Кънчо Атанасов
Последният живот (8) (съвременни приписки)

8.

Мина и този дългоочакван ден!

Съобщиха за събранието по проклетата Тотюва радиоточка: „Днес, еди-кой си, тъй и тъй… ще се проведе отчетно-изборно събрание на член-кооператорите от кооперация «Единство» — село Маноя, община Дряново. Събранието ще започне точно в 9 часа.“

Не започна „точно в 9 часа“, защото овчарчето изведе овцете и козите в девет и половина — имало час при зъболекарката в Килифарево и затова закъсняло. А кой ще си остави добитъка цял ден вкъщи, за да уйдисва на Милкините дивотии.

Започнаха да се събират пред читалището след десет. И още тук можа да се види единството им.

— Не е пожънала още, а отчет тръгнала да ми прави — рече някой.

— Ама той, отчетът, щял да бъде за миналата година! — обади се друг.

— Че тя година след изтеклата година ли ще се отчита пред мене! Кога е било това?! Такова не го е имало и в най-тоталитарните години!

— Ти за тоталитарните години ли заплака?

— То и ти ще заплачеш за тия години, ама…

Не защото предстояха напролет избори си приказваха тъй. Голяма част от тях бяха вдигнали ръце от изборите, но не само си приказваха, но и се скарваха и си обръщаха гръб задълго, а понякога и завинаги. Както сега обърна гръб на всички този, дето имаше толкоз много против тоталитарните години. Той беше от лагера на Милка. Примъкна се към една друга групичка — тъй бяха се разделили: „за Милка и сегашната кооперация“, „против Милка и за нова кооперация“.

Милка обикаляше групичките и ги приканваше да влязат в салона.

Изпълнихме почти четири реда от подредените в читалищния салон столове!

Но за да бъде всичко според Закона за лицата и семействата, започна се преброяването. И много бърже се завърши! Преброителите съобщиха цифрите си, Милка дълго ги сборува, съобщи резултатите:

— От сто и петдесет собственици на земя член-кооператори присъстват петдесет и четири…

— Е, Милке, и какво ще правим пак?

— Ами, както е по Закона за лицата и семействата, трябва да изчакаме един час и тогава да си проведем събранието.

— Ама ще го проведем ли, пита се? Щото, Милке, ние пари трошим да си идваме от София дотука, три пъти си идваме вече заради туй събрание…

Този трябва да е от Генералските. И значи е против Милка и настоящата кооперация! Милка по-добре знае кой е с нея и кой против нея, затова бързо се връща на трибуната.

— Не си прав, бате Асене, никак не си прав! Ако бяхте си идвали, ако ви интересуваше земята ви и интересите ви, нямаше така да се отлагат събранията! Всички са уведомени писмено, както се изисква по Закона за лицата и семействата…

— Бе, остави ги тез лица и тез семейства! — надигна се друг от Генералските. — Ти се запитай защо не щат да дойдат хората? Ние пари трошим, както се изрази преждеговорившият бай Дончо, тя със закони тръгнала да ни замеря…

Народът започна да се заизмъква навън. Пак се обособиха групичките: Милкините — малко и на една страна, Генералските — много и на друга страна. Опитах се да се присламча към някоя от тях, но почувствах пак, че навсякъде съм чужда, и се обособих и аз.

Дойдох на събранието не заради четиринадесетте декара, които имах в кооперацията, макар и без документ. С декарите ми всичко беше ясно — всичките бяха в сливовата градина, Милка беше отдала градината на едни арендатори с дебели като дънери вратове. Даваха ни вратовете „по сливи“ десет килограма сливи на декар, които трябваше да заплатим по десет стотинки, когато сливите на пазара в Дряново вървяха по дванадесет стотинки. „Собствените си сливи да плащаме, дотам да я докара Милка!?“ — тюхкаха се реалните собственици на земи в реални граници и се отказваха от рентата си. „Както ви е угодно — казваха им дънерчетата, — ама трябва да знаете, че ако не бяхме ние, досега градината ви да беше опустяла!“ Може и да бяха прави, но това полузапустение навяваше подозрението, че и Милка, и обкръжението й бая бяха понаправили вратовете си и от градината!

И тук е същото като на село… Три пъти си ходих миналото лято заради такива едни събрания — без кворум, без приемане на отчета, без решения, защото всичко беше предрешено! А имах там цели сто декара без един! На свекъра и на свекървата, но тъй беше дошло, че аз трябваше да ги стопанисвам. Не било толкова трудно при новите икономически условия — харизах ги, както всички, на кооперацията и зачаках големите ренти. Там поне не ни караха да плащаме десетте килограма зърно, които даваха на декар. Значи, кажи ги, 100 по 10 килограма правят един тон, по 15 стотинки правят 150 лева. Получавам си ги през януари всяка година и ги отделям настрани — за тока и водата.

Със сто декара земя в Русенско да не можеш да си платиш тока и водата! За какво тогава бяха всичките тези закони за земята и поправките към закона, и поправките на поправките? И за какво беше това, не удовлетворило почти никого „земеразделяне“ — нереално, братовчедско, баджанашко и обидно за паметта на земята? Може реалните граници да са изчезнали, може да не е останал жив човек, който да покаже къде са били, но земята ги помни и ти, който сега по силата на обстоятелствата си се настанил върху чужда земя — ще платиш! Както плащат сега ония, които силом са я събирали… Въпреки че не съм много убедена, че това събиране само за лошо е било! Свекърът ми, със своите 100 декара без един, казваше: „По-рано да е станала тази пуста кооперация! То какво беше — изпребиваме се от работа, пък пак сме измежду сиромашията! Само едното блъскане ни оставаше! И де ти със сто декара ще изкара Ненко гимназия, че и за висшист! Хубаво стана то отначало, ама на подире се опропасти!“. Свекърът одобряваше кооперацията, нищо че кооперацията беше убила баща му! Парадокс, както би се изразил моят Джипи, ако с него разисквахме материята за живота на свекъра и смъртта на Ненковия дядо…

Чужда ми е на мене земята и с чужда земя се разпореждам, не може моето становище за законите и приложението им да бъде меродавно — не съм ги чела, нито кой знае колко ме засягат. Но всички тук, дошлите за това злополучно, както и останалите, събрание се вълнуват от това, което става и което има да става — би трябвало поне тяхното становище да се вземе предвид! Но не се взема! И още по-лошо — никой не го и потърся…

Привикаха ни (пак по списък!) преди месец, месец и нещо да ни раздават горите. Казват ни номерцата, намира си всеки мястото на номерчето в простряния на дългата маса план, отиваме на място да обозначим и да видим собствеността си. Натоварили са се с брадвички, колчета и разноцветни парцалчета — тогава бяха си надошли като „По сливи“ и може би повече! Обаче и те като мене по-голямата част — слепи и непригодни за гористия ландшафт — кой да ти знае, като не се е и замислял, че по южните склонове гори няма, а само оплетен в повет храсталак без нито едно дръвче — да напомня поне, че гора ти връщат, а не материал за кошници! Точно така се изплака на горския бай Дончо Тревненеца: „Абе, момче, ти кошничар ли си решил да ме правиш оттука нататък! Няма да стане тая!“ — хвърли му Тревненеца колчетата в краката и си тръгна. Моите два декара, пак без документ, а само с договор за продажба, бяха, то се знае, от най-южната страна с граници (не помня останалите), но от едната страна Дончо Тревненеца. „Това е твоята гора!“ — посочи ми горският горелия през лятото храсталак. „А гората ми къде е?“ запитах аз. „Ами това ти е гората!“ „Виждам — рекох, ама аз запитах гората къде е?“ „Ами ето ти я гората! — разгърна плана горският. — Парцел №44 с граници…“ „Парцела го виждам — усмихнах му се аз, — гората не виждам!“ Засмяха се всички, дето жребият ги беше захвърлил по южните склонове на стръмния хълм. И нарамиха колчетата и брадвичките, и тръгнаха по стъпките на Тревненеца. Получи се нещо като събранията на кооперацията — не се получи тържественото връщане на горите!

На Цанка Димитровата беше й се случил парцел — гора и половина! По северните склонове бяха такива, но бяха раздадени на по-първите хора — Генералските, бившия кмет, настоящия кметски наместник и хората от управата на кооперацията.

— Ма Цане, кажи ма, как се вреди и ти! — провикна се някоя изотзад.

— Кажи ма, никой не е могъл да прехвръкне баира, пък ти си го прехвръкнала! — обади се друга.

Пък Цанка, вдигнала ръце да се запази от нападките, обясняваше:

— Късмет ма, бабо Иванке, късмет! Да ме споходи един път и мене късметят ми… „Твоята гора е изсечена — рекоха ми в Горското, — затова имаш право да избираш!“ Показаха ми някаква шарения на стената. Гледам аз шаренита и питам: „Е, че като как трябва да избирам?“. „Ще посочиш с пръст едно квадратче тука и то ще е твоята гора!“ Стиснах очи и забодох пръст в шаренията. Ей туй ми е прехвръкването… Ако щете вярвайте, ако щете, недейте! — завърши патилата си кака Цана.

Аз поне й повярвах. Толкова много случайни неща стават в нашия живот, че не е невъзможно и такава една случайност да се е случила!

Милка от половин час подканяше групичките да влизат в салона на читалището — чакали са повече от посоченото в Закона за лицата и семействата и могат вече да си проведат събранието, без да са нарушили закона.

Зададе се отдолу по улицата баба Стефана с кравилята си, Милка търти насреща й.

— Бабо Стефано, да не забравиш да дойдеш на събранието! Закарай кравите и ела!

— И защо да идвам? — дръпна се бабата.

— Ами защото… за кворум… Един глас — един глас, ама все е глас! Не може повече да се отлага! — изплака Милка. — Трябва днес да се вземат важни за кооперацията решения!

— Милке — посочи кравилята си бабата, — ей я де върви моята кооперация! Взела е всичкото решение и върви подире му. И ако си решила да хващаш правия, тръгвай след тях — от туй по-прав път няма! Като вдигнат глави и като тръгнат…

Кравилята й бяха се запасли в избуялата между плочките на тротоара пред кметството трева.

Видя ме баба Стефана, обърна гръб на Милка и дойде при мене.

— Ма, ти що стоиш тука толкоз сама?

— Не съм сама, не виждаш ли колко народ се струпал в селото, сякаш сливи ще брулим!

— То барем сливи да брулехте. Ами сте тръгнали с дивотии да се занимавате… Умрял човек вдига ли се? Вие сте тръгнали умряла кооперация да бутате! Янлъш работа — небъдна работа!

Хората уж бяха се изпоприбрали вътре, пък пак започнаха да излизат. Мъжете палеха цигарите си, жените софиянки сядаха по пейките пред магазина на Сашо.

— Рекох ли ти аз? — рече зарадвано баба Стефана. — Пак се изпокараха. Зарежи ги и тръгвай с мене — такава салата ще ти натръшкам, че ако я видят тия, ще се изпонатръшкат всичките!

— Бабо Стефано, днес нали не е четвъртък?

— Като има натръшкана салата, всеки ден е четвъртък! Тръгвай, ако ще тръгваш, че кравите вдигнаха глави!

— Не мога — рекох й. — Чакам днес да си дойдат Тотюви! Трябва да им дам ключовете!

Бяха излезли от салона всички член-кооператори, щом излизаше вече и Милка с антуража си — счетоводителката й, един ревизор от Габрово, който на всяко събрание обещаваше, че ще направи безплатно ревизията, която се иска от хората, арендаторите… Милка пак тръгна от групичка на групичка — обидена, но непобедена, да уговаря датата на следващото събрание.

Празникът беше свършил. Трябваше някак да се доживее до следващия празник!

Тотюви бяха си дошли. Видях вартбурга до портата им — гарираха го на плочника у дома, защото у тях беше стръмно и тревисто. Немееше и радиоточката: мир под небето и поднебесна тишина! Видя ме, като си влизам, госпожа Тотювица.

— Госпожа, наминете у дома! Сложила съм кафето и съм ви донесла изненада!

Преоблякох се. През комшулука минах у Тотюви. Пихме кафе. Много ми благодариха, задето така хубаво съм им хранила кокошките, поднесоха ми и изненадата — две калъпчета сирене от мандрата на сина им. Мандрата вървяла добре, много хубав ремонт направили, ама госпожата много се тревожела да не стане нещо тука с имота. Оставили на простира този скъсан чорапогащник и фланелата, за да си мислят крадците, че има хора в къщата, и много се притеснявали да не би госпожата да вземе да ги снеме от простира! Затова оставили и радиоточката надута докрай, за да притеснява крадците!

Стана ми ясно защо още сме и защо ще си останем „Госпожата“, „Уважаемият господин“ и „Уважаема госпожо“… Господин Тотю така се обръща към мене — „Уважаема госпожо“. Храня котето и пуйката в една тава. И ми липсва нещо — трябваше сега да бъда в течение на бюлетина за нивото на река Дунав. Няма нищо по-ужасяващо от празна къща, в която гърми дряновската радиоточка! Много такива къщи има в селото.