Кънчо Атанасов
Последният живот (5) (съвременни приписки)

5.

Вечерта прекрасно се наплаках. Исках със сълзите ми да изтекат и всичките кошмари на всичките животи, които съм имала досега. За да започна живота си наново…

Никак не съжалявах, че се натресох така на Джипи Кюлджиев. Без жребий му се е паднал и такъв адрес — ще го посещава и ще го лекува с най-евтината си и ефикасна терапия — писмовната. Каза, че може да помогне на много силни или на много слаби хора… Не ми каза аз от кои съм!

Ако имаше къде човек да се снима в този пущинак тука, щях да зная като каква съм му изглеждала между бялата шапка и белите си обувки. Нямаше да се изненадам, ако между шапката и обувките нямаше да има нищо: пак да съм била никъде другаде и Джипи Кюлджиев да не е разговарял с мене, а със себе си. И на себе си да е препоръчал тестето листи и излъсканата перодръжка!

Сетне решавах кръстословици. Измъчи ме един „основен литературен род“. Накръстосах го и се получи нещо, което като „основен литературен род“ фигурира само в речника на съставителя. И в речниците на повечето вестникари (на тези от вестниците, които ми носи Джипито). Да се чуди и мае човек не са ли имали тези деца учители по литература и чист български майчин език. Хайде, да не е дядо Вазовия, ама от Яворова къде по-нататък може да се отиде? Трябва да се знае мярката! А мярката както за езика, така и за много други неща се е загубила… А знае се как се намират изгубените неща — трудно, а най-често никога!

Развързах за малко и устата на телевизорчето си. То е с големината на пощенска картичка, скитало се е колкото мене и ми е много скъпо — то е единственият подарък, който съм получила през живота си. Дадоха ми го след една много успешно приключила, според организаторите, акция по кръводаряване. Оказа се, че аз от целия бивш окръг и настояща област съм дала най-много кръв. И „за самоотвержеността, високия дух, морал и т.н.“ ми дадоха един карамфил и този телевизор. И аз самата бях изненадана от единственото си първо място в този живот… А само кръв ли съм давала? Боже, кой каквото му е дотрябвало, е грабил с шепи, когато съм го имала, и си е заминавал по пътя. Не ми тежи, че тъй „на ангро“ съм се раздавала. Тежи ми това, което е останало — него няма на кого да дам, него никой не го ще! И когато съм казвала, че съм изоставена, не съм имала предвид само буквалното Ненково изоставяне, а цялото това изоставяне на човеците. Тази ненужност и отчужденост на човеците. Не само да няма от кого да вземеш, но да няма и на кого да дадеш… Ей, ама ако цялата съм изпълнена с добрина и добро желание, ще ме оставите да се пръсна ли от добрината си? Няма кой да ме чуе… Никой не иска да ме чуе… Крещи всеки вътре в себе си и вън от себе си и от невъобразимия крясък никой никого не може да чуе… Дотам сме я докарали, та единствената връзка между човеците да стане телевизията: „Гледа ли сериала?“. „Чу ли как пак ни излъга Иван Нейков?“ „Видя ли къде го навря Нашият онзи Вашия?“ Ще взема и аз да се включа в тази вакханалия от сериали, политици и шоумени! Чрез „Адрес 4000“… Значи: „Около шестдесетте, с полувисше хуманитарно образование, още може да хване окото на някой с повече диоптри, абсолютно изоставена, търси много изоставени (без значение от възрастта, образованието, външният вид и интересите). Вирее на село. Интересува се от литература и живопис. Обича: Живота. Живите хора. И джипито Кюлджиев.“

И ще ми остава да се надявам на това, че джипито Кюлджиев не гледа телевизор!

Дотук, откакто съм го включила, разбрах, че ако не е някой си Мобилтел, няма да науча прогнозата за времето, петнадесет минути изглеждане преминаването на едно хармонично като хармоника куче; една мургава и с това известна актриса ми изпя няколко мръсни песнички в Славито на шоу Трифонов!

Да скочи човек и да нахълта в първото попаднало му посолство: „Дайте ми естетическо убежище!“. И понеже ще ти откажат заради разни договорености между двете страни, които не е имало как да знаеш, излез, гръмни постовия отпред и се върни да си получиш политическото убежище…

Долу-горе по такъв начин получи политическо убежище един от гастролиращите в училището физкултурници. Той не гръмна никого, ами него искаха да гръмнат… Докато ги учел да правят предно кълбо и задно кълбо, поопипвал момичетата от по-големите класове. Казало някое от тях на баща си — надойдоха бащите с пушките си: „Де го тоя калпазанин!“. „Няма го!“ „Дайте ни го нехранимайкото!“ „Няма да ви го дадем — не искаме кръв да се разлива в училището пред очите на учениците!“ — рекохме твърдо ние, прикриващи негодника. Разбутаха ни бащите с пушките, но физкултурникът беше успял вече да избяга извън училището, извън селото, а както сетне научихме, и извън границата. И още нещо научихме: поискал и получил политическо убежище като казал, че комунистите се заканвали да го убиват. Пак не е излъгал много — бащата на едно от децата беше партиен секретар тогава!

Като ме каниха за стогодишнината на училището, стана дума и за този колега. Едно от опипваните момичета (вече колежка по специалност) ми каза „на ухо“, че е минал в списъка на репресираните и даже по едно време бил в ръководството им на местно равнище. Но нещо не му харесала и променената обстановка, та пак се върнал в придобитото си убежище. Бил остарял, побелял и оглупял. От инициативния комитет по честването му изпратили покана. Отговорил, че по здравословни причини не може да присъства, но се чувства с нас и изпраща пари за ремонт на училището и за камбана на църквата…

Щастлив човек — с пари за един ремонт и една камбана се разплаща за всичките си грехове! Впрочем и пет години след честването парите още не бяха пристигнали…