Кънчо Атанасов
Последният живот (17) (съвременни приписки)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Последният живот

Издание: първо

Издател: „СЛОВО“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2001

Националност: българска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 2001

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Здравко Николов

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-704-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9244

История

  1. — Добавяне

17.

Поизлегнат на високата табла на кревата, подпрян отвсякъде с възглавници, Ненко гледаше чепа в една от дъските на златистия таван на стаята.

— Извинявам ти се, че те разкарвам! — каза Анастасия. — Не трябваше май да ти я пращам тази телеграма.

— Напротив, добре си направила! — рекох аз и стиснах чантичката в скута си.

— Ненко настояваше. Докато още можеше да говори, де. Ама аз все си мислех, че ще се оправя, и тогаз да те извикам, пък то по-лошо стана. От два месеца ей тъй гледа този чеп и нито да мигне, нито да проговори…

Анастасия вдигна престилката и избърса сухите си очи.

Аз още стисках чантичката.

Чепът на тавана променяше очертанията си, заприличваше на човешко лице, на цвете, на кръгла като при новолуние луна, потъмняваше още и побледняваше, чезнеше, пак се появяваше — нов и непознат. Сведох поглед. Ненко беше същият — избръснат, чисто облечен в синя риза на бели квадратчета, младолик, с черна, като в младите си години коса. Да стане и да тръгне от гара Бяла за към село! Да бъде нощ, яребица да води яребичетата си из просъхналата покрай пътя тревица, сръндак да пази сърните си в окосените люцерни, да пада водата от улея на воденицата под върбите и да проплакват в сутрешната дрезгавина лопатките на голямото зеленясало колело… Боже, не остарява човекът и не умира на съвсем! Къде иначе ще се дянат всичките тези неща, дето са били с него, в него, около него?!

— Аз ще изтичам до магазина за хляба — надигна се от столчето Настя. — Скоро ще се върна! За минута само — близичко е.

Излезе и тихо притвори вратата.

И тук… същото: до магазина за хляба, козите да изкарат и да приберат, кокошките да нахранят — да съмне и да се мръкне…

А за Ненко няма значение съмнало ли е, мръкнало ли е — чепът все си е горе и винаги различен…

— Ненко…

Моят ли е този глас? Аз ли го повиках, дето до болка стисках чантичката, или онази Иринка, дето някога крачеше след него и й се искаше пътят край да няма?

— Ненко…

Помръднаха сякаш пръстите на ръката му…

— Искал си да ме видиш?

Дали тъй ми се стори, или помръдна наистина?

— Заръчал си Настя телеграма да ми прати…

Очите ми ще изтекат, привела съм се, отново искам да пошавне с пръсти, да съм сигурна, че ме вижда, че знае, че съм тук, че съм дошла да се срещнем в края на пътя, дето мислехме, че няма да има край…

— Ненко! Ненко! Ненко!

Плаче гласът ми, а душата ми се усмихва — трябваше и това да ти се случи, да се срещнеш с Ненко и да не се срещнеш! Свлякох се от стола, коленичих на застланата върху килима черджица, взех ръката му в дланта си.

Нямах и спомени вече! Исках да му разкажа как съм живяла и как не съм живяла с него и без него, как съм отишла при корените му да го търся и как не съм го намерила, как цял живот съм търсила ръката му под главата си, че отдавна съм забравила оная сврача война, че всичко съм простила, ако е имало какво да се прощава, и само на себе си не мога да простя…

Седях безмълвна и безпаметна.

Настя дълго изтрива галошите си на стъргалото пред вратата, върна се да затвори портичката, пак застърга галошите си.

Притиснах лице до сухата и мека Ненкова длан, целунах я, както мислех, че трябва да сторя, и пак седнах на стола.

Настя влезе и пусна заблестелия от дъждеца шал на пода.

— Сложила съм да хапнем — цяла нощ си пътувала…

— Не съм гладна — рекох й. — Пък трябва и да тръгвам — влакът ми е в четири часа!

— Има време. Автобусът тръгва в три. Децата чакам да си дойдат с него и да му донесат лекарствата…

— Пораснали са сигурно?

— Ожениха се. От дъщерята имам двама внука и единият на Ненковото име кръстен. От сина — сега се надяваме… Живеят в Русе. Ние и затова купихме тази къща тука — по-близо да сме до децата. Много искаше Ненко и наше да си имаме, ама не стана…

Боже, няма ли да млъкне тази жена? Пък и защо искам да млъкне? Ненко нищо не може да ми каже, което от нея чуя, то ще ми остане. Добре живели, като свой отгледал децата й, та сега като свой го гледат и се грижат за него.

— Инсулт било, рекоха — продължава да нарежда Настя. Ама кой да ти знае, че толкоз лошо нещо било туй инсултът? Държаха го два месеца в болницата и го изписаха. И сега сме на лекарства, ама файда никаква от тях — спря да приказва, а пък се храни хубаво… Ненко — обърна се жената към леглото и също като мене взема ръката му в дланите си, — дошла е Иринка! Както ми заръча, тъй и направих — пратих й телеграмата… Тука е сега… Че кажи нещо, де! Покажи, че си я видял… Кажи й, че с мене живя, а пък за нея мислеше! — Вдигна очи. — Тъй беше. Знам си аз, че беше тъй! — проплака Настя и се захлупи в шепите си.

Да не беше го казвала! Все щях да имам някаква надежда, че с него поне не е било тъй, както е било с мене…

— Както си седим ей тъй, пред телевизора било или на масата, или из градината някъде, и току рече: „Иринка дали сама още я кара, или се е събрала с някого?“. Преди да го удари инсултът, пак туй приказваше… Кажи му де! Кажи му, че си добре, че не си сама… Няма да те чуе, ама ти го кажи, знае ли човек вече…

— Не съм сама. Живея с един лекар… има осемстотин пациенти…

— Те лекарите сега са добре!

— Така е — съгласих се аз и отворих чантичката. — Това са документите на къщата и на нивите в село. Ненкови са! Трябва само…

— Дума да не става! — не ми даде да се доиздумам Настя. — И за туй сме приказвали. Ти изгледа баща му и майка му, ние няма какво да търсим от село!

— Те ме изгледаха — рекох аз. — Всичко, каквото имат, ми бяха оставили със завещание. Скъсала съм го завещанието!

— Ненко много ще се сърди, да знаеш!

— Децата ти се грижат за него сега — на децата да го прехвърлите!

— Ненко думаше, че воденицата си е твоя и твоя трябва да си остане!

— Нищо не остана от воденицата! Като дойдоха промените, един от нашите ученици направи там язовир за риба и воденицата остана във водата!

— Толкова я приказваше Ненко тази воденица!

— Може да го съдите! И документите на воденицата са тука.

Подадох й плика с документите. Настя не се решаваше да го поеме. Пресегнах се и го оставих на леглото. Пак ми се стори, че ръката на Ненко потрепна. Стиснах очи и се изправих.

— Рано е! Цял час има още до автобуса!

— Такси ще взема — рекох й. — Видях, че ги има на спирката.

— Има ги то, ама…

Бръкнах в чантата.

— Това са ключовете на къщата. Всичко си е тъй, както го остави Ненко.

— Да беше поостанала, а? Ще преспиш, децата ще видиш, те ще те видят…

— Не мога. Трябва да се прибирам при доктора. Обещах му довечера да съм си у дома — ще ме чака на влака в двайсет и трийсет…

— Щом тъй сте се разбрали! Пък и година да стоиш край това легло — виждаш! — пак се разплака Анастасия.

А аз вече бягах навън — да не се обърна и да видя пак онзи чеп и дъската на тавана, който така съсредоточено разглеждаше с невиждащия си поглед моят, чуждият и вече ничий Ненко…