Кънчо Атанасов
Последният живот (7) (съвременни приписки)

7.

Присъни ми се Ненко… Когато вече бях будна. Мисля, че бях будна, защото ми се стори, че виждам как леко се къдрят завесите на прозорците ми от утринния ветрец и чувам как плавно тече по Тотювата радиоточка сутрешният блок на Радио „Шумен“. Значи по-вярно ще е да напиша: „Привидя ми се Ненко. Появи се в единия ъгъл на дъсчения таван, премина до другия и както внезапно се появи, така и внезапно изчезна. Мина по тавана (с главата надолу), а го видях изправен, в новия му костюм «рибя кост», дето предния ден бяхме му избрали — с разгърдена бяла риза и яка, извадена над реверите на сакото…“

Зад ъгъла на тавана, където изчезна, трябваше да се намира входът на Шуменския учителски институт. Точно на входа му решихме да се оженим. Знаехме си вече и разпределението — като на пълни отличници бяха уважили желанието ни да бъдем заедно, в едно и също русенско село.

Среднощ слязохме на гара Бяла.

— Само петнадесетина километра са! Три часа път няма, и сме си у дома! — рече Ненко.

— Да вървим тогава! — рекох му.

Нарами куфара. Поехме по стръмнината. Влязохме и излязохме от притъмнелия градец. Пак се закатерихме някъде нагоре. Знаех, че Ненко не е от приказливите, ама като през тази нощ смълчан не е бивал. Мъкнеше куфара, гледаше напред в пооредялата тъмнина и крачеше с едрите си крачки — едвам го догонвах. Мислех за това как никой не знае къде се скитам сега, че и аз самата не зная къде отивам, мъчех се да си представя как ще ни посрещнат баща му и майка му, те какво ще кажат, аз какво ще кажа, ще ме харесат ли, какво трябва да направя, че да им харесам… Като излязохме на високото, беше вече поразвиделяло. Ненко пусна куфара и ми го посочи да седна. Седнах, а раменете ми потреперваха — беше и захладняло. Съблече сакото си (рибята кост) и го наметна на гърба ми.

— Вир-вода съм! Тежи, пустият му куфар, че не се изтрайва!

— Да го понося сега пък аз?

— Бе той не тежи толкова, ами тоя шперплат много убива на рамото ми!

— Да извадя нещо да си подложиш?

— Недей сега, почивай си! Няма вече да го дигам на рамо.

Шперплатовото куфарче беше събрало цялото ни новобрачно имущество: вехтия му костюм, двете ризи, шлифера му, моите три фланели, поличките ми, бялата рокля, басмените ми блузки, дипломите ни и моите книги. Учебниците си изпратихме в колет. Трябвало е и книгите ми в колет да турим!

— Можехме да се отбием да преспим в хазаите… Докато бях в гимназията, само у тях съм живял! Но трябва да бързаме, да ти покажа селото си на разсъмване и да заварим нашите вкъщи.

Няма шега! „Неговите“ са станали „нашите“! Сигурно тъй трябва, сигурно така става винаги…

Вървяхме пак. Смълчани в зазоряването, смутени от неизвестността, страхливо възрадвани, че сме двамата, че само двамата ще вървим така по пътя на живота си, накъдето и да ни отведе той и какъвто поиска да бъде.

Гледах широкия му гръб, кацналия отново на рамото му куфар, голямата разчорлена купа на косата му и преливаше душата ми от радост, че го има, че ме има и мене в това лятно разсъмване, когато нощта още не си е отишла, а денят още не се решава да дойде. Тъмните сенки на дърветата бродеха из широкото поле, високите талази на презрелите жита неуверено се полюшваха от несъществуващ вятър, заек притича през пътя, поведе отстрани пътя яребица яребичетата си. Такава сигурност, Господи, блуждаеше в нероденото още ново утро на света, та ти се струваше, че светът наистина ще бъде вечен!

— Виж сърните!

Стадото беше нагазило в окосените люцерни. Откосите тъмнееха в далечината, а сърните се изрязваха в зарозовелия въздух, застинали в красивата си тревожност — с изопнати крачета и изправени уши. Мъжкият разтърси рога, наведе главата си и се запасе.

— Тихо! — държеше пръст на устните си моят Ненко.

Запасоха се и сърните. Малките се подвряха под тях.

— Ей-ей-ей-ей… Де-де-де-дей…

Вихър премина над онемялата тишина, скри сянката на гората лудия бяг на копитата…

— Защо ги изплаши?

— Време им беше! Да знаят, че като се съмне, трябва да са на скрито. Пък и искам да ти покажа нещо, а те стояха на пътя ни… Вече сме в нашето землище, ела!

Остави куфара насред пътя. Поведе ме по омекналите от влагата люцерни. Избуя от ниското клонакът на вековни върби, шум и мирис на падаща вода се промъкна през клонаците, изгря под зеленината червеният покрив на воденицата…

— Нашата е! — каза Ненко възхитен. — Взеха ни я, но още й викат „Караненовата воденица“. Запомни — ще си я върна един ден! Всичко мога да прежаля, но спомена за тази воденица никога няма да прежаля!

Тръшна се в струпаното под плочестия навес сено.

— Седни!

Седнах. Водата на улея шумеше в главата ми, жабунясалите дъски потреперваха от прохладата, започнах да потрепервам и аз — от неясен уплах, от срам, от радост…

— Нищо не му досвидяло на дядо ми — нито нивите, нито конете, шестдесет овце имаше! А като му поискали ключовете на воденицата, заплакал и се замолил да го оставят за воденичар — без надница, но да е при воденицата си! Не мога да си представя как е станало това — дядо ми да се моли на някого си за нещо си!

— Оставиха ли го?

— Оставиха го. Не стоя и година — легна на брега на улея, натопи главата си във водата и се удави…

— Ти видя ли това?

— Не. Но аз го намерих — пускаха ме вече да му нося храната.

— Не си ми казвал?

— На никого не съм го казвал… избягах тогава със съдинките и оставих други да го намерят, да не съм аз! Много ми се с искало да го запомня какъвто си беше… Рече ми веднъж: „Ще ти кажа нещо, дето никой не може да ти го каже, а ти добре го запомни: тука си заченат, синко, на тази воденица, и правиш, струваш — все за воденицата ще се държиш! Тя вече никого няма да нахрани, но ако забравиш за нея, душата ти все гладна ще ходи!“. И ме накара да го повторя: „Аз тук съм заченат…“. Сигурно е било така, щом дядо го казва!

Беше стиснал очите си. Не му се искаше да вижда улея, червеното на воденицата, плочестия покрив на сеновала…

Притиснах се до рамото му.

Провря ръка под главата ми…

Нахалният ми живян и неживян Живот отново се беше наврял в мене! Как иначе можех така ясно да усещам всеки допир, да чувам всяка прошепната от двама ни дума и да бъда сигурна, че това е била точно тя, отново да се въздига и да пропада душата ми, гургулиците да пеят както тогава и както тогава не води, а вечности да изтичат през зеленясалия улей на воденицата! Боля ме — и сега ме боли, страхувах се — и сега ме е страх, срамувах се — и сега се срамувам, немееше цялата околност от възторг — немее възторжена и сега: като младото ми и чисто тяло, като непорочната трева в косите ми и в неговите коси…

Господи, благодарила ли съм ти някога, че го е имало Ненко в живота ми? Не съм? От свян и от гордост е станало тъй! Благодаря ти сега и те моля да помогнеш на Ненка да може да ми прости — аз на всички вече съм простила…

Само на себе си не мога да простя! Още не съм наясно къде се корени грехът ми и как може човек от себе си за себе си прошка да измоли?

Ама много хубаво съм го преметнала Джипито! Казах му, че сънувам живота си! Не ми се е искало да го изплаша докрай, като му кажа, че наново живея живота си… Да сънуваш живота си сигурно е рай, а да го преживяваш отново все същия — адът, от който не мога, нямам сили или не искам да избягам. В някакво интервю наскоро един уважаван от мене много талантлив артист сподели, че с радост би повторил живота си — без нищо да се променя в него и без нищо да се добавя… Голям хитрец! Хитрец, който или нищо не е разбрал от живота си и не го заслужава, или лъже най-нахално и, значи, пак не го заслужава! Може ли пък само аз да съм, дето да не е доволна от живота си и искам да избягам от него!

Много е хубаво, че нямаме възможност да запитаме живота си дали той е доволен от нас!

Много бързахме, а за малко да закъснеем!

Майка му стискаше кошницата в двете си ръце, а баща му беше нарамил бъкела и сърповете. Не можахме май и да се здрависаме. Стърчах подпряна на ръката му, а кракът ми се блъскаше в пуснатия помежду ни куфар.

— Дойдохте си, а? — каза бащата. — А из онез дене пристигна колетът ви и писмото. Тъй че всичко знаем и, значи, ви посрещаме зарадвани!

— Зарадвани не, ами от радост не знаем къде да се денем! — усмихна се майката. — Амче аз да бях поостанала днеска бе, Иване?

— Къде ще оставаш, ма! — изведнъж се разсърди бащата. — Днес трябва да пожънем в Елията! — замисли се и додаде: — Да е утре, да останеш, ама днес не може!

Пред портичката спря каруца с насядали по ритлите мъже и жени.

— Е, че тогаз да заколи булката една кокошка, пък като си дойдем довечера, ще се посрещаме! — каза майката и тръгна към каруцата.

— Напълнил съм бъкела с вино — да почерпя за хубавата работа! — намигна весело бащата и тръгна и той.

Внесохме куфара. Не можах да разгледам къщата, защото трябваше да видя двора, кладенеца, приведените от плод дръвчета, кошерите.

— Шестте тука са мои — каза гордо Ненко, — а многото там — на баща ми…

Засмях се с глас — толкова беше смешен и голям до дребните според ръста му кошери.

— Не се смей, а свиквай! У дома сме тъй — мама си знае нейното, тати — неговото, аз — моето. И дядо беше тъй — като ревнеше: „Де ми е чекийката?“.

— И с нас ли ще бъде тъй?

— Вече не е тъй, не си ли забелязала? А ти не се сърди задето мама не остана… Ако днес не пожънат Елията, утре пак ще трябва да блъскат конете дотам!

Не ми и беше минавало през ума да се сърдя — през цялото време на домашната екскурзия мислех, че ще трябва и кокошка да заколя!

След като ми показа сеновала, където искаше да спим през лятото, къщата и пристроената кухня, пихме мляко с мед. Донесе дърва, запали печката, сложи на огъня черния котел и изчезна. Пометох пред къщи и отвън на улицата. Наръсих пак с метлата. Едни кърпи и цедила имаше в легена до кладенеца — изпрах и тях. Водата в котела завря…

Няма го Ненко!

А слънцето поседя над кошерите и залитна на запад…

Намерих зърно в една ракла, хвърлих две шепи в краката си и задебнах. Сама се навря в ръцете ми една едра, червена и най-лъскава като че от всички кокошка. С нея отидох за ножа. Върнах се на дръвника. Милвах я, галих я, радвах й се, ама нали свекървата е казала кокошка да заколя, стиснах очи и замахнах с ножа. Голяма мъка — и за кокошката, и за мене! Тя подскача и аз подскачам подире й, целият двор окървавя, кокошките подивяха като пред буря, успях най-сетне да я хвана, за да я топна във врялата вода…

Видя се вечерта как съм могла да я сготвя кокошката!

— Много хубава чорбица е станала, опитах я! — похвали ме свекървата. — Ама малко си я попрепарила кокошката… И да знаеш за друг път — ноктите на краката и човката се изрязват! — усмихна ми се. — Аз ги махнах… Те няма да разберат, а и ний няма да им казваме!

И свекърът ме похвали.

Хубави хора бяха свекър ми и свекървата. От тях толкова хубаво съм видяла, колкото никога не бих могла да заслужа!

Ненко беше неизказано щастлив, че са ме харесали…

Харесваше ми, че ме харесва. Харесвах го.

Всичко тръгваше много добре. Сега мога да го преценя като тревожно добре.

Тръгвахме заедно за училище, изчаквахме се да си тръгнем заедно. Колективът беше млад — или бяхме у някого, или някой беше у нас. С нас бяха винаги и директорът Даскал Дончо, и Даскаличката му — дребничка като цигулката си и симпатична като музиката, която неотлъчно я следваше. Беше ни добре с тях, а и на тях с нас. Като прибираше цигулката в калъфа, Даскал Дончо винаги казваше: „С тази забавачница, Даскаличке, дето са ни пратили, няма да можем и да остареем като хората!“.

През ваканциите и когато бяхме свободни помагахме вкъщи. Разрасна се стопанството, Ненковите пчели се утроиха — баща му отстъпваше и собствените си рояци, като го уверяваше, че кошерите му са отслабнали и това лято не са имали „роево настроение“. Старият ми намигаше, а Ненко щеше да се пръсне от гордост, че са му толкова силни семействата, че през ден се рояват!

Свекървата, докато ме учеше да плета чорапи и терлици, почна да ми подмята и за внуци. Тази нейна акранка имала две, друга една чакала близнаци, всичките й акранки почти имали най-малко по едно. Казвах й, че чакаме да завърши Ненко задочното и тогаз. „То туй, задочното, аз не разбирам какво пречи на другото. Нито той ще го пере, нито той ще го кърми! Излъжи го ти, та да мине и този дерт! Те тези неща не ги решават мъжете — жените винаги са ги решавали!“

И започнахме да се лъжем… Завърши Ненко и стана единственият висшист измежду нас, полувисшистите. Не можеха да му се нарадват Даскал Дончо и Даскаличката. А за мене радост нямаше. Пиех разни отвари, говорихме с Ненко и по доктори да тръгна, но той не даде и дума да се издума — смяташе, че сме млади, че е рано да мислим за доктори, че имаме време…

Не сме знаели, че времето ни свършва!

Започна се сврачата война!

Може да е някакво съвпадение, може хиляди други обстоятелства да са спомогнали за това, но след края на войната аз вече не бях същата. Обичах го, сигурна бях, че го обичам, а посегнеше ли да ме погали само — не аз, а тялото ми оказваше съпротива. Две или по-скоро три години продължи това. Промени се и Ненко. Дотам се промени, че последната есен даже не зазими пчелите си. Свекърът ги зазими. Мълчеше и обикаляше кошерите. Свекървата си поплакваше тайничко, но и тя не смееше нищо да каже.

През пролетта Ненко се нанесе в кабинета по физика. Смести разните си уреди и апарати, освободи един от шкафовете и овеси там костюма, ризите си, шлифера. Спял, казваха, в директорския си кабинет — на канапето. Излезе съвсем вярно. Изненадали го една сутрин колегите, но се оказал не сам, а с чистачката Настя. Може би ако беше с някоя от колежките, нямаше да бъде толкова страшно, но с Настя, чистачката, вдовичката с двете деца… „Е, това! Може ли такова нещо! Директор ли е това, или…?“ Все едно не се отнасяше и до мене — толкова бях изтръпнала от несполуката да имам дете, че не исках, възмущаваше ме, до дъно ме нараняваше съчувствието и на колегите, и на хората от селото. Молех се само по-бързо да свърши този кошмар. И други, изглежда, са бързали… До края на седмицата свикаха партийната организация. Бяха изготвили и решение, което само трябваше да се гласува: „1. Изключване от партията. 2. Снемане от длъжността директор на училището. 3. Препоръчва се на др. Ненко Ив. Ненков да освободи учителското място по физика и математика, защото в противен случай ще бъде уволнен дисциплинарно.“ Толкова лесно било и толкова просто, че всички гласуваха единодушно „за“! Само аз се въздържах — не бях сигурна Ненко ли е виновен, аз ли, държавата ли, или животът? Както внезапно се свика, така и внезапно разпусна това събрание. Не дадоха думата на Ненко, а и той не я поиска… Разотидоха се всички като подгонени.

Прибрах се, тихо притворих портичката, тихо се вмъкнах в стаята на втория етаж. Прострях един чаршаф върху леглото и започнах да хвърлям дрехите си в его. Стегнах го като бохча и седнах до нея.

Не съм и чула кога свекърът е влязъл. Видях го да стои до вратата и да ме гледа с измъчения си от много време насам поглед. Пристъпи към бохчата ми, развърза я…

— Който трябваше да се изнесе — вече се изнесе! Тъй приказвахме и с майка ти!