Кънчо Атанасов
Последният живот (13) (съвременни приписки)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и форматиране
ilia_avramov (2019)

Издание:

Автор: Кънчо Атанасов

Заглавие: Последният живот

Издание: първо

Издател: „СЛОВО“

Град на издателя: Велико Търново

Година на издаване: 2001

Националност: българска

Печатница: „Абагар“ АД — Велико Търново

Излязла от печат: 2001

Редактор: Йордан Дачев

Художник: Здравко Николов

Коректор: Ани Владева

ISBN: 954-439-704-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9244

История

  1. — Добавяне

13.

Миналия петък имах гост. Идва ми на гости господин Озе полковник Грошков.

— Госпожа, същата сте си! Все така млада, красива, привлекателна!

— Това го знам! — зарадвах му се и аз. — Не знам как сте се наканили да ми дойдете? А госпожата защо не е с вас?

— Минавах насам и реших да се отбия, да видя как сте се наредили.

Дори и не поседнахме, тръгнахме да разглеждаме как съм се наредила. Грошков беше във възторг от всичко.

— Вие ли ръсихте дърветата?

— Не. Кметът идва, като му хартиса една пръскачка разтвор. Винаги му хартисва.

— Той още ли е кмет?

— Не е вече. Отдавна не е, но „кмет“ си му остана.

— Така е! Навсякъде е така. Чистят номенклатурата, а влагат едни, дето и за номенклатура не стават. Ходих да гледам, като събаряха мавзолея — голям цирк! То да събори едно нещо не може, а ние чакаме нещо да направи… Кого избраха за кмет сега?

— Имаме си кметски наместник — назначиха ни го. Но никой не го познава и никой нищо не може да каже за него. Вясва се есен да ни докара дървата и по веднъж на два месеца да даде помощите, ако са му ги дали от Дряново.

— Така! Навсякъде е така! — много се зарадва Грошков, че и тука не е по-различно от другаде. — А вие, браво, госпожа, и покрива сте успели да ремонтирате.

— Пак кметът. И бай Кальо Калчев. Главно бай Кальо Калчев. Сменяха греди, мертеци, летви, което нямах, принасяха го от тях си — направихме го.

— Ей това е, госпожа — приседна Грошков под нависналите ластари на асмите, — могат да бъдат хората и добри, а не са винаги такива и толкова добри, колкото могат да бъдат.

— До човека е, господин полковник. Винаги е било така…

— Не, госпожа, ще си позволя да не се съглася с вас — развалиха се хората. Затвориха се, отдръпнаха се в себе си и ни навън надникват, ни навътре позволяват да надникне някой! Имам баджанак… Къде-къде по-млад от мене. Не е било да седнем и да не си попеем… Пък пее! Ари Лешников и още отгоре! „Пей, бе! — викам му. — Пей или ще те гръмна!“ А той се крепи за чашата си и се усмихва като невменяем: „Не мога, баджанак, не ми е до песен…“ Защо бе, защо да не му е до песен? Какво толкоз е станало, че да не му е до песен? Нали само човекът може да пее? Нали говедата не могат да пеят? И нали като спре човекът да пее, ще оглушее светът и песен вече няма да чуе?! А кметът Стефан позапява ли още?

— Не съм го чувала да пее…

— Туй то! Щом и Стефан е онемял… Ще го разстрелям, госпожа! С неговата пушка, че моята не я нося! Ставайте да вървим у тях! Мил пардон, не запитах дали ще мога да преспя у вас?

— Разбира се. Двете стаи горе съм запазила, както сте ги оставили. Дори отворих да се попроветри…

— За което ви оставам благодарен… Да вървим сега при кмета — или ще пее, или ще го гърмя!

— Няма да е удобно да пеем у тях — баба Кина ще ни изпъди. Някакви нейни пости били сега — дори и телевизора е изключила. Пуска го само заради Къци Вапцаров.

— Тогава него ще домъкна тука! — скочи Озе полковникът.

— Няма нужда! Той сам ще дойде, като прибере овцете. Идва вечер да гледаме новините и да попържаме наред.

— Само двамата? И успявате да напопържате всички?

— Успяваме — и поотделно, и вкупом…

— Тази вечер ще ни бъде по-лесно — тримата ще ги попържаме!

Скочи Озе полковникът и заснова до вартбурга и обратно. Трупаше върху масата разни пакети, пакетчета и торбички. Затрупа я цялата. Донесе касата с бирата и отиде до чешмата.

— И чешма сте направили, госпожа! Не само удобна, ами и красива.

— Пак бай Кальо Калчев…

— Ще мина и него да навидя утре.

— Той почина, господин полковник.

— Тъй ли!? Пък сме връстници с него. Много хубаво… Защото то не се знае вече кое е по-хубаво, да си жив или да си умрял… Абе и да си жив не е лошо — не спираше да приказва Озе полковникът — ама да си умрял сигурно е голям кеф — не трябваш на никого, никой не ти трябва! Живей и пей!

— Както си умрял?

— Че защо не? Да не би да сме много живи сега? Ей това, дето го виждаш на масата, госпожа, съм го събирал цяла година. Шестима души си купувахме вестник „Пенсионер“, за да икономисваме. Цигарите отказах и допушвам фасовете на дъщерята. Крил съм от данъците, от покупките, от внуците взех назаем сурвакарските им пари, за да мога да си го позволя това пътуване. И да мога да ви поканя на гости — вас и господин кмета Стефан! Двеста пъти съм го преживял това нещо… Дайте чиниите, най-големите и най-дълбоките!

Запретна се и се разшета. Не ми даде да му помагам, защото искал да ми покаже колко нищо не струвал бъчвичката Бъчваров като гастроном… Не ни изчака да се съберем всичките, ами сам започна да попържа:

— Като каже „майонезка“, „сметанка“, „мъничко галетка“, „щипчица джинджифилче“, иде ми да грабна тигана и да го захлупя върху екрана на телевизора. Оголели сме и сме обосели като бивши артелчици, а той: „шунчица“, „бяло винце“, „филенце от акулка“! Де приклад, де! Когато трябва да поканят един пенсионер да им приготви той едно постно като минутите им за култура меню и да покаже на народеца, че и с „лучец“, „копривка“, „ситно нарязани картофчета“ и „бобец“ може да се оцелее по време на криза! Може, ама тъй ли трябва да бъде?

Беше въпросът му малко глобално зададен. Не към мене и към него си, а към някой трети, който я го има, я го няма.

Нагъна салфетките, сви ги на фунийки, напъха ги в една по-висока чаша.

— Гледате ли минутите за култура?

Въпрос из засада, както се казва.

— Зетят беше в по-добрите си времена режисьор на документални филми. Той ги гледа, та покрай него и цялата фамилия — ще се изпокараме заради тези пусти минути. Гледа, гледа и току скочи да си напълни чашата… Налива, намества очилата си и току мърмори: „Постно! Постно!“ — и тъй нататък — до сто пъти може да го повтори, за да докаже на себе си и на нас колко постна е станала културата без него. Разправям ти ги не за да ти се хваля със зетя, ами за да разбереш защо нарекох манджите на пенсионерите постни като постните минути за култура. Разбра ли!

— Всичко разбрах! — рекох. — Не разбирам само кой ще го изяде туй нещо, дето го натрупахте на масата?

— Който мине, госпожа! Нали разрешавате да го поканя?

— Разбира се…

— Разбрахме се! — вдигна ръце Озе полковник Грошков. — А сега да се приготвим за галавечерята! Настоявам да се издокарате в най-хубавата си рокля! Отивам и аз да се издокарам.

Срещнахме се и не можахме да се познаем!

Той дойде откъм вартбурга… С бяла риза, дискретна папийонка, черен панталон и черни, лъснати до блясък обувки. Приличаше на режисьор на документални филми, който изкачва стъпалата откъм портичката, за да получи всичките оскари на света!

Бях се издокарала като за баловете на учениците си — ослепително бяла рокля, шапката с цветята и белите лачени обувки.

Разпери ръце Озе полковникът:

— София Лорен, госпожа, оцет да пие! Само че на по-младите си години!

— Благодаря от името и на двете…

— Няма защо, няма защо! — целуна дланта ми Озето и ме отведе до стола, който му се струваше най-представителен. Настани се насреща ми. И замълча. А така ми липсваше дърдоренето му. Красиво спретнатата маса, цветята, салфетките, папийонката му и побелелите мустаци, бялата ми рокля — всичко това го има някъде, истинско и впечатляващо. Синият въздух, синкавата привечер, синналите се отпред цветя, тишината между хълмовете, върховете в далечината, беше ли всичко това тук и ние ли седяхме на местата си — смутеният Озе и аз, София Лорен — в най-истинските си години?

— Милостива госпожо, благодаря ви, че уважихте поканата ми…

— Уважаеми господин полковник, благодаря ти, че цяла година си чел една шеста от вестник „Пенсионер“…

— Струвало си е, госпожо! — усмихна се замечтано и някак мъчително Озе Грошков. — Още ли ще го чакаме? Да наливам, а?

— Той иде.

Кметът се спря на стълбите.

— Бай Грошков! Ей, култура! Вие тука, а?

— Здрасти, власт!

— Кмете, сядай!

— Ааа, не мога аз тъй! Един момент, както се казва, от десет минути…

— Сядай! — изкомандва Грошков гръмогласно. — Гости сте ми тази вечер!

— На тебе ли, бе? Че тя не ти ли каза културата, че къщата е повече нейна, отколкото твоя?

— Кмете, сядай, че почвам да гърмя!

— Ааа, не мога аз тъй! — върна се кметът и зашляпа с галошите си по асфалта. Хлътна червената му манта зад завоя на улицата.

— Ще ми развали празника сега! — рече Озе полковникът. — Помни ми думата! И какви бяха тия приказки, дето ги приказваше за къщата?

Разправих му историята…

— Боже! — хвана се за крилцата на папийонката бай Грошков. — Излиза, значи, че ние с тебе сме рода?

— Не точно, но нещо такова…

— Ей това е! Да тръгне, значи, да се рови човек в рода си и ще се окаже, че целият свят му е рода. Толкоз свят е. Ама да се случи пък като нашето, аз да си оставя къщата, пък ти да си влезеш в къщата… Туй вече?!

— Всичко се случва, бай Грошков! И това може да се случи…

— Тука не сте права, уважаема госпожо! Такова може да се случи само на мене, Озе полковника, бай Грошков и както още му се иска на човек да ме нарече!

— И… на мене, милостиви господине! — посочих му портичката.

Блудният кмет се завърна с всичките дарове на природата: домати, грозде, върху доматите голяма купа смокини, една торба разнокалибрени и разноцветни бутилки.

— Още маси има ли в тази къща?

— Не ти ли стига тази?

— Няма да стигне!

Тогава заприиждаха бабите — коя пита правила — питата, коя пиле клала — с пилето, всяка принесе по нещо. Огънаха се изнесените от кмета и полковника маси, живна плочникът под асмалъка, насели се с глъч и смях, и наздравици, и пак наздравици… И със спомени! За годежи и сватби, за кръщенета, за Трифоновден някоя си година, за Тодоровден, когато на кмета баща му надбягал всичките коне на околията, за Петровден по сбора, когато селото се напълвало със сборяни и две хора се виели в двата края на селото, защото хората на едно не можели да се съберат…

— Марей, било ли е туй чудо? — запита кака Веса Ченговата.

— Как да не е било! — увери я Озе полковникът. — Че това нещо и аз го помня!

— Бе то и аз го помня, ама все ми се струва, че е сън, че съм го сънувала! — рече му кака Веса.

— Кмете, ти си! Бай ти Грошков те моли да му попееш!

— Мина тя тази! — дръпна се кметът.

— Я те помоля вече, я не!

— Не мога бе, бай Грошков… На гърлото ми седи песента, ама не мога да я запея!

— Кмете, не му чупи хатъра на човека — не е чужд, човек, наш човек е! — намеси се някоя от жените.

— Кмете, не ми чупи хатъра!

— Друго искай, бай Грошков…

— Друго не ща! Затуй съм дошъл, да чуя песен в тази къща и да си тръгна!

Кметът остави чашата, тръсна глава, притвори очи и запя: „Караджа дума Русанки, Русанке, любе, Русанке, Русанке, росно ябълко, Русанке, росен босилек…“ Допя песента кметът, а песента още кънтеше наоколо между дуварите и по-далече — над смълчаните покриви на къщята и в притихналите клони на зашумените дървета…

— Трябваше да ни го оставят за кмет! — усмихна се кака Веса Ченговата. — И дърва да ти докара навреме, и доктор да извика, като се наложи, и да ти запее…

— Ма то, като има дарба един човек, за всичко има дарба! — отвърна й друга.

Имаше дарба кметът — чак с други очи го гледах сега! Да кметува 16 години и един ден, а някой друг да пее 16 години и един ден и пак да не се научи да пее!

Вдигна чашата, стисна я в двете си длани, поддържа я тъй и я тръшна на плочите.

— Ха наздраве, бай Грошков! Трябваше ти да се завърнеш от нейде си, че да ни събереш нас тука, разпилените в това село! Ха наздраве на всички!

И се захлупи кметът на облакътените си на масата ръце. И заплака. Нямо отначало, само с потрепване на раменете, а сетне целият разтърсен…

— Е, де, Стефане, то песента тъй е наредена… да не мислиш, че всичко е вярно? — прегърна го баба Стефана.

— Ей, кмете, кво стана бе, човек? Чакай! — стана от мястото си бай Грошков и заобиколи масата. — Недей така, бе! Дръж се бе, човек!

— Къде да се хвана, бай Грошков, като всичко се клати? — изправи се кметът и се помъчи да се усмихне. — Винаги тъй става. Знам си, викам ти, че не ставам вече за песен, ама ти, пей, та пей! Само баба Стефана може да пей в туй село.

— Няма вече да те карам да пееш! — натисна го на стола Озе полковникът. — Само баба Стефана ще пее вече…

Баба Стефана пя до заранта и нито веднъж не се разплака — беше изплакала и сълзите си, и гласа, дето й беше определен за плач. Помагахме й всички, всеки според моженето си и знаенето си… Само кметът, дето най можеше и най знаеше, кротко се напиваше и гледаше някъде през нас и през стената зад гърба ни.

— Боже — провикваше се от време на време Озе полковникът, — защо не мога да пея, колкото ми се иска? Или поне наполовината…

— Грошко, такъв Бабинден, да знаеш, не сме си правили! Добре че си дойде, да си го направим и сред лято! Голям Бабинден стана! — пребиха се да хвалят идването му тук бабите, когато си тръгваха.

Пак останахме двамата, като ония далечни братовчеди от сериала. Беше се поизместила папийонката му, а съвсем разцъфтялата шапка лежеше в кошницата на кмета.

— Излъгах ви, госпожо! — вдигна увисналите си рамене Озе полковникът. — Не ми е било пътем, а дойдох нарочно!

— Разбрах.

— А аз разбрах, че е много добре това, дето се реших да го сторя… Трябваше да го сторя — веднъж и аз да тръгна нанякъде, без да се обаждам, без разрешение, никой да не ме знае къде съм, само аз да зная това и да му се радвам…

— Е де, братовчеде, недейте така! Дължахме си го един на друг. Не можахме и да се почерпим за добрата сделка тогава.

— Така е… А сега ти си легни, а пък аз ще се поразходя и ще си тръгна. Но първо ще измия чиниите…

— Моля те, братовчеде!

— Кулинарят пенсионер трябва докрай да бъде кулинар! И пенсионер, разбира се!

— Забравяш, че и аз съм пенсионер.

— Отскоро, много отскоро, госпожа. А на мене вече ми е омръзнало да вися по опашките и да я получавам пенсията си.

Взе някаква дреха от колата, наметна се и тръгна през порутените огради на дворовете…

Розовееше утрото и някаква неясна, като омара печал се стелеше ниско над земята, още не заспивала…