поема юздите. Това няма как да се случва на него, казва си, защото той не е от хората, на които се случват такива неща — точка. Първоначалното усещане за потрес, когато ботушът му бе докоснал земята, е отстъпило пред нещо като поносима тревожност с постоянен интензитет — той изглежда започва да свиква с ефекта. Не му харесва, никак не му харесва, но вече се учи как да го понася, може би.

Отдалечава се с още пет-шест стъпки от сондата, спира, поема си дълбоко дъх, после още веднъж и още веднъж. Изправя рамене, изпъва максимално тялото си. Изтиква прииждащата вълна от ужас обратно надолу по тялото си, милиметър по милиметър, надолу през краката, глезените, пръстите.

Така.

Страхът още е там, опитва се да се промъкне обратно в гърдите му и да стисне в юмрук сърцето му, а после да продължи нататък, към дробовете му, гърлото, мозъка. Но той вече го държи на каишка, каквото и да е. Повече или по-малко. Присъствието му го обърква и плаши, но той успява да го държи на разстояние, с цената на значителна умствена и духовна енергия. Налага се да води постоянна борба с всепроникващото желание да пищи, да плаче и да размахва диво ръце. Само че в тази борба той е победител и вече може да продължи по план, а именно да огледа това място.

Но ето че чува тих стон вляво от себе си, който насочва вниманието му към факта, че не е сам навън. Някой от другите е излязъл от сондата, без да изчака сигнала му — стонът вероятно е резултат от ефекта на нажежената скара при първия допир с повърхността на планетата.

— Хей! — извиква той. — Не ви ли казах да стоите вътре, докато не ви дам знак?

Излезлият е Маркъс, вижда той. Което е още по-зле — беше избрал Джована да излезе втора, след него. Маркъс беше напуснал сондата по свое решение, без да си изчака реда, и сега, някак замаян и дезориентиран, се мотае в неправилни кръгове около основата на стълбата, рие с пета пръстта и вдига малки облачета прах.

— И аз излизам — съобщава по връзката Джована. — Никак не ми е приятно да стоя затворена тук.

— Не, чакай… — опитва да я спре Хю, но вече е късно. Джована се е провряла през люка и започва да слиза по стълбата. Капитанът казва нещо в слушалките, явно пита какво става там долу, но Хю няма време да му отговаря точно сега. Той все още се бори с изблиците на безпричинен ужас, които сякаш извират на пулсации от земята наоколо му, освен това трябва спешно да възстанови контрола над екипажа си. Затичва се към Маркъс, който е спрял да рие пръстта и сега ходи, или по-точно залита на зигзаг, отдалечавайки се от сондата.

— Маркъс! — остро извиква Хю. — Спри където си, Маркъс! Това е заповед!

Маркъс спира нерешително. Но само след няколко секунди пак тръгва — безцелно, напосоки, със залитане, по широка извита траектория, която скоро започва отново да го отдалечава от сондата.

— Не знам — казва Джована, сякаш в отговор на въпрос, който Хю не е задал. — Чувствам се… странно, Хю.

— Странно в какъв смисъл? — Старае се гласът му да прозвучи абсолютно нормално.

— Уплашена. Странно е. — Срам прекосява лицето й. — Все едно сънувам кошмар. Само дето знам, че съм будна. Будна съм, нали, Хю?

— Съвсем будна — потвърждава той. Значи не е единственият. И другите двама го усещат. Интересно. Интересно. И някак странно успокоително, поне доколкото лично го засяга. За експедицията обаче новината не изглежда добра. Хю хваща тромаво Джована за китката. — Хайде. Да настигнем Маркъс, преди да се е отдалечил твърде много.

Маркъс вече е на трийсетина метра от тях. Като продължава да държи Джована за китката — няма как да е сигурен до каква степен се владее тя в момента, а не иска да гони и нея, — Хю тръгва към Маркъс по равната прашна земя, като наполовина влачи Джована след себе си. След миг тя сякаш влиза в ритъм, нагажда се към малко по-слабата гравитация и двамата вече се движат по-целенасочено. Минава малко повече от минута, докато настигнат Маркъс, който спира и се обръща с лице към тях като притисната лисица, после се спуска напред, протегнал и двете си ръце в жест на отчаяна молба.

— О, Исусе, Исусе, Исусе — започва да мънка той в проточен стон. Изрича архаичното име, име, което няма никакво истинско значение за него и за когото и да било от тях, но незнайно как носи утеха. — Толкова ме е страх, Хю!

— Сега как си, момче? — пита Хю. Хваща едната му ръка и дава знак на Джована да поеме другата. И ето че тримата се държат за ръце като деца, застанали в кръг, взират се объркано един в друг, докато капитанът, далеч в орбита над тях, продължава да засипва през слушалките Хю с въпроси, на които той все още не е в състояние да отговори. Дрезгав хлипащ звук долита откъм Маркъс през слушалките. Джована демонстрира по-добро самообладание, но лицето й все още е сгърчено от страх.

Хю проверява собствения си душевен климат. Все още е бурен. Защото докато е в движение, поел контрол над нещата и действайки по познатия начин, като силен и ефикасен водач, изглежда е в състояние да пребори паниката. Спре ли обаче да се движи, ужасът моментално се надига отново, заплашвайки да пробие защитата му.

Близостта с другите двама помага малко. Сега всеки от тях съзнава, че ефектът е валиден за всички им, че се отразява еднакво на всеки един от тях. Докато стоят така, хванати за ръце, някаква увереност протича като ток помежду им, осигурявайки им допълнителна сила, която да използват срещу помитащите вълни от чист, безпричинен страх, който все така ги атакува безмилостно.

— Какво точно изпитваш? — пита Хю.

Маркъс изглежда не е в състояние да изрече нещо членоразделно. Промрънква едва-едва, после млъква. Джована явно е в по-добра форма.

— Все едно ме връхлитат всички неща, от които съм се страхувала като малка, само че омесени в един голям ужас. Кошмарите, които не изчезват дори след като са ме събудили. Окото, което се отваря в стената и ме гледа. Насекомите с огромни тракащи челюсти, които излизат от гардероба. Змиите в долния край на леглото ми.

— И започна още вътре, в сондата?

— Веднага щом кацнахме, да. Но навън е по-зле. Много по-зле. И ти ли изпитваш нещо такова?

— Да — замислено казва Хю. — Кажи-речи същото.

Кажи-речи, да. Зъбите го сърбят, гъделичкат го, сякаш нарастват, докато изпълнят цялата му уста. Пулсиране в слабините, но не от приятния вид. Нащърбени парчета лед се движат в корема му. И непрекъснато онзи неизменен, ударно туптящ ужас, ужас, ужас. Неуморен нервен импулс, който активира отговарящи за чувството на страх синапси, каквито дори не е предполагал, че има в тялото си.

Нищо чудно, че както изглежда на тази планета не са се развили по-висши форми на живот. Животинската еволюция тук си е намерила майстора. Всяка нервна система, която е достатъчно развита да ръководи различните хомеостатични процеси, необходими на по-висшите форми на живот, би била твърде сложна, за да издържи на този постоянен обстрел със страх и ужас. Никоя нервна система, по-сложна от тази на буболечките и червеите, не би издържала дълго, преди да се предаде.

— На какво се дължи според теб? — пита Джована. — И какво ще правим?

— Не знам — е отговорът и на двата ти въпроса — казва й той.

После се обръща към слушащите го на „Вотан“:

— Сблъскахме се с малък проблем тук, долу. Излязохме от сондата и изглежда всички страдаме от неизвестен вид колективен психически срив. Не откриваме очевидна причина. Просто се случва. Започна от момента на кацането. Сякаш това място е…

В този миг откъм Маркъс внезапно долита зловещ звук като от повръщане.

— … обитавано от духове, или нещо такова — довършва Хю.

Маркъс се е отделил от другите двама и дращи по шлема на скафандъра си. Преди Хю да е успял да стори нещо, Маркъс отваря предното стъкло на шлема си и вдишва нефилтрирания въздух на този чужд свят, първият човек, направил такова нещо. И по-точно, повръща във въздуха на този чужд свят, което е и причината да отвори шлема си. Хю го гледа безпомощно как се превива на две, разтърсен от най-жестокия пристъп на повръщане, който командирът на малкия им екипаж е виждал някога. Маркъс пада на колене, като се гърчи конвулсивно. Хваща се през корема и продължава да бълва струи прозрачна течност, сякаш безкрай.

Маркъс не е особено приятна гледка в момента, но ако не друго, поне им осигурява полезен тест за ефекта на тукашната атмосфера върху човешките дробове, което така или иначе им предстоеше да направят, докато са на повърхността. И ефектът досега е неутрален, което означава, че по нищо не личи Маркъс да е пострадал от съприкосновението на въздуха с дробовете му. Разбира се, трябва да се има предвид фактът, че при такова тежко психическо разстройство като неговото, едно дребно дихателно увреждане би могло да остане незабелязано.

Най-накрая Маркъс се изправя на крака. Изглежда някак изтръпнал и объркан, но малко по-спокоен отпреди, сякаш този остър пристъп на неразположение му е помогнал да се вземе в ръце.

— Е? — казва Хю, може би малко по-грубо, отколкото трябва. — Сега по-добре ли се чувстваш?

Маркъс не отговаря.

— Поне ни кажи нещо за атмосферата. Как е на дишане?

Маркъс го гледа втренчено с помътени очи. След малко устните му потрепват. Речевите центрове обаче явно не сработват.

— Аз… аз…

Лошо. Съвсем се е скапал.

Хю, колкото и да е странно, открива, че почти се е нагодил към паническия ефект на това място. Не му харесва — всъщност направо му е противно, — но сега, когато вече е сигурен, че не става дума за някакво внезапно умопомрачение на собствения му разсъдък, а по-скоро е нещо характерно за това неприятно място, успява да капсулира и отстрани най-лошите му проявления. Плътта му продължава да се гърчи, да, и студени костеливи пръсти все така шарят по малкия му мозък, да не говорим за крайно неприятните признаци за надвиснала чревна активност. Но имат да вършат работа тук, тестове да провеждат, куп неща да проучват и Хю съзнателно насочва мислите си към това, което пък му помага да се справи с другото.

Казва, обръщайки се колкото към спътниците си на „Вотан“, толкова и към Джована и неадекватния Маркъс:

— Съществуват много възможности. Една от тях е, че това място е населено с разумни форми на живот, които ние не сме в състояние да усетим и които ни облъчват с някакъв умопомрачаващ лъч. Звучи крайно невероятно, но на този етап не можем да изключим нито една възможност. Хрумна ми също, че причината може да е в самата планета, която ни облъчва с психични замърсители, нещо като ментална радиоактивност. Което звучи също толкова невероятно, признавам. Но и двете идеи, колкото и да са абсурдни, ми звучат по-приемливо от третата, според която човешките същества по природа притежават някакъв вроден синдром на ужаса, който се активира, щом стъпим на друга обитаема планета освен Земята, нещо като магьосническо заклинание, само че вградено дълбоко в нервната ни система в някой етап на еволюционния процес с цел да ни попречи, Бог знае защо, да се заселим на някоя друга… Маркъс! Проклет да си, Маркъс, върни се!

Маркъс е хукнал да бяга току посред разсъжденията му на глас и сега тича — не залита, не се препъва, а тича, колкото го държат краката — през неравния, изгорен от слънцето терен, който бяха избрали за първото кацане.

— Мамка му — промърморва Хю и хуква след него.

Маркъс се изкачва тичешком по склона на падината, в която са кацнали. Движи се с налудничава прецизност покрай елипсовидните жълтоглави храсталаци, описвайки осмици между тях, заобикаляйки едната отгоре и следващата отдолу, като постепенно изкачва ниския склон. Хю го гони тромаво. Маркъс е млад, дългокрак и строен; Хю е с петнайсет години по-стар и е сложен другояче, поради което бързото бягане никога не е било сред любимите му занимания в свободното време. На всичкото отгоре бягането изглежда засилва неприятния ефект на това място — всяка тежка стъпка изстрелва нова доза отчаяние като електрически удар нагоре по краката му право към мозъка. Никога преди не е усещал духа си толкова беззащитен. Изкушението да се откаже от гонитбата, да се просне свит на топка и да захленчи като бебе е огромно.

Но Хю въпреки всичко продължава да тича напред. Знае, че трябва да настигне Маркъс, който явно не в състояние да се владее, и да го завлече в сондата, преди да се е наранил тежко, както бяга като луд през пустинята.

Маркъс обаче се движи така, сякаш е решил да пробяга половин континент преди да спре, за да си поеме дъх, и Хю много скоро открива, че е останал без сили, дробовете му хриптят, остра болка го реже отстрани, а левият му крак сякаш е окуцял. А и коефициентът на ужас пак е започнал да расте, приближавайки се към първоначалните нива след излизането от сондата. Може да се застави да бяга, може да отблъсне демоничната психична радиация на това място, но двете едновременно изглежда не са му по силите.

Спира рязко, наполовина изкачил склона, дъхът му излиза на болезнени спазматични хрипове и за пръв път в живота си е на крачка да се разплаче. Маркъс е изчезнал зад ръба на падината, изгубил се е сред черната корона от заострените като зъби на хищник скали, които обточват горната й граница.

Джована, благословена да е, настига на бегом Хю, докато той се олюлява, неспособен да направи и една крачка повече.

— Видя ли го накъде отиде? — пита тя.

Хю призовава остатъците от самообладанието си с цената на върховен разход на енергия и посочва към ръба над тях.

— Някъде там. В онзи лабиринт от остри скали.

Тя кима.

— А ти добре ли си?

— Добре съм. Направо съм върхът. Давай да се качваме там и да го намерим.

Държат се за ръце, докато изкачват склона. И отново усещат благотворния ефект на физическия контакт, макар и през дебелите ръкавици на скафандрите им. Хю налага по-бавна крачка отпреди — получава тревожни сигнали от гърдите си, които са знак, че засега ще е по-добре да не тича. Наклонът към ръба на падината не е толкова малък, колкото им се е сторило от центъра й. А земята е неравна, много неравна, дебнат ги неочаквани пясъчни ямички навсякъде, гадни плетеници от полегнали, жилави пълзящи растения и уморително количество остри, нестабилни камъни точно там, където си решил да стъпиш.

Накрая все пак стигат до върха. От другата страна ги чака доста стръмен склон, който води към обширна равнина, изпъстрена със същите жълти храсти, които и тук растат на същите елипсовидни групички. И тук всяка групичка е странно разположена с математическа прецизност на равни разстояния от съседите си. Няколко високи, грозни дървета с редки корони се виждат зад храстите, а още по-нататък изглежда започва напълно равна савана, която се проточва до хоризонта.

В първия миг не виждат и следа от Маркъс.

После Джована си поема рязко дъх и посочва. Хю проследява посоката на ръката й надолу по склона. Маркъс. Да.

* * *

Маркъс лежи на стотина метра под тях, по очи, ръцете му са увити около плоска правоъгълна скала, сякаш я е прегърнал. По ъгъла, който главата му сключва с раменете обаче, Хю разбира, че новината няма да е добра, но въпреки това се чувства задължен да слезе при него толкова бързо, колкото позволяват уморените му крака и претовареното сърце. Тревогата, която го залива сега, е съвсем различна по вид от онази, с която планетата е пълнила главата му през последните два часа.

Коленичи до Маркъс. Сега вече вижда, че Маркъс всъщност не е прегърнал скалата, а се е проснал отгоре й, ръцете му висят от двете й страни, а бузата му е притисната до плоската й повърхност, където главата му се е ударила, когато се е спънал и паднал. Има дълбока порезна рана, костта направо е хлътнала. Струйка кръв се стича от ъгълчето на устата му и друга от едната му ноздра. Устните му са разтворени и отпуснати. Очите му са отворени, но с празен поглед. Той не диша. Вратът му, решава Хю, е счупен.

Хю трескаво се опитва да си спомни кога за последен път е виждал мъртъв човек. Преди двадесет години може би, или даже тридесет. Смъртта не е обичайно събитие в неговия свят, още по-малко при човек на възрастта на Маркъс. Случва се по някоя злощастна злополука, да, много рядко, но в общи линии смъртта не се смята за нормална при хора, по-млади от един век. Абсурдната, безсмислена смърт на този млад човек тук, в този чужд свят, е истински удар за Хю. Над и отвъд особените неща, които Планета A причинява на разсъдъка му от момента на кацането, напълно отделно от всичко това, Хю е обзет от горещ прилив на чиста скръб, потрес и пълна безнадеждност, които препълват душата му. За миг коленете му поддават и той с огромно усилие надмогва пристъпа на внезапна слабост. Тази планета го учи на неща за границите на издръжливостта му, която някога е смятал за безгранична.

— Какво можем да направим? — пита Джована. — Има ли нещо в аптечката, с което да…

Хю избухва в смях. Това е толкова груб смях, че тя се дръпва встрани от него и на Хю му идва дай се извини, но не го прави.

— Единственото, което трябва да сторим — казва той, колкото се може по-меко, — е да го вдигнем и да го пренесем до сондата, предполагам. Това е всичко. Другият вариант, значително по-практичен, би бил да го оставим тук, като натрупаме купчина камъни, които да обозначат мястото, но всъщност не можем да постъпим така, както и сама се сещаш. Поне без разрешение. Единственото, което не можем да направим, Джована, е да го върнем към живот.

Капитанът се намесва за пореден път, настоявайки да му кажат какво става.

— Имаме нещастен случай — мрачно съобщава Хю. Бесен е на себе си, макар да знае, че случилото се не е по негова вина. — Нещо тук направо те подлудява. Маркъс се паникьоса и побягна. Нагоре по склона и отвъд хребета. По нанадолнището се е спънал, ударил си е главата в един камък при падането и си е счупил глупавия врат.

За миг в другия край се възцарява мълчание.

— Казваш, че е мъртъв, така ли, Хю? — най-накрая проговаря капитанът.

— Точно това казвам, да.

— Искаш ли да говориш с Леон?

— За какво? — грубо пита Хю. — Дишане уста в уста? Маркъс наистина е мъртъв и такъв ще си остане. Никой не може да го съживи, нито аз, нито Леон, ако го доведа тук, нито самият Исус Христос. Повярвай ми. — Ето го пак Исус Христос, мисли си Хю. Старите митове упорито изскачат на повърхността. Изглежда нещо на тази планета те кара да се уповаваш на божествена помощ. — Или Зевс, докато сме на темата — процежда Хю, все още ядосан, ядосан на капитана, на Маркъс, на себе си, на вселената.

Капитанът отново забавя отговора си.

— Според мен тази планета не става за живеене — казва Хю, когато мълчанието се проточва непоносимо. — Това не е окончателното ми заключение, но изводът се налага от само себе си. Има нещо много особено тук, някакво психично поле, което започва да ти действа веднага щом стъпиш на повърхността й и не отслабва след това. Просто непрекъснато се чувстваш ужасно, непрекъснато и толкоз. На моменти е по-зле, в други — малко по-добре, но като цяло е отвратително. Разбираш ли за какво ти говоря, капитане?

— Следяхме разговорите ви. Имаме някаква представа за какво става въпрос.

— Нямате си представа, никаква. Само си мислите, че имате. Какво да правя с Маркъс? Тук ли да го погреба?

— Не. Вземи го с вас.

— Мислиш, че не е наистина мъртъв, нали?

— Мисля, че ще е по-разумно да спасим поне част от него за корабната банка с органи, отколкото да го напъхаме в някаква дупка в земята — аргументира се капитанът с известно раздразнение. — Връщате се веднага, нали?

— Не.

— Не?

— Това би означавало да прекратим мисията, капитане. Това ли искаш да направя?

— Каза, че мястото не става за живеене.

— Казах, че според мен не става живеене. Огледали сме само една съвсем малка част от планетата. Ами ако това психично поле, стига да е такова въобще, е някакъв ограничен местен феномен? Поне бих могъл да проверя още някой район, преди да отпишем мисията като пълен провал.

— Мисията вече ни струва един живот, Хю.

— Именно. Точно затова искам да съм абсолютно сигурен, че не можем да използваме планетата, преди да сме се отказали. Маркъс наистина ще е загинал напразно, ако позволим една злополука, колкото и неприятна да е тя, да ни прогони от планета, която сме могли да използваме, ако си бяхме направили труда да я огледаме отвсякъде.

Следва поредното проточило се мълчание откъм кораба. Хю се чуди как ли се е отразила смъртта на Маркъс на капитана и другите на борда на „Вотан“. Самият той е започнал да проявява все по-голямо безразличие, дава си сметка Хю. Разкривеното тяло на Маркъс, което лежи току в краката му, вече му се струва просто некачествено сглобена кукла.

За пореден път Хю е принуден пръв да наруши мълчанието:

— Нареждаш ли ми да прекратя мисията, капитане?

— Не. Не ти нареждам това. Какво точно смяташ да правиш, Хю?

— Първоначалният ми план беше да тръгна към брега на океана, който е недалеч оттук, но сега няма смисъл. Вместо това ще кацнем на друг континент да видим как ще е там. Ако и там регистрираме същия негативен резултат, веднага се връщаме при вас на кораба. Заедно с Маркъс, както ме помоли. Какво ще кажеш?

— Действай — казва капитанът. — Провери още един континент, щом така искаш.

Хю затваря шлема на Маркъс и дава знак на Джована. Двамата пренасят мъртвия си спътник нагоре по склона, после надолу по обратната му страна и през падината към сондата. Задачата не е лесна, въпреки че Маркъс не е едър човек и че гравитацията е малко по-слаба от обичайната за тях. Депресиращото излъчване на планетата гризе душите им, изпъждайки волята и силите им. Но все някак успяват. Натикват Маркъс в ускорителното му кресло и на свой ред се вмъкват в своите.

Джована казва:

— Наистина ли ще огледаш и друго място, преди да се върнем?

— Наистина ще го направя, да. Смяташ, че няма да можеш да го понесеш ли?

— Смятам, че си губим времето.

— На същото мнение съм — съгласява се Хю. — Само че работихме много, за да стигнем дотук. Ако не опитам още веднъж, до края на живота си ще се чудя дали не съм прибързал с решението си да си тръгна. Направи го заради мен, Джована. Просто не мога да й обърна гръб толкова бързо.

— Въпреки че Маркъс седи до нас и…

— Въпреки това — казва той. Вече задава на компютъра команда за излитане. Сондата извършва процедурите по херметизация, люкът се затваря плавно и обичайната поредица от съобщения обявява готовността на малкия кораб да излети. Хю не прави опит да поеме пилотирането — твърде изцеден е от станалото и единственото му желание е да се отпусне в ускорителното кресло и да остави нещата да се случват сами, поне за известно време.

Вече са във въздуха. Летят на изток, на височина от хиляда километра, над спокоен сиво-зелен океан с почти неподвижна повърхност, която изглежда някак странно мазна. Нощ се спуска постепенно около тях и скоро ги обгръща мрак. Планетата няма луна. Звездите на този черен като катран фон светят почти толкова ярко, колкото се виждат от космоса. Хю оглежда небето и се опитва да подреди непознатите модели в съзвездия. Онова там, мисли си той, прилича на дърво с огромни пернати клони, друго очертание му напомня на кучешка глава, трето — на воин с копие в ръката. Опитва се да покаже тези фигури на Джована, но тя не успява да ги види, колкото и да я насочва Хю към ключовите звезди, а постепенно и самият той ги губи в бъркотията на яркото космическо множество.

Сондата отново лети над земя. Зазорява се в зелено. Хю минава на ръчно управление и търси подходящо място за кацане.

Този континент представлява огромна пустиня, море от оранжеви дюни. Може и да не излъчва кошмарни вълни като събрата си в западното полукълбо, но и така не изглежда особено подходящ за заселване. От въздуха Хю не вижда нищо, което да прилича на река, езеро или поток дори — само пясък и още пясък, ниски плосковърхи хълмове между скупчените дюни и тук-там изолирани петна мрачна, проскубана растителност. Само че той е дошъл тук да провери нещо конкретно и смята да осъществи намерението си.

Спуска внимателно сондата в обрулен от вятъра район, където дюните са изтикани встрани, и задава начало на процедурите по отваряне на люка. Само че негостоприемството на този свят е станало видно още при кацането. Хю отново усеща ледените, костеливи пръсти да дращят по мозъка му, червата му се бунтуват, върнало се е и убеждението, че паяжина от някаква зловеща тъкан бавно обгръща сърцето му.

Това гадно място е прокълнато, казва си той.

Поглежда към Джована. Тя кима. Значи и тя го усеща.

— Нека все пак излезем — предлага Хю.

— Защо?

— За да кажем, че сме излезли. Хайде.

Джована свива рамене, измъква се от ускорителното кресло и го следва навън. Както преди, вълните от страх стават по-интензивни, когато стъпват на земята. Хю вдига поглед към просветляващото утринно небе. Изпълва го неоснователното убеждение, че там горе кръжат крилати същества, макар досега да не е видял никакви представители на животински свят, летящи или други — огромни, плъзгащи се чудовища с остри зъби и големи черни крила, сигурен е, подобни на прилепи зверове, готови всеки миг да се спуснат към тях и да обвият лицата им с кошмарните си криле.

Няма нищо в небето. Никакви чудовища. И едно облаче няма.

Въпреки това го е страх от тях. Представя си, че чува свистящите звуци на шеметното им пикиране надолу, тежкия плясък на огромните криле, които го обгръщат. Усеща сухата им, грапава, изпъната кожа. Обонянието му се задръства от прежурената им миризма. Дъхът му спира и сърцето му се блъска в гърдите. Вдига ръка към гърлото си. Задушава се. Определено се задушава.

Издържа още миг. После внезапно отваря наличника на шлема си и изпълва дробовете си с въздуха на тази ужасна планета.

Въздухът е студен, остър, рядък, като въздуха на Марс, ако Марс имаше въздух. Има някакъв неприятен вкус като на лекарство, нагарча — без съмнение някакъв непознат химически елемент, който тук е в по-голямо количество, отколкото Хю е свикнал да вдишва. Но той въпреки това го вдишва жадно, шумно, с пълни гърди.

Джована го наблюдава тревожно.

— Защо правиш това? — пита тя.

Хю не иска да й казва нищо за летящи чудовища, за огромни крила от грапава кожа, които се впиват безжалостно в лицето му, за да му спрат притока на въздух. Казва само:

— Пътувах дълго, докато стигна тук. Искам да вдишам въздуха на друг свят, преди да си тръгна.

— Ами ако е опасно да го дишаш?

— Нали Маркъс го вдиша — възразява Хю. — Най-обикновен въздух. Кислород, азот, въглероден диоксид и още няколко неща. Какво опасно може да има в това?

— Маркъс е мъртъв.

— Не заради въздуха — напомня Хю. Но след още няколко вдишвания затваря шлема си. Атмосферата на Планета A оставя неприятен химически вкус в ноздрите и гърлото му, но според него това е без значение — нищо чудно и то да е плод на въображението му, поредния жизнерадостен психотрик на Планета A, поредната й демонстрация.

Дошли са тук да изследват. Така че чинно тръгват на малък обход — петдесет метра в едната посока, тридесет в другата. Джована разравя песъчливата пръст и открива колония от лъскави насекоми, сякаш направени от метал, които заангажират за няколко минути любопитството й на учен.

Повече от ясно е обаче, че същата душевна слабост ги поразява и тук, както и на първия континент. Хю продължава да наблюдава небето за чудовища, Джована не успява да се концентрира дълго върху проучванията си. И двамата са завладени от една и съща силна тревожност, макар да не го признават на глас. Какъвто и да е този ефект, той явно не е от локално естество, щом две случайно избрани места дават еднакъв резултат, а се излъчва от самото ядро на планетата към цялата й повърхност.

Хю поглежда към Джована. Външно тя запазва спокойствие, но лицето й е бледо и лъщи от пот. Явно и тя като него вече е усвоила някаква техника да държи на каишка ужасите на Планета A, но също толкова явно е усилието, което тази борба изисква и от нея. Планета, където през цялото време си на крачка да запищиш от ужасен и неоснователен страх, не е най-разумният избор за втория дом на човечеството.

— Няма смисъл — казва той. — Давай да се махаме оттук.

— Да. Най-добре.

Връщат се в сондата. Маркъс, което едва ли е изненада, е точно там, където са го оставили — в ускорителното си кресло. Да го открият където и да било другаде, би било истинско основание за потрес и въпреки това Хю потръпва при вида на овързания за креслото труп. Джована, която идва след него, отклонява поглед встрани от Маркъс, докато се настанява на мястото си.

— Е? — пита тя, докато Хю задава на компютъра инструкциите за полета. — Ще опитаме ли на още някое място?

— Не — заявява Хю. — Видяхме предостатъчно.

* * *

Капитанът казва:

— Значи смяташ, че е напълно безнадеждно? Че никога не бихме могли да свикнем с психичните ефекти?

Хю разперва големите си ръце, вперил поглед в месестите връхчета на пръстите си, вместо в човека насреща. Това е третият ден, след като се е върнал на звездния кораб. Двамата с Джована току-що са излезли от полагащата се след външна мисия карантина, след детайлна проверка, която да потвърди, че не са донесли със себе си някакви потенциално опасни чуждопланетни микроорганизми.

— Не мога да кажа, че никога няма да свикнем с тях — отвръща той на капитана. — Откъде бих могъл да знам? След петстотин години или след хиляда може и да ги заобичаме дори. Възможно така да свикнем с тази обръщаща стомаха дезориентация, че да ни липсва, ако внезапно изчезне. Но не ми се вижда много вероятно.

— Трудно ми е да разбера как е възможно една планета да излъчва психично поле с толкова мощен ефект, че…

— И на мен ми е трудно да го разбера, братле. Само че аз го почувствах и си беше съвсем истинско, и не приличаше на нищо, което съм чувствал дотогава. Някаква сила, която въздейства на мозъка ми. Сякаш там долу има някакъв физичен феномен, който действа като гигантски ускорител и смуче някак информация от нервната система на всеки сложен организъм. Не казвам, че точно за това става въпрос. Просто твърдя, че ефектът съществува, каквато и да е причината, и че от него ти настръхва косата. Поне лицевите ми косми настръхнаха до един. И Джованините. Маркъс пък изпадна в такава дива паника, че съвсем обезумя. Разбира се, както казах, винаги съществува шанс след време да свикнем с това. Човешкият вид е изключително адаптивен. Но би ли искал да живееш в подобен ужас? Що за цена ще трябва да платим, за да свикнем, а, капитане?

Капитанът, който следи внимателно изражението и интонацията на Хю, благодари на съдбата, че е разполагал с човек като него за тази мисия. Хю е може би най-стабилният човек на борда на „Вотан“ и със сигурност най-безстрашният, макар че като се замисли, шумният, фучащ Пако не му отстъпва с много. Хю е дълбоко разтърсен от кацането на Планета A — по това няма две мнения. И не само смъртта на Маркъс му се е отразила толкова зле. Изглежда, че проблемът се крие в самата планета. Планетата трябва да е непоносима.

За капитана е в известна степен разочароващо, че Планета A се е оказала неподходяща. Иска му се експедицията бързо да открие място за заселване, преди дългото заточение на борда на „Вотан“ да е нанесло неизбежни психически поражения върху хората. Освен това съжалява, че няма да може сам да изследва повърхността на планетата, колкото и ужасно да изглежда това място. Но крайно негативният доклад на Хю не му оставя друг избор, освен да отпише Планета A и да поведе кораба към следващата му спирка.

Нищо от това не е казал на глас обаче. Хю, след като не получава отговор от капитана на последния си въпрос, най-накрая отново взема думата:

— И без това мястото е гадно за живеене. Цялата повърхност е от суха по-суха. Земеделието ще ни се опре, а и няма данни да съществуват местни еквиваленти на земните селскостопански животни. Ще ни…

— Да. Добре, Хю. Няма да се заселим там.

Напрегнатото лице на Хю се разтапя от облекчение, сякаш тайничко се е страхувал, че капитанът въпреки всичко ще настои да опитат колонизация.

— Няма я, и още как — казва той. — Радвам се, че си съгласен с мен по този въпрос. — Двамата мъже стоят. Почти еднакви са на ръст, капитанът — навярно с един-два сантиметра по-висок, но Хю е два пъти по-едър и с повече от четиридесет килограма по-тежък. Той стисва капитана в силна мечешка прегръдка. — Много гадно си прекарах там долу, братле — тихо прошепва в ухото му.

— Знам — казва капитанът. — Хайде. Да идем на заупокойната служба за Маркъс.

* * *

Капитанът определено не я чака с нетърпение. Не е предполагал, че такова нещо ще се окаже част от задълженията му на капитан, и не е съвсем наясно какво трябва да каже. Но изглежда е необходимо да каже нещо. Хората на „Вотан“ са приели много тежко смъртта на Маркъс.

Не че Маркъс беше кой знае каква важна фигура в неписаната социална йерархия, появила се в малкото им общество. Той беше тих, може би малко срамежлив, като цяло необщителен. Не беше сред редовните играчи на го, нито се беше стремил да завърже някаква сериозна интимна връзка с друг член на екипажа. Капитанът знае, че е имал кратки, неангажиращи забежки със Селест, Иможен и Наташа, а може би и с други, но явно по принцип е предпочитал да остане един от десетината пътешественици, които избягваха всякакъв вид официални сексуални отношения с определен човек.

Не, самият факт, че Маркъс е мъртъв, а не мястото му в социалния живот на кораба, ги е разтърсил толкова дълбоко. Били са петдесет; сега са четиридесет и девет; още първата им мисия извън капсулираното пространство на кораба е довела до намаляване на броя им. Това е тежка рана. А сега трябва да се съобразяват и със създалия се дисбаланс. Вече няма да има двадесет и пет двойки, когато се стигне до създаването на деца. Дали на новата Земя пътешествениците наистина биха се придържали към старите моногамни традиции на брака, е нещо, което нито капитанът, нито някой друг знае на този етап, разбира се. Тези традиции отдавна се разпадат на Земята и няма основателна причина да ги възкресяват в древната им стриктна форма сред звездите. Сега обаче е повече от сигурно, че в един момент ще им се наложи да избягат в някаква степен от традициите, защото в идеалния случай от всекиго би се очаквало да играе активна роля в населяването на новия свят, или такава поне е общата концепция на този етап, а сега ще е невъзможно за всяка жена от експедицията да се намери един и само един мъж. При определени обстоятелства това може да се окаже проблем. Но истинският проблем е, че бяха свикнали да се смятат за едва ли не безсмъртни, тук, вътре в тази машина, която се носи безмълвно из космоса с немислима скорост, а сега тази сладка илюзия е разбита на пух и прах още първия път, когато неколцина от тях са си подали носа извън Ноевия им ковчег.

Джулия беше намекнала на капитана, че би било добре да направят заупокойна служба. Нещо като общ катарзис, публичен акт на изцеление — от това имаха нужда. Всички са потресени от смъртта, но някои — Елизабет, Алтея, Жан-Клод и още един-двама — изглеждат направо смазани. Днес телата се самоизцеляват до известна степен; душите — в по-малка. След завръщането на групата по кацането Леон непрекъснато раздава психоактивни лекарства на онези, които се нуждаят от медикаментозна терапия; Едмънд, Алберто, Мария и Ноори, всичките с известна дарба в психотерапията, се опитват да помогнат на по-тежко засегнатите; капитанът, за своя огромна изненада, дори е видял обикновено дистанцираната Ноел да прегръща разплакалата Елизабет в банята и да гали нежно разтърсваните й от хлипове рамене. Някакво всеобщо признание за обхваналата ги скръб може би е най-добрият начин да сложат точка, беше му казала Джулия, и капитанът е съгласен с нея.

Всички се събират на обичайното място за общи събрания, а капитанът опира гръб на обичайната преградна стена, с лице към тях.

Отначало му е трудно да намери точните думи. Не става въпрос за сценична треска — точно той няма такива проблеми, — а по-скоро за чувство на неадекватност, за фундаментална неспособност да се справи със задачата. Безстрастната му природа едва ли е най-подходящата за тази цел. Но той е капитанът, избран с огромно мнозинство при потеглянето им от Земята и преизбран още веднъж година по-късно. Негово е задължението да говори.

— Приятели… — подхваща той и колебанието му започва да се стопява. Всички са обърнали лица към него. — Приятели, всички ние сме дълбоко наранени от смъртта на Маркъс и сега всички трябва да се помолим за изцеление. Но накъде да се обърнем в молитвите си? Към кого да ги отправим? Като раса, ние сме надживели боговете си. Дори се гордеем, че сме отхвърлили всякакви суеверия и живеем в свят, където царува реалното, осезаемото, измеримото. И все пак… все пак… в моменти като този…

Те го гледат напрегнато. Може би се чудят накъде бие.

— Маркъс е мъртъв и никакви думи не ще го върнат. И самата молитва, дори да имаше богове и боговете да ни чуваха, не би могла да го върне. Ако има богове, то Маркъс е отишъл при тях по тяхна воля, и ние не бихме имали друг избор, освен да се преклоним пред волята им. А ако, както всички ние сме дълбоко убедени, няма богове…

Тук млъква. Мести поглед от едно лице към второ, към трето, от Хайнц към Хю и Пако, от Елизабет към Ноел и Селест, поглежда към Лейла, сетне към Рой, Зена, търси признаци на безпокойство, озадаченост, раздразнение. Но не. Не. Напълно е приковал вниманието им.

— В древни времена — продължава той — сигурно би ни било по-лесно да се справим с това. Бихме си казали, че такава е била волята на боговете или волята на някой определен бог Маркъс да умре млад на едно непознато и враждебно място, а после щяхме да се върнем към всекидневието си, спокойни с убеждението, че делата на боговете са неведоми и няма нужда да търсим обяснение за тях, освен елементарното обяснение, че каквото се е случило, е било предопределено да се случи. Това е било в една по-простичка епоха. Съвременните хора са се отървали от боговете; останал ни е проблемът сами да откриваме обясненията или да живеем без такива. Аз настоятелно ви моля да изберете второто. Смъртта на Маркъс беше злополука. И не се нуждае от обяснение. Винаги са съществували рискове при изследователска мисия и макар по-голямата част от човечеството да е забравила това, точно ние би трябвало да го помним. Маркъс смело дойде тук с нас, сред звездите, да ни помогне да намерим нов дом за човешката раса. Смело се спусна с Джована и Хю на повърхността на планетата, която се вижда през илюминатора; и там се сблъска с нещо, оказало се непосилно за него, и то го унищожи. Така да е. В нашия случай най-простичкото обяснение е най-добро. Като цяло, човечеството вече не поема рискове. Ние обаче сме изключение. Ние, петдесетимата човеци, избрахме да съживим готовността да се поемат рискове, готовност, която повечето от нас са изгубили. Маркъс е едва първата жертва на тази готовност. Него вече го няма и ние скърбим за смъртта му. Скърбим за загубата му, защото той беше млад, беше човек с потенциал да допринесе много за света, който един ден ще построим, но сега той не ще може да го направи; и защото бе лишен от възможността да изпита радостта на удовлетворението, което успехът на нашата мисия ще ни донесе; и защото беше един от нас. Най-вече според мен скърбим, защото беше един от нас. Но дали това наистина е причина да скърбим? Той все още е един от нас. И винаги ще бъде. Докато откриваме пътя си сред звездите към Планета B, Планета C, а ако е необходимо до Планети X, и Y, и Z и по-нататък, ние ще носим Маркъс с нас — той е първият от нашите мъченици, първият, дал живота си в името на великото начинание, което сме подели. Маркъс си отиде. Маркъс загина. Той изпълняваше функцията си като един от нас и загина заради това. Силно подозирам, че и други от нас ще срещнат подобна съдба, преди пътуването ни да завърши. Така да бъде. Ние охотно прегърнахме всички рискове, когато оставихме дома, приятелите, семействата и света си, за да поемем на това пътешествие сред звездите. Отказахме се от сигурността на един дълъг, безопасен и удобен живот на Земята в замяна на наградите — и опасностите — на едно приключение, каквото хората не са предприемали досега. А с течение на времето малко вероятно е който и да било от нас да сметне задачата ни за удобна и още по-малко за безопасна. Маркъс е мъртъв, много преди времето си. Така да е. Така да е. Вече е отвъд всяка болка, отвъд всяка несигурност и неудобство, отвъд мисълта за провал и поражение. В това следва да намерим утеха. Но трябва да се погрижим, приятели — заради самите нас, не заради него, — смъртта на Маркъс да не остане безсмислена. Трябва да продължаваме напред и напред, и напред, ако се наложи, от единия край на космоса до другия, ако трябва, докато намерим свят, където да се заселим. И когато стигнем там — а ние ще стигнем там, — трябва да се погрижим нашите деца и децата на децата ни да помнят името на Маркъс, първия мъченик на нашето начинание, дал живота си в името на техния свят. Когато пишем историята на нашето пътуване, името на Маркъс ще бъде вписано с огнени букви. Така ще го направим безсмъртен. Както ще бъдем безсмъртни и всички ние — величествени легендарни фигури, полубогове, дори богове може би — в мислите на хората от онзи нов свят. Ние, които си нямаме богове, на които да се помолим, ще станем богове, мисля аз, за жителите на бъдещата нова Земя. Безсмъртни богове, всички ние. Маркъс просто стана безсмъртен по-рано от нас, останалите, това е всичко.

Отново млъква. Мести поглед по лицата насреща си. Дали не прекалих, пита се. Дали не прозвуча твърде високопарно?

Само че всички мълчат и не помръдват; очите им са приковани в него, дори слепите очи на Ноел. Думите му са ги завладели. Също като в старите времена, времената на Хамлет и Едип. Да. Успешно представление, едно от най-добрите му. А току-виж донесло и някаква реална полза.

Добре. Свършвай, докато си на гребена на вълната, мисли си капитанът.

Казва с различен тон, внезапен низходящ обрат на риторичната сгъстеност:

— Още едно нещо и после ще се разотидем. Този следобед ще започнем изчисленията за следващия скок, който ще ни отведе — на колко, Хеспър, осемдесет светлинни години или деветдесет? — при друг евентуално подходящ за колонизиране свят. По-късно ще обявим конкретното време на старта. Естествено, аз не знам дали тази втора цел ще ни донесе по-голям успех от първата. Просто ще идем там да хвърли един поглед, точно както направихме тук. На този етап нямаме никакви конкретни очаквания, в едната или другата посока. Разбира се, аз се надявам това да се окаже светът, който търсим, и знам, че всички вие чувствате същото. Но има и други след него, които чакат да ги проучим, ако се наложи, и ако се наложи, ще продължим напред, докато открием каквото ни трябва. Благодаря ви за вниманието. Събранието се разпуска.

* * *

Пако, Хеспър, Зиглинде, Рой и Хайнц подхващат изчислението на курса, който ще отведе „Вотан“ до Планета B. Капитанът и Ноел се отделят в каютата й, за да изпратят комюникето, което ще уведоми Земята за провала на първата планетарна мисия и за смъртта на Маркъс.

Капитанът се тревожи как ще се отразят тези новини на земните жители. Земните жители са свикнали с успеха. За тях, мисли си той, това пътуване е нещо като приключение от приказките, а приказките винаги имат добър край, макар и да се появява междувременно по някоя зла вещица. Фактът, че един от пътешествениците наистина е умрял при срещата си с непозната тъмна магия, може да влезе в противоречие с модела от очаквания, който са си създали. Плаши го мисълта, че за да се предпазят от бъдещи неприятни изненади, могат да загубят интерес към пътуването на „Вотан“, да се отдръпнат емоционално от бъдещата съдба на начинанието.

И все пак, следва да бъдат уведомени. Би било нередно да им спестят истината. Те вече знаят, че е осъществено кацане на повърхността; трябва да разберат и какви са резултатите.

— Какво е качеството на връзката днес? — пита той Ноел.

— Има известни смущения. Сравнително слаби.

— Добре, тогава. Готова ли си да започваме?

— Когато кажеш.

Започва да й диктува съобщението, което е нахвърлил малко преди това. Плъзва поглед по текста и си дава сметка колко мрачно и обезкуражително звучат думите. „Неуспешна мисия… зони на силни и необясними психични смущения навсякъде… неконтролируеми и безразсъдни реакции у членовете на изследователския екип… злощастен фатален инцидент… незабавно изтегляне от повърхността на планетата… отказ от по-нататъшни проучвания…“ Всичко е вярно, но звучи ужасяващо. Опитва се да го посмекчи, импровизирайки в движение, като вмъква кратки фрази от рода на „обнадеждаващ първи опит“ и „насърчително е, че още при първия опит открихме планета, която въпреки недостатъците й, толкова прилича на Земята“. Говори за предстоящото потегляне към Планета B и за оптимистичното си усещане, че галактиката е толкова богата на планети с подходяща големина, температурна амплитуда и приемлива атмосфера, че едва ли може да има съмнение в крайния успех на начинанието им.

Така. Това трябва да им стигне за известно време.

Ноел се уморява бързо, докато препраща думите му през вселената към Ивон. Усилието, което полага, е повече от очевидно. Раменете й увисват, главата й натежава напред, мускулчета играят по лицето й. Явно днес смущенията са по-силни, отколкото му е казала. И въпреки това тя продължава смело напред, а накрая вдига към него глава с ангелска усмивка на облекчение, въздъхва уморено и обявява:

— Готово. Мисля, че Ивон улови всичко.

— Какво казва?

— Че много съжалява за случилото се с Маркъс. Че ни желае по-добър късмет с Планета B.

Истината ли му казва Ноел? За един безумен миг му хрумва, че цялата тази история с мигновената ментална връзка между две сестри, намиращи се на десетки светлинни години една от друга, си е чисто въображение и измама, че Ноел просто се преструва, че изпраща комюникетата му до Земята, и си измисля всичките отговори на Ивон.

Не. Не. Не. Не.

Пълен идиотизъм. Той го прогонва гневно от мислите си. Ноел е неспособна на такова притворство. А дори и да беше, не би могла да си измисли — да импровизира на момента — всички бюлетини на Ивон от Земята, дребните подробности от всекидневието там, съобщенията от роднини на екипажа. От собствения му баща например, който е художник. Картините му са архаични — ангели, демони, светци, всичките изобразени с щателен реализъм. Живее в най-южната част на Африка, на сух, скалист нос, целогодишно къпан от жежките лъчи на слънцето, и отглежда гротескно сочни растения, типични за района. За последните тридесет години двамата са се срещали само два пъти. Никога не са били привързани един към друг. И въпреки това бащата на капитана, който е на сто и трийсет години, изненадващо беше изпратил по Ивон поздрави за рождения ден на сина си, който е на по-малко от половината му години. Споменал бе за последните си картини, за градината си, за посегателствата на възрастта върху силите му. Откъде би могла Ноел да знае за тези неща? Капитанът се пита колко ли стрес му се е натрупал, за да му хрумнат подобни абсурдни и недостойни подозрения към невинната Ноел. Заради провала на мисията по кацането сигурно. Смъртта на Маркъс. Това трябва да е. Напрежението беше голямо през последните дни. И за него, и за всички останали. Решава да си позволи малко допълнителна почивка, веднага щом се върнат в извънпространството.

Решил, че както обикновено Ноел ще иска да подремне след уморителното упражнение, той понечва да си тръгне.

— Чакай — спира го тя. — Къде отиваш?

— Мисля да отскоча до банята. — Хрумнало му е в последния момент — не е планирал да минава оттам.

— Ще дойда с теб, искаш ли? А след това можем да отидем в игралния салон.

Той е озадачен от думите й.

— Не искаш ли да поспиш?

— Този път не. — И наистина, въпреки явната й умора отпреди малко, сега тя изглежда изпълнена с енергия, няма и помен от обичайното изтощение след комуникациите й с Ивон. И това въпреки проблема със статичния шум… или заради него, може би? Никога няма да я разбере.

Но точно сега идеята да покисне в банята му се струва добре дошла, а ако Ноел е решила днес да пропусне дрямката си — нейна работа. Тя съблича небрежно дрехите си, с привидна невинност. Сякаш си няма и представа колко предизвикателно може да изглежда това, при положение че двамата са сами в каютата й. Но пък в своя вечен мрак може би въобще не се замисля какъв ефект може да има гледката на голото й тяло върху други хора. Или пък се замисля.

Той изчаква още един напрегнат миг да види какво ще направи тя след това. Ще го хване за ръката, ще го поведе към леглото? Не. Нищо подобно. Тя наистина е невинна. Спокойно отваря вратата на каютата си и му дава знак да мине пред нея.

Тръгват заедно по коридора към банята.

Зиглинде, Хю и Иможен са там. Мускулестата Зиглинде е сама в басейна с хладката вода. Едрият Хю и миниатюрната, златокоса Иможен си делят горещия. Напоследък Хю и Иможен го раздават като двойка, поне през част от времето и това изглежда е от тази част. Тя се е изпънала по гръб в басейна, водата я покрива цялата, с изключение на главата й, която почива на рамото на Хю, и розовите връхчета на малките й гърди, които стърчат току над повърхността. Хю е толкова по-масивен от нея, че Иможен прилича на кукла до него.

Хю вдига вежда, когато капитанът и Ноел влизат в банята, тя — гола, той — не. Голотата на обществено място не е нещо необичайно на борда на кораба и понякога хората идват вече съблечени в банята, макар обичаят да не широко разпространен. Капитанът се пита дали Хю не си прави грешни заключения за някаква интимност между него и Ноел. Мисълта за това го подразва. Знае, че сред спътниците му се ширят немалко предположения относно сексуалните му навици, и тези потайни клюки не го дразнят, даже му се струват забавни. Само че няма желание да набърква и Ноел в тези похотливи шушукания — за нея сигурно би било неприятно, ако открие, че е обект на такива слухове.

— Може ли да се присъединим към вас? — пита капитанът, докато съблича собствените си дрехи. Въпросът е просто израз на любезност. Хю размахва театрално ръка в знак на покана и капитанът и Ноел влизат в басейна от срещуположната спрямо Хю и Иможен страна. Няма нужда да помага на Ноел — тя се прехвърля през ръба на басейна с лекотата на зрящ човек. Докато се отпускат в топлата вода обаче, външната страна на бедрото й се притиска до неговото, което той приема за случайно, понеже басейнът е малък и пренаселен, а и усетът на Ноел за пространственото разположение на нещата едва ли е толкова прецизен във вода, колкото извън нея, където звуковите вълни се разпространяват безпрепятствено. Капитанът механично се отдръпва с няколко сантиметра наляво. Но след няма и минута бедрото на Ноел отново се притиска към неговото. Сега вече е трудно да се самоубеди, че е станало случайно всичко това — предложението да идат заедно в банята, небрежното разсъбличане в каютата й, голата разходка по коридора. Но защо? Ноел е красива жена, да, изключително привлекателна, дори интригуваща в мистериозното си хладно достойнство; но за всичкото това време тя не се е включила по никакъв начин в корабната бъркотия от сексуални връзки, поне доколкото на него му е известно, и макар сега определено да му се предлага, на капитана му е трудно да повярва, че тя наистина го прави. Предпочита да гледа на нея като на напълно безхитростен човек и на сегашното й поведение като на невинно. Продължава да мисли за нея като за лишено от сексуалност същество, изцяло отдадено на връзката с далечната си сестра, връзка, която не оставя място за нищо друго. Може би просто е изпаднала в моментно игриво настроение, без никакъв еротичен подтекст; или пък експериментира с нов метод за намаляване на напрежението след телепатичната връзка. Във всеки случай той няма намерение да отвръща на поканата, която тя привидно му отправя, без значение дали е истинска или не. Както винаги една сексуална връзка с Ноел му се струва като бомба със закъснител. Определено не смята, че евентуалната му връзка с нея би могла да повтори хладния секс за разтоварване с Джулия. Със сигурност биха последвали огромни, объркани усложнения, по един или друг начин. Ноел е жизненоважна за експедицията; същото важи и за него самия; не би рискувал двамата да се забъркат в нещо, при което е налице толкова голяма вероятност енергията им да се отклони в проблематична посока.

Въпреки всичко, този път капитанът не се отдръпва. Би било грубо и обидно да го направи втори път.

— Каза много хубави неща — обръща се към него Иможен — за Маркъс онзи ден. Много се развълнувах. Както и всички останали, струва ми се.

— Благодаря. — Доста глупав отговор, но не се сеща за друг.

— Не беше лесно да го опознаеш — продължава Иможен. Двамата с Маркъс бяха любовници за кратко в самото начало на пътуването. Иможен е един от металурзите на кораба; помощник е и на корабния лекар, Леон. Всички членове на екипажа имат странни комбинации от специалности. — Дори и в леглото, между другото — отбелязва тя. — Случи се тук, в банята, първия път. Просто си седяхме един до друг, както с Хю сега, почти не си бяхме казали и дума, а после Маркъс се обърна към мен, усмихна се, докосна китката ми и кимна към една от стаичките. Нищо не каза. Станахме и отидохме в стаичката. Не каза нито дума през цялото време.

Хю се усмихва доброжелателно, сякаш Иможен разказва как е изиграла с Маркъс няколко партии на го. Твърде възможно е наистина да не намира голяма разлика между едното приятно занимание и другото, само дето го изисква повече мислене.

Иможен не спира:

— Така беше всеки път, през цялата седмица, докато бяхме заедно. Беше добър, между другото, много добър, но така и не сподели нещо за себе си, нещо лично, нито попита нещо за мен. Държеше се приятелски, но и дистанцирано някак — тайнствен беше. Въпреки това го харесвах, възхищавах му се, уважавах интелекта му, неговата сериозност. Вярвах, че рано или късно ще се поотпусне. А после един следобед пак седяхме в банята, Наташа също беше тук, и той се обърна към нея по абсолютно същия начин, по който се беше обърнал към мен предната седмица, и това беше краят на отношенията ни. Просто сложи точка и толкова, без обяснения. Само че аз бях убедена, че с Маркъс все някога ще имаме възможност да се опознаем по-късно, може би много по-късно. А сега това никога няма да стане.

— Такава безсмислена загуба — обажда се Зиглинде от другия басейн.

— Прекрасен млад човек — казва Хю. — Направо откачих, като го гледах как постепенно загубва самообладание там долу. Направо откачих.

Капитанът кимва неангажиращо. Този разговор сигурно е необходим, част от оздравителния процес, но го изпълва с някакво неудобство. А и натискът на Ноелиното голо бедро към неговото също не му се отразява добре.

— Много им е мъчно за нас, на Земята — намесва се Ноел. — Те много ни обичат и следят с огромен интерес всичко, което правим. Експедицията до Планета A — само за това се е говорило на Земята цяла седмица, казва сестра ми. А после… когато научили, че Маркъс е загинал… — Тя поклаща глава.

— Днес по цялата планета се провеждат заупокойни служби.

— Това е прекрасно — възкликва Иможен. — Ще им помогне много. А и на нас.

Капитанът поглежда изненадано към Ноел. Тази малка подробност, за заупокойните служби, е новост за него. Ноел не му е споменала за това. Дали все още е в контакт с Ивон и получава постоянен поток от информация за реакциите на Земята след новината за смъртта на Маркъс? Или — мисълта за това му е крайно неприятна, но упорито изскача на повърхността — или просто си измисля разни неща?

— Не ми каза за това — обръща се укорително към нея той. — За заупокойните служби.

— О. Да. По цялата Земя.

— Голяма новина сме ние — засмива се Зиглинде с обичайния си дрезгав смях. — Летим из вселената, живеем, умираме, откриваме гадни планети, това е голямо събитие за тях. Единственото събитие. Ние ги удивляваме, а те не са свикнали с удивлението. Овце, това са те! Мързеливи овце! Трябва да си измисляме по някоя и друга смърт от време на време, дори никой повече да не загине, просто за да поддържаме вълнението им. За да не изгубят интерес. Също и за да им напомняме, че смъртта все пак съществува.

Всички се обръщат да я погледнат. Лицето на Зигленде е почервеняло от гняв, направо гори. Лесно се ядосва Зиглинде. Но после се ухилва — самодоволно някак — и червенината й се отдръпва толкова внезапно, колкото се е появила.

Казва вече по-спокойно:

— Много беше лошо това, с Маркъс. Все още ме измъчва. Такова тихо момче. И толкова умен. Не бива да допускаме повече такива загуби, капитане, чуваш ли?

— Ще ми се да не бяхме допуснали и тази — отвръща той.

Мрачно мълчание се възцарява за миг в помещението.

— Е — нарушава го най-накрая Хю. Измъква едрото си тяло от водата. Почервенял е от горещината и прилича на недоварено месо. — Трябва да продължим напред, така мисля аз. — Посяга надолу с една ръка и измъква дребната Иможен от басейна с такава лекота, все едно е дете, прехвърля я през ръба и краката й се залюляват за миг във въздуха, преди Хю да я пусне да стъпи на пода. Минават през студените душове, после се обличат и си тръгват.

— Аз също ще си тръгвам вече — обявява Зиглинде. — Чака ме работа в контролната зала.

Ноел и капитанът остават сами в банята. Все така седят един до друг, бедрата им се докосват. Внезапно ситуацията е станала изключително смущаваща, след като другите трима са си тръгнали. Напрежението от онзи момент в каютата й, когато си свали дрехите, отново обзема капитана, ако въобще го е напускало. Най-близката от трите любовни стаички е само на няколко метра от тях. Спокойно биха могли да се оттеглят там. Само че капитанът си няма и представа какво очаква от него Ноел. Няма ясна представа и какво самият той очаква от себе си. За пореден път решава да изчака, оставяйки на нея да води играта.

И за пореден път Ноел му предлага обичайната си, простичка невинност, обичайното сладко безразличие към възможностите, които ситуацията предлага.

— Да идем ли в салона, капитане?

— Може. Както ти кажеш, Ноел.

Първо се връщат в каютата й. Той остава навън, докато тя се облече; после отиват в салона, където заварват две от дъските заети — на едната играят Пако и Рой, на другата — Силвия и Хайнц. Капитанът отваря трета дъска за себе си и Ноел.

От няколко седмици не е играл. Експедицията до повърхността на Планета A е ангажирала изцяло вниманието му. Сега бързо се потапя в играта, но колкото и да е добър, няма никакъв шанс. Ноел, която играе с черните, го подхваща с агресивна стратегия, каквато не е виждал преди, и безпощадните й войници поглъщат неговите бели камъчета с ужасяваща бързина, пробиват защитата му и оставят след себе си елипсовидни кръгове завладяна територия по цялата дъска. Поражението му е пълно. Играта свършва толкова бързо, че Рой и Хайнц, които поглеждат едновременно към дъската им в мига на Ноелиния триумф, изсумтяват удивено, разбрали, че всичко е приключило.

Бележки

[1] Из „On First Looking into Chapman’s Homer“, Джон Кийтс (1795–1821) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Робърт Силвърбърг Първата вълна (10)

Метаданни

Данни

Първата вълна

Информация

История

Сваляне / Връзки

Робърт Силвърбърг
Първата вълна (10)